Гейл Линк
Прегръдката на вълка (33)

Тридесет и втора глава

Младата жена отново беше пленена от дивата красота на скалистия пейзаж. През изминалата година той не се беше променил, променила се беше тя самата. Любовта и опитът бяха извършили тази метаморфоза — тя беше Сибил, но не същата.

Отправи взор към покритата каруца, която се движеше по каменистия път. Усети мириса на океана. Скоро ще стигнат там — до крайната цел на пътуването си.

Сибил беше предпочела да не се вози в каруцата. Имаше нужда да почувства полъха на вятъра, да погледа менящите се пред очите й картини, да попие всичко, което принадлежеше на Ролф. Лу въодушевено лаеше и нетърпеливо припкаше по познатите му места. Буйната й кобила подскачаше напред, готова да се впусне в бяг. На Сибил й се искаше да задоволи нейното и своето желание да потичат на воля, но все пак дърпаше юздите и повтаряше: — Ей сега, още малко.

Когато тя се приближи до каретата, за да надникне вътре, лекият юнски ветрец развя косата й като меденокафяв символ. Близнаците спяха, а Алис, която бе решила да я придружи заедно със съпруга си, сега спокойно дремеше.

Хю бе заръчал на сър Джон да отведе Сибил до крепостта на Килрун и тъй като знаеше, че за близнаците ще бъде трудно да издържат на тежките условия на непрекъснато усилено яздене, бе заповядал на сър Джон да се погрижи за благополучното превозване на багажа и децата й.

Преди връщането си в Ирландия, Сибил бе прекарала почти цяла седмица в замъка Деран в разпределяне на работата, свързана с нейното имение и подбиране на добър иконом, който да се грижи за имуществото й в нейно отсъствие. Беше му наредено да прегледа всички сметки и отчети и да ги изпрати в замъка на Килрун.

Всяка стъпка я доближаваше до мъжа, когото беше избрала, и я отдалечаваше от целия й предишен живот. Но това беше нейният избор. Нейната отговорност. Ясно си спомняше как се отрази върху семейството й нейното решение да се върне в Ирландия, и то именно в крепостта на Вълка.

Когато Ролф предаде сина й отново под нейна закрила и опека, тя разбра какво значеше това. Той й даваше знака, за който го беше помолила безмълвно, даваше й възможност тя да реши според чувствата си не само собственото си бъдеще, но и бъдещето на своите деца, а също и на Ролф. Тя изпитваше някакво чувство за власт, но усещаше, че и Ролф има същата влияние над нея. И той доброволно я беше поделил между двамата, като й бе предоставил източника на нейната власт над него. Това беше важно откритие, което тя щеше да цени и пази в сърцето си.

Когато съобщи решението си на своето семейство, всички реагираха точно както беше очаквала. Малко по-късно същата вечер, докато хранеше близнаците, сестрите отидоха при нея в стаята и когато подаде бебетата на Алис, за да ги изкъпе, Одри предложи тя да се заеме с Деидре, а Алис пък пое от ръцете й Деклан. Сибил наблюдаваше сестра си и си мислеше, че от нея ще излезе добра майка, защото беше спокойна и търпелива. Но тя знаеше, че единственото желание на Одри бе да влезе в манастир. Одри се чувстваше призвана за религиозен живот, макар че, ако баща й се противопоставеше, тя сигурно щеше да се подчини на неговото желание. Беше съвсем различна от нея и от Клер — те двете повече държаха на собствените си желания и нужди. Близначките бяха като две страни на една монета. Дали и нейните ще бъдат такива? Или може би ще наследят упоритостта на двамата си родители?

Когато всички излязоха, тя даде знак на Клер да остане.

— Искам да дойдеш при мен. Обещай ми.

Клер кимна с глава, прегърнала с две ръце сестра си.

— Ще дойда — щеше й се да разкрие тайната си пред Сибил и да потърси нейния съвет, но предпочете да замълчи и добави само. — Бъди щастлива, Сибил.

Сибил погледна към спящите дечица и по устните й заигра широка усмивка.

