Гейл Линк
Прегръдката на вълка (34)

Епилог

— Вълнуваш се, нали?

Сибил се бе заела да смени пелената на сина си, но въпросът на съпруга й я накара да отклони вниманието си. Тя се обърна към него и се усмихна.

— Не мога да изкажа с думи какво значи всичко това за мен — каза тя, после довърши работата си и постави момченцето на пода, а то бързо изпълзя при сестричката си. Тя седеше до крака на баща си и дъвчеше парче мека кожа, която той й бе дал.

Сибил дори не бе мечтала за подобно щастие. Откакто официално се омъжи за Ролф, тя бе живяла така пълноценно, както никога преди. Беше доволна, даже нещо повече, тя се чувстваше като жена, постигнала пълна изява на своята личност. Като графиня на Килрун беше облечена във власт и привилегии, тя беше, както й бе казал Ролф, господар с права, равни на неговите. Сибил се закле никога да не му даде повод да съжалява, че я е удостоил с тази чест.

Тя активно се включваше в делата, свързани с имотите, и насърчаваше неговото участие в управлението на собствеността й. Домът им преливаше от любов и веселие, макар и понякога да се разтърсваше от разгорещените словесни двубои на господаря и господарката.

След по-малко от месец Деран и Дувеса щяха да направят първото си посещение в Килрун. Заедно с тях щяха да пристигнат Айдан и вторият им син, Томас. Сибил нямаше търпение да види двете си братчета, да не говорим пък за сестрите. Досега само Клер им бе гостувала за малко преди няколко месеца.

Сега Сибил гледаше как близнаците си играят щастливо с малките кученца, чийто баща беше Лу. Децата тромаво и непохватно се опитваха да ги възседнат, а малките хрътки лекичко хапеха и подскачаха.

За нея нямаше значение, че това ще е едно доста необичайно събиране. Напротив, беше доволна, че то ще се осъществи. В писмата до баща си винаги отправяше покана, но едва в последното си писмо, той най-сетне бе отговорил положително и казваше, че иска да види внуците си — може би наистина беше по-добре миналото да си остане далеч зад тях. Очевидно, беше успял да приеме факта, че тя е омъжена за Ролф и обича съпруга си.

Сибил с радост си припомни какъв подарък бе изпратил Ролф на Дувеса и Хю за миналата Коледа — един изящен златен свещник.

Тя скришом се усмихна.

Имаше една тайна, която искаше да сподели със съпруга си, изненада, която нямаше търпение да му поднесе.

Тя извика Алис и я помоли да изведе близнаците и кученцата да подишат свежия въздух на океана. Тази дума отново извика усмивка на лицето й. Океанът беше непосредствено свързан с онова, което щеше да съобщи на Ролф — сигурна беше, че именно на плажа бе заченала следващата им рожба.

Тя почака, докато останаха сами в покоите си, свали панделките, с които бе прибрала косата си и разтърси разпуснатите й вълни. Сибил забеляза жадния поглед в зелените очи на Ролф и лекото потрепване на ноздрите му. Почувства ускорените удари на сърцето си, докато той пристъпваше към нея.

Ролф вплете дългите си пръсти в меденокафявите кичури и промълви с пресипнал глас:

— Твоето отвличане беше най-мъдрата грешка в живота ми. Отмъщението никога не е било по-сладко, нито правдата така тържествуваща.

— Нито любовта — добави Сибил — така неочаквана и затова така благословена, съпруже мой. Любов на моето сърце, пазител на моята душа, мой за вечни времена.