Гейл Линк
Прегръдката на вълка (31)

Тридесета глава

Раждането беше продължително и трудно.

Стаята се беше изпълнила с жени. Сибил се разхождаше, подкрепяна от Алис и Клер. Веднага след първите болки я бяха поставили на легло, но Етен прецени, че ще бъде неблагоразумно да остане неподвижна, и я посъветва да се поразтъпче. Беше я прегледала и установила, че моментът за раждането още не е настъпил и тъй като искаше нейната приятелка да роди колкото може по-леко, тя настоя Сибил да стане.

Етен кипна някакви отвари върху пламъците в огнището. Едната беше за облекчаване на болката, а другата, за да я отпусне така, че по време на всичко, което щеше да последва, да й спести страданията до колкото беше възможно. Етен дори приготви допълнителни дози в случай, че графинята има нужда от тях.

Тя наблюдаваше Сибил как пристъпва със ситни крачки из стаята, косата и кожата й бяха мокри от потта. Сега Етен се радваше, че бележката от Сибил бе достигнала до нея. След като Ролф я беше изгонил, тя бе потърсила убежище при Арман и вече живееше при него. Съвсем наскоро, тъкмо когато се канел да вдигне платна, един рибар го настигнал и му подал писмото, което Арман й предаде. Тя веднага се отзова на повикването и събра всичко необходимо, за да пристигне тук. И наистина беше доволна, че дойде, особено след като се срещна с жената, която трябваше да акушира. Тя сигурно ставаше за всеки друг, но не и за лейди Сибил или за графинята на Деран. Не, те имаха нужда от нейните умения, защото Етен смяташе, че може да възникнат усложнения, макар засега да предпочиташе да си мълчи, за да не тревожи никого.

Тя наля от обезболяващата отвара в една чаша и я подаде на Изолт, която се беше върнала при семейството на Деран.

— Дай това на лейди Сибил да го изпие — нареди тя.

Изолт направи каквото й казаха.

Сибил, тежко облегната на ръцете на Алис и сестра си, пое дълбоко дъх и се насили да погълне течността. Добре, че поне имаше приятен вкус, помисли си тя. Нова болка я преряза през корема, тя леко извика и се преви.

— Бързо, сложете я на леглото! — заповяда Етен.

Алис и Клер придържаха Сибил от двете страни, докато я настаниха върху застланото с чисто бельо легло. Етен беше поискала да се постелят допълнителни меки чаршафи там, където щеше да лежи родилката. Друцила дръпна кожените завивки и ги бутна на една страна.

В единия ъгъл на стаята Одри беше коленичила и се молеше, а Дувеса седеше на един стол и неспокойно опипваше и въртеше из ръцете си верижката с тежкия златен кръст. Тя искаше да помага при раждането, но Етен я изпъди. Всъщност се чувстваше ужасно изморена и я болеше кръста. Сега само гледаше и й се искаше да може да успокои Сибил, която явно изпитваше неимоверни болки. През ума й за миг премина мисълта за родилните мъки, които чакаха и нея. Дали щеше да ги посрещне също така смело, както заварената си дъщеря? Трябваше!

Изолт дойде при нея и прошепна така, че да чуе само тя:

— Много дълго продължи. Господарката ще бъде твърде изтощена за самото раждане.

— Етен няма да позволи да се случи нищо лошо нито на дъщеря ми, нито на бебето й — отвърна Дувеса. — Аз й имам пълно доверие. Ще ми се само и Ролф да беше тук.

— Писмото до него му бе изпратено, милостива господарке. Сега Вълка сам трябва да реши дали желае да присъства на раждането на своето дете.

— Мислех си — продължи Дувеса тъжно, — че вече трябваше да е тук.

— Не се тревожете, господарке.

— Аз се тревожа повече за Сибил.

Още едно стенание откъм леглото привлече вниманието на Дувеса. На челото на Сибил беше поставена мокра кърпа.

„О, боже! — каза си тя със замъглено от болка съзнание. — Моля те по-скоро да сложиш край на всичко това. Аз трябва…“ Още по-остра болка я преряза и прекъсна мислите й.

