Гейл Линк
Прегръдката на вълка (9)

Осма глава

Салонът бе толкова просторен, че ако пожелаеше, домакинът можеше да покани в него стотина души, както това бе ставало много пъти. Тази вечер обаче той бе приютил по-малка компания. Вместо огромните маси, подпрени на дървени магарета и наредени от двете страни по пода, сега бе направено място за музикантите, които свиреха нежна мелодия, докато се нареждаше главната маса, издигната високо върху подиум. Зад и под масата бе поставена нова облицовка от тръстика. Вместо обикновените дървени съдове за пиене, сега върху бяла покривка от най-фин ирландски лен бяха наредени изящни сребърни чаши, украсени с различни по големина скъпоценни камъни.

Студеният каменен под бе покрит с килим — нещо, което се срещаше само в най-богатите домове. Беше много голям и стар — може би на няколкостотин години, но състоянието му бе отлично. Дядото на Ролф бе купил този сарацински килим от един французин, който се бил върнал от кръстоносните походи с няколко прекрасни екземпляра за своя дом. Различни нюанси на червено, златисто, синьо и кремаво се преплитаха в сложни шарки с нежна красота.

Няколко газени лампи бяха окачени заедно със стотици свещи, които къпеха стаята в златист блясък.

Край високата маса бяха насядали Ролф, брат му, Олиф и гостите — капитан Арман дьо Бер и двама от неговите офицери. По нареждане на Ролф всички те бяха облечени така, сякаш не присъстваха на обикновена вечеря, а на дворцов прием.

— Mon ami^[1], каква е причината за тази изискана обстановка? — попита Арман. — Не че имам нещо напротив, нали разбираш, но изглежда си си създал доста главоболия само заради мен и моите хора — тъмнокафявите му очи бързо огледаха салона и забелязаха новите гоблени, закачени върху каменните стени, изящните чинии, поставени пред тях, нежния мирис на ароматните свещи, нахлул в ноздрите му, когато вдъхна дълбоко. За какво е всичка това? Или по-скоро за кого? Естествено, не заради него и офицерите му. От години насам той беше приеман най-радушно в дома на своя приятел, но нито едно от предишните му гостувания не можеше да се сравни с тържествеността на тази вечер. До ушите му бяха достигнали шушуканията за някаква красива пленница, която Ролф държал здраво заключена зад стените на замъка. Това озадачи Арман — защо му трябва на Ролф да държи жена в плен?

Ролф протегна ръка и даде знак на един прислужник, че иска още вино. Слугата побърза да изпълни желанието му, а след това допълни и останалите чаши по масата.

— Mon cher^[2] Арман, бъдете търпелив. Имам изненада за вас — каза Ролф загадъчно и добави: — Не съм забравил, че обичате изненадите.

Арман сви рамене.

— Oui^[3] — после отпи от рубинената течност, наслаждавайки се на вкуса. — Отлично.

Ролф наклони глава.

— Би трябвало, защото е от онова, което донесе при последното си посещение.

Арман се ухили.

— О, да, пратката, предназначена за Негово Величество краля на Англия. Спомням си.

 

 

Сибил застана пред салона, ослуша се и се огледа. Безпокойство помрачи мислите й. Хлад премина по гърба й като докосване на ледени пръсти. Само след няколко мига тя щеше да застане лице в лице с мъжа, когото мразеше, мъжа, чието име дори, събуждаше у нея толкова силно отвращение, че имаше чувството, че ще се пръсне от насъбралия се гняв. Но именно от този гняв тя черпеше сили сега, когато се готвеше да влезе. Не трябваше да забравя, че тя е жертвата. Той можеше да владее положението, но не и нея, можеше да притежава тялото й, но тя трябваше да запази властта над собствения си разум.

Сибил сложи невъзмутимата маска на безразличието и влезе в салона.

— Elle est manifique!^[4] — възкликна Арман, като прикова оценяващия поглед на мъж към входа на салона.

Сибил бавно крачеше към подиума, а до нея пристъпяше Лу. Гордата й осанка не убягна от погледа на господаря на замъка, който седеше мълчаливо и наблюдаваше въздействието на нейната поява върху гостите.

