Гейл Линк
Прегръдката на вълка (30)

Двадесет и девета глава

— Един човек идва да ви види, ваша милост — съобщи якият тъмен мъж, като изтърсваше снега от раменете си. Той постопли ръката си на огъня и пое канче горещо вино от една приятна млада жена, също толкова тъмнокоса. После тя пак се обърна към високия мъж до нея, на когото току-що донесоха тази вест.

— Познат ли е? — попита той, плъзна ръка около тялото на жената и прие целувката й.

— Твърди, че е ваш брат.

Бран се отскубна от прегръдката на жената, скочи на крака и се приближи към куриера.

— Мой брат?

— Така е казал на Давид.

— Ти видя ли го?

— Не, ваша милост. Знам само онова, което Давид каза — че много приличал на вас.

Бран се замисли какво ли може да значи това. Ролф — тук? По каква причина? Откакто Бран замина със Сибил преди толкова месеци, двамата не си бяха кореспондирали по никакъв начин — Бран не бе получил отговор на писмото до Килрун. Какво искаше Ролф? Сега не беше най-подходящия сезон за пътуване през Уелските планини.

— Ще желае ли ваша милост да не го пускаме при вас?

Бран все още беше изненадан от дълбочината на предаността и отзивчивостта на своите хора. Всички бяха известени за неговото пристигане и той веднага беше признат и приет от тях като господар. Имението не беше богато според представите на Бран, но неговата прелест и вътрешно богатство се криеха в хората, които го населяваха и в природните му красоти. Тази част от Сноудопия изобилстваше от езера и реки, както и от буйните гори на Говидир, които го заобикаляха. Войните и дребните междуособици бяха рядкост по тези места. Всичко беше просто, земно, спокойно. На Бран все още му липсваше Ирландия и родния дом, но не изпитваше същия неутолим копнеж както по-рано. Това място създаваше у него чувството, че се преражда, че открива частица от себе си, която дори не бе по-дозирал, че е изгубил.

— Моят брат трябва да бъде приет с нужната любезност.

— Тогава аз лично ще се погрижа за това, ваша милост — при тези думи Оуен леко кимна с глава към Бран и нежно пожела сбогом на сестра си Мораг — двадесет и пет годишната жена, която сега живееше в дома на принца.

Мораг бе любопитна да узнае реакцията на Бран по лицето му, след като бе научил, че брат му е пристигнал ненадейно и всеки момент може да нахлуе при тях. Тя се промъкна зад него и плътно обви слабите си ръце около тънкия му кръст. Ноктите й се впиха в коженото елече на гърба му. Седмица след пристигането му тя беше станала негова любовница. Много други биха му се отдали само заради честта да легнат с принца, та даже и да беше стар и грозен. Тя обаче го бе пожелала още щом го срещна за пръв път, докато се къпеше в едно езеро, фактът, че той беше нейн най-главен господар, нямаше никакво значение за нея. Щеше да го приеме в леглото си, дори да беше просяк. Мораг разбираше — мъдро и примирено — че той не изпитва към нея същите чувства, и въпреки това през онази нощ, когато я взе в обятията си и гъвкавото му твърдо тяло проникна в нейното, това не я безпокоеше много. Другата жена — а тя знаеше, че има такава, макар никой да не го беше споменавал — беше много далеч, докато тя беше тук.

— Bach — прошепна тя гальовната уелска дума с дрезгавия си глас, — защо това посещение те притеснява толкова много?

— Ние с брат ми не се разделихме в много добри отношения.

— И все пак той идва при теб, нали?

— Чудя се защо.

— Може би, за да излекува раната, отворена между вас двамата, каквато и да е тя.

— Много съм мислил за това и се надявам, че Ролф най-сетне ми е простил.

— Този разрив между вас е бил заради жена, нали?

Бран се засмя.

— Умна си ти, Мораг, или може би си някоя магьосница? — той нежно я придърпа в прегръдката си и залепи една бърза целувка върху готовите й за ласки устни. — Да, заради жена — неговата жена, но това е дълга история.

— Ще те изслушам, когато решиш да ми я разкажеш — тя се обърна и провери колко е месото в закачения над огъня съд. — Надявам се, че яденето ще стигне да нахраним и него, защото вече е почти време за вечеря.

Бран се ухили.

— Да, сигурен съм, че ще има достатъчно за всички.

— Какво представлява той… твоят брат?

— Ще те оставя сама да прецениш, когато пристигне — Бран знаеше, че не може да даде верен отговор на този въпрос, тъй като пропастта между тях се бе разширила даже още повече. Едно време щеше да му е по-лесно да определи какъв е брат му, но сега той самият очакваше отговор.

— Мислиш ли, че ще имаме малко време, преди да пристигне?

— Според мен може би около час, ако сега е при Давид.

Мораг пристъпи към него и леко го побутна назад към разхвърляните по леглото кожени завивки.

— Тогава предлагам да го използваме колкото може по-добре — при тези думи двамата се прекатуриха на кревата, вкопчени един в друг, а устните им се сляха, подчинени на порива на страстта.