— Как може да не съм?! — възкликна тя. — Имам всичко, за което мога да мечтая, и дори повече, отколкото някога съм очаквала. О, Клер — въздъхна тя и сключи ръце, — никога не съм си представяла какво ще ми поднесе животът. Колко наивна съм била! И как се промени целият ми свят през последните няколко месеца. Никога не съм помисляла — довери се тя на Клер, — че Ролф ще събуди такива дълбоки чувства у мен. Истинско единение на духа — ето, това търсех аз, ако изобщо трябваше да се омъжа. Можех да се задоволя с по-малко и да си мисля, че щом той е мил и добър, това достатъчно компенсира всичко останало. Но никога не съм предполагала, че покоят ми ще бъде нарушен повече от допустимото.

— А какво ще кажеш за болката? — попита Клер.

Сибил сепнато я погледна. Във въпроса на Клер бе доловила тъга, копнеж, откровеност.

— Да, има болка в любовта и в живота. Но тя се балансира от радостта. Вече добре научих този урок.

Сибил си спомни как разсъждаваше като неопитно момиче, когато през онзи ден, преди много време в къщата на Етен край океана, говориха за силата на страстта. Тя беше толкова сигурна, толкова непреклонна, когато твърдеше, че никога не би се поддала на опустошителните чувства, които Етен така живо й описваше. Колко по-мъдра беше Етен! А сега и тя притежаваше частица от тази мъдрост и вяра във всепоглъщащата сила на любовта. Тя беше предупредила Клер и знаеше, че думите й ще окажат нужното въздействие.

— Слушай сърцето си, скъпа сестро — каза тя, когато я придърпа към себе си и двете се прегърнаха. — Само гледай, когато намериш мъж, той да заслужава онова, с което ще го дариш. Моля те да бъдеш благоразумна, но се страхувам, че ще постъпиш така, както ти диктува волята.

 

 

Спряха, за да хапнат набързо, да дадат почивка на конете и да оставят Сибил да накърми децата на спокойствие.

Когато тя се появи от каруцата, сър Джон й подаде халба бира. Сибил я пое и се ухили до уши, като видя израза на лицето му.

— Тази задача май доста ви затруднява, а?

Той изпи бирата на големи глътки и кимна.

— Да, така е, милостива господарке. Едва миналата година кроях планове за спасяването ви, а ето че сега се връщате при същия онзи мъж, който ви държеше като заложница — поклати той глава.

Сибил взе нашарената му от белези ръка и я поднесе към устните си.

— И аз ви благодаря за това, сър Джон. Вие бяхте като втори баща за мен — призна тя, а той се покашля от вълнение, като чу тези думи. — Пожелайте ми щастие, сър Джон.

— Както винаги, милостива госпожице, това е единственото, което мога да желая за вас. Ако сте успели да забравите всичко случило се напоследък, тогава аз ще се отнеса с уважение към вашите желания.

— Аз го обичам.

— Щом така казвате — приключи той разговора и си помисли, че сигурно има нещо в това толкова възвишено чувство, след като всички го изпитват — и графът, и графинята, и лейди Сибил.

Сибил допи пивото си и се приготви отново да възседне коня. Тя високо ценеше прямотата на неговия скептицизъм. Може пък да го убеди да види у Ролф мъжа, когото тя си е избрала, и да го приеме, затова ще се опита да го накара да поостане няколко седмици в крепостта.

Тя се вслуша в отмерения тропот на копитата под себе си и мислите й отново се зареяха назад. С Дувеса бяха прекарали доста време заедно. Помнеше окуражителните й думи, задето бе последвала сърцето си. А после и потвърждението на подозренията си.

— Аз изпратих вестта на Ролф за децата — призна Дувеса седмица след срещата между двамата.

— Точно така си помислих — отвърна Сибил.

— Нали не си ме намразила?

— Напротив, обичам те, Дувеса — Сибил говореше искрено, защото тя наистина беше започнала да изпитва дълбока обич към съпругата на баща си, която беше почти на нейната възраст. — Познавам те и съм убедена, че не си го извършила от злоба или омраза, а защото си вярвала, че постъпваш правилно.

