Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Conquered by His Kiss, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
Издание:
Дона Валентино. Покорена от една целувка
ИК „Ирис“, София, 2004
ISBN: 954-455-062–6
История
- —Добавяне
15
Отново го събуди: миризмата на добитък, дращенето на сеното по лицето му, споменът за собствените му думи. Когато престанеш да идваш при мене, ще знам, че си се обърнала към Гилбърт. И както всеки път, Ротгар пропъди съня с вик на неверие, измъчван от спомена за една нощ сладък, съвършен, безумен екстаз, само за да се намери с широко отворени очи, измъчван от мисълта за хладнокръвното предателство на Мария.
Преди десет нощи тя трябваше да дойде при него. За първата нощ я беше извинил, за втората също. Цели десет черни, унизителни, смразяващи нощи той беше чакал, преди да осъзнае с болезнена яснота, че тя изобщо няма намерение да дойде.
Тя явно беше размислила в светлината на деня — не, в полумрака на колибата на дървосекача. Защо да се обвързва с него, лишения от оръжие, с изключение на ума, когато Гилбърт Криспин предлагаше силната си норманска ръка? Само да бе могъл тогава да се превърне на паяк и да подслуша разговора между Гилбърт и Мария в колибата. Когато рицарят беше излязъл оттам сам и ядосан, Ротгар бе почувствал твърда увереност, че планът им е проработил, сигурен, че тя е успяла да го манипулира, горд с нея, дори смеейки се вътрешно при следващите й думи, когато се бе обърнала към Гилбърт с „милорд“.
Вече не му беше до смях. Тя беше нарекла Гилбърт „милорд“, свой господар, и повече не беше погледнала Ротгар от Лангуолд, не го беше удостоила с омайното си присъствие.
Стените на обора още ехтяха от вика, с който се събуди. Отпусна се на купчината сено, където спеше. Само животните наоколо помръднаха леко уши при шумния му изблик; само гъмжащите в сеното паразити бяха обезпокоени от въртенето му. Подобно на всичкия добитък на Лангуолд, и той беше удостоен с място в обора, а ако решеше да прекара часовете за сън обзет от мечти и измъчван от мисълта за собствената си глупост, нямаше кой да му се възпротиви.
Поне тази нощ беше спал повече от достатъчно. Слънцето нямаше скоро да отвори окото си, но тук-там някоя птичка вече процвърчаваше, за да оповести началото на новия ден.
А може би съдбата му се надсмиваше. Съблазнен от една магьосница, така че дори насън самата мисъл за нея го караше да пулсира и да изгаря от жажда. Съблазнен от спомена за лъжите, които канеха от медените й устни, така омагьосан, че една част от него все още таеше надежда, че нещо й е пречило да дойде през всяка от тези безбройни и безкрайни нощи, че наистина ще му обясни всичко.
Не. Десет дълги нощи бяха прекалено много. Прошепнатите им планове как да заблуждават Гилбърт не бяха нищо друго, освен илюзия, толкова несъществуващи, колкото и синът, който тя бе обещала да му роди. Десет нощи той беше гнил тук, в обора, очаквайки обясненията й, докато тя не правеше нищо друго, освен да седи край обсебения си от демони брат. Жена, склонна да намери един миг, за да остане насаме с него, би могла да го направи много пъти досега; жена с нейния авторитет би могла просто да нареди да й го доведат за разговор насаме. Или за още една баня вместо вмирисаната на конска пот помия, която беше получил, за да отмие от кожата си поне малко от кръвта на нападателите. Или, по-вероятно, за наказание. Или може би тези очаквания си бяха достатъчно наказание. Дали църквата някога щеше да измисли подобно унижение за онези, които се сдружаваха с разни магьосници?
Предупредителното конско изпръхтяване, последвано от приглушеното тупане на стъпки, прокрадващи се по пръстения под, отклони вниманието му. Без да обръща внимание на безпомощното си състояние, дължащо се на оковите, той бавно се надигна, внимавайки да не дрънчи с железата, и се подпря на стената.
— Ротгар?
Не разпозна ниския гърлен глас, затова не каза нищо.
— Милорд? — повика го друг, по-близо до него.
Напомни му на друг глас, друга нощ, в другия край на двора, в кокошарника, още едно унижение, измислено от Мария.
— Брит? — прошепна Ротгар.
— Без имена, милорд — чу се отговор и една сянка пропълзя в тъмния обор, бързайки да стигне до него. — Макар да сме тук с тъмни цели, можем да го обърнем и към добро. Положете си веригите на земята. Ще ги пресека с брадва.
— И със сигурност ще ме усмъртиш — измърмори Ротгар. — Не вярвам и на собствените си ръце в тая тъмнина.
Все пак простря веригите си на пода, извивайки горната част на тялото си колкото можеше повече, и направи гримаса, когато въздухът рязко се разтвори и звукът от рязкото спускане на брадвата процепи тишината.
— Мамка му!
Брадвата, твърде тъпа за тази цел, успя само да зарови и веригата, и главата му в отъпканата пръст.
— Изправете се, пак ще опитам, милорд.
— Не, Брит — каза Ротгар и една надежда, която едва се осмеляваше да си признае, надигна глава у него. Отсъствието на Мария го убеждаваше, че тя няма нужда от него; защо да не се възползва от тази възможност? — Донеси камък. Можем да сложим веригите на него и брадвата да има какво да захапе.
Когато Брит отиде да търси подходящ камък, Ротгар се заслуша в уж невинните протестни действия, които тихомълком се разиграваха в обора. Някой извеждаше охранените бойни коне от яслите и ги пускаше свободно в двора с тупване по задниците, независимо че можеше да си счупят някой крак в тъмното. Една кофа тупна на пода. Нечии ръце ограбваха млякото на кравата, а после едно плисване оповести разливането му. Шумолене, последвано от раздиране на плат, намекваше, че ножове разрязват чували със зърно. Глупаци! Нима не виждаха, че ограбването на норманите означаваше, че самите те и животните им ще бъдат лишени от храна точно сега, без зимата още да е отминала докрай?
