Гейл Линк
Прегръдката на вълка (32)

Тридесет и първа глава

Ролф намери един хан, който обслужваше пътници. Беше чист и срещу известно доплащане осигуряваше топла храна и отделна стая. Двамата с Олиф решиха да отседнат там за през нощта, вместо да продължат към Дорсет. Ролф проклинаше лошия късмет, че толкова късно беше получил известието, изпратено от Дувеса.

Смяташе да постои при брат си в Уелс през останалата част от декември и целия януари. Времето беше много лошо. Снежни бури ги връхлитаха една след друга. Гористата местност наоколо беше красива и им даваше множество възможности за лов. А Ролф беше много добър ловец. Сега щяха да са му нужни всичките придобити умения, за да хване и най-неуловимата плячка, която някога бе търсил — защото той имаше намерение да преследва Сибил Фицджералд и да постигне целта си. Така беше казал на Бран.

Когато тя го напусна, той беше разгневен и огорчен. Тогава реши, че се е оставил да бъде заловен в капана на едно чувство, което смяташе за любов. Но то беше само похот. Просто още не се беше наситил на тази жена и толкоз. Нищо повече. Би трябвало той сам да я отпрати, когато се пресити на удоволствията, които му предлагаше нейното тяло. Седмиците минаваха и той си казваше, че трябва де е доволен, задето така благополучно се отърва от тази лъжлива, хитра жена. Само дето нощите бяха изпълнени с болезнена самота, а всички дни изглеждаха еднообразни и скучни. Отначало това чувство се зароди едва-едва. А после той разбра — беше влюбен в нея и винаги е бил. Това не беше временно попадане в царството на сладострастието, не, тя беше негова и винаги ще бъде. По никакъв начин не би могъл да разкъса връзките между тях. Той наистина я беше пленил, но тя несъмнено бе направила същото и с него.

Спомни си самодоволната усмивка на Бран, когато му обясни какво възнамерява да прави. Той отново ще спечели любовта й, защото сега напълно съзнаваше, че ако Сибил не беше го обичала, тя нямаше и да му прости.

И после пристигна бележката на Дувеса, която Олиф му донесе.

Съдържанието на това писмо все още се въртеше натрапчиво в главата му. Защо ли Сибил бе счела за необходимо да го остави в неведение за детето? Дали се страхуваше? Или пък това беше начин да му го върне, като го лиши от възможността да види рожбата, която бе и от неговата плът и кръв?

Съмнения разкъсваха съзнанието му, откакто получи тази вест. Олиф бе изгубил известно време, докато го открие, а свирепите зимни бури не им бяха позволили да тръгнат по-рано. Времето и разстоянието го деляха от детето му и жената, която ще го роди.

Вече беше началото на април.

Досега Сибил сигурно беше родила. Дали всичко е минало добре? Хрумна му ужасна мисъл, че може би бърза, само за да установи, че я е изгубил завинаги. Или пък че детето не е оцеляло.

Той хвърли поглед към мъжа, който спеше на един сламеник в долния край на леглото му. Олиф смяташе, че господарят му е луд, щом е тръгнал да търси дамата във владенията на баща й и той предупреди Ролф, че това не е най-разумния начин на действие.

Но на Ролф му беше все едно. Знаеше само, че трябва да види Сибил и детето си. Деран няма да го посрещне с радост. А Сибил? И как да ги вземе обратно в Ирландия? Той нямаше намерение да се завръща в своя замък без нея и детето. Те му принадлежаха. Трябваше да състави някакъв план. Не може да си позволи Деран или някой от неговите хора да го сварят неподготвен. Трябва да реши как да действа и да е подготвен за всичко. Ще използва Дувеса!

 

 

— Как попадна у теб тази бележка? — обърна се Дувеса към Изолт, като наглеждаше сина си, сгушен в люлката, и прекарваше пръст по меката му бузка. Все още не можеше да повярва, че той е истински и е напълно здрав.

— Докато бях в селото да взема нещата, за които ме помолихте. Излизах от магазина за дрехи и изведнъж някаква ръка запуши устата ми и ме дръпна в една странична уличка. Уплаших се да не е някой негодник, решил да ми стори зло, и се опитах да избягам. Мъжът беше огромен и силен, но най-накрая пошушна в ухото ми да кротувам… говореше на ирландски. Спрях да се боря и когато той охлаби ръката си, се завъртях и кого да видя — Олиф! Каза ми, че Килрун бил тук и искал да ви предам важно съобщение.