Клер, която държеше ръката на сестра си, я стисна още и по-силно.

— Сибил, викай, ако трябва. Не се опитвай да бъдеш храбра.

Сибил успя да се усмихне едва-едва, а после всичко потъна в мъгла. Дадоха й да пие нещо. Някакъв облак сякаш я обгърна и през него дочу един глух глас, който я викаше, повтаряше името й отново и отново, последвано от: „Не се плаши. Бъди силна, любов моя!“ Тя не виждаше лицето, чуваше само гласа. И той някак си й действаше успокоително, осигуряваше й подкрепата, от която толкова много се нуждаеше. Тя още веднъж пое дъх.

Клер се чудеше докога ли ще продължават мъките на сестра й. И друга мисъл премина през главата й: как бе възможно жените да чакат с нетърпение това изтезание? Чудеше се, дали би приела с радост всичко това, или по-добре да се моли да се окаже бездетна. А скоро и Дувеса щеше да премине през същото това мъчение, и то само за да даде на своя съпруг още едно дете, може би син. Клер се страхуваше да не изгуби и сестра си, и втората си майка, към която беше започнала да се привързва. А освен това нямаше никаква гаранция, че децата, които се мъчат да родят, ще оцелеят.

На долния етаж същите мисли преминаваха през главата на Хю Фицджералд. Този ден той не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Крачеше напред-назад като затворен в клетка звяр, останал без надежда за освобождаване. Беше чул последния вик откъм стаята на дъщеря си. Вълна от ярост го заля. Искаше му се да удуши онази гадина, която беше виновна за нейното страдание. Защо бе заченала? Проклет да е оня ирландски негодник, заради неговата потентност.

А какви чувства го разкъсваха сега заради Дувеса? Наближаваше времето и тя да ражда. Мислите за собственото му страстно желание да я обладава се блъскаха в главата му. Той беше виновен за детето и следователно за мъките, които тя скоро щеше да преживее. Но той беше мъж и не можеше да поеме върху себе си нито частица от бремето на физическата болка, а бе готов да даде всичко, за да спести тези страдания на любимите си жени.

Ужасна мисъл завладя съзнанието му: ами ако дъщеря му умре, за да даде живот на това дете? Дали ирландецът знае какво става с нея в този момент? Дали тя ще може да даде живот на детето му и да му помогне да оцелее? Ами ако… — този въпрос приемаше застрашителни размери. Ами ако Сибил загине и остави детето само? Какво ще прави той тогава? Ще се отърве ли от горчивия, жив спомен, или ще го задържи?

Хю започна нервно да блъска с юмрук по дланта на другата си ръка. Дали ще може да търпи до себе си онова, което ще му напомня за загубата на любимата му дъщеря? Не! По дяволите, не! Дори не биваше да позволява да си помисля нещо толкова отчайващо. Сибил ще оцелее, а също и Дувеса. Те трябва да живеят. А колкото до бебето на Сибил… Хю най-после осъзна, че нямаше толкова голямо значение, кой е негов баща, то беше негова кръв — още един Фицджералд. То беше наследник на Сибил, частица от нейната плът, а чрез нея беше и част от него. Негово първо внуче.

Сър Джон пъхна глава през вратата на библиотеката и се подвоуми дали да обезпокои Хю, но като видя израза на крайно отчаяние на лицето на господаря си, реши да рискува.

— Нещо ново, господарю?

Хю спря да крачи из стаята.

— Не, приятелю. А продължи толкова дълго, че вече започвам да се плаша за нея.

— Лейди Сибил е силна, господарю, и ще се бори докрай.

— Това е май единственото, което все още ме крепи, за да не полудея.

— Какво ще кажете за една халба бира?

— Не. Предпочитам да съм с бистър ум, а се страхувам, че почна ли веднъж да пия, ще продължа, докато главата ми се замъгли съвсем — той пак започна да се движи неспокойно. — Само ми се иска да знам какво става там горе.

