Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conquered by His Kiss, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 22гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Дона Валентино. Покорена от една целувка

ИК „Ирис“, София, 2004

ISBN: 954-455-062–6

История

  1. —Добавяне

9

Пръстите на Мария я събудиха.

Сгърчени и вцепенени, те първи трепнаха от острите като иглички пробождания, възвестяващи завръщането на чувствителността в ранената й ръка. В полусъзнание тя застена и се замята, протестирайки против болката, озадачена, че намира стъпалата си притиснати по някакъв неизвестен начин, че самото й тяло е извадено от равновесие, но беше прекалено уморена, за да отвори очи и да направи оглед на ситуацията.

В този момент цялата й ръка започна да пулсира от възвърнал се живот. Понечи да се надигне и потърси помощта на стъпалата си. Те като че ли бяха притиснати към нещо твърдо, но податливо, нещо космато, нещо, което излъчваше възхитителна топлина. Усети здраво увити около глезените си подобни твърди неща, пак така излъчващи приятна топлина. Очите й се отвориха нерешително, за да инспектират причудливите ограничения.

Гледката, която я посрещна, изтръгна от нея нечленоразделен писък и я накара яростно да се замята, мъчейки се да се освободи от полуголия Ротгар от Лангуолд.

Необлечената горна половина на тялото му беше опряна лениво на покрития със сено под. Краката й почиваха разперени върху също така оголените му бедра, панталоните й ги нямаше, а роклята й зееше разцепена по възможно най-неприличния и неженствен начин.

Тя отново изписка и успя да се освободи от ръцете му и да се изправи на крака.

Ротгар наклони глава и заслони ухото си с ръка.

— Май са ни нападнали мишки.

— Мишки! — изпищя тя, не можейки да разбере логиката му.

— А, ето, пак им чух гласа. Не се страхувайте, милейди, ще ви избавя от тях.

Вдигна меха в подигравателен поздрав, допря го до устните си и взе да го надига, по-високо и по-високо, и най-накрая го разтърси, гледайки го със смаяни и покрусени очи.

Всеки глупак би могъл да види, че мехът е празен.

— Ти си пиян-залян — нападна го Мария.

— Така си е — потвърди той, наглед извънредно доволен от състоянието си. — И то по твоя вина.

— По моя вина ли?

Този път Мария улови истерия в собствения си глас.

Макар тя да стоеше напълно облечена, а неговото облекло да се състоеше само от един панталон, от двамата той изглеждаше по-увереният. Протегна се небрежно, трепкащите пламъчета заиграха по гърдите му, по дългите му крака, по жилестите му ръце. Очите му я гледаха лениво, косо… сластно.

Мария грабна слепешком мантията си и се уви плътно в нея. Той не помръдна, само ъгълчетата на устните му леко се раздвижиха, сякаш за да й кажат, че усилията й да се скрие са напразни, че той й се е нагледал на воля, колкото му душа иска.

— Случайно да си ми оставил глътка вино?

— Случайно съм ви оставил, добре разредено с вода — каза Ротгар и врътна глава към едно гърне, сложено до огъня. — Добро вино, но със сигурност в Лангуолд има още от него, така че можеше да си спестите пътешествието.

— Дойдох да те предупредя за ужасна опасност — каза тя. Вземайки предвид нехайното му поведение и като си спомни как го беше видяла да се извисява над нея с размахана брадва, сега положеното от нея усилие й се видя напразно.

— Да ме предупредите ли? Че вие не направихте нищо друго, освен да припаднете.

— Не съм! — Мария замръзна в пристъп на наранена гордост. Никога през живота си не беше припадала, не харесваше и не можеше да понася жени, които все карат слугините да тичат насам — натам с горени пера, за да ги свестяват от припадъците им. — Ти ме тресна с брадва по главата.

— Не съм! — отекна Ротгар и се поизправи. — Ако го бях направил, главата ви сега щеше да е разцепена като тиква и нямаше да стоите пред мене, да си просите от виното ми и да ми хвърляте похотливи погледи.

Думите му я накараха да занемее.