Брит, превил се под тежестта на камъка, долови гневното ръмжене на Ротгар.
— Махни го — нареди Ротгар. — Изчезвайте всички, веднага.
— Но, милорд…
— Вън! — изрева Ротгар толкова силно, колкото прецени, че може да си позволи. — Мислите ли, че ще се съюзя с шепа безумни негодници като вас? Не помните ли нищо от това, което ви обяснявах в двора на имението?
— Но ние нямаме избор! Принудени сме да правим това, милорд…
— Вече… не съм… вашият лорд. — Ротгар едва измъкваше от себе си думите. Пое си дъх, дълбоко, накъсано, прокара ръка по лицето си. — Вашият лорд лежи в леглото си със своята лейди под покрива на имението.
— Но ти си Ротгар от Лангуолд — протестира Брит.
— Да, това съм — съгласи се Ротгар и внезапно спокойствие се разля из него.
Беше Ротгар от Лангуолд и, боже господи, щеше да бъде Ротгар от Лангуолд. Трябваше да забрави главозамайващите мечти да запази Мария за себе си. Отговорността на лорда беше преди всичко към неговия народ. Може да не беше успял да спече ли жената, може да не беше вече в състояние да владее земите си, но щеше да се погрижи тези дебелоглави, слабоумни селяни да доживеят да видят техните синове да израстват високи и здрави. Никакви мъчения, никакви магии не можеха да го привържат по-силно към каузата на норманите.
— Тези вредителства трябва да престанат, Брит — продължи той вече с по-мек глас. — Нападението в гората беше сериозна грешка. Можеше да убиете лейди Мария.
— Потърси другаде, ако искаш да намериш копелетата, които са постъпили като последните страхливци — настоя упорито Брит. — Хората от Лангуолд нямат нищо общо с това. Ти едва наскоро си дойде тук, Ротгар. Подобни предателства и измами идват само от норманите, нямаш си представа.
Ротгар въздъхна. Брит беше потвърдил подозренията му, че саксонци не са участвали в горското нападение. Реши да не говори повече за това.
— Вече съм с норманите и вие трябва да сторите същото. Брит изсумтя презрително и раздрънка веригите на Ротгар.
— Виждам колко ценят подкрепата ти. По-добре се разправяй с тях като нас. Поне могат да се спечелят някакви пари.
След това загадъчно твърдение селяните се изпариха в предутринната дрезгавина. Странните думи на Брит увиснаха като лека мъглица във въздуха. Ротгар се излегна в сеното и реши да се престори, че спи, когато произшествията от тази нощ излязат наяве. Мария можеше да го извика да дава обяснения. Тръпка на вълнение пролази по гръбнака му при мисълта, че би могъл отново да я види. Прогони я, предвиждайки как тя може да му се подиграе, да го дразни с плановете, които си бе мислил, че двамата ще кроят заедно.
Но щеше да й покаже, че поне той има намерение да удържи на думата си. Щеше да се погрижи замъкът на Хю да бъде построен.
Щеше да се помъчи с всички сили да не вижда триумфа в очите й, когато я помоли да му позволи да помага на селяните в строежа на замъка, ускорявайки с това окончателното отчуждаване на собствените му земи. Тя нямаше да се изненада, в това беше сигурен; нима не го тласкаше в тази посока още от самото начало?
Огромни количества лангуолдско пиво всяка вечер намираха пътя си към стомасите на норманите. Стивън, който беше на прага на смъртта, и Робърт, чийто стомах беше станал много слаб сред раняването, вече не участваха във всекидневното напиване, но количествата изпито пиво не намаляваха, въпреки че сега броят на надигащите меховете мъже беше намалял с двама. Ако не друго, най-малкото мрачното настроение, тегнещо над опушената зала на имението Лангуолд, като че ли увеличаваха жаждата на здравите мъже.
Мария би могла да се оплаче, че опиянените от пивото мъже не са толкова бдителни. Но напротив, тя усети, че пак така е обект на неотстъпното наблюдение, което беше наредила с оглед на Ейдит. Независимо колко пиво се изпиваше, нечие бдително око — на оръженосец, на паж, а най-често на самия Гилбърт — я следеше из целия Лангуолд така сигурно, както отсеченият крак на Стивън го приковаваше на сламеника пред огъня.
Тази сутрин, единадесетата след прекрасната й нощ с Ротгар, не обещаваше промяна в досегашното състояние, никаква възможност да му обясни поведението си, защото норманите вече бяха започнали да се разсънват.
Обилната консумация на пиво както изглежда налагаше изискванията си на тялото и когато зората започна да просветлява в небето, мъжете се надигаха от топлите си легла, за да отговорят на повика на неотложната нужда. Скрита зад тънката преграда на стенния килим, тя чуваше как се разсънват: приглушени стенания, шумно изпуснат въздух, нокти, дращещи по космата кожа, и шумни прозевки.
Остър вик процепи утринните шумове:
— Конете! На двора са! Оборът е опустошен!
Ротгар!
Поредната пречка, която Филип ще прошепне на ухото на Уилям.
Омотана плътно в завивката си от вълчи кожи, Мария надникна през процепа между килима и стената. Мъжете подскачаха на един крак, нахлузвайки панталоните си, и бързаха да грабнат оръжията. Уолтър, чийто вик бе предизвикал суматохата, ги караше да бързат колкото могат. Залата закънтя от виковете им — може би за не повече от един-два мига, — но скоро там останаха само двамата ранени, Стивън и Робърт.