Арман подаде ръка, за да я заведе до стола й, поставен между него и Ролф. „Sacre mere^[5], та тази жена е изключителна“ — помисли си той. Хареса му модела на роклята й, макар че бе по модата отпреди двадесетина години. Вместо да прибере косата си във воал, тя я бе оставила да се развява свободно и да пада чак до коленете й. Само една тънка златна диадема я вдигаше нагоре и откриваше лицето й. Той изгаряше от желание да се пресегне и да я докосне, за да провери дали е също толкова мека, както кожената обшивка на роклята около врата и китките.

„Този нюанс на виненочервено кадифе придава на кожата й нежен кремав тен“ — помисли си Ролф. Сякаш разкъсван от болка, той стисна юмрук под масата. Прииска му се да прекара длан по цялата ширина на гладката плът, която се показваше над дълбоко изрязаното деколте на роклята, да почувства топлината и ударите на пулса й. Не беше нужно да види очите на останалите, за да разбере, че те си представяха как би изглеждала без кожите и кадифето, всъщност представяха си усещането за кожа и кадифе при допира с тази плът. В тялото му се надигна мъчителна болка.

— Вино, лейди Сибил? — предложи Бран в желанието си да я окуражи и да й покаже своите приятелски намерения. Това бе импулс, на който той се поддаде, като си припомни едно друго лице, осветено само от една свещ. Очите бяха също така сини, но с различен оттенък и не по-малко предизвикателни.

Сибил извърна глава и видя по-младия и по-благороден господар на замъка.

— Да — отвърна тя и зачака да й напълни чашата, като не спираше да мисли. Фактът, че всички тези мъжки очи бяха приковани в нея, малко я смущаваше. Дали те знаеха защо е тук? Тя бе свикнала да бъде център на внимание. Като домакиня по време на вечерите, давани от баща й в чест на краля или други лордове, откакто навърши четиринадесет, тя се бе подготвила за критичните погледи на хората от нейната среда. Но какво бе това тук? Да бъде единствената жена на официална трапеза, бе роля, която никога преди не бе играла, тъй като обикновено присъстваше и някоя друга дама — дъщеря или съпруга на лорд.

— Благодаря — отвърна скромно тя, когато Бран подаде чашата на Арман, а той на нея и ръката му едва докосна нейната. Мислите й се върнаха към Ролф. Дали не се опитва да я унижи? Какво ли ставаше в неговото загадъчно съзнание?

— Може би ще се погрижите да ни представите този прекрасен ангел, mon ami? — каза Арман, ухилен до уши.

Ролф, който до този момент внимателно разглеждаше съдържанието на своята чаша, трябваше да изпълни задълженията си по запознаването. Той хвърли кос поглед към приятеля си. Тъмните мигли, които прикриваха взора му, докато седеше замислен, сега се вдигнаха и разкриха очите му — леденозелени, изпъстрени с тъмносиво.

— Лейди Сибил, капитан Арман Мишел дьо Бер, неговия първи офицер Жан-Марк де Мейн и корабния лекар, виконт Хенри Монблан. Арман, Жан-Марк, Хенри, позволете да ви представя лейди Сибил Фицджералд, дъщеря на графа на Деран.

Арман взе ръката на Сибил в своята и нежно я поздрави с топлината на своите устни върху кожата й. Лекото докосване на мустаците и брадата му я погъделичка.

— Enchante^[6], скъпа госпожице. Във Франция дори твърдят, че английските рози са несравнимо най-красивите и са много търсени и ценени от хората, които имат късмет да притежават това великолепно цвете.

Сибил се усмихна на галантността на французина и възрази:

— Казват обаче, че само най-добрите умеят да поддържат цветовете им разцъфнали, защото имат много бодливи тръни, а и грижите, които те изискват, са повече, отколкото някои могат да поемат.

— О, скъпа госпожице, какво са тръните и малко грижи, ако човек желае да има нещо, което ще цъфти единствено за него?

Бран се чудеше дали Арман знае, че навлиза в опасни води. Капитанът бе така запленен от благородството и красотата на лейди Сибил, че не забелязваше неодобрителния поглед на Ролф. Бран се съмняваше, че брат му съзнава колко много се издава, като непрекъснато поглежда крадешком към Сибил. Досега не бе го виждал да се държи по този начин към никоя друга жена. Жаждата, която съзираше в зелените му очи, разкриваше много повече от временно увлечение по лейди Сибил.

