Гейл Линк
Прегръдката на вълка (7)

Шеста глава

— Аз трябва… не, по-точно, искам да го видя. Кажи на господаря си, че желая да се срещна с него сега.

Сайобан забеляза гневната руменина, избила по бледите бузи на Сибил. Лицето на младата жена бе оживено, но очите й бяха мрачни.

— Съжалявам, милостива господарке, но днес господарят не е във Вълчата бърлога.

Ноздрите на Сибил потръпнаха от раздразнение. Мерзавец!

— Къде е?

Сайобан се поколеба дали да каже на Сибил истината, или да скалъпи някоя лъжа. Все пак избра истината.

— Отиде в имението на един свой приятел, господарке.

— Без съмнение, да злорадства, нали?

Тези горчиви, язвителни думи бяха още едно доказателство, че Сибил бе в кисело настроение.

— Не — рече Сайобан уморено, — трябваше да изпълни едно задължение.

„Може би да разпространява клюката за славната си победа“ — помисли Сибил.

— Отиде да каже на мъжа, че жената, за която щеше да се жени, вече не е свободна.

— Лейди Дувеса?

— Да, милостива господарке.

— Графът ми каза, че не е била сгодена.

— Да, официално не беше. Моят господар Ролф бе направил предложението на своя приятел още преди няколко години. Споразумяха се, когато лейди Дувеса навърши осемнадесет години да се подпишат официалните документи във връзка с годежа и скоро след това, тя да се омъжи за човека, избран от нейния братовчед.

— Знаеше ли лейди Дувеса за плановете на своя братовчед?

— Разбира се, милостива господарке, моят господар Ролф не би я обещал без нейно знание. Той много я обича — като родна сестра. Беше й избрал добър съпруг.

— А може би все още не е късно.

Сайобан поклати глава.

— Съмнявам се, господарке. Лорд Лукън искаше да се омъжи за девица.

— Значи и той не е по-различен от всички останали мъже — отбеляза Сибил.

Сайобан сви крехките си рамене.

— Невинаги е така, госпожице.

— Мислиш ли?

— Всеки човек решава сам. Девствеността е християнско понятие, което не всички приемат.

— Не си ли християнка? — попита Сибил с озадачен вид.

— Да, милостива госпожице, но освен това съм ирландка — усмихна се Сайобан. — Тук съществуват закони, по-стари от християнството, закони, отдавна влезли в кръвта ни.

— Езически.

— Не. Келтски. Ние сме силна раса, милостива господарке. Нашите нрави са запазени и почитани през вековете. Лорд Лукън има нормандско мислене и затова за него е толкова важно да бъде първия в леглото на бъдещата си съпруга.

— Да не искаш да кажеш, че лорд Килрун не споделя тази философия?

— Честно казано, не мога да отговоря на този въпрос. Знам само, че то не му е втълпено така, както, струва ми се, на вас англичаните — Сайобан се поколеба, преди да продължи. — Доколкото познавам моя господар, мисля, че той по-скоро би предпочел да бъде последния.

— Последният?

— Да, жената, която ще избере за графиня, трябва да бъде само негова.

— А тя няма ли да очаква същото от нето? — продължи да разпитва Сибил. — Имам известни основания да се съмнявам, че твоят господар разбира значението на думата вярност.

— Напротив, разбира го, милостива госпожице, защото имаше най-добрия пример пред очите си — своите родители — след като лявата плитка беше готова, Сайобан започна да сплита косата на Сибил отдясно.

— Кога се очаква да се върне?

— Най-рано след няколко дни.

„Още чакане“, помисли Сибил. Сблъсъкът с Ролф се отлагаше. Дали това не беше начин да й напомни кой държи заровете на тази игра на случайността? Трябва по-скоро да се сложи край на това положение, иначе ще започне да крещи заради тази несигурност. След като бе постигнал желаното отмъщение, вероятно ще иска тя веднага да си отиде. А какво ще стане с лейди Дувеса?

Сайобан вдигна подноса с вечерята и поклати глава одобрително, като видя, че госпожицата отново е възвърнала апетита си. Бе станала раздразнителна, но Сайобан разбираше, че това е съвсем нормално.