Дувеса стисна ръката й.

— Като те гледах през всичките тези дълги месеци без утехата на твоя мъж, се страхувах, че ще позволиш тази ужасна гордост, която — отбеляза тя — и двамата със скъпия ми братовчед притежавате в изобилие, да те принуди да останеш сама. Помислих си, че може би ще успея да направя нещо, за да оправя положението. Пък и освен това наистина чувствах, че той има право да знае, че ти носиш неговото дете. Чак когато те видях да седиш там с Деидре, разбрах, че вместо да помогна, бях навредила!

— Не беше твоя вината, Дувеса.

— Ако той беше задържал Деклан…

— Аз щях да отида заради сина си.

„Да — мислеше си Сибил, докато кобилата пристъпваше предпазливо по неравния терен, — щях да отида и да се предам.“ Тя знаеше, че ако беше дошла по такъв начин, това скоро щеше да я смаже и да погуби всякаква надежда за истински брак, но тя щеше да се реши на такава постъпка, за да запази детето си. А той отново щеше да я е насилил, ако й отнемеше правото да дойде по своя воля. Сибил беше сигурна, че всяко предишно чувство щеше да бъде заменено с дълбоко негодувание, което щеше да убие любовта й и да изпепели уважението й към него.

Най-трудно й беше да се раздели с баща си. Продължителното му мълчание във връзка с нейното решение я нервираше и накрая тя не издържа и го притисна до стената. По нейна молба бяха излезли да пояздят за последен път, защото на другата сутрин тя щеше да замине. Спряха край една малка горичка, вързаха конете и, хванати под ръка, тръгнаха бавно да се разхождат.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За времето, когато беше малко момиченце — отвърна Хю.

— А ти беше съвършеният красив рицар, оживял от песните и приказките на бардовете.

— Едва ли чак съвършен рицар, скъпа моя Сибил — разсмя се Хю.

— Няма значение. За мен ти беше такъв. — Тя залепи целувка на бузата му. — И винаги ще бъдеш.

— А ти все още си любимото ми дете, което преди много време ми вдъхваше надежди за сбъдване на мечтите.

— Наистина ли?

Той силно я прегърна.

— Ти беше създание на любовта, чието присъствие се изправяше като смел завет срещу безумието на войната и политиката. Според мен дори принц от кралски род не е достатъчно подходящ за теб.

— Ще ми дадеш ли своята благословия?

Не беше нужно да пита за какво — и без това Хю разбираше за какво говори дъщеря му.

— Винаги си имала благословията ми, мила моя, и винаги ще я имаш — той спря, обърна се към нея и двамата застанаха лице в лице един срещу друг. — Сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Ролф Далей е много повече от баща на децата ми, той е моето сърце, моят живот. Обичам го.

„Обичам го.“ Сибил бе произнесла тези думи с такава непринуденост, с такава нежност, че той разбра — това бе самата истина. Килрун някак си беше успял да отприщи скрития дълбоко в душата й извор на чувства. Дъщеря му не беше глупава, сигурно у този ирландец имаше глъбини, които тя откриваше и разгадаваше.

— Ще можеш ли да смекчиш своята омраза? Моля те да направиш това заради мен и заради децата.

— Аз обичам близнаците.

— Знам, че ги обичаш. И бих искала да растат с твоята любов.

— Те винаги ще я имат.

— Но не искам да се получава само в писма, татко. Трябва да намираме време да бъдем заедно. Деклан и Деидре трябва да знаят, че ги обичаш, и да виждат любовта в очите ти. А и аз бих искала да прекарвам известно време с новия си брат — Айдан вече беше завладял своето местенце в сърцето й и сега ужасно щеше да й липсва. — Аз твърдо съм решила да бъда с Килрун до края на живота си. Затова трябва да се стигне до някакъв компромис.

Тя искаше да се срещат и беше сигурна, че след примирието, за всички ще бъде добре. С Дувеса щяха да въздействат на съпрузите си така, че това да се сбъдне.

