Дона Валентино
Покорена от една целувка (11)

10

Човек би могъл добре да се наспи в саксонска колиба: отъпкания пръстен под, замазаните с глина стени, гъсто наредените дъски по покрива заглушаваха звуците и шумовете. Когато брадвата на Ротгар се изплъзна от внезапно омекналите му пръсти, се чу само глухо тупване; когато той отвори уста, за да заговори, от гърлото му излезе само едно задавено, приглушено изскърцване.

Но защо смайващите думи на Мария като че ли отекваха и се удряха в стените като в каменни сводове?

— Каква глупост — успя най-накрая да изрече той. Мария изненадващо се съгласи с него.

— И аз така помислих отначало, когато ми изложи плана си. Сега ми се струва, че не схванах всички последици, до които може да доведе подобен съюз. — Изражението й се смекчи в извинителна усмивка. — За разлика от тебе отец Бруно не може да говори моя език. Понякога ми е трудно да разбера твоя език.

— Достатъчно добре се справяш — каза той, мислейки си, че е прекарал в разговори с тази жена повече време, отколкото с всяка друга, ако се остави настрана майка му. — Но няма нужда да си служиш лесно с думите, за да ме разбереш, когато ти кажа „не“.

— Защо не?

Веждите й се събраха в притеснена гримаса.

— Рицарите ти никога няма да ме възприемат като твой съпруг.

— Гилбърт може би, но Уолтър ще се погрижи гърбът ти да е защитен.

— Твоят крал ще иска главата ми, задето съм вдигнал оръжие против него.

— Така е — призна тя. — Но може би ще я загубиш независимо дали ще се оженим или не.

Боже господи, ама че дръзко момиче!

— Това е нелепо — каза той, учудвайки се, че се е заел да й обяснява, въпреки че дръзките й думи го бяха ядосали. — Аз съм саксонец, англичанин. Ти си нормандка. Подобен съюз ще е нещо чудовищно.

— Така ли? — И тя вдигна деликатната си вежда. — Самият Уилям насърчава норманите да се женят за англичани, където е възможно, за да си осигури лоялност. Из цяла Англия норманските рицари се женят за твои сънароднички. Собственият ми брат направи същото, със собствената ти годеница.

Тя, която твърдеше, че не владее добре неговия език, въпреки това успя да подбере такива думи, че да го ядоса, каквато несъмнено беше целта й. Или пък искаше да го унизи, като му напомни докъде стига вече норманската окупация? Както и да е, планът й не успя. Странно, но мисълта за Ейдит в леглото на полубезумния Хю не означаваше нищо за него, докато мисълта как Мария всяка нощ се подчинява на Гилбърт, норманска жена с мъж нормандец — ето това щеше да бъде истински чудовищно, но наистина не беше негова работа.

— Това, което е станало между Ейдит и брат ти, е различно.

— Как така?

— Ти сама го каза… чрез нея той е спечелил лоялността на хората от Кенуик.

— Нима бракът ти с мене няма да осигури същото с жителите на Лангуолд?

— Аха! Ето че идваме до същината на предложението ти.

Дощя му се още да държеше брадвата; почувства силна потребност да метне нещо тежко, за да облекчи внезапното напрежение, което се набираше в него.

— Не съм ти предложила брак.

— Напротив.

— Не съм. Беше идея на отец Бруно…

— Проклет да е отец Бруно! — изрева той.

Беше светотатство да ругаеш свещеник, но и светотатството да бъде проклето. Имаше моменти, когато честта на мъжа изисква от него да се развилнее. Както сега, когато една жена имаше нахалството да му предлага брак само за да си осигури земя, да спече ли сътрудничеството на няколко дузини селяни…

Не беше по-различно от това, което той беше планирал, отвличайки Ейдит от манастира.

Мисълта го отрезви.

Мария стоеше пред него, осветена от огъня, с разпусната коса, вдигнала ръка, сякаш искаше да го докосне, но не беше сигурна как ще реагира той. Очите й, широко отворени и смутени, опровергаваха студената увереност, която излъчваше стойката й.

Ротгар се опита да се види през нейните очи.