— Килрун е тук? — изненадано ахна Дувеса. Тя беше разпознала печата върху писмото. Но самият той — тук? При семейството на Деран?

— Ти видя ли го?

— Не. Олиф ми пъхна писмото в ръцете и каза го предам лично на вас и да внимавам да не попадне у някой друг.

— Благодаря ти, Изолт.

Жената кимна и излезе от стаята. Дувеса се отпусна в един стол и зачете:

Скъпа моя братовчедке,

Твоето писмо най-сетне пристигна до мен, когато бях в Уелс на гости при Бран. Лошото време не ми позволи да ти отговоря по-рано.

Трябва да видя лейди Сибил и детето. Надявам се, че ти ще уредиш това. Поддържай връзка с мен чрез Изолт. Ще бъда в хана „Летящият лебед“. Не ме карай да чакам дълго.

Беше подписано с печатно „К“. Дувеса смачка листа и сведе глава. Какво да прави? Трябва ли да каже на Сибил, че Ролф е тук? И дали трябва да каже на Хю, че Ролф иска да се срещне с тях?

О, не, това не е много добра идея. Хю обичаше своите внуци, тя не знаеше как той ще реагира, ако научи, че Ролф е пристигнал. Ами Сибил? Как ли наистина се чувстваше тя? Когато беше заедно с бебетата, изглеждаше изпълнена с живот, но иначе у нея личеше известна тъга, сякаш бе вдовица, на която са й останали само децата да й напомнят за загубата. Всеки път, когато Дувеса срещнеше случайно Сибил, тя забелязваше в очите й една необяснима замечтаност.

Може би ако успееха поне да се срещнат отново… Но и двамата бяха твърдоглави, горди и много упорити.

Шум откъм люлката на бебето привлече вниманието й. То просто се беше поразмърдало. Тя го зави и подпъхна около него лененото одеялце. Айдан беше огромна радост за Хю. Понякога тя го заварваше как просто седи и съзерцава момчето. Ролф заслужаваше да изпита същата радост. А ако се срещнат, може би той и Сибил ще успеят да сложат край на разногласията помежду си. Струваше си да се опита.

Тя стана и отиде до писалището. Взе един пергаментов лист, вдигна перото и го потопи в мастилницата.

 

 

Денят бе необикновено топъл. Изглежда, пролетта бе настъпила рано, щом като цветя и дървета напираха да разцъфнат. Сибил усещаше аромата им във въздуха. Реши да се облече и да изведе близнаците. Твърде дълго бяха стояли затворени в господарската къща. Слънцето грееше ярко и подухваше лек ветрец. За тях щеше да е полезно да поизлязат в това хубаво време. Цялата градина ще е на нейно разположение, тъй като Дувеса и баща й бяха отишли до селото. Днес там щеше да има веселие — беше пристигнала трупа артисти и имаше организирани забавления. Откриваха се възможности за всякакви развлечения, и тъй като това беше голяма рядкост, всички решиха да отидат. Всички, освен Сибил. Тя нямаше нужда от развлечения, нейните близнаци я забавляваха достатъчно. А освен това щеше да има извинение да остане със спомените си и да поразсъждава върху тях. И да се опита да намери отговор на въпросите, които постоянно човъркаха душата й.

Сибил настани бебетата върху една голяма и дебела пухкава кожа. Децата бяха будни и оживени. Тя се надвеси се над сина си и го погъделичка по коремчето, а той й отвърна с бебешкото си гукане. Дъщеря й се беше умълчала, загледана в муцуната на Лу, защото кучето лежеше с глава върху лапите си и я наблюдаваше. Сибил беше доволна, че Лу проявява такова внимание, макар че някои изразяваха загриженост, задето държеше кучето толкова близо до децата. Но Лу беше отлична бавачка. Освен това още един чифт очи бдяха закрилнически над рожбите й, разсъждаваше Сибил. Тя се облегна назад на лакти, вдигна лице и почувства топлината на слънцето, раменете и шията й, които се разкриваха над роклята, имаха наситения цвят на праскова. Какво ли беше времето в Ирландия сега? Или по-точно, в замъка на Килрун?