Хю изви глава.

— Не мога да ти обещая, че изобщо някога ще ми бъде приятно в компанията на този човек, нито пък ще бъда като него, макар че заради теб, заради скъпата ми съпруга и заради внуците ще се опитам. Давам ти честната си дума. Само не очаквай, че ще стане още утре, скъпа моя. Нека мине време.

Време щеше да има достатъчно. То работеше в нейна полза.

 

 

Пред тях се простираше пътят към замъка. Сибил пое дълбоко дъх. Щом отново съзря каменната крепост, която някога беше нейн затвор, усети как цялата потръпна. Когато си тръгна от тук, тя бе решила никога вече да не види това място, освен в кошмарите си. Сега забеляза, че сър Джон е нащрек и несъзнателно посяга към камата си.

— Не е нужно да правите това — предупреди го тя. — Ние идваме с мир, те сами виждат, че е така.

Човекът от охраната извика към тях на галски да се представят кои са. Сибил каза името си и на неговия роден език заяви, че иска да се срещне с килрунския граф.

Сър Джон беше впечатлен от начина, по който тя се справи със ситуацията и от доброто й владеене на езика.

Един от стражите при стената предаде на Олиф молбата да се отворят портите.

— Казва, че е лейди Сибил Фицджералд с децата на графа и иска да види Килрун. Какво да правя? — попита той с недоумяващо изражение на лицето.

Всички знаеха, че предишната година графът беше държал като заложница дама със същото име и че тя някак си бе успяла да омае по-малкия брат на графа, за да й помогне да избяга. Някои говореха, че тя успяла да омае дори самия граф, тъй като той като че ли не бил същия, откакто онази жена си заминала.

Олиф отиде при охраната и се изкачи на наблюдателната кула. Видя Сибил Фицджералд, съпровождана от няколко мъже, каруца с багаж и още една двуколка, които стояха отвън пред стените.

— Отворете портите! — изрева Олиф.

Огромните врати на замъка рязко се отвориха и керванът премина вътре.

Посрещнаха ги Олиф със съпругата си, няколко слуги и други работници от замъка. Те помнеха англичанката и бяха любопитни да я видят отново.

Олиф помогна на Сибил да слезе от коня и тя се обърна към него на галски:

— Къде е Ролф?

Той отвърна по същия начин:

— Вълка има работа извън замъка. Очакваме да се върне утре.

Сайобан бе научила за пристигането на Сибил от едно момиче, което носеше прясно мляко в кухнята. Тя изтича отвътре, спусна се към Сибил и се поклони в знак на уважение. После, като видя, че от двуколката излиза една жена с двете малки дечица, Сайобан се усмихна до уши.

— Той ще е много доволен — каза тя. — Тук им е мястото на тях.

— А на мен? — попита Сибил. Тя искаше да чуе мъдрия съвет на възрастната жена. Взе ръцете й в своите и силно ги стисна.

— Още от първата нощ на теб мястото ти е било тук. Но ти чак сега осъзнаваш това, нали? — сгълча я добродушно старата жена.

Алис пристъпи напред и подаде едното дете на Сибил, а Сайобан протегна ръце към другото. Лицето й светна от радост и тя сякаш се подмлади с години. После огледа двете деца.

— Няма никакво съмнение — в тях тече килрунска кръв.

Сибил предостави Алис на Сайобан. Алис пое отново грижата за детето, а Сайобан ги придружи вътре в замъка.

— Трябва да се приготви стая за оръженосеца на баща ми, Сайобан. Той ще остане тук няколко седмици, а после ще се върне в Англия. И ще те помоля, ако е възможно, да определиш жилище за моята прислужница и мъжа й. Има ли нещо подходящо тук наблизо?

— Ще им предоставим една къща, ben charrthach — отвърна Олиф. — Аз лично ще се погрижа.

„Любима“ — тази дума я накара да се усмихне.

Сибил влезе със Сайобан в централната кула.

Там я посрещна Тадж, подпрян на дебел бастун от гладко издялано дърво. Очите му бяха все така будни и живи.