Вече не гладен, а умиращ от глад, с остригана коса, остъргана брада, облечен в селяшки дрипи. Толкова незначителен пред силата на някой нормански рицар, че тя го караше да вземе кобилата й, за да ускори бягството му.

Но се беше взирала с интерес в чатала му. Можеше да се закълне в това.

Без съмнение, за да види дали там виси нещо наподобяващо мъжественост… у такова лишено от всякаква мъжественост същество като него.

И все пак му предлагаше брак.

Без съмнение очаква той да стои в сянка, като някакъв саксонски евнух, който се показва от време на време също както тя беше парадирала с нещастния си брат пред селяните, строящи замъка.

Ах, какъв избор трябваше да прави! Да бяга от Гилбърт и завинаги да носи позора на страхливеца, да остави нея и Хелуит на милостта на норманите… не, това беше немислимо. Значи да се хвърли в неравностойна битка и да умре като куче от ръцете на норманската свиня. Или да се ожени и да подскача като кукла на конци в ръцете на Мария, опазвайки врата си само докато се държи услужливо и й е полезен.

— Помисли, преди да кажеш „да“ или „не“ — прошепна тя.

Да помисли? Струваше му се, че мислите му кръжат вече часове наред, но огънят, виж ти, все още пращеше весело и никаква предутринна дрезгавина не се прокрадваше през процепите на прозоречния капак.

— Помисли над това — продължи тя, докато той все още мълчеше. — Аз също обикнах тази земя. Детето, родено от нашия съюз — твоят син, Ротгар, — ще расте на твоята земя, ще нарича Лангуолд свой дом. И независимо дали си жив или не, аз ще се погрижа любовта към тази земя да се вкорени в него.

По-рано я беше смятал за магьосница; сега беше затвърдила подозренията му. Само магьосница би могла да задълбае в тайните на мисълта му и да отгатне най-голямата му тревога. Неговият род беше управлявал Лангуолд още откакто римляните бяха стъпили на английска земя и му горчеше от мисълта, че той е краят на рода си. Едно дете, неговият син, въпреки че можеше и да не управлява земите на дедите си, въпреки че норманска кръв можеше да тече във вените му, въпреки това щеше да броди из полетата на Лангуолд, да диша въздуха на Лангуолд, да пие водата на Лангуолд.

А тя бе накарала мъгла да танцува в мозъка му, да замае мислите му и да го измъчва с представата какво ще е да я притисне към себе си, да зарови лице в буйната й блестяща коса, да създаде децата си от нейната утроба. Това го възбуди; също както изброяването на предимствата на този брак го беше раздразнило със сигурността, че съюзът му с нея ще бъде само подобие на истинска страст, дълг, който тя се смяташе обвързана да изплати.

Магьосница, сееща магии, тъчаща омайната си неразкъсваема мрежа около твърде податливия му мозък, изцеждаща всичко, без да дава нищо в замяна.

— Ще разтвориш краката си и ще се правиш на курва заради Лангуолд — изсъска той, знаейки, че капитулацията му е осигурена още в мига, докато изричаше пълните с ненавист, нараняващи думи.

— Да, ще отворя краката си и ти ще излееш семето си, все заради едно и също. Когато се съберем, Ротгар, без друга страст, освен бъдещето на Лангуолд, кой ще бъде курвата?

Тя го засрами. Извисяваше се, доколкото й позволяваше ръстът, изправена и горда, нетрепваща пред оскърбленията му.

Ротгар посегна към брадвата. Тя не откъсваше очи от него. Той взе наметалото на Едуин от леглото и го метна на раменете си. Тя вдигна леко брадичка, но не издаде нито звук. Той отвори вратата. Вятърът нахлу в колибата, изтръгвайки ярък рой искри от огъня. Дървата в купчината бяха достатъчни, за да й бъде топло до сутринта.

Ротгар прекрачи прага и затвори леко вратата зад себе си, а в следния миг помисли: „Сега накъде?“

Щеше да замине, точно така.

Независимо какво щеше да си помисли Гилбърт, той щеше да избяга, вместо да се изправи срещу норманския меч. По дяволите гордостта.

Щеше да тръгне, ето това щеше да направи.