Ролф никога не беше излизал от мислите й. Само трябваше да погледне личицата на близнаците, за да види неговото лице. Очите на дъщеря й придобиваха онзи нюанс на зелено, който тя така добре помнеше. А синът й имаше трапчинка на брадичката. Наскоро Алис беше отбелязала, че и у двамата има нещо приказно, нещо особено. А Етен беше казала, че те принадлежат на Ирландия и следователно някой ден трябва да се завърнат там.

Сега Етен й липсваше. Тя се беше върнала във Франция няколко седмици след раждането на децата. Бяха се разделили като искрени приятелки и Етен беше обещала, че пак ще дойде след няколко месеца. Последните й думи към Сибил бяха за Ролф: „Той те обича, скъпа господарке. Независимо от всичко друго, Вълка те обича.“

На Сибил й се щеше да вярва, че е така. Имаше нужда не от това смътно чувство на изоставеност, а от нещо друго. Защото, макар да смяташе, че е оставила Ирландия и Килрун далеч зад себе си, те продължаваха да я преследват и понякога, най-неочаквано да подлагат на изпитание наранените й чувства. Времето не беше заглушило шепота на миналото. Тя не беше успяла да го прогони от сърцето си. В себе си мълчаливо беснееше против това, молеше се за отдих, за почивка. Никога ли няма да бъде свободна?

Дъщеря й започна да хленчи. Сибил я вдигна и видя погледа в прекрасните й зелени очи.

— Гладна ли си, скъпа моя? Разбира се, че си гладна. Хайде тогава да се храним — започна да й говори тя и развърза роклята си отпред.

Наоколо нямаше никой и тя не се притесняваше да направи това. Бяха наели дойка, за да осигурява допълнително мляко за близнаците и за нейния брат. Но Сибил не използваше често младата жена, защото гърдите й бяха достатъчно наедрели и имаше кърма и за двамата. Устата на дъщеря й побърза да захапе налятата гръд и жадно засука.

— Прасенце малко — гальовно рече Сибил, — не бързай чак толкова. Имаме цял следобед.

Синът й вече се бе събудил и тя предположи, че той също ще поиска да го накърми. Сибил го потупа по коремчето и му се усмихна.

— Ей сега, след малко.

Ниското ръмжене на Лу внезапно привлече вниманието й към кучето.

Лу се беше изправил, след миг той се втурна през дърветата в градината. Какво ли може да го е накарало да се държи така, зачуди се Сибил. Възможно ли е да има някой в горичката? В господарската къща бяха оставили охрана само от двама стражи, а всички останали получиха отпуска да отидат на празненствата. По всяка вероятност Лу беше хукнал да преследва някое животно.

Да, да, сигурно е така.

А в действителност, скрит недалече, Ролф наблюдаваше Сибил. Когато кучето се понесе към него, той си помисли, че тя положително ще разбере, че има човек. Но Сибил не обърна внимание. Тя бе изцяло погълната от кърменето. Ролф укроти шепнешком кучето и погледна отново напред. Пред очите му бяха Сибил и бебето до нейната гръд. Тя го държеше и му говореше с нескрита любов. Неговото дете.

Тогава чу звук, който ясно показваше, че там има още едно дете. Още едно дете? Дали беше на Дувеса? В писмото си тя съобщаваше, че трябва да роди почти по същото време, когато и Сибил.

Но после си спомни, че на панаира в селото бе зърнал братовчедка си с дете на ръце. Като видя Хю Фицджералд и Дувеса заедно, той разбра, че двамата наистина бяха много влюбени. Това ясно личеше от нежния поглед, с който Дувеса даряваше съпруга си, и от начина, по който той я бе обгърнал с ръка и надвесен над нея й шепнеше нещо. Къде бе непоколебимото решение да унищожи този човек? Бе изчезнало заедно с желанието за мъст. Остатък от един период, отхвърлен назад в миналото, заради повелята на настоящето и обещанията на бъдещето.

Беше изчакал да види дали Сибил не ги придружава. И като разбра, че тя не е с тях, реши да се възползва от възможността и да се срещне с нея на спокойствие.

Мили боже, в такъв случай това дете сигурно също е негово! Близнаци!

Той стоеше поразен. Значи тя възнамеряваше да не му каже? Обзе го неистов гняв. Те бяха негови. Те принадлежаха на Ирландия, на него. Не, никога тук, никога на тази страна!

Ролф запристъпва тихо през листака. Знаеше, че Олиф е останал на пост, за да не би някой да се върне по-рано.