— Е, значи се върна у дома?

Сибил огледа големия салон и се усмихна.

— Така изглежда, учителю мой — целуна го тя по бузата, а после с гордост му показа децата си.

— Малките на Вълка — каза той и старческите му очи се наляха със сълзи. — Той знае ли?

— Да — потвърди Сибил.

Сайобан побърза да се погрижи храната да се приготви и да се сервира по-скоро, тъй като Сибил пожела да се оттегли рано тази вечер. Тя беше уморена от пътуването, а искаше да бъде в най-добрата си форма, когато Ролф пристигне на другия ден.

Мислеше си, че децата също ще са изморени и ще плачат. Но тъкмо напротив, те изглеждаха доволни, че се намират там. Всеки искаше да ги подържи. И двамата послушно гукаха и се усмихваха, сякаш правеха услуга на избраните щастливци. Деидре плени Олиф, Сайобан пък разпознаваше в Деклан баща му, само дето очите бяха като на майка му. Накрая близнаците дадоха знак, че си искат вечерята. Сибил реши да ги нахрани, а после да се изкъпе, за да смъкне от себе си насложения от пътуването прах.

Тя попита Сайобан в коя стая ще бъде настанена.

— Наредих да подредят нещата ти в предишната ти стая. Откакто замина, това е стаята на господаря. Всички вещи на родителите му са изнесени оттам.

— Мислиш ли, че е правилно?

— А сега не си ли господарка тук? — попита Сайобан. — Твоето място е в леглото на Вълка.

Сибил се усмихна на непринудения начин, по който се изразяваше Сайобан. Тя наистина отчаяно желаеше да бъде именно там. В леглото на Ролф, здраво притисната в прегръдката му, а любовта и честта им, вплетени в едно. Сега нямаше връщане назад, размишляваше тя, докато се изкачваше по широките стълби. Преди време тук я бе довела жаждата за мъст, сега любовта я викаше обратно.

 

 

След успокоителната топла вана и чаша вино, Сибил се отпусна и се вмъкна в леглото, в което някога бе спала и което сега носеше отпечатъка и мириса на Ролф Далей. Тя се сгуши в чаршафите и блажено притвори очи, възбудена от приятния допир на лененото платно до гърдите й, до бедрата, до краката. Но тя копнееше за една по-груба милувка, за докосването на ръце, свикнали да се плъзгат по кожата й… същото, което и тя искаше да направи с него. Утре.

 

 

Вълка беше уморен и искаше да се прибере и да си легне. Беше отклонил поканата на приятеля си да му предостави подслон за през нощта, което включваше и жена… Жената беше сестра на домакина, овдовяла наскоро, и ако преценяваше правилно, беше готова още веднъж да изпита насладите на съпружеското легло. Трябваше да се досети за какво става дума, още когато получи предложение уж за някаква сделка. В друг момент сигурно с охота би се съгласил и би се насладил на нейните прелести. Но сега му се струваше, че ще накърни някаква свещена връзка, ако спи с друга жена.

Тази безумна мисъл го накара да се разсмее с глас. Съпруг без съпруга. Баща без деца. Мъж без дом. Сърце без покой.

Той вярваше, че Сибил е разбрала посланието му, и все се надяваше, че тя ще дойде в Ирландия. Беше броил дните и накрая бе престанал да мисли за това. Иначе трябваше да се пръсне от ярост и страх. Страх, че никога вече не ще познае безграничното блаженство, което откриваше в нейните обятия. Страх, че завинаги ще остане чужденец в живота на своите деца. А Сибил беше хубава и богата жена. Какво ще прави той, ако тя предпочете да му откаже съвместното бъдеще и се омъжи за друг?

Ролф извика своя поздрав и вдигна караула на крак, преди часовоят да се обади.