Тя беше споменала някаква кобила. Нямаше да вземе кобилата й, но като си спомни как беше нахлула в колибата, гонена от вятъра и толкова премръзнала, че пръстите й не можеха да се сгъват, се сети, че може да не се е сетила да върже животното. То щеше да потърси подслон отзад, където колибата спираше северния вятър, и той намери кобилата да дреме именно там. „Може би никога в живота си не се е сещала да разседлава кон“, промърмори, докато сваляше седлото и юздите, почесвайки животното между ушите, преди да се наведе и да спъне предните му крака с едната юзда.

Сега можеше да тръгне.

Малка купчина не нацепени дърва се изпречи на пътя му. Цепениците, които съхнеха вътре до огъня, трябваше да стигнат до сутринта, освен ако вятърът не сменеше посоката си или не се развихреше някоя виелица. Ако станеше така, дори Гилбърт не би могъл да я спаси. Той разрови дървата, подбирайки по-малките, които не се нуждаеха от допълнително насичане, и ги струпа до вратата. Нареди ги така, че тя със сигурност да ги види.

Сега вече можеше да тръгне.

Като че ли измина цяла вечност, докато извърви стотина крачки.

Някога, когато беше много млад и едва започваше да усвоява уроците на живота, беше запитал баща си защо най-долните крепостници, тези, които бяха само малко по-добре от робите, не правеха усилия да избягат от непосилния си живот.

„Мястото им е тук“, беше казал старият Ротгар.

Мястото ми е тук, извика сега нещо в него. Лангуолд като че ли теглеше краката му, така че всяка стъпка му се струваше непосилно тежка. Нищо чудно, че крепостниците никога не бягаха.

Крепостниците често изглеждаха щастливи.

Брак без любов с Мария? Толкова различно ли беше наистина от хладния, пресметнат съюз, който беше планирал с Ейдит? Да, твърдеше натрапчивият вътрешен глас, без да може да определи защо трябва да е така…, но точно така беше.

Премести още няколко пъти краката си и спря. Направи още няколко крачки и пак спря.

Синове, растящи високи и здрави сред изобилието на Лангуолд.

Обърна се към колибата. И се намери пред вратата й толкова бързо, че беше сигурен, че магьосницата, която трябваше да стане негова съпруга, бе го притеглила с магически средства.

Тя седеше на колене пред огъня, взряна във вратата, и го очакваше. Очите й блеснаха; от сълзи или от внезапно нахлулия през вратата вятър — това той не можа да разбере.

— Наистина ли си магьосница, та си толкова сигурна, че ще се върна? — запита той, затваряйки с гърба си вратата, откъсвайки се от всичко, което го мамеше отвъд Лангуолд, усещайки, че видът й събужда за живот нещо в него.

— Не. Но те чух отвън, че се грижиш за мене, и започнах да се моля. — За да го докаже, тя вдигна ръце, разкривайки дългите си пръсти, сключени в предвечен жест. — Ще ме намразиш ли завинаги заради това, което ти навличам?

Толкова лесно беше да се каже. Не бих могъл да те мразя; толкова трудно беше да се сдържи, когато се върнеше здравият му разум, когато тя вече нямаше да коленичи пред него край огъня, когато потрябваше да защитава Хю в земите му, когато подчиненото му положение щеше да го принизи в очите на другите и в собствените му очи.

— Ще се опитам да не го правя, по-късно — каза той.

Тя издаде лек звук и бързо обърна глава настрани, а после се зае да оправя полите си, докато се изправяше на крака. Когато накрая се обърна пак към него, главата й беше сведена, косата засенчваше очите, виждаха се само заоблените издатини на скулите й, порозовели в отблясъците на огъня.

Тя заразвързва панделките около врата си и започна да освобождава едната си ръка от туниката.

— Какво правиш?

Гласът му задраска пресипнало, когато при последното дръпване тя оголи ръката си и нещо повече, разкривайки сметанената заобленост на една увенчана с розова пъпка гърда.

— Сключихме сделка, нали? — Когато той кимна предпазливо, тя добави: — Имаме време. Предлагам да я подпечатаме тук и сега.

 

 

Някога, опитвайки се да помогне на Мария да си намери богат съпруг, братовчедка й Алисън се бе помъчила да я научи на изкуството на флирта.