 

 

Ролф вървеше в тъмнината с широки крачки, а мъжът до него носеше факла, за да осветява пътя. По това време през декември не беше много светло, особено в такава гъста гора. Ролф следваше покритата със сняг пътека, като стъпваше съвсем безшумно със своите подплатени с боброва кожа ботуши, крито покриваха краката му чак до над коленете. Оправи тежкото си наметало от вълча кожа, загърна се още по-плътно и поизтърси снега, полепнал по косата и миглите му. Коледа в Уелс. Време за помирение. Беше дошъл, за да установи, че все още силно обича брат си. Той разбираше Бран и знаеше, че брат му никога няма нарочно да му навреди, ако това можеше да се избегне. Те имаха толкова много общи неща, връзката им беше твърде здрава, за да я прекъснат завинаги, тя се бе обтегнала докрай, но всичко се бе оправило вече. Месеците без неговата плът и кръв бяха докарали Ролф дотук.

Самотата принуждава човека да вижда нещата такива, каквито са. Часовете след болката той бе запълнил с размисъл — за Сибил, за брат си, за Етен. А най-важното — за това, какво всъщност искаше. А то бе помирение.

Насред сечището забеляза каменна къща. Като я разгледа по-отблизо, му се стори, че тя сякаш беше направена по-скоро от едри скални отломъци, отколкото от дялани камъни. Беше голяма. Над покрива от каменни плочи се виеше дим. Без съмнение, личеше, че е нещо повече от убежище срещу природните стихии, макар че очакваше да види истинска крепост, както подобаваше на Килрун. Той сви рамене и забърза напред.

Придружаваха го общо трима души и единият, който вървеше до него, му махна да спре, за да влязат. Оуен отвори вратата на къщата и викна на Бран, който набързо оправи дрехите си.

Оуен даде знак на Ролф да го последва.

Ролф приведе глава и влезе.

Бран стоеше там и чакаше. Изглеждаше по-строен и по-силен от последния път, когато се разделиха. И косата му беше по-дълга — стигаше до раменете му, също като на Ролф. И златистите му очи се бяха променили — сега бяха станали по-проницателни, по-остри. А дали Ролф не съзираше и следи от любов в тях?

Двамата дълго се гледаха, сякаш не можеха да се наситят един на друг. Не проронваха ни дума, но някак си осъществяваха връзка помежду си — с очи, със сърца. В зелените очи на Ролф, Бран долови болката, борбата, любовта. Всичко беше събрано там.

— Ролф?

— Бран?

Не бяха нужни повече думи — двамата братя се прегърнаха крепко и със смях прогониха насъбралото се в душите им през месеците на раздяла. Беше по-лесно, отколкото всеки от тях бе очаквал.

Мораг се размърда под пухкавите кожени завивки, събра връзките на роклята над малките си гърди и придърпа вълнените си чорапи по-нагоре по краката. Реши, че може би ще е по-добре братята да останат насаме. Опитният й поглед премина по по-възрастния и прецени, че той е също толкова красив. Беше малко по-висок от нейния любим. Около него витаеше особен дух на сила, на достойнство. Мъж, който, ако беше първи, оставаше и последен, завинаги, с устни, създадени да правят жените щастливи, че са жени.

С крайчеца на окото си Ролф забеляза сянката на жена. Обърна се и погледна направо красавицата, която се приближи до брат му. По лицето му моментално се изписа изненада.

Бран придърпа Мораг в прегръдките си, за да ги запознае. Представи ги един на друг първо на уелски, после на ирландски за удобство и на двамата. Знаеше, че уелският на Ролф е толкова беден, колкото и неговия при пристигането му тук.

Ролф огледа внимателно жената, измери с поглед слабичката й фигура и прецени как брат му бе прекарвал времето си. Погледът му одобряваше.

— Ще ви оставя сами, bach.

— Не е нужно — увери я Бран.

— Напротив, господарю мой. Предполагам, че вие с брат си ще имате доста неща да си кажете.

Мораг намери дебелата си вълнена пелерина, метната на един стол. Тя тръгна да я вземе, но Бран я изпревари и загърна раменете й с нея.

— Майка ми и баща ми — продължи тя — ще се зарадват на моето присъствие, да не говорим, че като ги навестя, ще прибавят още една работна ръка към стопанството — тя целуна Бран по устата. Преди да остави двамата мъже, срещна погледа на Ролф и неочаквано огромната сила на неговите дълбоки зелени очи събуди у нея нежност и съчувствие.

— Доколкото виждам, вече си изпитал местните обичаи — отбеляза сухо Ролф.

Бран посочи към тежката дървена маса и прикани брат си да седне. Ролф се настани и жадно вдъхна мириса на храната.

— Тя май може и да готви.

— Мораг е много внимателна — каза Бран и се наведе да сипе от гозбата в две гладки дървени паници. — Тя е истинско удоволствие.

Лека усмивчица пробяга по устните на Ролф и подчерта трапчинката на бузата му.

— О, да, мога да си представя.

— Тя е добра жена, Ролф.