— Желаете ли още нещо, лейди Сибил?

— Единствено свободата си — бе отговорът.

Сайобан нищо не отвърна, излезе от стаята и усърдно залости вратата след себе си. Мразеше този звук и се надяваше, че това заключване няма да продължи. „Моят господар Ролф ще отстъпи, а също и госпожицата. Тогава всички врати ще бъдат отворени, няма да са нужни повече ключалки… особено за сърцата.“

Сибил закрачи напред-назад из стаята, като се мъчеше някак да излее своето негодувание. Дългият сън я бе освежил. Предположи, че Етен бе поставила нещо във виното й, защото, след като го изпи й се приспа, легна и бързо се предаде в обятията на Морфей. Като се събуди установи, че вече бе изминал цял ден. Болката в крайниците й бе утихнала, но щеше да мине доста време, докато отзвучи болката в душата й.

Усети студената муцуна на кучето, опряна о ръката й. Коленичи, скри лице в козината на врата му и даде воля на сълзите си.

 

 

— Вечно ли ще я държиш затворена в тази стая, Ролф?

Ролф вдигна очи от шаха и погледна брат си. Взе лениво царицата, повъртя я малко из тънките си пръсти, бавно поглади фигурката изваяна от слонова кост и после отново я постави върху дъската.

— Може да излиза оттам, когато си пожелае.

— А тя знае ли това? — попита Бран и направи следващия си ход, като внимателно наблюдаваше брат си. — Срещал ли си се с нея, откакто се върна?

Ролф разсеяно опипа заздравяващата рана на бузата си.

— Не, не съм я виждал от оная нощ.

„Не в действителност“, призна пред себе си той, но иначе тя бе негов постоянен спътник в мислите му. „Превърнала се е в част от мен толкова бързо. Защо? Как?“ Той гневно отхвърли опасните мисли. Тя бе просто една жена, инструмент, с който да осъществи своето отмъщение. И толкоз. Едно тяло — нежно, топло, съблазнително като много други, които е имал преди. Ако продължи да повтаря това, може би, в края на краищата, ще започне да си вярва. Беше опасно да мисли другояче.

— Ще я върнеш ли скоро на графа на Деран?

— Не.

Брандъф изучаваше непреклонното изражение на лицето на Ролф.

— Мислех, че вече си постигнал целта, заради която я доведе. Още ли не си задоволил жаждата си за мъст?

— Не съвсем — призна Ролф и направи ход, с който победи брат си. — Печеля, Бран.

Добродушна усмивка озари лицето на по-младия мъж. Той играеше за развлечение, а брат му — на сериозно. За Бран това бе удоволствие, за Ролф — усъвършенстване на уменията.

— Май се стремиш да спечелиш по-голям залог, а не просто една игра — подхвърли по-младият. — Смяташ ли, че Деран ще пренебрегне онова, което си сторил?

— Не — отвърна Ролф със застрашително тих глас. — И все пак, какво ли може да направи? — той вдигна един нож, избра си ябълка от сребърната купа на масата и започна сръчно да я реже. — Неговият крал ще му забрани да осъществи истинско нападение за спасяване на дъщеря си. Едуард знае, че ще е безполезно да изпрати войска срещу мен или срещу когото и да било в тази част на Ирландия. Той ще бъде предпазлив и ще изисква същото и от Деран. Помниш ли опита му да нахлуе във Франция? — Ролф вдигна вежди, като дъвчеше сладката ябълка и се наслаждаваше на леко тръпчивия й вкус. — Едуард е изгубил желанието си за война. Ще направят само дискретно запитване за условията, при които ще освободя дъщерята на Деран.

— Ще я пуснеш ли тогава?

Усмивка пробяга по устните на Ролф.

— Не. Ще бъде моя пленница, моя dormuine^[1], докогато на мен ми харесва.

„Незаконно съжителство“ — помисли си Брандъф. Плановете на брат му се бяха променили. Англичанката щеше да бъде нещо повече от пленница — той щеше да я превърне в своя любовница.