Мария обаче не се оказа сръчна ученичка.

Лицето й замръзваше в скована гримаса, когато трябваше да се усмихва весело. Думите, предназначени да бъдат двусмислени, зазвучаваха вдървено и принудено, когато излезеха от устните й. Многозначителните погледи, едва доловимите движения на тялото, грациозните жестове, толкова естествени за благородните млади нормандки, изглеждаха направо глупави, когато тя се опиташе да ги изпълни. Накрая Алисън вдигна ръце и се призна за победена.

— Опитай се да не напълнееш — беше казала, поклащайки глава над провалените опити на Мария. — Поне имаш хубави гърди. Малцина мъже могат да устоят при вида им.

Ротгар от Лангуолд като че ли беше един от тези малцина.

Мъж, предчувстващ победата си, би се издал с триумфална усмивка, със самодоволно присвиване на очите, с едва забележимо охлабване на туниката, така че възбудата му да проличи съвсем ясно. Когато Ротгар не направи нищо друго, освен да потрепне, Мария разбра, че думите, които беше произнесла, с цел да прозвучат като лекомислен флирт, бяха подразнили ушите му по оскърбителен начин и дори разпалването на гърдите й оставяше предницата на туниката му неподвижна.

Нека подпечатаме сделката с похот, това беше същината на казаното от нея. По-добре да беше признала, че ще направи всичко, че ще даде всичко, което има, само и само да не допусне той отново да прекрачи този праг.

Със сгорещено от смут лице тя опипом намери ръкава си и започна да го придърпва нагоре по ръката.

Той я спря с рязка заповед.

— Остави. И свали всичко останало. Да видя какво предлагаш.

Леко свиване на раменете й накара роклята да се свлече около кръста. Когато го чу рязко да си поема дъх, тя се осмели да хвърли поглед към туниката му. Алисън излезе права. Макар че флиртуването с думи се беше провалило, гърдите и бяха свършили своето. Или Ротгар беше успял да напъха брадвата в панталона си, или видът на двете й гърди го беше възпламенил.

Дощя й се да заплаче.

— О… — Гласът му замря в отвратено изсумтяване. — Прикрий се.

Обърна й гръб. Докато Мария навличаше роклята си, очакваше чувство на облекчение да се разлее из нея, сякаш се беше освободила от нежелана задача. Но я заболя от отхвърлянето.

— Съпругът ми не намираше вида ми за толкова отблъскващ — каза тя, оправяйки панделките, преди да ги завърже отново.

— Съпругът ти?

Ротгар като че ли се задави от тези думи.

— Ранулф Фицхърбърт. Умря отдавна от болест в червата.

Тя положи ръка на долната част на корема си, припомняйки си неприятния край на Ранулф.

— Жалиш ли за него?

— Не. — Позволи си лек, ироничен смях. — Бяхме женени четири години, но той все воюваше. Беше с мене понякога за един ден, друг път за една седмица; общо може би сме прекарали заедно около четири месеца. Беше добряк, но се научих да живея без него далеч, преди да свикна да живея с него.

— Ще пазиш ли такива мили спомени и за мене, ако си загубя главата, както очакваш?

Тя се вгледа в скованото му, неподвижно тяло. Сенките, хвърляни от огъня, очертаваха силуета му на стената, с всяка подробност, от остриганата коса, стърчаща на главата му, до непокорната му мъжественост, издуваща дрехите, и тя разбра, че никога няма да забрави и един миг, прекаран с него.

Защо се беше отвърнал от нея? Защо?

Сякаш прочел мислите й, Ротгар отново заговори, махвайки с ръка към стаята:

— Не разбирам склонностите ти. Аз никога не бих го направил така.

Тя затвори очи, необяснимо натъжена при мисълта, че Ротгар е загубен за нея в това отношение.

И тогава, също така необяснимо, тя го чу да се смее с тих, весел смях. Очите й се отвориха при този неочакван звук.

— Винаги ли предполагаш най-лошото? Само исках да кажа, че човек се люби най-добре там, където няма бълхи и въшки. Където има мека постеля и топли кожи. Не бих довел истинска курва на място като това, където трябва да изнасям смрадливия сламеник навън в нощта, иначе гадините ще ме изядат. Боже господи, иска ми се днес да ме беше отпратила с два мяха вино.