— Не съм казвал обратното.

— И тя знае, че я харесвам много.

— Не я ли обичаш?

Бран поклати глава.

— Не — като си помислеше за любов, пред него се явяваше образът на жена, почти дете, със златиста коса и очи, тъмни като дълбоките сини езера на Уелс.

Продължиха да се хранят мълчаливо. И двамата се опитваха да избегнат разговора, който знаеха, че ще трябва да проведат. По негласно взаимно споразумение те предпочетоха да избегнат тази тема дори и след като приключиха с вечерята. Вместо това Ролф заразпитва брат си дали му харесва страната, хората, новото му положение.

— Те се държат много прямо с мен, Ролф. Помнят семейството на мама, ние с теб сме последните.

Бран се изправи. Загледа се през прозореца в силния снеговалеж в преспите и шумно затръшна кепенците. Извади още един свещник и го постави на масата. Тук свещите бяха скъпи и не се разхищаваха. Бран си припомни колко много свещи бяха нужни и наистина се изразходваха за осветлението на килрунската крепост, тук, в каменното му убежище, бяха достатъчни по-малко.

— Е, не е като Килрун, но съм доволен. Радвам се, че пожела да ме изпратиш тук. Престоят ми ме накара да осмисля една друга страна от себе си, друга частица от мен, за която нямаше да узная, ако не бях дошъл.

— Килрун е на мястото си, стига да поискаш да се върнеш.

— Значи си ми простил? — думите бяха изречени съвсем тихо, Бран дори помисли, че само му се е сторило, че са прозвучали от устата му.

— Вече разбрах стойността на прошката — Ролф се изправи, бръкна в пакета, който бе донесъл със себе си, измъкна една кадифена торбичка и я подаде на брат си.

Бран прие подаръка и разгърна тънкия мек плат. Задържа го в шепите си, прецени теглото му с ръце и се възхити на изработката — на тежка верижка, изплетена от златни нишки, висеше изваян гарван с разперени крила.

— Смятах да ти го подаря за рождения ден. Малко е късно, но…

— Великолепен е, Ролф — Бран го надяна над ризата си и поглади метала с пръсти. Известно му беше значението на птицата: тя се срещаше по тези места, а в превод означаваше името му, значи тя представляваше неговия символ.

Ролф извади още една изненада от торбата си — стомна ирландско уиски.

— Ще пийнем ли? — попита той с очарователна усмивка, разчупи печата и отпи голяма глътка.

Бран пое стомната и я надигна — топлината на питието се разля по гърлото му. После върна стомната на Ролф. Двамата се вгледаха съсредоточено, протегнаха ръце, стиснаха се за раменете — връзката между тях беше напълно възстановена.

— Твоето посещение ме радва много, Ролф, макар и да не си избрал най-подходящото време. Понякога зимата тук е много сурова, вече сам се уверих в това.

— Мога да отделя някоя и друга седмица от онова, за което съм дошъл.

— И какво е то?

— Да си възвърна своето — Ролф вдигна стомната и дълго пи. — Та se ndan dan. Това е моята съдба.

 

 

Тази Коледа в Дорсет също валеше сняг. Сибил седеше пред горящите дърва в камината, вглъбена и погълната от мисълта за бебето в утробата си. Тя постави ръка върху силно издутия си корем. Беше качила краката си върху една покрита с бродиран плат табуретка, за да отпочинат, тъй като се чувстваше много изморена след днешното посещение в селската църква. Отначало не смяташе да ходи заедно с останалите. Обаче Хю беше на друго мнение.

— Отиваме всички като едно семейство — каза просто той.

Баща й не търпеше никакво неподчинение. Сибил разбираше какво имаше той предвид. Семейство Фицджералд не можеха да се държат като страхливци, независимо от обстоятелствата. Тя беше готова да се откаже от тазгодишното коледно тържество единствено заради баща си и Дувеса. Не я беше грижа какво мислят хората за нея. Тя щеше да го понесе. Но не й се щеше да причинява болка на най-близките си, щом като това можеше да се избегне.

Докато заемаше мястото си в църквата, Сибил зорко следеше разнообразните реакции на селяните и дочуваше приглушените им шушукания. По някои от лицата се четеше явно съжаление, други святкаха осъдително, трети пък дори отвръщаха очи, сякаш от всяко съприкосновение с нея можеха да се заразят.

Още един ритник отвътре в корема й я накара да ахне. Това дете несъмнено бе изпълнено с енергия и жажда за живот. Пък беше и доста голямо. Сибил се понамръщи. Беше наедряла значително повече от Дувеса, а трябваше да раждат по едно и също време. Акушерката не можеше да обясни, защо е така. Тя просто съветваше лейди Сибил да си почива повечко, защото сигурно раждането щеше да е трудно. На Сибил й се искаше да се свърже по някакъв начин с Етен, защото знаеше, че ще се чувства по-добре при нейните грижи и освен това, Етен щеше да обича бебето й. Но не смееше да поеме риска да изпрати писмо на Етен, да не би някак си то да попадне в ръцете на Ролф. И не беше готова за… за какво? Да мисли за него? По устните й се изписа язвителна усмивка. Ролф никога не излизаше от мислите й нито наяве, нито насън, колкото и да се мъчеше да се преструва, че не е така. Сега той нахлуваше в съновиденията й, нападаше дори царството на сънищата, където тя се надяваше, че ще намери убежище.