— Ужасна опасност! — каза Ротгар почти на себе си. — Ако беше вярно, щях наистина да съм загазил. Както съм забил брадвата във вратата, ще трябва да я тегля оттам до сутринта, за да я освободя. Казвам ви, лесна плячка съм тази нощ за всеки, който ми мисли злото. Вашето „предупреждение“ ме лиши от оръжието ми и понеже не исках да ви разцепя черепа, може да съм се осакатил за цял живот. Вижте само.

Той вдигна крака си и размаха стъпалото пред очите й. Глезенът му може би бе леко подут; трудно беше да се каже, защото погледът й неотвратимо се плъзгаше по дължината на крака му.

Мария дочу тихия му ръмжащ смях, когато той разбра кое е привлякло вниманието й. Изправи се и панталонът му зае обичайното си положение, но насмешливите бръчици около очите му се смениха с нещо сурово, първично, самоуверено и все пак изчакващо. Всеки инч от кожата й, всяко косъмче по тялото й тръпнеха в очакване.

— Ще изпия виното — промърмори тя, извръщайки се бързо от него, за да не прочете той нещо разблудно в очите й. Коленичи като че ли слепешком до огъня и потърси опипом гърнето, дърпайки ръце, когато горещият метал опари кожата й. После посегна отново към него и го вдигна към устните си, без да обръща внимание, че е нагорещено, по-скоро благодарна за това неудобство, жадувайки, за каквото и да е, което ще й помогне да потисне неуместното, необяснимо привличане, което усещаше, че изпитва към него.

— Мария. — Шегобиецът беше изчезнал. Ротгар се беше придвижил безшумно и беше клекнал зад гърба й, ръката му стисна рамото й, дъхът му докосна косата й. — Мария.

Гърнето в ръцете й трепна.

— Не знаех, че имаш брадва — прошепна тя.

— Това е дърварска колиба, Мария.

С безкрайна нежност ръката му извърна рамото й така, че тя се озова лице в лице с него. Искрицата, породена от виното, бе напуснала очите му, заместена от спокойна увереност, сякаш искаше да изучи всяко нейно движение, всеки неин жест, всяка дума, която тя ще каже, за да разгадае някакво скрито значение. Устните му се извиха нагоре, той погали едно място точно над горната й устна и вдигна палец, за да подчертае думите си.

— Кажете ми за тази ужасна опасност — изрече той.

— Гилбърт.

Тя не можа да каже нищо повече, защото мислите й бяха пленени от очертанията на устните му, докато говореше, от наболата брада, която засенчваше лицето му.

— Така си и знаех.

Той обърна вниманието си към огъня, взе една цепеница от купа и я пъхна в пламъците. След като направи това, намери една по-дълга и по-тънка пръчка и започна да разравя жарта, карайки пламъците да се извисят, да станат по-горещи и по-ярки.

Значи тя не беше единствената тук, която реагира с жар на вниманието му, помисли Мария. Изведнъж усети, че й е много горещо, и пусна мантията си на пода.

Каза на глас:

— Гилбърт се закле, че ще тръгне рано сутринта и ще ти отсече главата. Смята да я поднесе като великденски подарък на Уилям.

Ротгар гледаше замислено в пламъците.

— Трябваше да те предупредя — продължи тя, изведнъж обезсърчена от мисълта, че той може да не разбере страха й. — Нямаше да понеса да умреш, мислейки, че съм нарушила думата си.

— Сигурна ли сте, че Гилбърт може да ме надвие?

— Разбира се, че може! Ще дойде в пълно въоръжение, Ротгар, с всякакви там пики, боздугани и вериги. Ти сам каза, че единственото ти оръжие е загубено. Вземи да го освободиш, за да можеш да се защитиш на сутринта.

Той се изсмя.

Трябваше да го накара да разбере.

— Наистина, най-добре ще е да избягаш, за да си спасиш живота, но понеже си навехнал глезена си, трябва да се отбраняваш, с каквото имаш под ръка.

Подхилкването му се разрасна в гръмовен смях.

— Не трябваше да се захващам да вразумявам някакъв пиян глупак.

Гневът кипеше неудържимо в нея; гняв към самата нея, задето се топеше като някаква глупачка от вниманието му, предизвикано чисто и просто от алкохола; гняв към него, задето беше изпил всичкото вино и не можеше да разбере колко отчаяно е положението му.