За първи път, откакто се беше върнала от колибата на дървосекача, тя се намери сама и ненаблюдавана.
Проклинайки мрачината на тясната си ниша, Мария посегна към ризата и роклята и ги нахлузи през главата. Нямаше време да слага панталони. Напъха крака в чехлите, потърси куката на стената, където окачваше наметалото, с което беше заменила повредената си изящна мантия. Ротгар лежеше окован в същия този обор, за който Уолтър беше вдигнал тревога. Може би пакостите бяха част от план за неговото освобождаване; може би той лежеше мъртъв, с череп, разцепен от същия невидим нападател, който беше разбил главата на Хю, или от бандата, която се беше опитала да ги убие на поляната пред колибата.
— Моля те, не го оставяй да умре — замоли се тя. — Не и преди да му обясня защо толкова дълго не идвах при него.
Не и преди да му кажа, че го обичам.
Осъзнавайки това, тя се закова на място. Притисна се до стената, избягвайки блесналия от треската поглед на Робърт. Още я душеше вина, задето му бе отказала малка доза от лекарството на Хю; нямаше да се изненада, ако господ я накажеше, позволявайки на Робърт да прочете чувствата й по лицето и да вдигне тревога, да изкрещи пред целия свят, че тя иска да избяга, за да отиде при възлюбения си.
Мария обичаше Ротгар от Лангуолд. Невъздържан смях се надигна в гърлото й.
Достойнството му пред лицето на всичко случило се. Изгарящата любов, която и двамата изпитваха към това място, наречено Лангуолд. Загрижеността му за неговия народ, страстта му към нея, доверието му в нея. Ръката й тръпнеше от спомена за момента, когато той се беше изправил пред своите селяни редом с нея. Беше й казал, че е силна, беше показал такова доверие в нея, каквото никоя жена не би очаквала от мъж. И допирът му изпълваше кръвта й с огън, какъвто тя никога не се бе осмелявала да си представи. Ако онези, които бяха опустошили обора, го бяха освободили, тя щеше да се погрижи да излекува Хю и после щеше да тръгне да го търси. Ако беше загинал в обора, и с нея щеше да стане същото.
— Лейди Мария.
Една тънка ръка със стоманена хватка спря безумния й бяг към мястото, където се намираше Ротгар. Мария извика в знак на протест.
— Тихо, милейди — прошепна гласът и ръката я придърпа в сянката.
Очите на Мария се разшириха в изненада.
— Ейдит! Точно сега ли намери…
— Сега е моментът. Напоследък сър Гилбърт следи всяка ваша стъпка.
Мария почувства срам пред многозначителния, но необвиняващ поглед на Ейдит. Щом тя самата се огъваше под тежестта на подобно следене само от няколко дни, как се беше справяла Ейдит през всичките тези месеци? Дължеше на съпругата на Хю поне един миг от времето си, макар че кръвта й гореше от стремеж да продължи напред, да тича, докато стигне до Ротгар. Сякаш усещайки нетърпението й, Ейдит й пусна ръката.
— Лекарството на Хю — каза Ейдит без излишни думи, оглеждайки се наоколо, сякаш се страхуваше да не я чуят. — Отдавна е време да престанем да му го даваме.
— Но магьосникът ми каза да изразходвам цялото шишенце. Остава още малко. Трябва да вървя, Ейдит.
Ейдит нетърпеливо поклати глава и възпря Мария с леко докосване.
— Знам какво му трябва, милейди. Разпознавам признаците. Умът на Хю се е върнал, но лекарството притъпява болките му. Трябва да бъде отбит, също като дете, което плаче за гърдата на майка си — болезнено, но необходимо.
— Откъде знаеш такива неща?
Мария изгледа Ейдит с подозрение. Толкова сериозно ли беше подценила интелигентността на тази жена?
— Научих това в манастира, точно както научих да говоря и вашия език — каза Ейдит, вдигайки леко рамене. — Абатисата избра мене да усвоя познанията й за лечителското изкуство. Почти бях завършила обучението си, когато Ротгар ме отвлече.
Леко петно върху ореола на нейния саксонски рицар, но самата Ейдит го разсея.
— Отначало не бях съгласна, но сега вече е друго.
— Обясни ми какво трябва да направим, докато вървим — каза Мария, подчинявайки се на импулса, който я тласкаше към Ротгар.
Ейдит, задъхана от усилието да не изостава от бързите крачки на Мария, докато в същото време й обяснява, каза, че дозата постепенно трябва да се намали, стражите трябва непрекъснато да внимават Хю да не се самонарани, да му се дава много вино, разредено с вода, и вкусни неща за ядене, за да задоволяват апетита му и той да не си иска лекарството.
— Трябва да спра да си поема дъх, милейди — изпъшка Ейдит, облягайки се на стената. Мария изхъмка нетърпеливо. Ейдит прехапа устни. — Има едно растение. Настойка от листата му ще намали огъня, който ще гори в кръвта му.
— Можеш ли да намериш сега това растение? Снегът още покрива земята.
— Монахините сигурно имат запаси от него в манастира. Мога да взема назаем и да им набера през пролетта.
— Значи трябва да излезеш извън имението и да идеш там, където си била толкова щастлива — каза Мария. Ейдит кимна. Мария спря за миг, за да размисли, да прецени ситуацията. — Мога ли да ти вярвам, че ще се върнеш?
— Сега това е моят дом — каза саксонката с достойнство, което се процеждаше от всяка нейна дума.
Само да можеше да се довери на Ейдит! О, каква радост, какво успокоение беше да споделя загрижеността за Хю с още някого! Но студеният плисък на действителността в миг вледени сетивата й.
— Ще кажеш ли на монахините какво е истинското състояние на Хю?
— Не.
Това не беше ли изречено с твърде голяма готовност? Тя нямаше време да размисля.