Ролф хвърли кората на ябълката в камината и пламъците лумнаха нагоре.

— Незабавното освобождаване на нашата братовчедка е първата ми грижа. Чак тогава, като видя, че графът е склонен да преговаря, ще помисля за връщането на дъщеря му, но не и преди това — лицето на Ролф отново придоби онова решително, неумолимо изражение, сякаш бе издялано от камък. Думите му бяха хапливи. — Представяш ли си унижението, което ще изживее пред двора на Едуард, когато всички научат, че най-голямата му дъщеря е leman^[2] на един ирландец. Гордостта му ще бъде потъпкана, името му — опетнено. Малката цена, която ще трябва да плати за похищението над Дувеса и нейната чест.

— А ти каква цена ще платиш, братко? — попита Бран и си наля още една халба пиво, а златистокафявите му очи се присвиха загрижено.

Ролф хвърли присмехулен поглед към брат си и отвърна нагло:

— Никаква!

Бран се замисли. Как хубавичко се самозалъгваше Ролф. Мили боже и вси светии! Та те всички ще трябва да плащат! Точно какво и кога — той не знаеше. Състрадание към всички участници в тази трагедия бе разкъсало нещо в душата му. Какво ли можеше да направи? Обичаше брат си. Обичаше братовчедка си. Семейната чест бе нещо важно за него и все пак…

Сайобан влезе в малката дневна на горния етаж и съобщи:

— Господарю Ролф, Олиф ви очаква в двора на замъка. Пристигнал е френски търговски кораб.

— Благодаря, Сайобан. Направени ли са нужните приготовления капитан Дьо Бер и офицерите му да вечерят с нас?

— Да, господарю, Олиф ни извести, когато корабът бе забелязан. Той реши, че ще пожелаете те да споделят трапезата с вас, както обикновено. Стаите за тях също са приготвени.

— Отлично! — Ролф се надигна от стола си и щракна с пръсти на кучетата да го последват. — Сайобан?

— Да, милостиви господарю.

— Поканете лейди Сибил да ни удостои с присъствието си тази вечер.

Бран постави ръка върху рамото на брат си и почувства стегнатите му мускули под меката вълна на дрехата.

— Смяташ ли, че е разумно, Ролф?

— Само преди миг ти мислеше, че трябва да й разреша да напуска покоите си — зелените очи на Ролф срещнаха златистокафявите на Бран и той отмести ръка от рамото му. — Ще се радвам, ако тя се приобщи към нас. Нека започнем още днес — той се обърна към Сайобан: — Погрижи се за това. Дъщерята на Деран вече може да излиза от стаята си, когато пожелае, но не трябва да отива отвъд стените на главната кула.

Сайобан кимна, за да покаже, че е разбрала всичко и че ще го изпълни.

— Хайде Бран — подкани Ролф брат си, — нека не ги караме да ни чакат.

 

 

Сибил чу как резето се плъзна назад. Хрътката се наежи, вирна глава и наостри уши, вперила зорко очи натам. Сибил погали животното по главата. През последните няколко дни кучето бе единствената й компания и й помагаше да запълни самотните часове. Те наистина бяха самотни. Момичето, което й носеше храна, не знаеше ни дума английски или френски. Етен не бе идвала от онази първа сутрин, когато й бе помогнала да се оправи. Разяждаше я скука, примесена с чувство за безизходност. Този нагъл ирландски насилник не само че си бе позволил волност с нея, но на всичко отгоре я бе лишил от всякаква възможност да оползотворява времето си. Бе заобиколена от разкош, а нямаше какво да прави. Нищо, освен да слуша глъчката на света отвъд тези стени, да преживява отново някои събития, докато й се доплаче от яд, и да крачи напред-назад съвсем безцелно.

Ако бе решил да я подлуди, щеше да успее.

Вратата се отвори. Появи се Сайобан с чаша вино с подправки в ръка.

Лу се отпусна.

Сибил се усмихна.