Но образът му не беше плод на въображението й — тя добре помнеше изгарящия допир на ръцете му върху раменете си, твърдите му устни върху нейните, силата на гъвкавото му стройно тяло, докосващо меката й плът.

Единствените й думи бяха проклятия срещу властта, която той несъзнателно упражняваше върху нея противно на волята й.

„Демон на нощта, проклет да си! — беснееше тя вътрешно. — Проклета да съм и аз, задето не мога да забравя!“

О, колко упорито се бе опитвала. Беше се мъчила да заличи Килрун от паметта си, а животът й там да се превърне в бяла страница. Постоянно си търсеше някаква работа и се стараеше да отхвърли всяка своя непокорна мисъл. Но после все нещо събуждаше случайно спомена или пък чувстваше детето и това я подсещаше, че то си има баща, колкото и да се мъчеше да отрече това. Дувеса й даваше уроци по ирландски и бе казала, че е много схватлива ученичка. Сибил искаше да знае езика, за да научи на него и детето. А освен това уроците, необяснимо как, представляваха някаква връзка с него.

Сега сърцето я болеше от друг вид самота. Изпитваше някаква празнота, сякаш част от душата й липсваше.

Сибил докосна гривната, която носеше като талисман. Може би трябваше да я свали още когато се завърна в къщи. Дали тогава и спомените й щяха да бъдат не чак толкова ярки?

Тя прие факта, че не иска да се раздели със златния накит. Ще бъде за детето й, повтаряше си упорито тя, част от неговото наследство. Дувеса твърдеше, че това не е просто украшение, а подарък, дошъл от сърцето му, нещо като венчален дар. В рода Далей това беше символ на споделена власт, знак за любов.

Женитба. Тази мисъл отнесе Сибил назад към случилото се преди няколко месеца, когато двете с Дувеса отидоха до селото. Бяха решили да се поразтъпчат и докато се разхождаха, се натъкнаха на последната жена на сър Роузуел Чарлс. Тя тъкмо излизаше от пазара, когато ги забеляза. Сибил се изненада, като видя, че тя се запъти към тях. Изглеждаше засрамена и Сибил се сети, че това бе жената, чийто съпруг я използваше, за да се подмазва на краля. Жената неуверено ги поздрави с тънкия си гласец:

— Добро утро, милостиви госпожи.

Дувеса отговори по подобен начин и Сибил по необходимост също я поздрави. Но онова, което наистина изненада Сибил, беше неочакваната покана, която лейди Чарлс отправи към тях, за вечеря в имението им през следващата седмица. Сибил и Дувеса се спогледаха — и на двете им се щеше да откажат. Но отчаяният, умолителен поглед в кафявите очи на жената ги накара да се съгласят.

Сега, като се връщаше назад с мислите си, Сибил разбра, че дамата е била принудена да ги покани по настояване на съпруга си. Когато малко по-късно същия ден те споменаха за това пред Хю, той изрази неохотата си да вечеря в дома на един толкова омразен за него човек.

— Може да се е променил? — предположи Дувеса.

Хю и Сибил си размениха недоверчиви погледи.

— Съмнявам се — заяви той направо.

— В такъв случай, да отменим ли първоначалното си решение да приемем поканата? — попита Дувеса.

— Татко — обади се Сибил, а очите й се оживиха, — може би ще е по-добре да удържим на обещанието си, за да видим какво е намислил този човек. Лейди Чарлс, изглежда, доста се страхуваше, да не би да отхвърлим предложението й.

— Е, тогава ще отидем. Тъй като му нямам доверие, искам да науча какви планове крои. Обикновено той не прави нищо, което не му носи лични облаги — Хю изрече последните думи с презрителен тон и съвсем недвусмислено показа на съпругата си и на дъщеря си, колко малко цени този човек, щом като той беше готов да спазари дори собствената си жена като последна проститутка, заради висшето благоразположение.

Сибил разбра причината за поканата още щом прекрачиха прага на малкия укрепен дом на сър Роузуел, който той смяташе за величествен замък. Тя забеляза откритите опулени погледи на слугите, които тичаха насам-натам откъм кухните. По лицата им беше изписан страх. И не без основание, както Сибил се убеди след малко, когато един от тях направи грешка — нещо съвсем дребно, за което не си струваше да бъде наказан. Но въпреки това прислужникът получи удар през лицето с опакото на ръката, при което момчето залитна към стената с разцепена устна и разля остатъка от виното.