Той поклати насмешливо глава.

— Все така сериозна.

— Но ти сам каза, че чак на разсъмване ще можеш да я освободиш. — И тя махна към забитата във вратата брадва. — Каза, че си се осакатил. — Посочи глезена му. — Гилбърт без съмнение ще хърка до съмване, но ти трябва да се готвиш още отсега, щом си в такова неизгодно положение.

— Мария, някой занасял ли се е с тебе?

— Ти се занасяш с мен, докато животът ти е застрашен, а умът ти е помрачен от виното?

— А коя е другата половина — да размахваш брадви за добре дошли пред състрадателни жени ли?

— Не, да размахваш нещо съвсем друго пред благосклонна жена.

Ротгар плъзна съвършено неуважителен поглед по нея, от което тя се обля в горещина и така се изчерви, сякаш огънят внезапно се бе освободил от каменната прегръдка на огнището, за да се разгори из цялото й тяло.

Мария се наведе към огъня, надявайки се той да вземе изчервяването на бузите й за реакция на горещината.

Нямаше защо да си дава труда. С крайчеца на окото си го видя да вдига очи към небето, чу неравния му дъх, когато той ахна, смаян от собственото си безсрамие.

— Прости ми — измърмори той. — Не биваше да ти говоря така.

Тя не можеше да му каже, че му прощава неуважението.

Нито пък — че коментарите му карат нещо в нея да танцува с всеотдайна и непоправима разпуснатост.

— Пиян си — успя да изрече тя.

— Предполагам, че да. — Дръпна се от нея. — Повече, отколкото мислех, че съм, но по-малко, отколкото бих искал да бъда.

Тя чуваше зад себе си как той се облича, долавяше движението на вълнения панталон, навличай върху дълги, силни крака, шумоленето на гетрите, шепота на туниката, обличана през главата, стърженето на ботушите по отъпкания пръстен под.

— Дойдох с кобила — каза Мария. — Вземи я и тръгвай. Мога сама да се върна у дома.

Тя чу изскърцването на въжетата, когато той седна на леглото, подръпванията на ремъците, докато завързваше ботушите си.

— Вече не бягам от копелето Уилям и неговите палачи — каза Ротгар.

При тези думи тя се извърна, преглъщайки мъчително топката, надигаща се в гърлото й, като го видя седнал така спокойно, така небрежно на леглото, при мисълта, че преди слънцето да извърви още веднъж дневния си път, Гилбърт Криспин ще се погрижи Ротгар от Лангуолд повече да не ходи по тази земя.

— Тогава ще умреш — каза тя.

— Няма да е лесно.

Той стана и се заразхожда из колибата, после с внезапно движение изтръгна брадвата от вратата и премери тежината й на дланта си. Хвърли преценяващ поглед на колибата, вратата, единствения прозорец, закрит с капаци, както правеше Хю, когато преценяваше терена за битка.

— Моля те, вземи кобилата — прошепна тя.

Брадвата прилягаше точно в ръката на Ротгар, сякаш така се беше родил. Направи кръг с пръстите си и дръжката слезе надолу, докато острието не опря в дланта му; извъртя китката си и тя се плъзна с острието надолу, а след миг смъртоносният метал тупна тежко на пода. Той се облегна с цялото си тяло на дръжката и съсредоточи вниманието си без остатък върху нея.

— Защо дойде тук, Мария?

— За да те предупредя! Моля те, вземи го…

— Ние с тебе сме врагове — вметна той, разпалвайки у нея импулса да отрече твърдението му. — Така че от какво е породено великодушието ти? Нима си искала само да ме убедиш, че нямаш пръст в плана на Гилбърт?

— Да — каза тя. И после: — Не… не.

— Тогава какво?

Как да му каже, без да изглежда като глупачка, че мисълта, че няма да я обвинява, не може да й даде почти никаква утеха в болезнената празнота, която ще се възцари около нея със смъртта му?

— Лангуолд има нужда от тебе — заекна тя.

Аз имам нужда от тебе, призна само пред себе си. Безрадостна, подигравателна усмивка като че ли прелетя през лицето му.