— Значи трябва си пиян, за да легнеш с мене?

— Не — отвърна той и веселостта му постепенно изчезна, а настроението му стана сериозно, не по-малко от нейното. — Но малко вино би ни помогнало да се отпуснем, за да си кажем наистина това, което е в сърцата ни.

— Не е нужно да съм пияна, за да говоря истината — каза тя.

— Така ли? Тогава кажи защо всъщност искаш да се оженим.

Изведнъж й се дощя да беше имало вино.

Ротгар беше прав; ако виното се смесеше с кръвта й, щеше да й бъде по-лесно да признае, че някаква магия бе проникнала в кожата й още първия път, когато той беше докоснал ръката й, проправяйки си път към сърцето й, където се мяташе отчаяно при мисълта, че е далече от него. Ако беше пияна, би могла да признае, че от всички мъже само той като че ли можеше да прогони проклетата й самотност, че ако той е при нея, това отново ще изпълни сърцето й.

— Преди се опита да ми изтъкнеш разумни доводи, затова сега аз ще ти помогна — напомни й той, явно започвайки да губи търпение от колебливостта й. — Гилбърт не може да те принуди да се омъжиш за него, ако си омъжена за друг.

— Това е едното — съгласи се тя.

— И дори да ме убие, няма да погледни вдовицата на един саксонец.

В това тя не беше толкова сигурна.

— Може би.

— Хората ще се обединят около Хю.

— Да се надяваме.

— Можеш ли да имаш деца?

Той се намръщи, сякаш внезапно осъзнал, че тя няма деца.

— Веднъж заченах, но бебето не се задържа. Старицата, която се грижеше за мене, каза, че се случвало при първия път, но нямало защо да се тревожа.

Отговорът й като че ли го успокои.

— Ако консумираме съюза си тази нощ, означава, че можем да не обявяваме годеж в църквата, защото е възможно да заченем дете.

— Да.

Тя го зачака да добави още нещо, но той се загледа в огъня. Така представени, разумните доводи в полза на брака им изглеждаха пресметливи и незначителни, бледи сенки на чувствата, които разпъваха сърцето й.

— Има ли друго? — запита той небрежно.

Би трябвало да му кажа, че има и други причини, разбра тя изведнъж, с внезапно разтуптяло се от тази мисъл сърце; разбра и че думите не могат да излязат от устата й без някакъв знак, независимо колко незабележим, който да й каже, че той изпитва към нея поне малка част от това, което тя изпитва към него. Стисна юмруци, скрити в гънките на роклята, и зачака.

Той като че ли внимателно претегляше мълчанието й и накрая изрече:

— Значи нещата между нас са уредени, така ли?

Връхлетя я разочарование, толкова съкрушително, че човек, за разлика от нея несвикнал да крие чувствата си, би могъл да потрепери и да издаде силата на вълнението си. Загръщайки се в остатъците от достойнството си, тя каза:

— Значи си доволен от сделката?

Настъпи дълго мълчание, пламъците като че ли станаха още по-горещи, стените сякаш застрашително се сведоха към тях.

Той проговори.

— Да, доволен съм. С изключение на едно.

— И какво е то?

Гърлото й пресъхна; думите излизаха дрезгави и треперещи в потискащата тишина на колибата.

Единият ъгъл на устата на Ротгар помръдна в наченка на горчива усмивка. Той се раздвижи и това й напомни за височината му, за силата му, за възбудената му мъжественост, така зле прикрита от дрехите. Мария задиша дълбоко, сякаш дъх не й стигаше, сякаш ръстът, силата и възбудата му й отнемаха тежкия, сгорещен въздух на колибата.

Полуусмивката му изчезна, устните му застинаха в решителна твърда линия, тялото му се стегна. Очите му, засенчени и неразгадаеми в светлината на огъня, се плъзнаха по нея от горе до долу и като че ли я подпалиха, не оставяйки в ума й никакво съмнение за единственото нещо, което според него не стигаше, за да бъде подпечатана сделката им.