Сибил дочу шум и вдигна поглед. Очакваше да види, че Лу се връща, но сигурно й се привиждаше… не, нямаше съмнение. Невъзможно бе това да е той — тук, сега! Очите й издаваха безкрайна изненада. Тя гледаше невярващо, като омагьосана, как Ролф се приближава. Но той беше истински и дори по-красив, отколкото го бе виждала в спомените си.

Сибил видя как присвива зелените си очи, за да приеме неизбежния факт, че там има две деца.

Като стигна до нея й заговори с рязък тон:

— Как посмя да не ми кажеш нищо за собствените ми деца?

Гневът му охлади у нея всяко желание да го посрещне любезно.

— Сметнах, че така ще е най-добре.

— Ти си сметнала, че така ще е най-добре?

Сибил отмести дъщеря си от гърдата и почувства изгарящия му взор върху разголената си плът. Това я накара да се изчерви. Тя остави детето до себе си и понечи да завърже роклята си отпред.

В това време Ролф се възползва от възможността, вдигна детето на ръце и го приближи към себе си, за да го разгледа отблизо. Наистина, тя беше Далей.

— Как се казва? — попита той, полека прекара пръст по мъничките й устни и избърса една капчица, останала в ъгълчето им.

— Нарекла съм я Деидре — отвърна Сибил тихо, но предизвикателно и дръзко.

Ролф се наведе, постави я пак върху кожената постеля и взе другото бебе.

— Това е Деклан — заяви тя.

Неговото второ име! Ролф се помъчи да срещне погледа й.

Неговият син!

Неговият наследник!

Значи беше сбъркал — Сибил сигурно го мразеше много, щом като бе скрила от него всичко това, но все пак продължаваше да носи гривната, отбеляза той малко смутен.

— Ти наистина ли мислеше да не ми кажеш? — смотолеви той, но плътният му глас звучеше като обвинение, което сякаш я смаза.

— А ти наистина ли искаше да знаеш?

Леденият поглед, който Ролф й хвърли, я смрази и върна страха, който се бе загнездил у нея.

— Трябва ли изобщо да питаш?

Отговорът беше изписан на лицето му. Беше отпечатан върху високомерното му изражение. Това бяха малките вълчета — плът от неговата плът, кръв от неговата кръв.

Сега, когато моментът бе настъпил, какво ли всъщност искаше тя? Сибил забеляза нежността, с която той разглеждаше своя син, и как се беше оставил да му смуче пръста, и как очите му се присвиха от удоволствие, когато Деидре, като че ли му хвърли поглед, изпълнен с достойнство. Трябва да има начин, трябва да се намери компромисно решение. Защото тя усещаше как неговата близост я кара да се вълнува и да тръпне. Долавяше силата на чувствата между тях, сякаш светкавици разкъсваха небето. Това притегляне, което още помнеше, това привличане — опасно, но приятно — все още съществуваше. Тя го искаше. Едва успяваше да се въздържи да не протегне ръка и да му помогне да свали ризата и жакета, за да почувства топлината на мъжествената му гръд до дланите си. Копнееше да зарови пръсти в черната му грива, израсла още по-дълга и гъста отпреди. Примитивна реакция към примитивен мъж…

А Ролф искаше да почувства благоуханното й тяло до себе си, да разкъса връзките на роклята й, да допре устни до гръдта й, да пие, от сладките живителни сокове, които хранеха неговите деца. Жадуваше да изпълни шепите си с тези гърди, да потърси топлината на люлката на нейните бедра и там да намери желаното убежище. Възможно ли бе човек едновременно да иска да наказва и да възхвалява? Искаше да властва над тялото й и да й покаже кой е господар. Но искаше и да се преклони пред нейния храм. Искаше да я целуне заради най-ценния дар, който му бе поднесла, и в същото време да намери отдушник на гнева си, задето го беше държала в неведение за същия този дар.

— Те ще дойдат с мен — заяви той със спокоен, хладен глас.

— Не! — извика Сибил.

— Те са Далей и принадлежат на своя баща!

— Те са Фицджералд и принадлежат на мен! — яростно се противопостави тя.

— Тогава сме в задънена улица, скъпа лейди, не е ли така?

„Само ме поискай! — замоли се тя безмълвно. — Поискай ме, Ролф! Дай ми знак!“

Той се изправи с Деклан в ръце. Деидре се разплака, сякаш усетила разправията между родителите си, и Сибил я взе в прегръдките си.