— Лангуолд. Винаги Лангуолд между нас. Мислех, че може би… но нищо, няма значение.

Той се загледа в брадвата си. И тогава тя изригна всичко:

— Никога не съм смятала, че ще е лесно… задачата, която си поставих, да запазя Лангуолд за Хю…, но става все по-трудно за мене да се справя. Цялата земя кипи от бунтове. Рицарите, разочаровани от щедростта на Уилям, само трябва да чуят за състоянието на Хю и веднага ще се опитат да извоюват за себе си Лангуолд. Смятам, че Гилбърт Криспин вече търси начин да направи точно това, но не мога да го изгоня, защото имаме толкова малко хора, за да се защитаваме в това положение, в което сме.

— Отвсякъде ви дебне предателство — потвърди Ротгар.

— Включително и от населението на Лангуолд — каза тя. — Не минава нощ без някое дребно отмъщение, насочено против нас. Отначало изглеждаше смешно. Но сега, когато замъкът още не е построен, тези вандалщини ни струват прекалено скъпо. Рицарите се ядосват, селяните недоволстват, а аз знам, че на Хю му трябва много малко време, докато се възстанови. Знам го. Само да можех да удържа положението дотогава.

Стори й се, че в погледа му прочита възхищение.

— Малцина мъже могат да се надяват да постигнат това, което ти искаш.

Тя стигна до съществената част от разказа си.

— Уилям замина за Нормандия в началото на месеца, иначе вече щеше да е разбрал за болестта на Хю. За съжаление Филип трябва да замине при него заради някакви административни работи, малко след Великден. Той ще издаде пред Уилям какво става всъщност с Хю. А Гилбърт каза, че щял да занесе на Уилям главата ти и да му каже, че той, Гилбърт, ще… ще ме вземе за съпруга, и че щял да се закълне, че ще се грижи за Хю до края на живота му.

Ротгар отпусна брадвата и се облегна на стената, а тъмните му вълнени дрехи почти се сляха с опушените стени, така че само блясъкът на косата му и случайните отблясъци, които огънят хвърляше върху очите и зъбите му, издаваха, че е в колибата.

— Ти като че ли нямаш какво да губиш — каза той най-накрая. — Независимо дали Хю ще задържи земите, или Гилбърт ще успее със заговора си, твоето място е осигурено.

— О, не — изрече тя, копнеейки да го привлече по-близо до огъня, където да може да го вижда. — До гуша ми дойде от лъжци и мошеници. Никога повече няма да повярвам и на една дума, излязла от устата на Гилбърт Криспин. Щом Уилям подкрепи плана на Гилбърт, животът на Хю ще бъде в опасност, а моят ще стане непоносим.

Нещо в тези думи го накара да излезе от сенките.

— Какво искаш да направя? — запита той с нисък и почти зловещ глас, стиснал брадвата с побелели от усилието кокалчета на пръстите. Мария се дръпна назад пред едва удържания му гняв. — Ти самата каза, че няма как да се преборя с Гилбърт. Уверявам те, че бих могъл да изпратя черната му душа в ада, жено, но казваш, че мечът му ти трябва, за да защитава брат ти. Разказваш за затрудненията си пред мене, напомняш ми, че съм безпомощен да предотвратя жестокото му отношение към моя народ, караш ме да си те представям заедно с тоя нехранимайко.

Лицето на Ротгар се бе зачервило, но тя беше сигурна, че нейните бузи пламтят още по-силно, когато се изправи на крака. Застана пред него, краката им почти се допираха, правейки се на уверена, каквато всъщност изобщо не беше, посрещайки едва сдържания му гняв с хладно привидно равнодушие, каквото толкова често демонстрираше по сергиите на пазара.

Думите можеха да бъдат като плодовете. Тя избра една; отхвърли я заради друга, претегли втората, сравнявайки я с трета, чиято подобна на нея повърхност притежаваше по-богат, по-пълнокръвен аромат, преценявайки предложението, преди да пристъпи към най-дръзката сделка в живота си.

— Отец Бруно каза, че би трябвало да се оженим — изрече тя най-накрая, надявайки се, че е избрала правилно и думите, и мъжа.