Тази вечер Ролф наистина приличаше на вълк, чийто ненаситен взор следеше обекта на неговите желания. Това не бе студения поглед на хищника, който се приближава и напада, за да убие, не, това бе дебнещ поглед, който не обещава никаква милост, никакво отстъпление. Той предупреждаваше всички останали да стоят далеч от неговата собственост. Погледът на Ролф — разгорещен и възбуден — бе в състояние да изпепели розата.

В салона влязоха слуги. Сайобан вървеше най-отзад, за да ги наглежда и напътства. Както в най-заможните домове на Англия, Франция или Ирландия, те започнаха да нареждат най-отбрани ястия пред главната маса. Първо донесоха току-що уловена сьомга, задушена с вино. При други случаи Сайобан не би сервирала това, защото се считаше за твърде обикновено за пред гости, но тя знаеше, че е любимият ордьовър на капитана. Следваше богат избор от пилешки пайове с необикновени украси върху корите и всяка една различна от останалите. Когато всички блюда бяха вдигнати, внесоха основното ястие — печено сърнешко месо, а после и печено свинско.

Сибил си взе по едно дебело парче от всичко. Ролф и другите мъже също опитаха от храните под акомпанимента на музикантите, които свиреха мелодии, извиращи от ирландската душа — ту весели, ту тъжни.

По време на яденето се водеха леки разговори. Това бе начин да се убие времето. Арман се възползваше максимално добре от мястото си до Сибил. През повечето време Ролф стоеше умълчан и наблюдаваше. Забеляза, че и Бран, и Арман не постигаха кой знае какъв успех в разговорите си със Сибил.

Той небрежно отхвърли ужасяващата мисъл, че изпитва ревност. Нелепо! Та нали като студенти много пъти си бяха прехвърляли жени един на друг. Нали и двамата се бяха наслаждавали на очарованието на Етен в леглото? Набоде парче сърнешко с двузъбата си вилица и започна бавно да го дъвче, съсредоточен върху вкуса му, вместо върху жената до него.

Музикантите прекъснаха за момент песента, тъй като в стаята влезе възрастен мъж и седна на стол, приготвен специално за него. Лицето му излъчваше спокойствие и сила. Беше облечен в бели дрехи от ирландска вълна и лен. Косата му — дълга и все още гъста — падаше чак, до наглед крехките му рамене. Тъмни вежди бяха надвиснали над мастиленочерните му очи.

Той се обърна към Ролф с някакъв въпрос на ирландски. Като получи желания отговор, започна своя разказ сладкодумно и убедително. За да го разбират всички, заговори на английски, така както му бе наредил господарят. Гостите прекратиха разговорите и заслушаха изцяло погълнати от приказките за хора и чудовища, дракони и кралици, крале и пленници, любов и омраза, алчност и отчаяние. Но една от тях накара Ролф да се намръщи. Това бе древна легенда за могъщ крал, който заловил една чародейка с намерението да я използва както си пожелае, но после се оказал в плен на нейното обаяние и вместо да властва над нея, попаднал под влиянието на магията й.

— Престани, Тадж — отсече Ролф.

Разказвачът млъкна.

— Кой е този? — обърна се Сибил към Бран.

Бран преглътна сладкиша, които ядеше и избърса ръце в бродираната салфетка.

— Тадж, милостива госпожице.

— Какво означава това на моя език? — попита тя и се опита да изговори името.

— Тимоти. Харесват ли ти неговите истории?

— Да, напомнят ми за французина музикант, когото майка ми наемаше, за да ни развлича със своите саги за рицари и дами, за чест и храброст.

— Ние наричаме Тадж seanchai, което означава разказвач — продължи Бран.

— А той пътува ли от замък на замък?

— Не — започна Бран, но плътният глас на Ролф го прекъсна.

— Той е ollamh — поет, член на Aosdana.

Сибил за пръв път тази вечер пожела да погледне към Ролф.

— Което значи…? — подкани го тя с приятния си мелодичен глас.

— Член на обществото на литераторите, лейди, които са били втори след нашите древни крале. Те са хората, които пишат нашата история — хората, които се грижат децата на Ирландия никога да не забравят собственото си наследство. Тадж е едновременно главен поет и разказвач за нашия дом. Той е важен член на домакинството ни, защото освен всичко друго се грижи и за duanaire на семейството.

Бран забеляза озадачения й поглед и отгатна въпроса, който тя като че ли не искаше да отправи към брат му.