— Май вече намерихме някакво разрешение. Синът ми идва с мен. Олиф! — извика той и едрият мъжага се зададе през градината, а след него подтичваше Лу. Ролф подаде детето на слисания Олиф.

— Ролф, умолявам те, не прави това! — проплака Сибил и го сграбчи за жакета, загледана след своя син, който се изгуби между дърветата и изчезна от живота й.

Ролф отскубна ръката й от дрехата си и каза само:

— Знаеш къде да ни намериш, моя лейди, стига да пожелаеш.

Тя се вкопчи в дъщеричката си, чието хленчене премина в истински плач. От очите на Сибил бликнаха сълзи, тя падна на колене и се разхълца. Ролф я гледаше втренчено. Как може да е толкова жесток? Да откъсне сина й от нейните грижи!

— Ролф! — почти изкрещя тя след него, но той изчезна.

Защо ли не виждаше кръв, питаше се тя и люлееше Деидре напред-назад. Беше така зашеметена, че дори не можеше да изтича след него. Лу близна ръката й. Част от сърцето й беше изтръгнато. Очакваше там да се появи кървяща рана.

Той пак поиска и си взе. А трябваше само да я помоли и тя с радост щеше да му даде всичко, защото, когато го видя там, осъзна, че за нея не съществува пълноценен живот без Ролф Далей. А сега той беше смазал мечтите й, беше убил надеждите й, като открадна от нея рожбата й… своята рожба.

 

 

Почти цял час по-късно Клер я завари седнала в същото положение.

— Сибил! — изпищя тя и се втурна към сестра си. Клер забеляза мъката, изписана по лицето на Сибил.

— Деклан замина — промълви тя тъжно с едва доловим шепот. — Баща му го взе — мрачните очи на Сибил разкриваха пълната й покруса.

— Вълка? Тук? — смая се Клер.

Дувеса и Хю влязоха в градината и като видяха Сибил на земята само с едното дете, се затичаха към нея.

— Сибил — заговори първо Хю и коленичи до нея, — къде е Деклан?

— Замина.

— Къде е заминал?

Клер обясни, обвила ръце около Сибил:

— Тя казва, че Килрун е бил тук и го е отнесъл.

— Килрун? Но как?

— Той е разбрал отнякъде за децата — измънка Сибил. — Решил е, че принадлежат на Ирландия. Аз му казах, че не е така, че те ще останат при мен — тя притисна Деидре още по-силно до сърцето си. — Тогава, все едно че беше Соломон, той реши да раздели бебетата — едно за него и едно за мен.

— Отведи я вътре — нареди Хю на Дувеса. — Аз лично ще са погрижа за това — каза той, а очите му святкаха кръвожадно.

Дувеса осъзна бъркотията, която всъщност бе създала, като се бе опитала да оправи нещата, и усети как по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Никога не бе помисляла, че Ролф е способен на такава жестокост!

Но тъкмо се наканиха да влязат в къщата, когато сър Джон доведе при тях една монахиня с огромна кошница в ръка.

— Господарю, струва ми се, че трябва да приемете тази жена — каза той, като видя, че Хю махна с ръка, за да я отпрати.

Хю, който вече едва сдържаше гнева си, изрева към нея:

— Какво търсиш тук?

— Майката на това дете.

Всички очи се впериха във високата здрава жена и вързопа в ръцете й. Откъм кошницата се разнесе плач.

Сибил сложи Деидре в ръцете на Клер, втурна се към монахинята и дръпна одеялцето, с което беше покрита кошницата.

— Това е Деклан! — разплака се тя от радост и извади бебето от кошницата.

Целуна го по личицето и го притисна към гърдите си. Изпитваше непреодолимо желание да го накърми, а ако се съдеше по хленченето на сина й, той беше гладен.

Дувеса, Хю и Клер стояха смаяни.

— Той ми го върна — каза Сибил слисана. — „Защо? — питаше се тя. — Защо Ролф ми върна нашия син, след като можеше да замине с него за Ирландия?“ — Кой ти даде това дете? — обърна се Сибил към монахинята.

— Един мъж. Придружаваше го друг мъж.

— Той каза ли нещо? Даде ли ти някакво писмо? — „О, дано! — мислеше Сибил. — Дано да е казал нещо, да е обяснил причината.“

— Той беше чужденец, ирландец, струва ми се — отвърна монахинята и добави: — Помоли ме само да предам нещо на майката на бебето.