Изненаданият й вид не убягна от погледа на Сайобан, когато влезе в стаята, нито пък краткотрайното задоволство, непредпазливо блеснало в сиво-сините очи, преди Сибил да наложи силната си воля над чувствата и отново да надене маската на лицето си. Сайобан веднага разбра, че тя с готовност би избягала и че няма търпение да напусне пределите на тази стая. По свой собствен начин тя бе толкова горда, колкото лорд Ролф… и също толкова упорита.

— Милостива лейди Сибил, наредено ми е да ви поканя да споделите вечерята с моя господар Ролф и неговите гости — рече Сайобан и й подаде сребърната чаша.

— О, значи той благоволява да ме пусне от тази великолепна клетка?

— Той желае това, милостива господарке.

Сибил се отдалечи от Сайобан, опря ръце на прозореца и се взря в дъждовния пейзаж навън. Вдъхна дълбоко. Миришеше на свобода. „Той желае това, милостива господарке — едно щракване с пръсти, един моментен каприз и аз съм свободна, мислеше Сибил — за толкова дълго, колкото на него му харесва.“

Тя бе раздвоена — едната й половина жадуваше да вземе заповедта на Ролф и да я захвърли в лицето му, да му каже, че единствения начин да излезе от тук е, ако я придружава баща й с ключа в ръка, а Ролф, окован във вериги, да се влачи след тях и да моли за милост и прошка. Другата й половина обаче копнееше да полети през вратата надолу по стълбите, за да отиде, където и да е, само да не е в тази стая, изпълнена с горчиви спомени.

— Колко гости ще има?

Сайобан почувства облекчение. Дъхът й бе спрял, но сега въздъхна успокоена.

— Само господарите Ролф и Брандъф, капитанът на един търговски кораб и неколцина от офицерите му.

— А ти ще присъстваш ли?

— Не, милостива госпожице, не е правилно да се храня на господарската маса.

В отговор Сибил само се усмихна лукаво. Може би този капитан ще успее да й помогне. Ако обещае пари, това със сигурност ще подейства на търговеца. Едва ли графът на Килрун би могъл да му предложи толкова, или дори повече от графа на Деран. Бърза печалба, изискваща минимален риск. Той ще може да си осигури свой собствен кораб или даже цяла флотилия от плавателни съдове — стига да пожелае. Само една думичка от устата на Деран би отворила вратите на всеки, който е имал късмета да спечели неговото благоволение. Трябва да намери начин да поговори няколко минутки с този човек без знанието на графа или неговия брат.

Сибил се обърна от мястото си до прозореца.

— Можеш да предадеш на твоя лорд Килрун, че ще се радвам да присъствам на вечерята, Сайобан. Много ще се радвам наистина.

— Както пожелаете, милостива господарке — каза Сайобан и пое сребърния бокал от протегнатата ръка на Сибил. — Освен това ми е наредено да ви съобщя, че имате право да напускате свободно тази стая — Сайобан забеляза как лицето на Сибил мигновено просветна и добави: — Въпреки че господарятт желае да не напускате главната кула… засега — надеждата, озарила лицето на младата жена, изчезна. — Go mbeannai Dia Dhuit.

Любопитството накара Сибил да попита:

— Какво значи това?

— Бог да те благослови, милостива господарке.

Съчувствените думи на жената затрогнаха Сибил повече, отколкото предполагаше. Сълзи замъглиха очите й. Пресегна се, взе ръката на възрастната жена в своята и леко я стисна в знак на приятелство.

Сайобан се поклони дълбоко и сведе поглед, за да изрази уважението си.

— За мен ще е чест, ако ми позволите да подготвя банята и дрехите ви, господарке. Може ли да направя това за вас?

Младата жена кимна утвърдително и Сайобан излезе.

Сибил повика кучето и то дотича при нея. Разроши късата му козина, после отиде при гардероба и затърси нещо да наметне на раменете си. Смяташе да се поразходи по широките стълби, които водеха към назъбената стена на кулата.

Свободата сега беше близо.

Застана пред вратата с протегната ръка и се поколеба. После, с изправен гръб и заплашителна усмивка, пое дълбоко въздух, сграбчи бравата и отвори широко.