— Всяко семейство има нещо, което на вашия език би се наричало „похвална книга“, която се използва за записване на семейната история. Вашите поети музиканти разказват приказки за други хора. Целта на нашите разказвачи е да създадат личен архив за синовете и дъщерите, които ще дойдат след нас, за да могат те да споделят и спомените, и радостите. Това е начин да запазим живо всичко онова, което някога е съществувало, но би могло да изчезне някой ден. И така човек никога не се отдалечава твърде много от своите предшественици, защото техният живот ни позволява да разберем какви надежди можем да храним и по този начин, може би, да успеем и да се поучим от тях.

Сибил протегна ръка и докосна ръката на Бран, без да се поколебае.

— Негово величество крал Едуард поръча да се напише историята на семейство Фицджералд като подарък за баща ми. Много хубава книга, която татко безкрайно цени — от просълзените й сини очи бликаше тъга. Спомни си вечерите, прекарани в голямата библиотека, където се пазеха бащините й документи и купищата ценни книги — съкровището на майка й, което по-късно тя наследи. С любов си припомни за допира до плътните пергаментови страници и рисунките, изобразяващи рицари и дами.

— Може би ще пожелаете да видите какво съдържа нашата колекция от книги, лейди? — предложи Ролф и сам се изненада от този жест.

Сибил се смути от щедростта на неговата постъпка. Реши да не поставя под съмнение подбудите му и затова отвърна почти шепнешком:

— Да, господарю.

Очите й потърсиха неговите. Нескритото желание, което откри в тях, я накара да потръпне. С една ръка той подаваше подаръка, но с другата, тя чувстваше, бе готов да смъкне маската на доброто възпитание и да сложи край на преструвките за една изискана вечер. А може би и тя искаше точно това — никакви преструвки, никакви изтънчени обноски, никакви маски, зад които да се крият.

Но това нямаше да осигури свободата й. И точно по тази причина тя трябваше да се преструва, да се присъедини към фалшивия маскарад на чувствата и да показва едно лице на благосклонно съгласие, а в същото време да крие истинските си на намеренията.

— Ще наредя на Тадж утре да ти донесе всичко, което поискаш да видиш. Сигурно ще ти бъде от полза да узнаеш колко много ние, ирландците, ценим своето наследство.

— Както желаете, господарю — каза тя въздържано.

Ролф се изненада от спокойния й отговор. Той бе изрекъл последните думи с пълната увереност, че ще получи гневен ответ от нейна страна, затова остана слисан от реакцията й.

— Вече е късно — рече той. — Предлагам да се оттеглим, тъй като утре рано сутринта ще имаме работа — после бутна назад масивния инкрустиран дървен стол и протегна ръка. — Госпожице?

Сибил бавно се изправи и постави ръка върху неговата.

Другите също наставаха, мънкайки пожелания за лека нощ.

Сибил отново почувства, че се изчервява. Не бе помисляла, че Ролф лично ще я изпрати до стаята й. Лу, преситен от обилното количество остатъци от трапезата, които Ролф и Сибил му хвърляха, се повлече покорно зад двамата нагоре по голямото стълбище.

Най-накрая стигнаха до вратата на господарската стая. Сърцето на Сибил заби по-силно. Дали той отново щеше да се опита да наложи плътските си желания над нея? Тя застана неподвижно. Не знаеше как да тълкува изражението на лицето му.

Ролф долови безпокойството на Сибил. Широката му уста се изкриви в подобие на усмивка. Вдигна ръка, показалецът му поглади извивката на бузата и пълничката й долна устна, а после лениво продължи да кръжи надолу по дължината на тънката й шия, докато стигна до меката плът, показана над деколтето на роклята. Там пръстът му закриволичи още по-бавно, плъзна се по наклона на гърдите й — нагоре, после надолу, докосна кожите около пазвата, преди да се спусне право под роклята и да почувства лекото потрепване на нейното дишане.

Тиха въздишка се отрони от устните й и ръката му се усмири. Отдръпна я и без да продума просто се пресегна и отвори вратата, изчака я да влезе, а после здраво я залости зад нея.

Сибил се облегна на вратата и опря длани о дървото, за да си поеме дъх.