Беше ужасно изтощен. Не искаше нищо друго, освен леглото си — този самотен остров на минали мечти, където всеки път отново и отново преживяваше онези две нощи на страстна любов, на върховен екстаз, докато накрая сякаш започваше да чувства движенията на тялото й, допира на кожата й, аромата на косата й. Тази вечер усещаше, че го възбужда самата мисъл за нея, особено след като бе останал хладен и неотзивчив към явната проява на желание от страна на другата. Цялата страст сега се пазеше само за една жена, всички останали не го интересуваха. Единствено Сибил бе способна да го развълнува и възбуди със спомена за своята невинност и жар. Тя беше жена — истинска, цялостна. Тя беше живот, тя беше неговата душа. А колко ли време можеше да преживее без своята душа? Той копнееше за всичко, което само тя можеше да му даде, което само тя можеше да му обещае.

Ролф подаде юздите на Фергал на един коняр и в тъмното не забеляза допълнителните коне и хора, които се бяха разположили на негова територия. Той прескочи няколко стъпала нагоре и влезе в централната кула.

Докато се качваше по вътрешните стълби към стаята си, някакъв глас в тъмнината го повика.

— Милостиви господарю?

С изненада разпозна гласа на Сайобан и спря.

Досега тя беше спала съвсем леко и го чакаше. Вътрешният инстинкт, на който винаги се доверяваше, я бе накарал да остане будна, докато той се върне.

— Да?

— Преди да си легнете, бих искала да ви кажа нещо.

— Не може ли то да почака до сутринта?

Ролф се върна надолу до началото на стълбите, където тя беше застанала.

— Казвай какво има?

— Не вдигайте шум, като влезете в стаята си, за да не събудите гостите — рече тя с хитра усмивка.

— Гости ли? — насили се гой да задържи очите си отворени. — Кой е посмял да влезе в покоите ми?

— Само онези, които имат право — отвърна тя загадъчно.

Надежда озари лицето на Ролф и прогони умората. Нима е възможно? Той се обърна и понечи да се втурне нагоре по стъпалата.

— Не буди децата, защото едва успяхме да ги приспим — извика тя, докато той се отдалечаваше.

Бебетата са тук! Разбира се, те не са сами! Ролф влезе в стаята. Всичко бе потънало в мрак. Само един малък сребърен лъч проникна вътре, когато облаците се отместиха и откриха луната. Забеляза силуета на кучето, заспало до люлката на близнаците. Нищо не издаваше присъствието на друг човек. Той хвърли бегъл поглед към леглото и видя, че е празно.

Тя му беше изпратила децата. Той се приближи към люлките. Лу се беше събудил веднага щом господарят му влезе в стаята. Кучето беше добър пазач на бебетата. Ролф го потупа по главата и се надвеси над люлката на своя син. Допря тънкия си пръст до меката бузка и нежно прошепна: Mo mhacsa. Моят син. После се наведе над Деидре и докосна мъничкото й юмруче. Какво съвършенство. A chailin bhig. Моето малко момиченце.

В сърцето му бликна извор на обич към тях, но радостта му веднага бе прерязана от прилив на мъка, когато осъзна, че Сибил не е там. Беше решила да му даде само децата. Той свали наметалото си и небрежно го пусна на пода.

Съзнанието му отмерваше неравните минути, докато се мъчеше да възприеме своето нещастие. Той искаше, може би малко егоистично, да има всичко — и жената си, и децата си. Да има любов, да има нова възможност. Би трябвало да й бъде благодарен, че му е дала най-скъпия дар, но дали това не значеше, че тя ги отхвърля, защото в тях течеше неговата кръв? Не, той пропъди тази мисъл. Беше видял любовта в очите й, когато я завари там, в градината, заедно с тях. Дали беше решила, че те най-добре ще бъдат отгледани и възпитани в Ирландия, както подобаваше на произхода им?

Или може би е заради онова, от което най-много се страхуваше? Че е решила да се омъжи за друг и не желае нищо да й напомня за миналото? Или пък е била принудена да се откаже от своите деца? А възможно ли е да го е направила от любов към него? Нима смееше да повярва, че Сибил го обича толкова много, та да поиска той да отгледа децата им? Дали тя се съмняваше в неговите чувства към нея? А може би тя не го обичаше?