Сибил се разстрои, като видя как се отнасяха към момъка, и още повече, като зърна ужасения поглед на едно едва тринадесетгодишно момиче, когато се доближи до най-големия син на домакина. То беше свело тъжните си очи и видимо трепереше — и не без основание, помисли си Сибил, защото видя как ръката на господарския син се плъзна като змия, когато момичето се наведе да постави една печена яребица в чинията му. Той я ощипа отзад, тя се сепна и се изправи с пламнало лице. Сибил дочу как той прошепна: „Довечера“ и пребледня. Реши да говори с баща си да намерят за момичето някаква работа в тяхното имение или пък в нейното в Ирландия. Може би Алис, която току-що беше пристигнала от замъка Деран, ще може да я обучи да стане камериерка.

Вечерята беше истинско изпитание. Сър Роузуел непрекъснато споменаваше имена на всякакви видни личности, за които му дойдеше наум, и през цялото време си приписваше изумителни успехи.

Когато най-сетне вечерята приключи, под претекст, че има леко главоболие, което не беше лъжа, Сибил помоли да я извинят, задето няма да присъства на организираните забавления. Сър Роузуел обаче настоя, че една разходка извън замъка ще й окаже благотворно въздействие и нареди на най-големия си син да я придружи. Сибил благосклонно прие и му позволи да я изведе. Опитваше се да не му обръща внимание, но Хъмфри Чарлс не беше склонен да допусне подобно нещо. С дрезгавия си глас той говореше високо за грандиозните идеи на баща си за това имение, колко важен щял да стане той, когато поеме управлението на бащините земи, и от какво огромно значение било да се намери подходяща съпруга.

Когато студените му, влажни и лепкави ръце се протегнаха и я докоснаха, Сибил потрепери. Докато той се мъчеше да намери устните й, тя се опита да го отблъсне. Но тогава случайно й хрумна друга мисъл — защо пък да не му позволи да я целуне? Няма ли тогава да узнае, че целувките на Ролф не са чак толкова необикновени? В края на краищата, ласките на всички мъже са еднакви.

Отпусна се за миг и Хъмфри реши, че сега е моментът да се възползва. Сибил едва не повърна при тази влажна, размазана целувка, която той натрапи върху изящната й уста. Той опря зъби в устните й и се опита да пъхне езика си, но тя ги стискаше плътно и започна с всички сили да се бори да се освободи. Най-сетне успя да измъкне ръката си и силно да го зашлеви.

Отдръпна се и усети соления вкус на кръв по устната си.

Хъмфри Чарлс пое дълбоко въздух. Очите му — с някакъв мъчноопределим сивкав цвят — се присвиха и се приковаха към нея, сякаш я събличаше с поглед. Сибил потръпна от отвращение.

— Противна свиня! — ядно изфуча тя и се обърна да избяга.

Но преди да успее, той я сграбчи за ръката и жестоко я стисна.

— Скъпа ми госпожичке, не се прави, че не си докосвана от мъж — подигравателно рече той. — Всички знаят, че си надула корема с незаконното си отроче — той забеляза как кръвта се отдръпна от лицето й и разбра, че е попаднал право в целта. — Баща ми тъкмо в този момент обсъжда нашето брачно споразумение.

— Какво? — задъхано възкликна Сибил.

— Нали чу. Да не мислиш, че ще намериш някой друг, готов да даде име на някакво си ирландско копеле? Не! — каза той и подигравателно сви издутите си устни. — Но аз ще се съглася — при определена цена.

Тя се опита да се отскубне, но той стисна ръката й още по-силно.

— Твоята зестра, според баща ми, трябва добре да компенсира липсата на невинност у теб. Пък кой знае, сигурно ще е доста забавно да се види какви номера си научила в кревата на един ирландски кучи син.

„Ирландски кучи син.“ Тези думи пронизаха сърцето й с жестока сила. Нима самата тя не беше ги използвала преди, за да нанесе обида. А сега, когато те се отнасяха за Вълка на Килрун, тя се вбеси. Единственото, което й мина през ума беше, как смее този непоносим простак да дава мнение за мъж като Ролф.

Със свободната си ръка Хъмфри я сграбчи за задника и тя почувства отмерения натиск под леката си вълнена рокля.

— Знам аз на какво искам да те науча — похотливо я погледна той и насила притисна тялото й към себе си така, че Сибил почувства неговата възбуда.

Тя го изруга на галски и се засмя на объркания му вид.

— Аха, значи си понаучила даже езика на тия неверници, а? Е, добре, но когато станеш моя жена, вече никога няма да можеш да го използваш.

— По-скоро бих легнала с маймуна, отколкото с теб.

— Това може да се уреди — процеди той с противен блясък в очите. — Може да се окаже интересно.

— Баща ми никога няма да позволи…

— Той може и да няма думата по този въпрос. Какво си въобразяваш — че някой ще се съгласи да вземе такива останки? Че какво имаш ти — само богатството си и факта, че можеш да раждаш. А колкото до това — един подходящ нещастен случай може да се погрижи да оправи малката ти грешчица.

Като чу това, Сибил се разяри, вдигна рязко коляно и го ритна в слабините. Той се преви от болка и се свлече на земята.