 

 

Измъчена, Сибил се опитваше да си намери удобно положение. Беше оставила следи по ръката на Клер, когато заби нокти в дланта й. Клер не охна при болката, а само даде знак на Алис да избърше още веднъж челото на сестра й. Изолт поднесе до устните на родилката чаша вино, за да може по-лесно да отпие, и тя кимна с благодарност.

Откакто поставиха Сибил на леглото, беше изминал може би повече от час. Клер огледа лицата на насъбралите се жени — по всичките беше изписана загриженост.

Сибил изпусна силна въздишка. Само Клер и Алис чуха името, което се откъсна от устните й заедно с този вопъл — Ролф. Двете се спогледаха над главата на Сибил.

Етен повдигна бялата ленена роба, с която Сибил беше облечена и опипа корема й.

— Започнало е — каза тя и пак отиде до легена с вода, изми ръцете си и потърси нещо, което беше донесла със себе си. После произнесе на галски една древна молитва за благополучно раждане на детето и здраве на майката.

— Стопли още малко вода и я сипи в ето това коритце — нареди тя на Друцила, която побърза да изпълни заръката, макар да не разбираше, защо ще им е още един допълнителен леген за миене.

Етен започна да говори на Сибил и с мекия си напевен глас занарежда окуражителни думи.

Сибил я чуваше през леката си замаяност, напъваше се, както й бе обяснено, и полагаше всички усилия детето й да се появи на този свят. С всеотдайността на генерал на бойното поле, тя се бореше да надвие болката, да я заглуши и да се съсредоточи върху това, което трябваше да прави в момента.

След още един напън тя най-сетне се освободи от бремето. Чу въздишките на околните и усети как бебето се хлъзна между краката й. Алис отново попи потта от лицето й. Сибил пое дълбоко въздух. Изведнъж, тъкмо когато мислеше, че всичко е свършило, нова режеща болка стегна корема й.

Етен вдигна детето и то нададе силен писък.

— Прекрасен здрав син — рече тя и го подаде на Друцила. — Сложи го в топлата вода и го измий — нареди и прислужницата го пое от ръцете й. Изолт разтвори една суха кърпа и уви бебето в нея. Но тъкмо когато се канеше да го покаже на майка му, тя чу, че родилката отново изохка от болка.

Етен си помисли, че това е плацентата и се наведе да акушира. И тогава забеляза, че отвътре се подава главичката на още едно бебе.

— Напъни се още един път, господарке — каза тя и след малко детето се плъзна върху окървавените чаршафи. Етен го взе на ръце. Сибил повдигна клепачи, погледна с мътен поглед и й се стори, че вижда още едно бебе.

— Имаш и дъщеря, господарке — заяви Етен и всички се скупчиха да видят второто дете.

Сибил примигна от изненада. Близнаци? Тя е родила син и дъщеря! Момиченцето също веднага беше измито и повито и Друцила започна да прибира чаршафите и да ги изнася. Алис побърза да донесе чиста рокля за Сибил и започна да мие своята господарка и да я обслужва, за да се чувства колкото е възможно по-удобно.

Одри държеше купичка бульон от лечебни треви и варено говеждо и подаваше с лъжицата на Сибил, а в това време Дувеса внимателно разглеждаше децата и проверяваше дали нямат някакви деформации. И двете изглеждаха съвършени в ръцете на Изолт и Клер. И двете имаха черна коса като на Вълка. Твърде рано беше да се каже какъв ще е цветът на очите им, но нямаше съмнение, че са деца на Килрун. „О, скъпи братовчеде, къде си сега?“ — помисли Дувеса, докато целуваше бебенцата по челцата. Надяваше се нейната рожба да има косата на Хю. Искаше дете с неговите червеникаворуси, гъсти къдрици.

— Трябва да се съобщи на Хю — каза тя и кимна на Изолт да даде бебето на Одри, която с вълнение пое в ръцете си своята племенница.

Сибил беше позадрямала и Етен предложи да я оставят да поспи колкото иска.