„Каква игра играе той?“ — чудеше се тя. Бе очаквала ново нападение, бе се приготвила да се бори още веднъж. Но той не бе изрекъл нито дума, а бе оставил ръката да говори вместо него. Но какво ли каза тя? Света Майко, мислеше си Сибил, докато се отдалечаваше от вратата и се опитваше да развърже връзките отзад на роклята. Бе я накарал да се почувства, сякаш бе омагьосана само от едно докосване. Начинът, по който той се обличаше, самият цвят на дрехата му още повече подчертаваше неговата власт. Наконтени в ярките си дрехи, останалите мъже приличаха на пауни. А Ролф носеше черно, без ни едно цветно петънце.

Магьосник. Сигурно е точно такъв, реши тя, като се измъкна от кадифената рокля и я захвърли върху един стол. Иначе, защо ще се разтреперва от неговото докосване? Той бе нейн враг. „Мой враг“ — повтаряше си тя като молитва отново и отново, докато се вмъкваше в леглото.

 

 

Косата й ги обгърна, телата им се сплетоха. Той пъхна ръце между кичурите и задържа лицето й неподвижно, после принуди устните й да утолят ненаситното му желание. Тя го изненада с почти равностойното си участие в този еротичен дуел. Езикът й примамливо докосна неговия, преди да отстъпи и лекичко да се отдръпне. Топлите й устни пробягаха по лицето му и оставиха нежните си отпечатъци по бузите и по вдлъбнатините на врата му. Езикът й очерта трапчинката на брадичката му, преди да се върне за нова бърза атака в горещата му уста. Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и нежно го задържаха. Той се отпусна и я остави да прави каквото поиска.

Тя се усмихна като чародейка и с дясната си ръка поглади тъмните вълна косми, покрили гърдите му. Прокара диря надолу-нагоре по плоския корем и отново се върна там, където плътта му очакваше нейното докосване. Пръстите й сръчно погалиха мъжките му зърна, уловиха отклика му и бавно се завъртяха в кръг. Дишането му се учести.

Езикът й премина там, където пръстите се бяха отдръпнали и това го накара да поеме въздух още по-дълбоко. Опита се да сграбчи главата й, но тя бързо се извърна, хвана силната тънка ръка, поднесе я до устните си, целуна грубата длан и я обсипа с нежни милувки. Езикът й се стрелна навън и опари палеца с дръзките си ласки, а после се заувива поред около всеки пръст, като го засмукваше навътре, дарявайки го щедро с вниманието си.

— Магьосница — глухо прошепна той.

Тя отново се усмихна.

Намести се леко до него, плъзна се покрай дългото му стройно тяло и се надвеси над кръста му, а медната й коса се спусна като копринена завеса и с невидими вериги го окова в плен. Едва доловимо разтърсване на главата й раздвижи вълните и те започнаха да галят самото сърце на силната му мъжественост. И когато тя още повече приближи лицето си, гордото копие на тялото му се изправи…

Ролф се пробуди изведнъж. Капчици пот блестяха по тялото му, дишането му бе неравномерно.

Отметна ядосано кожите и скочи от леглото. Очите му огледаха хоризонта, ноздрите му вдъхнаха упойващия мирис на океана. Нощният пролетен хлад накара голата му кожа да настръхне. Вятърът развя косите му върху очите и по раменете. Той нетърпеливо ги приглади назад.

Прекоси стаята и си наля голяма чаша вино от една кехлибарена бутилка. Изпи я набързо и усети как топлината на питието опари гърлото му. Помисли си, че ако сега Арман можеше да го види, щеше да каже, че се държи като истински селянин. И все пак сега той имаше нужда от вино, за да изтрие образа й от съзнанието си, да пропъди очарованието й от своите сънища. Но дори и след няколко чаши споменът за тялото й — топло, копнеещо, обещаващо наслада — все още го преследваше.

Внезапно крехкото венецианско стъкло, здраво стиснато в ръката му, изпращя…

— По дяволите! — изруга той. Сграбчи каната до себе си, плисна водата в един малък леген и мушна ръката си в ледената течност. Пресегна се, взе парче ленено платно и го уви около окървавената си ръка.

До зори имаше поне още час, а в празното легло нямаше какво да го стопли.

Може би ще успее да накара Арман да пояздят по брега в този ранен час или по-добре да нареди да донесат соколите и да отидат на лов? Трябва да направи нещо, реши той. Тялото му искаше да се освободи от спиралата на напрежението, която го притискаше като в затвор.