— Гилбърт ще се усъмни, ако те изпусна от поглед.
Ейдит се изчерви.
— Сър Гилбърт обеща лично да ме съпровожда, ако реша да изляза на чист въздух. Съмнявам се, че ще разбере за какво точно са лекарствата. Но бих предпочела някой друг от вашите хора да ме придружава. Сър Гилбърт ме плаши.
Мария твърде добре познаваше това чувство, но не се решаваше да го сподели с Ейдит. Страхът й от Гилбърт като че ли увеличаваше страха й за Ротгар; тя отново тръгна напред, увличайки Ейдит със себе си, и двете забързаха през дългата зала на имението.
— Вземи Уолтър със себе си. Гилбърт няма да заподозре нищо, а аз вярвам, че Уолтър ще има грижата да се върнеш при нас.
— Но вие не ми вярвате — беше горчивият отговор на Ейдит. Мария спря нерешително.
— Уолтър има моето доверие. Много години се е бил заедно с баща ми, а после дойде с нас, за да се бие редом с Хю, точно когато брат ми се беше отчаял, че не може да намери почтени мъже да му пазят гърба. Ако Уолтър не те наблюдава, можеш да издадеш нещо пред монахините. Как да обяснявам, когато цяла армия монахини се яви в Лангуолд и настоява да те върна при тях?
Ейдит впи очи в пода.
Тонът на Мария стана по-мек, макар че й се искаше да крещи против това забавяне.
— Нека започнем да си вярваме една на друга, Ейдит. Да, ще започнем да намаляваме дозата на Хю. Никой няма да знае, само ти и аз ще споделяме с Фен бремето на грижите за Хю. Понеже силите ни много намаляха, мъжете искат да вършат повече мъжки работи. Така подобрението на Хю ще бъде известно само на нас.
Ейдит отново кимна и лицето й сякаш просия.
— Това е за добро. И най-вече, трябва да държим в тайна оздравяването на Хю. Страх ме е какво може да стане с него, докато е още толкова безпомощен, ако някой от вашите хора разбере, че умът му се е възвърнал.
— Можем да се доверим на Уолтър.
— Има нещо в него, на което малкият Фен не вярва. Както и аз. И той е норманин.
— И аз също.
— Но вие сте сестрата на Хю.
— Да, аз съм му сестра. Трябва да наглеждам имотите му, докато той отново бъде в състояние сам да го върши.
Изгаряше я неудържимо желание да види Ротгар и затова не осъзнаваше, че последният саботаж в обора на Лангуолд говореше за бунт против Хю. Сякаш за да събуди чувството й за отговорност, стенанието на Стивън отекна под сводовете на празната зала. Стремежът да се озове колкото може по-скоро при Ротгар трябваше да отстъпи пред изискванията на Лангуолд, пред нуждите на рицарите на Хю. Сърцето й се заблъска бурно в гърдите, когато спря пред вратата, за да изпълни задълженията си, преди да последва пътищата на сърцето си.
— Ейдит, знаеш ли как да облекчиш страданията на Стивън?
— Има някои неща, които мога да опитам. Нищо не е сигурно.
— И на Робърт. Жълта гной се отцежда от раната му, месото около нея е зачервено и горещо на пипане.
— Знам една настойка, която може да помогне — сви вежди Ейдит. — Забелязах, че и сър Гилбърт има рана на врата.
Мария вдигна рамене. Гилбърт настояваше тя да се грижи за ранените, въпреки че нямаше нужните умения.
— Нищо от това, което правя, като че ли не ускорява оздравяването му.
— Може би оръжието, което е причинило раната, е било потопено в отрова. Има настойки, които могат да извлекат отровата. — Ейдит си пое дълбоко дъх, сякаш да си придаде сили за това, което се канеше да изрече. — Има и билки, които успокояват и подсилват кръвта. Когато рана се наложи с такава билка, човекът става сънлив и може да не забележи всичко, което става наоколо му. Ако билката се прилага повече време… може съвсем да отстрани човека.
Настъпи миг мълчание, в което Мария трескаво прехвърляше през ума си възможните последици от думите на Ейдит. Удобен начин да манипулира Гилбърт… защо сега, когато само неговата силна ръка удържаше Лангуолд?
Не беше съвсем така. Все още разполагаше и с Уолтър. А благодарение на предупреждението на Ротгар повечето от оръженосците и Дънстън бяха останали невредими.
— Тези билки могат ли да се дават така, че човекът да не умре, а само да е възможно някой друг да го контролира?
— Лечението може да спре, ако се стигне пред прага на смъртта — каза Ейдит. — Да се отиде по-нататък би било непростим грях.
— Разбира се — съгласи се Мария с едва чут глас. — Но ако не се прилага до крайна степен, човекът след време ще се възстанови, нали?
— Разбира се — отвърна като ехо Ейдит.
Мария осъзна, че въпреки че говореха за чудовищни неща, да докарат някого до ръба на смъртта, за първи път се чувстваше удобно в присъствието на Ейдит. Усмивка се плъзна по устните на саксонката, макар че и тя изпитваше подобни чувства.
— Не се държах добре с тебе — каза Мария, изричайки думите със стегнато гърло. — Защо ми предлагаш тази помощ?
— Защото искам съпруга си — каза Ейдит, а искреността в очите й напълно се съгласуваше с тази в гласа. — Досега само за кратки мигове зървах мъжа, който се таи вътре в него, и мисля, че ще ми хареса, когато излезе оттам.
Откакто разбра колко много беше пострадал Хю, Мария съзнателно потискаше спомена за истинския си брат, за веселия, мил и силен мъж, който заслужаваше толкова много от живота, който заслужаваше съпруга като Ейдит. Лека руменина обагри бузите на Ейдит, сякаш още не беше свикнала с мисълта, че харесва съпруга си. Мария си спомни как нейните бузи бяха пламнали по същия начин, когато за първи път разбра, че обича Ротгар. Това, че и тя, и Ейдит са се влюбили в едно и също време, беше странно успокояващо. Тя импулсивно стисна ръката на Ейдит.
