Гейл Линк
Прегръдката на вълка (3)

Втора глава

Бе попаднала в някакъв ужасен кошмар — нямаше друго обяснение на онова, което й се случи.

Бяха изминали няколко часа, откакто бе докарана в замъка на този недодялан ирландски лорд, бяха я завели в една стая на горния етаж на замъка, грубо я бяха бутнали вътре и здраво бяха залостили вратата отвън.

Един поглед през прозореца я увери, че нямаше никакъв начин да избяга. Не би могла да се промуши през тесните процепи между камъните, а освен това бе доста високо, за да рискува да скочи долу. Стаята бе лишена от всякакъв разкош и украса, само в един скрин до кревата имаше кожени завивки за покриване на голото легло. В камината не бе запален огън.

Сибил потрепери, измъкна още една кожа от скрина и я наметна върху раменете си. Стомахът отново й напомни, че не бе яла нищо този ден. Дали щяха да откажат да задоволят дори най-насъщните й потребности? И заради какво?

Спомни си какво бе казал мъжът с ясен леден глас, на езика на Франция така, сякаш се бе родил там. Какво ли имаше предвид, като употреби думата „услуги“? Дали щеше да я превърне в своя прислужница? Бе произнесъл името си с цялата гордост, която според нея бе неотменна част от неговия характер. Ролф Далей — трябваше ли това да й говори нещо?

Сибил се опита да си припомни дали някога бе чувала това име, но напразно. Хиляди въпроси нахлуха в главата й. Дали всичко това имаше нещо общо с последното пътуване на баща й до Англия? Дали този ирландски лорд бе свързан по някакъв начин с Ланкастърците? Сибил знаеше, че повечето ирландски лордове подкрепяха Йоркската кауза. Титлата на Йоркския дук — бащата на Едуард IV — като вицекрал на Ирландия бе главната причина за верността им. Дали щяха да я използват като заложница за друга, политическа размяна?

Като се умори да стои, Сибил се сви върху широкото легло — други мебели в стаята нямаше. Сигурно изглеждаше ужасно. Косата й се бе разрошила и сплъстила, меката й нощница се бе изцапала и изпокъсала. Тялото й бе ожулено и натъртено. Сети се за топлата вана у дома и как би се потопила в нея, за да отмие нечистотията и да облекчи болките си.

На вратата се почука и Сибил скочи на крака, тъй като не знаеше какво може да очаква, след като се отвори.

В стаята влезе възрастна жена — може би наближаваше петдесетте. Косата й беше тъмносива и не бе покрита, а просто навита около главата й в стегнат венец от плитки. Беше средна на ръст и с пестеливи движения внесе поднос, отрупан с хляб, сирена и най-различни ядки. Кана с вода допълваше яденето.

Щеше да е глупаво, ако започне да се преструва, че не й се яде, помисли Сибил, затова пое подноса с благодарност и го постави върху леглото. Отчупи голям къс от черния хляб и го погълна, без да сваля внимателния си поглед от жената. Преглътна залъка с водата, като се наслаждаваше на прохладата, която се разля в гърлото й. Дори и най-доброто вино не й се бе услаждало толкова. Набързо се справи и със сиренето — простичка, но питателна храна.

Жената промърмори нещо на ирландски и Сибил прекъсна яденето си.

— Говориш ли на моя език, бабке?

Тъмните очи се присвиха леко.

— Да, милостива госпожице.

— Знаеш ли защо съм тук?

— Да — отговори тя кратко.

Явно от нея нямаше да изкопча нищо, помисли си Сибил. Това бе семейната прислужница — тя знаеше цената на предаността. И нейната Алис никога не би издала нещо без разрешение.

И все пак, като се вгледа по-внимателно в очите й, долови известно съчувствие. Жената дори не се опитваше да го скрие. Какво ли знаеше тя?

— Как се казваш? — попита Сибил учтиво, с равен глас.

— Сайобан, милостива госпожице.