— Ако само още веднъж посмееш да заплашиш моето дете, ще се погрижа да пострадаш така, както дори не можеш да си представиш. Съжалявам жената, която ще вземеш за съпруга, защото няма съмнение, че ще е нещастна, разгонен нерез такъв! А дали те смятам за мъж, хм! — тя се изплю на земята до него. — Та ти изобщо не знаеш какво да правиш, за да доставиш удоволствие на една жена. Той е мъж много повече от теб! Колкото и да се мъчиш, не можеш да го достигнеш. И по-скоро лично ще разруша именията си, отколкото да позволя някой като теб да сложи алчните си ръце на тях.

— Ах, ти, злобна курво! — закани се той. — Баща ми е доверен човек на краля.

— Аз пък знам точно как е постигнал това — като е сводничил на собствената си жена, ето как. Глупак такъв! Мислиш си, че това има кой знае какво влияние над Едуард, а? Твоето знаменито татенце — изрече тя с явно презрение и щракна с пръсти — си изкара за награда малко парички, но нищо повече. Да не мислиш, че той може да надмине влиянието на графа на Деран? По-добре се пази от властта на Фицджералд.

Тя се обърна да си тръгне и чу последните му думи.

— Но ти, уличнице, няма да имаш никаква! А аз можех да ти върна честта.

— Не можеш да върнеш нещо, което никога не си притежавал — отвърна тя.

Тръпки побиха Сибил, като си припомни останалата част от вечерята. Баща й я повика и като видя наранената й устна, мина покрай нея и нанесе на младия господин един добре премерен удар, с който още веднъж го повали на земята, но този път пострада неговата устна.

Не мина и седмица, и сър Роузуел отпътува заедно със семейството си за едно от по-малките им имения на север.

Тази вечер поне доказа на Сибил огромната разлика между мъжете. Тя никога не беше виждала Ролф да се отнася зле с някой от своите слуги, нито пък устните му бяха дръзвали да я наранят. Тя си припомни вкуса им — колко прелестни, колко свежи, колко огнено страстни бяха те. Те владееха, галеха, предизвикваха, изпълваха я с приказно усещане. А ръцете му… Хъмфри Чарлс й беше причинил болка в желанието си да я подчини, ръцете на Ролф бяха топли и ласкави, настоятелни, властни, отзивчиви.

Още два удара на бебето отвътре я накараха да простене.

Алис беше будна и се озова до господарката си само след миг.

— Мога ли да направя нещо за вас?

Сибил пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Струва ми се, че моят син няма търпение да се появи на белия свят.

— Не трябва да седите така, без да сте си наметнали нещо върху раменете — сгълча я Алис, — защото несъмнено ще настинете, а точно сега не бива — тя донесе на Сибил едно дебело одеяло от боброва кожа, много меко и топло, и го подпъхна около скута й. — Освен това би трябвало вече да се върнете в леглото си — продължи Алис със строг тон.

— Не мога да заспя.

— За него ли мислите?

— И за него, между другите хора.

Годините, прекарани в служба на Сибил, както и любовта й към нея, вдъхнаха на Алис смелост да попита:

— Мислили ли сте някога да кажете на Килрун, че ще става баща?

— Говориш също като моята belle-mere — отбеляза Сибил. — Няма да има никакъв смисъл. Това дете е мое. И все пак чудех се дали да не изпратя да доведат Етен за акушерка.

— Етен? Коя е тя? — попита Алис.

— Лечителка е в замъка на Килрун. Бих искала тя да е при мен, когато дойде времето.

— Значи се двоумите да се свържете с нея от страх, че Килрун може да залови писмото?

— Да. Смятах да й пратя вест чрез един френски капитан, с когото Етен е близка. Той може да знае как да осъществя връзка с нея.

— Искате ли да се погрижа писмото ви да бъде предадено чрез втори човек?

— Това е идея — Сибил поглади корема си. Страхуваше се за това дете и искаше Етен да е край нея. Но дали ще я намерят навреме? — Измислих? Ще кажа, че на трапезата в нощта срещу Богоявление искам да ни сервират лебеди. Ти ще отидеш до манастира в Абътсбъри и ще купиш от монасите няколко от техния развъдник. Ще вземеш малко пари и ще платиш за услугата на двама куриери. Трябва да рискувам, дори и Вълка да разкрие. Поне едното от двете трябва да стигне до нея в срок.

 

 

Дувеса се размърда на сън. Опитваше се да си намери по-удобна поза. Хю беше съвсем буден и я наблюдаваше. Бременността й протичаше добре и тя не се оплакваше много. Но въпреки това, с всеки изминат ден страховете му нарастваха, защото в този особен за нея момент тя искаше да посещава службите в селската църква, за да се моли и благодари на Бога, задето е заченала. Хю отстъпи и реши, че ще ходи цялото семейство, дори и Сибил. Една от каруците беше специално постлана отвътре с меки кожи, натрупани една върху друга, за да могат Дувеса и Сибил да пътуват удобно заедно с Алис и Друцила — новата прислужничка на Дувеса. Близначките, Хю и няколко души от неговите слуги изминаваха това разстояние на конете си.