— Ще го харесаш много, наистина. Обещавам ти.
Събудена надежда забушува у Мария, докато набързо се разделяше с Ейдит. Когато беше уредила почти насила брака между нея и Хю, изобщо не беше подозирала какъв ще е резултатът. Ако можеше да се случи и на тях, ако Ротгар останеше жив, ако не беше взел дългото й мълчание за предателство, ако и той я обичаше, ако билките на Ейдит помогнеха да контролира Гилбърт, докато Хю се възстанови… о, толкова много пречки трябваше да се преодолеят, но тя изхвръкна навън с леко сърце.
Мария се втурна в обора, с разпусната по раменете коса, а гънките на всекидневното наметало на майка му свободно обгръщаха стройната й фигура. Ротгар обърна глава към стената и потърка устната си. Брадичката още го болеше от юмруците на Гилбърт и той би предпочел Мария да не види кръвта, която усещаше, че се стича по челюстта му. Може да беше лъжлива магьосница и интригантка, но предателското му тяло не се трогваше от това; то запулсира при вида й, но гордостта му налагаше той да скрие физическата и емоционалната си болка.
— Жив е! — изпъшка тя, останала без дъх от тичането.
— За съжаление — изръмжа Гилбърт и ритна Ротгар доста силно. — Ставай, саксонецо. Трябва да даваш обяснения.
Ротгар не бързаше. Надигна се, държейки лицето си обърнато към стената, като бавно бършеше сламките и праха, полепнали по него. Накрая му остана само да се обърне към нея. Внимаваше изражението му да е строго неутрално и държеше главата си леко обърната надясно, за да скрие най-лошите последици от действията на Гилбърт, но обсипаните й със златисти точици очи се разшириха, когато го погледнаха, пълните й меки устни се открехнаха, кожата й побледня. Това доказателство за загрижеността й не намали болката, но го накара да се почувства по-добре.
— Какво стана?
— Разбойници — каза Гилбърт. — Пуснали са конете. Малки повреди в обора и по-големи по твоя саксонец.
— Те са му направили това?
Гласът на Мария прозвуча скептично. Отначало лъжата на Гилбърт повдигна силни думи на протест до устата на Ротгар, но той ги преглътна. Гилбърт не си беше дал труда да огледа щетите, нанесени в обора; беше се нахвърлил право върху Ротгар, може би решен да открие къде е все пак съкровището. Ротгар беше обещал, но по-вероятно просто за да си отмъсти.
По-добре беше Мария да мисли, че е бил нападнат от група разбойници, отколкото, че го е пребил един човек. Независимо че ръцете му бяха оковани — жените не можеха да разберат неудобството, на което един мъж би бил подложен поради това ограничение.
Мария продължително изгледа разбитото му лице и след това позволи на погледа си да се плъзне по ръцете на Гилбърт. Ротгар се усмихваше, но устата му беше започнала болезнено да се подува. И макар че не беше могъл да се противопостави на ударите на Гилбърт, беше държал устата си затворена, отказвайки на норманите удоволствието да го чуят да вика, и твърдият му саксонски череп беше понесъл силата на норманския юмрук. Одраните кокалчета и широката кървяща ивица показваха къде кожата на Гилбърт беше загубила двубоя със зъбите на Ротгар. Всеки можеше да види, че Гилбърт лъже, отказвайки да поеме вината за побоя над Ротгар.
Но тя не оспори твърденията на нормандеца. И изражението на Гилбърт от предпазлива загриженост се превърна в злорад триумф. Ротгар усети как го пробожда остро разочарование.
Гилбърт се наведе и вдигна веригата на Ротгар.
— Виж тук, Мария — каза той и посочи към блестящото петно, където тъпата брадва на Брит беше оставила следа върху тъмния метал. — Ясно е, че някой се е опитвал да го освободи, но той твърди, че е спял през всичкото време, докато са ставали безобразията тук.
— Точно така — излъга самоуверено Ротгар. — Един кон стъпи на веригата.
— Същият кон ли ти настъпи и лицето? — запита Мария.
— Не, беше съвсем друго животно.
Нека се чуди какво ли означава това. Мария му се усмихна.
Не беше съвсем усмивка; по-скоро нещо бегло, скрито, кратко проблеснало, след като дългите коси погледи я бяха убедили, че Гилбърт не може да я види. Ръката, отпусната до тялото й, трепна, пръстите се устремиха към него, сякаш копнееше да го докосне, да излекува болката, която нейният рицар му беше причинил. Ротгар се упрекна за глупавото си фантазиране.
Гилбърт не се отделяше от Мария, раздавайки същевременно отсечени заповеди на своите хора, като нареждаше на едни да изловят конете, а на други да се погрижат за по-дребните ще ти, нанесени на обора.
— Ние, норманите, често сме оставени на милостта на нашите… животни — каза Мария, хвърляйки предпазлив поглед към Гилбърт. — Зависим от тях толкова много, че когато се изплъзнат от контрол, трябва да се държим с тях снизходително, докато успеем отново да ги овладеем.
— А ако животното стане непокорно и реши вече да не се подчинява на волята на господаря си? — запита Ротгар.
Макар Гилбърт да следеше всяка дума от разговора им, като че ли не се безпокоеше от това, което казваха. Това накара Ротгар да се запита дали не чете твърде много неща в намеците на Мария.
Тя разсея тревогата му, като хвърли още един бърз поглед към Гилбърт, преди да му отговори.