— Тя има нужда от почивка — каза Етен, — защото се измъчи много. И роди две такива хубави бебчета! — тя ги погали. — Те са желани нови членове на нашето семейство. — „И достойни деца на Ирландия“ — добави тя на ум.

Изолт се спусна надолу по стълбата и застана пред графа на Деран в кабинета му. Откакто се бе върнала, тя се държеше на разстояние от него — беше я страх да не й отмъсти заради участието й в предаването на писмото на неговия враг.

— Милостиви господарю… — започна тя.

— Какво? — той скочи от мястото си до огъня. Навън пак беше завалял сняг и Хю си мислеше колко красива и пречистваща изглеждаше цялата природа.

— Дъщеря ви, лейди Сибил, благополучно роди своите рожби — тя не смееше да го погледне.

Но беше безполезно да държи погледа си сведен, защото Хю хвана брадичката й и попита:

— Рожби ли?

— Да, господарю. Тя роди дъщеря и син.

— Близнаци! — възкликна удивено той. — Сибил има близнаци!

— Вашата съпруга, господарката, ви моли да дойдете в стаята на лейди Сибил, милостиви господарю.

Хю се отправи към вратата, но преди да излезе, каза:

— Изолт, нека миналото си остане там, зад нас, заради моята господарка. Ясно ли е?

Тя му се поклони дълбоко в знак на признателност.

— Благодаря за великодушието ви, милостиви господарю.

Хю, изгарящ от нетърпение да види внуците си, прескачаше по две стъпала наведнъж. Две! Още не можеше да повярва. Точно така бе реагирал преди четиринадесет години, когато се родиха дъщерите му.

Той влезе в стаята и видя жена си, дъщерите си и прислужниците как стоят надвесени над децата, гукат и им се радват.

Приближи се до леглото. Сибил се беше събудила от кратката си дрямка и бе седнала с двете бебета в ръцете си.

Цялата сияеше. Хю постоя изправен до леглото, загледан надолу, докато най-сетне Сибил го подкани:

— Хайде, татко, седни. Виж внуците си.

Той седна, като внимаваше да не раздруса леглото и да не обезпокои Сибил и бебетата.

Тя се усмихна с майчинска гордост.

— Не са ли красиви?

Хю погледна личицето на своя внук с ореол от гъста черна коса и го поглади нежно по бузката. После по същия начин разгледа и внучката си. Сибил видя как очите му се замъгляват и се наливат със сълзи.

— Изключителни са, скъпа моя…

Той вдигна момчето и го целуна. Детето отвори мъничките си клепачи, примижа доволно и пак ги затвори, сякаш бе уверено в неговата любов. Хю взе момиченцето. Тя също отвори очички и устенцата й, нежни като розова пъпка, леко помръднаха. „Усмихва се — помисли си Хю, — тя ми се усмихва!“ Сърцето му беше истински запленено от тях.

— Великолепни са — повтори той, като обгърна с длан лицето на Сибил и се наведе да я целуне по челото. — Трябва да си много щастлива и благодарна.

В отговор Сибил сънено промърмори нещо и клепачите й се затвориха.

И тъкмо докато Етен извеждаше всички от стаята и даваше наставления близнаците да се поставят в отрупана с меки постели люлка, тя чу изплашеното охкане на Дувеса.

Дувеса, вкопчена в ръката на Хю, се взираше удивено в пода: по дъските имаше следи от течност, роклята й беше мокра.

— Хю! — извика тя с ококорени от страх очи.

Той я вдигна на ръце.

— Отнесете я във вашата стая, господарю! — нареди Етен.

— Време ли е вече? — попита Хю.

— Да, така изглежда. Май вашето дете гори от желание да се яви на този свят и да се срещне със своите роднини.

Дувеса положи глава на гърдите на съпруга си и чу силните удари на сърцето му.

— Хю, обещай ми, че няма да ме изоставиш.

— Нищо не може да ме отдели от теб в този миг, любима моя.