И всичко това се правеше само заради един свещеник, изпратен да попълни свободното място, след като преди година Хю бе пенсионирал предишния. Новият отец беше сметнал за уместно да осъди и порицае дъщеря му, макар да беше пристигнал едва преди два месеца. Хю беше го отстранил от длъжност още миналата седмица и сега продължаваше да се ядосва, щом се сетеше за това. Беше срещнал Дувеса разплакана. И тъй като знаеше, че тя обикновено не плаче без основателна причина, той поиска да узнае какво се е случило. Тя се поколеба дали да му каже. Но той настоя и тя му разправи как младият свещеник остро я е смъмрил, задето е подслонила в къщата си една уличница, защото мястото на такава жена не било сред благочестиви хора. Той се бил въздържал, но с наближаването на Коледа съвестта му изисквала най-сетне да повдигне въпроса. Като графиня на Деран, тя била задължена да махне от дома си тази грешница, па макар и да е дъщеря на нейния съпруг. И когато Дувеса заявила, че няма да извърши подобно нещо, свещеникът я проклел, задето позволява порокът да се шири сред невинните членове на домакинството им.

На Хю не му бяха нужни повече обяснения, за да предприеме действия. Той бързо слезе от стаята и скоро се озова пред вратата на семейния параклис. Това беше единствената постройка, която бе останала от времето на Завоевателя. Беше тясна и неприветлива. Имаше много малко запалени свещи и нищо не показваше, че в нея цари мир и спокойствие. Хю не беше кой знае колко религиозен и все пак очакваше параклисът да се поддържа както трябва, заради Дувеса и дъщерите му. Предишният свещеник никога не би допуснал той да се превърне в такава грозна гледка. Не — това беше немарливото дело на неговия заместник — човека, когото сега Хю търсеше, обзет от хладна ярост.

Той се втурна в преддверието до олтара и видя свещеника заспал там.

— Ставай! — изрева той.

Младият свещеник се сепна, събуди се и видя внушителната фигура на деранския граф, застрашително надвесена над него.

— Милостиви господарю…

— Как смееш да отказваш да отслужваш литургия на жена ми и дъщеря ми? — попита хладно Хю.

Свещеникът се поокопити и се изправи.

— Графинята отказва да изгони дъщеря ви, а лейди Сибил е курва, тя носи плода на своя греховен съюз. Не мога да позволя…

— Ти ли? — изръмжа Хю. — Ти? За кого се мислиш ти, нищожество такова?

— Аз съм човек на Бога и следователно мога да съдя. Тя е курва и носи дамгата на позора.

Един удар през лицето го повали на колене. Той се сви като малко дете.

— Събирай си нещата и изчезвай преди края на деня. Ако те видя тук след залез-слънце, тогава ще се молиш земята да се бе разтворила и да те беше погълнала, защото ще е по-лесно да се изправиш пред Луцифер, отколкото пред мен.

Свещеникът усети вкуса на кръв в устата си. Изплю се в една ленена кърпа и се строполи върху леглото.

— Кой сте вие, че ще се опълчвате срещу Господа? — попита той разтреперан.

Хю Фицджералд се изправи пред него с ръце на хълбоците, по-горд от всеки друг, и каза презрително:

— Ти да не се мислиш за Господ?

— Не, но знам неговите желания.

— Нищо не знаеш, жалки човече! Ти проповядваш порицание, а не любов. Не си годен да съдиш моето дете, нито децата на когото и да било.

— Бог ще ви осъди, милостиви господарю.

— Аз ще отговарям единствено пред него, а не пред такива като тебе. Ти ме отвращаваш.

Хю си тръгна и тогава забеляза една малка кожена кесия, която се подаваше под леглото. Той спря.

Свещеникът го видя и се спусна към торбичката. Но Хю я достигна пръв. Той я вдигна и я отвори. Вътре имаше значителна сума пари. Значи ето къде отиваха парите за поддържане на параклиса.

Хю отново се нахвърли върху свещеника, който се залепи до стената, като видя, че Деран се приближава към него. Графът го хвана за гушата с лявата си ръка и го вдигна опрян о каменната стена.

— Да, ясно, богатееш на чужд гръб, нали? Ах, ти, двулично, крадливо копеле! Според закона, заради това деяние трябва да бъдеш обесен за назидание на всички — сините му очи гледаха студено. — Но не си струва да се хаби въже за такова кльощаво тяло — Хю го пусна и той се строполи на земята. — Бъди благодарен за това.

Хю си тръгна. Ботушите му зловещо тропаха по каменния под. Преди да излезе от преддверието, той се обърна и погледна разтреперания свещеник.

— Съветвам те да заминеш някъде надалеч, може би във Франция. Ако останеш в Англия, аз ще узная и после ще съжаляваш. Нали разбираш — това не е заплаха, а обещание.