— Всеки знае, че непокорните трябва да се унищожават. Това е работа, към която трябва да се подхожда много внимателно, иначе непокорникът ще причини толкова ще ти, че няма да има какво да се спасява.
Ръцете й извиваха ръба на наметалото. Тялото й като че ли леко се беше наклонило към него, очите й бяха широки кафяви езера, обагрени със златисти точици, и молеха той да я разбере. Сякаш изминалите дотук дни бяха изчезнали, сякаш отново бяха само двамата в колибата на дървосекача. Той й прости за веригите, за ужасната скука в обора, за обещаните обяснения, които така и не беше получил. Стисна веригите; ако не бяха зазидани в стената, щеше да ги изтръгне, да ги метне около врата на Гилбърт и да дърпа, докато не го чуе да изпука. И докато мислите му бяха заети с това напълно нехристиянско желание, в обора се появи отец Бруно.
— Отче! — приветства го първа Мария.
Старият свещеник се огледа и на лицето му се изписа силно разочарование.
— Обещахте да го освободите от кокошарника — упрекна я той.
— Огледай се, старче — изсъска Гилбърт, — това да ти прилича на кокошарник?
Отец Бруно не обърна внимание на подигравката, загледан в следите от опустошенията, като цъкаше неодобрително с език.
— Твърдоглави глупаци — измърмори той и обърна вниманието си към Мария. — Точно това ви предупреждавах, че може да се избегне. Просто с брак.
Мария вдигна предупредително ръка и хвърли тревожен поглед към Гилбърт.
— Отче Бруно…
— Вижте какво причини норманската ви горделивост. Видях един от конете ви да куца, сякаш си е навехнал крака в заледения торф. Куп отсечени дърва са подпалени на строежа на замъка…, още ли не знаете за това? Толкова ниско ли щяхте да паднете заради брака със саксонеца?
— Отче Бруно — шепнеше умоляващо Мария.
— Какви са тия приказки за брак с англичанин? — запита Гилбърт със страшно намръщено лице, опровергаващо мекия тон на гласа му.
Старият свещеник, увлечен в тирадата си, като че ли най-накрая забеляза напрежението в обора: стреснатото изражение на Мария, охлузеното от удари лице на Ротгар, едва сдържаната ярост на Гилбърт.
— Не, нищо — заекна той. — Нищо не съм искал да кажа. Зле се изразих.
Мария само едва доловимо отпусна рамене и не каза и дума в потвърждение на факта, че бе сключила сделка с Ротгар, точно както я беше посъветвал отец Бруно. Ротгар усети разочарованието отново да лизва сетивата му.
— Не мисли повече за това, любезни отче — каза Гилбърт с глас, в който явно се долавяше неискрена веселост. Привлече Мария към себе си с една ръка. — Тя не може да се омъжи за англичанин…, обещана е на мене.
— Не!
Отривистият вик на отец Бруно заглуши едва прошепнатия протест на Ротгар.
— Кажи му, че е вярно, скъпа.
— Вярно е — прошепна Мария след дълго колебание, гледайки към върховете на чехлите си.
— Тя може би изглежда твърде скромна, защото нашият годеж датира едва от няколко дни — поясни Гилбърт с такъв самонадеян тон, какъвто Ротгар никога досега не беше чувал. — Никога няма да забравя прекрасната утрин, когато тя се съгласи — не, примоли се — да стане моя съпруга. Аз самият бих избрал по-подходящо място за годеж от една проста дърварска колиба, но знаете колко упорити са жените, когато искат нещо, и как човек не може да им откаже.
Сърцето на Ротгар падна в петите. Кога най-сетне щеше да престане да се прави на глупак по отношение на тази жена? Нима не беше предвиждал промяната, която се бе случила с нея, след като бе прекарала известно време насаме с Гилбърт в колибата на дървосекача? Сега знаеше до какво е довело всичко това. Тя сигурно го мислеше за безподобен глупак — само с няколко коси погледа и с добре подбрани думи го беше накарала отново да й повярва.
Гилбърт беше назовал колибата тяхна годежна стая. Това означаваше, че докато той си е мислел, че Мария играе своята роля в заблудата, която бяха планирали, тя и Гилбърт…, той затвори очи и изскърца със зъби, за да прогони картината, която измъчваше ума му. Нощта, която дори сега го държеше във властта на своята магия, за нея не е била нищо друго, освен развлечение, нещо, с което да си запълни времето, докато истинският й годеник урежда нещата в своя изгода.
Спомни си как беше влетяла в обора преди малко, без никой да я следва по петите, достатъчно свободна, за да е могла да дойде при него и по-рано, ако е искала. Но тя си бе стояла в имението, нощ след нощ. С Гилбърт. Нейният годеник.
— Сега, като се замислих, отче — изрече Гилбърт, — смятам, че ще е най-добре да ни венчаете веднага.
— Гилбърт, ти обеща… — започна Мария, но един поглед от норманина я накара да замълчи.
— Тя се бои, че може би носи дете от саксонеца — обърна се Гилбърт с поверителен тон към свещеника. — Той я е изнасилил, това похотливо куче.
Мария се изчерви силно.
— Не! — извика отново отец Бруно, този път с несигурен, треперещ глас, докато очите му се стрелкаха от Мария към Ротгар, после към Гилбърт. — Не може да е вярно, милейди.
Пръстите на Гилбърт силно стиснаха ръката на Мария над лакътя; тя се притисна към него с лек вик и зарови лице в рамото му.
— Кучият син сам ми се похвали. Нали, Мария? — измърмори Гилбърт.
— Милейди? — повтори отец Бруно.
— Той…, той получи удоволствието си от мене — изрече тя приглушено, а думите й падаха като мъртви сред внезапно настъпилата в обора тишина.
— Той ви е изнасилил? — Съмнението в гласа на отец Бруно зовеше за отрицателен отговор. Свещеникът се обърна към Ротгар. — Синко?