Той влезе в тяхната спалня и внимателно я постави върху леглото, след като Изолт и Друцила отметнаха завивките.

Етен отново се превърна в командващ генерал на това сражение. Тя отсечено даваше разпореждания. Дори не успя да даде на Дувеса обезболяваща отвара, тъй като контракциите се появиха почти веднага и раждането започна.

Хю държеше ръката на жена си и се молеше на Бога всичко да мине благополучно. Той не можеше да я изгуби. Тя беше любовта, която завинаги бе изпълнила сърцето му.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Mavoureen dheelish — прошепна Хю и му се стори, че през тежкото й дишане забеляза лека усмивка.

Не след дълго Дувеса роди своето дете.

Хю наблюдаваше с благоговение появата на своя син на белия свят. Син. Умът му не го побираше. А пълничките устни на съпругата му цъфтяха в широка усмивка.

Измиха бебето, подадоха го на майката и тя го целуна. Мечтата й се сбъдна — главичката му бе покрита с пухкава червеникаворуса косица.

— Той е твой син, господарю мой.

Хю взе детето и стана от леглото.

Двете близначки бяха доведени в стаята, за да се полюбуват на новороденото, и Хю им представи новия член на семейството — техния брат. Щастливият баща изведнъж бе завладян от нежност, от любов и от безгранична гордост. Не се срамуваше, че очите му са плувнали в сълзи — той беше видял чудото на раждането на живота и изпитваше истинско страхопочитание.

— Как ще го наречем, скъпа? — попита Хю, като отново пристъпи до леглото.

Сълзи на радост изпълваха очите на Дувеса. Тя погледна към близначките.

— Клер, оставям избора на името му на теб, с твое позволение, Хю.

Хю се усмихна в знак на съгласие.

Клер се смути. Ама че изненада! Беше голяма чест да избереш името на наследника на деранското графство. Дувеса и Клер затворнически се спогледаха и се засмяха.

— Айдан.

Хю прие името.

— Дувеса?

Тя протегна ръце към детето.

— Айдан Хю О’Нийл Фицджералд — изрече тя и притисна детето до сърцето си. — Много внушително име. Дано като порасне, да стане като баща си.

Тъй като вече бяха изпълнили задълженията си, останалите жени се изнизаха от стаята, затвориха вратата след себе си и оставиха съпружеската двойка насаме с рожбата им.

— Никога не ще мога да изразя благодарността си към теб, любов моя — каза Хю и я целуна нежно и страстно.

— Ти ме дари с всичко, което някога съм желаела, от което съм имала нужда, скъпи мой — прошепна тя. — Този ден сме двойно ощастливени — три новородени и всичките здрави. Бог беше много щедър към нас.

Като гледаше доволното изражение на Хю, тя си помисли дяволито, че Бог не би посмял да разочарова нейния съпруг, защото той беше доста страховит противник. Искаше й се само и до Сибил да беше стоял бащата на нейните деца. Дувеса си спомни, колко много разчиташе тя на силата на Хю, когато болката почти я надвиваше, макар че не трябваше да понесе мъките, преживени от нейната заварена дъщеря. Какво ли изпитваше Сибил сега?

Сибил се чувстваше и щастлива, и тъжна. Щастлива бе, че мъките й бяха свършили, че непоносимата болка беше изчезнала, а на нейното място дойде радостта. Какво чудо?

Нима е възможно човек да не възприема тези мънички същества като дар от Бога?

Но в сърцето й се прокрадваше и малко тъга, като си помислеше за техния баща. Те бяха също и негови деца. Не би могла просто така да отхвърли ролята, която е изиграл за тяхното зачеване. Тя осъзна силата на чувствата си към него, като си спомни, че именно неговия глас й вдъхваше допълнителната сила, от която имаше нужда. Макар да не бе там физически, той сякаш й налагаше своите мисли. И сега тя установи, че искаше самия мъж, а не безплътното му присъствие. Тя го обичаше, желаеше го, нуждаеше се от него — но дали му вярваше? Дотолкова, че да му отдаде сърцето си, живота си, честта си?