Макар монахинята да не беше срещала тази жена, щедростта на семейство Фицджералд към нейния орден й беше добре известна, както и набожността на лейди Одри.

— Трябваше да предам точно следните думи: „Аз прощавам. Оставям избора на теб“.

— Избора? — повториха в хор три гласа.

Сибил разбираше какво е искал да каже той. Деклан сграбчи гривната й с малките си пръстчета. Очите й се наляха със сълзи на облекчение. Благодаря ти, Боже, задето Ролф ми даде каквото исках. Тя събра колкото сили имаше и извика към Клер:

— Донеси Деидре и ела с мен.

После се отправи към къщата и остави Дувеса и Хю да стоят там, а в това време сър Джон изпрати монахинята до малката й двуколка.

Хю беше озадачен. Първата му реакция беше да свика войската и да тръгне към брега да заловят Килрун. А след това да го накаже заради престъпленията му. А сега това! Тъкмо когато смяташе, че познава своя враг и когато ненавистта му бе стигнала своя връх, Килрун разкри нещо невероятно. Защо ли бе решил да върне Деклан на Сибил? Защо?

— Разбираш ли нещо? — обърна се той към Дувеса.

Дувеса беше втрещена от обрата на събитията, но се надяваше, че правилно е схванала значението на всичко случило се, за да обясни на своя съпруг. Но трябваше да го подхване добре. И се надяваше, че не е сгрешила в преценката си.

Тя се усмихна и избърса сълзите от бузите си.

— Нека се качим горе, Хю. Бих искала да поговорим насаме.

 

 

На много мили оттам, двама конници наближиха морския бряг и спряха. Никой от тях не бе проговорил, откакто напуснаха манастира. Олиф беше объркан и смутен от действията на своя граф. Той поглади брадата си. Копнееше да се завърне в Ирландия при жена си, защото бе отсъствал твърде дълго. А сега не беше сигурен какво се очаква да прави по-нататък. Когато рязко промениха плана и тръгнаха към манастира на хълма, той направи опит да попита Килрун, но господарят само му даде знак с ръка да мълчи. Оттогава той затвори уста и просто изпълняваше нарежданията.

Ролф потупа коня по шията. Горкото животно беше уморено. То не беше от такава добра порода, с каквато бе свикнал, Фергал би изминал три пъти това разстояние, без да се задъха. Той беше обучен в издръжливост и бързина. А тая нещастна кранта напрягаше всичките си сили, за да го отведе до брега, откъдето щеше да отплава за Ирландия. И да стигне до кое да е място там. Беше му все едно. Искаше само да стъпи на родна земя.

Той хвърли поглед през рамото си към страната, която напускаше. Напред бяха стръмните скали, зад него оставаха полегатите поля и нивя, които бяха приютили децата му.

Неговите деца. Споменът за тях теглеше сърцето му натам и го изпълваше с тъга, примесена с радост. Мислеше да използва детето, за да примами Сибил да дойде с него. Когато я видя с бебетата в градината, му стана ясно, че не би могла да остане задълго разделена от тях.

Какво го беше накарало да промени решението си. Сибил сигурно също си задаваше този въпрос. Той хвърли поглед към Олиф. Беше убеден, че Олиф го смята за побъркан!

Но причината се криеше в очите на Деклан.

Когато спряха да сменят конете, той се вгледа в тях и ги разпозна. Това бяха очите на Сибил. Онзи особен, неясен оттенък на синьо със сиво по края. Те отново изплуваха в съзнанието му, мокри от сълзи, заради огромната загуба. Тя молеше за детето си така, както никога не бе молила за себе си. Тогава Ролф осъзна, че той самият бе наранен, като я гледаше как се моли за нещо, особено на него. Той я искаше, но не по този начин. Това значеше да я вземе отново в плен. В очите й забеляза властта, която той упражняваше над нея… както и тя над него. Само Сибил можеше да го накара да рискува да изгуби завинаги всичко, което му беше най-скъпо. Неговото бъдеще беше в нейните ръце, само тя можеше да го съхрани.

Това беше риск, който той трябваше да поеме. В очите на своя син видя отразена любовта. И в същия миг проумя, че тя не може да се вземе насила, а трябва да са даде доброволно.

Дали не беше постъпил глупаво? По дяволите, дано не е така. Защото не желаеше да остава повече в ада на самотата, където се намираше сега. Той искаше Сибил до себе си… завинаги.