Той разказа на Дувеса какво се беше случило и в очите й прочете радост и надежда. Твърде дълго бе странил от нея, измъчван от любовта, която смяташе, че е неуместно да изразява. Когато тя се хвърли в обятията му, той най-после отвърна на прегръдката й. С широко отворени, изпълнени с очакване очи, тя вдигна лице, за да приеме целувка от него. Хю разбра, че не ще може да се откаже, и когато устните му докоснаха нейните, той пламна от желание. Свали пъстрата, обшита със златни конци панделка, която придържаше тежките й коси в скромна плитка, зарови ръце в нея и покри лицето и шията й с горещите целувки. Но това не стигаше. Той искаше още. Нетърпеливите му ръце задърпаха роклята й, Дувеса отстъпи назад и се обърна с гръб към него, за да махне връзките й. Хю извади ножа си, провесен отстрани на кръста му и просто ги разряза с един замах, после смъкна роклята от раменете й заедно с ленената риза под нея.

Дувеса се завъртя бавно и застана пред Хю цялата поруменяла. Гърдите й бяха наедрели, коремът й силно изпъкваше напред. Той нежно я взе на ръце и я постави върху кревата им. После набързо свали и своите дрехи. Този път той се поколеба, когато опря едното си коляно на леглото.

— Не искам да нараня теб или детето, любов моя — каза той, като се мъчеше да сдържи желанието си да я обладае.

Дувеса протегна ръка към него и той я обгърна в горещата си длан.

— Тогава много ще внимаваме, съпруже мой.

При тези думи Хю се отпусна до нея и я взе в прегръдките си. Устните му и изкусните му ръце я даряваха с любов, така както и тя му отдаваше своята.

— О, скъпи мой — простена тя, — толкова ми липсваше, Хю.

За него насладата бе така силна след дългото въздържание, че едва не загуби свяст, докато се освобождаваше. А когато малко по-късно двамата лежаха преситени, почиваха си, разговаряха тихо и се радваха на възстановената близост, той усети един силен удар на тяхното дете и се просълзи. Когато това се повтори, Дувеса притисна ръката му до корема си, а после се унесе и заспа.

Хю я прегърна, тя се завъртя на другата страна и се събуди. Отново беше в безопасност. Именно тук искаше да бъде тя, това беше нейният свят — Хю и детето й, което според собствените й пресмятания трябваше да се роди само след месец. Тази Коледа наистина беше щастлива за нея. Единственото, което си бе пожелала, бе да се намери отново тук — в силните ръце на своя съпруг.

Де да можеше и нейната заварена дъщеря да изглежда така доволна като нея. Дувеса се замисли за Сибил — точно в този момент тя имаше най-голяма нужда от своя мъж и той трябваше да е край нея сега. Никой не можеше да я разубеди, че именно Вълка от Килрун е мъжа за Сибил. Той беше баща на детето й и Дувеса би избрала него за съпруг на своята любима Сибил.

Сгуши се още по-плътно до топлото тяло на съпруга си. Кръстът малко я болеше и той нежно я разтриваше с длан. Дувеса се надяваше, че Сибил ще й прости за стореното — тя още веднъж се бе заела със задачата тайно да изпрати писмо. Този път използва Друцила, която трябваше да се погрижи нейното съобщение да достигне до братовчед й в Ирландия. Прислужницата й с най-голяма радост се беше съгласила да го пъхне незабелязано в торбата на красивия момък, който служеше като куриер и на замъка Деран, и на имението О’Нийл. По-късно Друцила докладва на господарката си, че тази работа не й е отнела много време, защото го изненадала със своето флиртуване и обещание за целувка, и в това време успяла да мушне допълнителната бележка в кожената му торба. И тъй като Дувеса изпращала едновременно няколко писма до своите хора, още едно нямало да направи впечатление. То беше адресирано до Изолт и в него Дувеса я молеше да се завърне при нея заедно със свещеника й. В същата бележка тя му обясняваше обстоятелствата около прибързаната си женитба и необходимостта да има до себе си свещеник, на когото да може да се довери.

По-нататък заръчваше на Изолт да се постарае писмото й да бъде предадено на Ролф колкото може по-скоро. Това беше от изключителна важност. Дувеса не се замисляше дали постъпва правилно или не. Знаеше само едно — Ролф трябва да бъде тук, когато се роди детето му. Или поне да разбере, че има дете. Той имаше право да знае. Тя също го обичаше. Всичко беше толкова просто.

Спомни си лицето на Сибил, когато разговаряха за Ролф. По него нямаше омраза, а само следи от мъка, но Дувеса бе забелязала и любов. И сега в своите действия тя се ръководеше от любовта си към хората, замесени в тези събития. Вярваше, че любовта ще излекува миналите рани, ще заличи белезите и ще облекчи страданията, преживени от всички. Вече не се страхуваше какво ще се случи, ако Ролф и Хю се изправят лице в лице един срещу друг. Тя беше сигурна в любовта на Хю, той може и да иска да нарани Ролф, но щеше да се въздържи заради нея, заради факта, че Ролф е баща на бъдещото му внуче. Тя твърдо вярваше в това.

Дувеса целуна ръката, която я обгръщаше и закриляше с обич и сила. В нейната утроба, и в утробата на Сибил се криеше надеждата за бъдещето. Беше време за ново начало.