Дона Валентино
Покорена от една целувка (1)

Пролог

Март 1067

 

Краката му се подгъваха, потръпваха от конвулсии и това му подсказваше, че днес се е преуморил. Въпреки това обаче, той премести първо десния си крак, после левия, все напред, почти без да усеща камъните и участъците заледена пръст, разраняващи краката му през остатъците от парцали, които беше омотал около тях.

Косата му лепнеше на главата в потни кичури, тялото му изпускаше пара в студения въздух, свидетелствайки за крайната му умора. Дрехите му, превърнали се по-скоро в дрипи, които не беше сменил нито веднъж по време на принудителната работа, не можеха да му дадат никаква защита от стихиите. Дочу далечен вик на ястреб и спря, дъхът му заизлиза на кълбета пара във въздуха наоколо, а той загледа хищната птица, която кръжеше над него.

— Бих дал какво ли не, приятелю, за гледката, която имаш — промърмори той.

Като осъзна, че говори на глас на един ястреб, това му се стори също толкова смешно, колкото и мисълта, че би могъл да притежава нещо, което да даде.

Ястребът се виеше в лениви кръгове, без никакво усилие, и вероятно виждаше чак до Лангуолд. Кажи, прииска му се да извика, сградата на имението превърнала ли се е в опушена, димяща руина? Унищожени ли са колибите, гладуват ли хората?

Ястребът размаха безшумно криле и се превърна в снаряд с пера, спускайки се върху нищо неподозиращата си плячка. Иронична усмивка се плъзна по устните на мъжа. Той не се съмняваше, че ястребът ще победи, ще хване това, което иска, също както превъзходните стрели на норманските нашественици бяха завалели от небето, за да разтърсят духа на Англия.

Мъже като него, които бяха грабнали оръжие заедно с обречения крал Харолд, бяха лишени от титлите и земите си, дори от живота си, когато на храбрата им съпротива беше сложен край. Щастливците бяха умрели. Не толкова щастливите бяха пратени обратно в именията, които някога бяха управлявали, за да служат на новите си нормански господари. Наистина прокълнатите бяха оковани във вериги, накарани да работят като роби, държани в глад и унижения, докарвани до смърт от непрестанна работа. Онези, които се опитваха да избягат, биваха пронизвани с мечове, превърнати в живи мишени за безкрайните упражнения на норманските рицари.

Но той беше успял да избяга. Насилваше краката си да продължават, като същевременно си спомняше без гордост — но и без срам — нощта, когато беше пропълзял между купищата мъртви мъже, проклинайки прекалено проточилата се зима, която възпираше пролетта. Хапещият остър студ отначало като че ли щеше да провали плановете му. Едно трепване, тихо изтракване на зъбите, следа от дъх във въздуха — всичко можеше да го издаде. Но той беше успял да накара тялото и зъбите си да пазят тишина и тогава времето като че ли се бе превърнало в благословия.

Тялото му бе достатъчно премръзнало, ръцете и краката му — изтръпнали от дългите часове неподвижно лежане, за да не буди подозрение сред онези, които на другата сутрин хвърляха мъртвите на торището. Надвечер, докато гладните вълци тракаха със зъби край купчината мъртъвци, той сръчно се бе освободил от вцепенените, дърпащи го надолу ръце и крака и бе тръгнал, накуцвайки, към гората, като се молеше снегът и прегладнелите хищници да прикрият следите му.

Ако по някаква случайност норманските му противници разровеха купчината трупове и узнаеха, че го няма, щяха да го потърсят най-напред в Лангуолд. Това му беше известно. С всяка частичка от съществото си разбираше, че домът му, родното му място, собствената му съдба вече не съществуват. Но не можеше да спре бавното, мъчително напредване към Лангуолд, както сьомгата не можеше да не се бори с течението, изкачвайки се напролет нагоре по реките. Безнадеждно. Сигурно отиваше към смъртта. Но макар че беше така, той не можеше да не се подчини на настойчивия копнеж, на болезнената жажда да извърви този път.

Само да види. Само един поглед.

И сега беше към края на пътуването си. Още два дни вървене — може би три, ако се вземе предвид изтощението му — и щеше да зърне Лангуолд. Той остави погледа си да блуждае по ниския хълм, който се издигаше на няколко мили на запад. Ако имаше късмет, щеше да успее да стигне хребета на хълма преди залез. Брат му Едуин, убит при Хейстингс, твърдеше, че от билото на този хълм може да види Лангуолд да се разстила пред погледа му. Все му се беше искало да проучи твърденията на Едуин, но не намираше време заради безкрайните си задължения.

И така, какво да прави? Да прекара половин ден в път до върха на хълма в надежда да зърне нещичко от Лангуолд? Или да продължи напред, сигурен, че след два-три дни ще види със собствените си очи как норманите са се разпореждали в родното му имение? Пътят до хълма щеше да отдалечи с цял един ден пристигането в Лангуолд. Едуин може би само го е дразнел, за да се повесели, като накара брат си да похаби цял ден, за да му докаже, че не е прав. Доводите против отиването до хълма упорито кръжаха в главата му, докато краката му сменяха посоката и се запътваха към него.

Когато стигна подножието на хълма, го обви лека мъгла. Забеляза еленска пътека, виеща се из дърветата и храсталака. Щом тръгна по нея, го обзе непреодолимото желание да види, стремеж, който надвиваше умората му, който караше натежалите му като олово крака да се изпълват с енергията на млад елен. Клончета го удряха по лицето и гърдите и кожата му засмъдяваше. Тръните закачаха полуизгнилите остатъци от туниката му и отваряха огромни дупки в и без това разкъсания плат, докато той неотклонно си пробиваше път към върха на хълма. Задъхан, отметна глава назад и затвори за миг очи, страхувайки се да погледне, боейки се, че Едуин го е излъгал и че Лангуолд изобщо не се вижда, че Едуин може би му е казал истината и сега ще види как на мястото на Лангуолд се издигат купчина обгорели руини, както толкова други имения, край които беше минал в пътя си дотук. Като събра смелост и стисна здраво юздите на емоциите си, той отвори очи и погледна.

Едуин беше казал истината.

Милите, разделящи го от родното му имение, можеха и да не съществуват — така ясно видя той Лангуолд Хол. Облак дим се стелеше върху скупчените наоколо хижи на селяните. Овце пасяха в тучната ливада. Полетата, оголени по това време на годината, разкриваха интригуващи картини, които не можеха да се видят от земята. Голямото, почти квадратно петно на изток трябва да беше Брит, селището на грънчарите. А тук, почти до самата къща, беше градината с подправки на майка му.

Едно движение привлече погледа му и той присви очи, за да разгледа по-добре оживлението около най-високата точка на Лангуолд. Като че ли цялото население на имението се беше събрало около огромна дупка в земята.

Нисък стон отекна някъде дълбоко в гърлото му, но той го отпъди, сигурен, че тялото му се опитва да навакса дъха, от който го беше лишавал в дългото пътуване към дома. Излезе изпод прикриващите го дървета и усети дъждеца да полепва по косата му, струйките вода, които се стичаха по лицето му, смесвайки се с влагата, която вече мокреше хлътналите му бузи. Пот, без съмнение, пот от усилията.

— Лангуолд — прошепна той, изтривайки мокротата от лицето си, неспособен да откъсне поглед от това, което вече не му принадлежеше.

Лекото изшумоляване зад него му донесе оглушителен удар по главата, след който той не видя нищо повече.