Главата му бучеше от всички тези въпроси и съмнения и той имаше чувството, че ще се пръсне. Закри лицето си с ръце и притисна слепоочията.

 

 

Тя се беше скрила в сянката. Искаше да наблюдава, без да бъде забелязана. Беше чула раздвижването отвън, защото бе оставила прозореца отворен, за да пусне вътре острия, сладникаво-солен нощен въздух. Искаше да почувства мириса на океана, да чуе блъскането на прибоя. Но заедно с нощния вятър долетя гласът на Ролф. Когато влизаше на коня си през портите, тя зърна фигурата му, попаднала за миг под сноп лунна светлина.

Изведнъж я обзе страх. Тя трябваше да знае как наистина ще реагира на пристигането на децата. Дали ще е толкова щастлив и сигурен в победата, че изобщо да не помисли за нейното отсъствие? А сега, когато го гледаше така прегърбен от мъка, Сибил се питаше дали все още беше живо онова обещание, което той й даде тогава на плажа?

Тя чу името си, произнесено съвсем тихо. А после и думите, които накараха сърцето й да подскочи и да забрави всяко колебание.

— Защо не дойде? О, любов моя, любов моя.

Нямаше значение, че той говореше на галски, сега тя разбираше! Сибил разпозна дивия копнеж в дълбокия глас на Ролф, почувства потребността му, сякаш тази потребност се беше превърнала в живо същество.

Ролф чу шум. Съвсем слаб. Можеше да го долови само ухо, обучено в изкуството да се воюва, навикнало на бдителност. В стаята имаше още някой. Дали не си въобразяваше? Или бе извикал в съзнанието си толкова ярък спомен, че той бе оживял?

Сърцето му лудо заблъска, дишането му се учести. Той отпусна ръце надолу и зачака.

Сибил се появи от прикритието на мрака, облечена само по нощница. Тя повече не можеше да устои на вълнението, на любовта. Пътят пред нея беше ясен. С прострени напред ръце тя се приближи до любимия. Докосна бялата коприна на ризата му и почувства топлината на кожата му под нея. Бавно плъзна длани нагоре и върховете на пръстите й леко преминаха по стегнатите мускули на гърба му. Дъхът й секна. Сибил прошепна името му с глас, дрезгав от вълнение и страст. Пръстите й завиха по раменете и срещнаха ръцете му, протегнати нагоре и назад.

Ръцете им се сплетоха и този допир беше като огън, който ги изгаряше с топлината си.

Ролф отново придърпа дланите й към тялото си, движенията на пръстите й бяха като нежен масаж. Устните й разрошиха гъстата му коса, когато ръцете й продължиха своя път надолу по гърдите, зареяха се към отвора на ризата му и я разгърнаха.

Сибил заговори с пропит от желание глас:

— Сега. И завинаги — бузата й бе опряна до неговата, дъхът й опари кожата му.

За миг това го слиса. После той се изправи, обърна се и с безкрайна нежност я придърпа към себе си.

Внезапно проблеснала лунна светлина окъпа тялото й и посребри медните й коси. Ролф стоеше там, сякаш това необуздано пулсиращо чувство, тази потребност да я притежава го беше оголила напълно. Повече не можеше да се въздържа и дръпна ризата си, за да я свали.

Очите на Сибил сияеха с обич и тя копнееше да я отприщи. Тя наблюдаваше повдигането и спускането на гърдите му, къдравата черна коса, гладките мускули.

От любов кръвта кипеше във вените й. Именно от тази любов тя черпеше смелост да поеме напред — да взима, да дава, да приема, да се съединява.

Ролф се наведе и обхвана бедрата й в силните си ръце. Допирът до грубата космата гръд я изпълни с трепет, но много повече я възбудиха думите му, които прозвучаха като благослов, преди устните им жадно да се слеят в своето взаимно изучаване.

— Mo Bhean. Съпруго моя.

В часовете преди зазоряване те венчаха телата си, душите си, съдбите си, любовта си… и удържаха обещанието.