Тя още стоеше близо до Гилбърт и като че ли искаше да се прилепи до него, когато ръката му властно обгърна раменете й. Нещо помръдна в паметта на Ротгар, едно противно тъмно петно, загрозяващо бледата, нежна кожа на ръката й, точно над лакътя, близо до мястото, където сега почиваше ръката на Гилбърт, но умът му нямаше възможност да се запита защо си спомня това, зачуден от необяснимите й действия. Колко лесно преиначаваше тя думите му, предназначени да й осигурят защита, за да постигне целта си да подпечата съдбата му! Държеше се здраво за Гилбърт; нямаше значение дали го прави от любов към норманина, или за да запази брат си — признанието й пред свещеника означаваше, че тя е загубена за него.
— Ротгар? — настоя отец Бруно.
— Може да го нарече както иска — отговори Ротгар на подканването на свещеника.
Отец Бруно издаде недоволно сумтене и се отдалечи на няколко крачки от него, сякаш непорочното му тяло се страхуваше от заразяване. Странно вцепенение като че ли хвърли воала си върху тялото и ума на Ротгар. И беше добре дошло.
Медният вкус на кръвта изпълваше устата на Мария, но тя не можеше да престане да притиска устни към зъбите си. Ако го направеше, със сигурност щеше да изкрещи истината и всичко щеше да бъде загубено: животът на Ротгар, Лангуолд, собственото й отчаяно прикритие.
— Добре — прошепна Гилбърт на ухото й и се изсмя ниско, триумфиращо.
Отпусна ръката й и в краката й бавно започна да се възвръща сила, макар че тя установи, че още се налага да се държи за него, докато не успее да остане здраво стъпила на краката си и докато събере сили да понесе упрека в очите на Ротгар.
Думите, нейното неизменно най-силно оръжие, сега се увиваха около нея като въже, спъващо краката на уловен в примка див заек. С всяка изречена от устата и дума примката се затягаше все по-здраво. Зайците, които ритаха достатъчно силно, успяваха само да се задушат до смърт и умираха в стремежа си към свободата, но така или иначе свършваха като апетитно парче месо на нечие блюдо.
Гилбърт я наблюдаваше с жадността на човек, който само чака да забие ножа си в апетитния, охранен млад заек.
Тя се отдели от Гилбърт и се хвърли на колене в краката на отец Бруно, който гледаше безмълвния Ротгар с широко отворени от смайване очи.
Думите й задушаваха; кръжаха безумно в мозъка й, отваряйки нова пътека за спасение. Но трябваше ли да продължава да опитва, щом беше толкова явно, че Ротгар я смята за предателка? Макар да изглеждаше, че се е уловила в собствената си примка, Хю все още управляваше, а Ротгар все още беше жив.
Имаше надежда.
Зайците, които се отпускаха безволево, парализирани и неспособни да се опитат да избягат, имаха същата съдба като онези, които се бореха да се изтръгнат от примката. Докато понякога — много рядко, но все пак — ритащият заек успяваше да се отскубне.
— Ще чуете ли изповедта ми, отче? — запита тя.
Ако успееше да остане за минутка насаме с него, можеше да го помоли да обясни на Ротгар…
— И моята — добави Гилбърт. — Трябва да се освободим от греховете си, щом ще се женим.
— Не! Само моята.
Мария впери умолителния си поглед в смаяните очи на свещеника.
— Мария — изрече Гилбърт със заплашителна нотка в гласа.
— Само искам да кажа, че моите грехове са такива, че трябва да говоря насаме с отеца.
— Не мисля. — Макар че Гилбърт стоеше зад нея, тя виждаше с мисления си взор упорития, решителен израз, който сигурно беше отпечатан на лицето му. — Женим се днес, Мария, няма никакви тайни между съпрузите.
Отец Бруно премига. Надявайки се това да е признак, че разсъдъкът му се възвръща, Мария изрече беззвучно, само с устни, „Не, моля ви“, и усети, че й олеква, когато свещеникът едва забележимо кимна с глава, сигнализирайки й, че я е разбрал.
— О, не, не днес, сър Гилбърт — каза отец Бруно, поизправи се и накара Мария да се възнесе на крилете на надеждата. — Та сега са велики пости! И трябва да докажем, че вие двамата сте свободни да се ожените, че нямате непозволена степен на родство.
— Какво?
Смайването на Гилбърт се изписа по лицето му и Мария ясно го забеляза. Тя прикри благодарния си жест към свещеника, като сключи пръсти и наведе глава над ръцете си, все едно за молитва.
— Може да сте оставили съпруга някъде в Нормандия — заобяснява отец Бруно с търпеливостта, присъща на свещениците. — А кой може да каже дали не сте близък роднина на тази жена? През този период на покаяние църквата изрично забранява…
— Църквата — да върви по дяволите! — изрева Гилбърт. — А всеки измежду нас може да гарантира за останалото.
— Тогава отлагането ще бъде съвсем кратко — каза отец Бруно. — Думата на лорд Хю е напълно достатъчна.
Приглушен смях се чу от мястото, където седеше Ротгар. Мария размени поглед с Гилбърт; той отмести очи, явно не беше готов да разкрие пред свещеника истинското състояние на Хю. Очите на свещеника блеснаха разбиращо; Мария се запита колко в действителност е успяла да скрие от него, чудейки се дали не е отгатнал състоянието на нещата от кръжащите край тях недоловими движения.
— Хю още не се е възстановил от треската, за която ви разказах — изрече Мария. — Може да мине известно време, преди той да може да… даде одобрението си.
И слава богу, прибави тя мислено.
— Жалко — намръщи се съчувствено отец Бруно, но след това усмивка се изписа по лицето му. — Има и друг начин.
— Какъв? — запита Гилбърт, докато сърцето на Мария пропадаше в петите.
— Наближава Великден. В миналото възкресението на Христа се честваше тържествено. Всеки селянин имаше право да отиде в имението в събота вечерта, да присъства на тържеството в чест на края на постите и да помоли за някаква милост. Ако този обичай бъде спазен от лорд Хю, може да се съглася да ви оженя след свещения ден, например в понеделника след Великден.
— Хю не е богат — каза Мария, трескаво търсейки в мислите си някакъв начин да убеди свещеника да не тръгва по този път, който й изглеждаше като даване на подкуп. — Всичките му средства са предназначени за строежа на замъка. Представете си, че Филип изтича да шепне на ухото на Уилям, че Хю дарявал селяните, а замъкът още стои недостроен. Уилям няма да…
Отец Бруно я прекъсна със снизходително махване на ръка.
— Желанията на народа са прости. Някой може да помоли да пасе още едно прасе в буковата гора на следващата есен. Друг ще поиска малко вълна, за да изтъче завивки за новородено бебе. Ще видите, милейди, отпускането на такива малки дарове ще направи много, за да привърже народа към вас. Ще се заемат по-усърдно със строежа.
— Този план ми изглежда добър — каза Гилбърт, кимайки в знак на съгласие. Прихвана с пръсти брадичката си и жестока усмивка хвърли светлина върху мрачните му черти. — А ако някой си науми нещо, което не е по възможностите на Хю, ще го убедя да поиска някаква друга милост.
Ръката на Мария още пулсираше от спомена за един от методите за убеждение на Гилбърт.
— Аз моля за първата милост — обади се Ротгар.
Гилбърт изруга и ръката му се стрелна към дръжката на меча. Мария се извърна, стресната от това, че Ротгар се включваше в разговора.
Той се облягаше на стената на обора, положил ръце на бедрата си, а веригите, оковаващи изпонаранените му ръце, се влачеха из сеното. Сенки скриваха следите от побоя, но тя беше видяла и знаеше какво се е случило. Може Гилбърт да беше размахвал юмруци, но тя му го беше причинила! Туниката му беше отворена отпред, разкривайки ясните очертания на шията му и няколко снопчета от твърдите, къдрави косми, които бе усещала под бузата си. О, само да можеше отново да почива на гърдите му, да му обясни всичко, за да може той да я разбере.
— Като ти чуя гласа, мечът ми изскача сам от ножницата — изсумтя Гилбърт. — Трябва да се научиш, че мълчанието е добродетел, саксонецо.
— Както и усиленият труд — не му остана длъжен Ротгар. — Аз само искам да застана зад вашата кауза, нормандецо. Прати ме да работя на строежа. Ще се погрижа повече да не се нанасят никакви ще ти.
— Ха! Няма да направиш нищо друго, освен да изровиш съкровището и да се измъкнеш с него. Все едно да взема да пусна някой вълк сред овцете си.
— Съкровище ли? — премига отец Бруно.
Без да обръща внимание на свещеника, Ротгар се зае да отговаря:
— Не вълк, норманино, а добро куче, което ще насочва овцете, накъдето трябва и ще ги предпазва да не търчат право напред с глупавите си глави надолу към ръба на пропастта.
Гилбърт изфуча презрително. Отец Бруно кимна.
— Предложението заслужава да се обмисли, сър Гилбърт. Лично аз съм много разочарован от Ротгар, но хората още го уважават.
— Ще избяга при първа възможност и без съмнение ще вземе със себе си и съкровището, и голяма част от здравите селяни.
— Това ще ти бъде по-полезно, отколкото да ме държиш тук във верига — предизвика го Ротгар.
— Защо така си предлагаш услугите, саксонецо? Ротгар сви рамене с нарочно небрежен жест и каза:
— По-скоро бих се утрепал от работа, отколкото да умра от скука в тоя обор. — Плъзна погледа си по Мария. — А и от време на време тук се разнася странна воня, която ме отвращава до дън душа.
— Можете да го връщате тук за през нощта — предложи отец Бруно. — Или още по-добре, направете му малък заслон до строителните материали. Сложете страж да пази и него, и тях.
Ротгар беше изрекъл думата „воня“, гледайки към нея. Носът му се беше набръчкал, устните му бяха се бяха изкривили, сякаш самият й вид и мирисът й го оскърбяваха.
— Мария — побутна я Гилбърт.
Тя го погледна и премига, потопена в скръбта си.
— Това вмества ли се в плана ти за отмъщение?
— О…
Тя отпаднало потърси в ума си още думи, но те като че ли бягаха от нея. Нима Ротгар сам не беше предложил като част от плана тя да го прати да работи на строежа на замъка? Не можеше да отгатне защо отново поставя този въпрос сега, когато като че ли беше склонен да вярва най-лошото за нея? Изглежда, беше забравил, че тогава й каза да направи това, което трябва.
— Предполагам, че това ще го унизи, да работи на строежа на замъка.
Или може би щеше да го ободри, да бъде заобиколен от собствения си народ, далече от вонята на нейното предателство.
Очите на Гилбърт се спускаха по нея със зле прикрито желание. Ротгар почти не я поглеждаше, а когато го направеше, ненавистта му я караше да отстъпва назад. В изражението на отец Бруно се четеше задоволство от възможността да се открие нещо полезно за народа на Лангуолд и свещеническа загриженост за доброто на всички. Тя се почувства като жонгльор, обречена, освен ако не успее да държи тези три трудно поддаващи се неща във въздуха, да не позволява никое от тях да докосва другите или да падне на земята. И нямаше нищо, което да й помогне, освен лечителското изкуство и неопитваните билки на плахата саксонска девойка, която имаше възможно най-оправданите основания да подкопава усилията й.
Мария изхвръкна от обора.