Сибил се опита да го произнесе и това накара жената да се усмихне за пръв път, откакто бе влязла. Сайобан повтори името си отново, този път по-бавно, като изговаряше сричките поотделно, за да може Сибил да ги каже след нея и този път тя изрече без грешка — „Сайобан“.

— Благодаря ти за храната, Сайобан.

— Не са те довели тук, за да гладуваш, госпожице.

— Така ли? — вдигна вежди Сибил. — И кога ще мога да узная причината, поради която бях отвлечена от моя дом? Днес? Или утре? — любезността й започна бързо да се изпарява.

— Ще узнаеш, когато господарят ми пожелае това.

— Господарят ти? Мъжът на име Ролф Далей?

— Точно така, лейди Сибил.

— Ти знаеш името ми?

— Да. Ти си лейди Сибил Фицджералд, дъщеря на Деранския граф.

— Който ще обърне земята, за да ме върне обратно, уверявам те в това — прекъсна я Сибил. — Той ще плати всякаква цена, ще даде всякакъв откуп…

— Няма да има никакъв откуп — долетя откъм вратата дълбок глас.

Сибил и Сайобан веднага се обърнаха натам.

Ролф Далей стоеше, подпрял ръка о касата на вратата. На красивото му лице играеше язвителна усмивка. Промяната във външния му вид веднага направи впечатление на Сибил. Нямаше ги високите до колене ботуши и вълнените дрехи, които носеше преди, сега те бяха заменени с изисканото облекло на човек, който се явява в двора на крал Едуард. Дългите му крака бяха обути от горе до долу в чорапи от най-фината коприна и обувки от най-меката кожа… Очите й преминаха нагоре и се разшириха от учудване. Жакетът му бе от черно кадифе, обшит с боброва кожа и златни конци покрай врата и по края на късите поли. Отдолу ризата му бе от бяла коприна, поръбена също със златни конци. Масивна златна брошка украсена с едър изумруд, блестеше върху жакета му и много добре се съчетаваше с пръстена на лявата му ръка. Кръстът му бе препасан със златен колан с изумрудена катарама, също като дръжката на камата, окачена на него. Само тези скъпоценности биха могли да купят и продадат множество имения. Да, той наистина нямаше нужда от някакъв си откуп, помисли си Сибил мрачно.

Пред нея стоеше човек, разполагащ с богатство и власт, и излъчващ груба мъжка сила. Сибил несъзнателно го сравни с лордовете от двора на Едуард и установи, че на тях нещо не им достига. Този ирландец притежаваше мъжество и дързост, което ясно личеше от смело изсечените черти на лицето му, от плътните устни, изкривени в насмешлива усмивка.

Сибил вдигна взор, улови проницателния му поглед и си наложи да извърне очи.

— Хареса ли ви храната? — отново прозвуча дълбокият му глас, после, без нейно съгласие, той я погали, без да казва нищо повече за откупа.

— Съвсем простичка, но въпреки това — обилна и сита, милостиви господарю — отвърна спокойно Сибил, без ни най-малко да издава яростта, която кипеше под привидното й хладнокръвие. Чувстваше, че този мъж бе готов да се хване за всяка слабост на своя противник и да я използва.

„Милостиви господарю“ — Ролф си представи какви усилия бе струвало на неговата пленница да произнесе именно тези думи. Тя бе от онези жени, които трудно биха нарекли някого свой господар. „Бога ми — рече си той, — готов съм да се закълна, че с мъка би признала за свой господар дори и английския крал.“ Сиво-зелените й очи с буреносен поглед, които бе приковала в него, проблясваха непреклонно и гордо. Наистина, много усилия ще са нужни, за да се укроти тази жена и да приеме някого за свой господар, мислеше си той и се усмихна още по-широко.

Още съвсем млад, едва петнадесетгодишен, бе започнал да опознава жените. Привличаше ги стройната му фигура, красивото му мургаво лице и зелени очи, но, признаваше той с огорчение, блазнеше ги също и титлата на баща му. Близостта със зажаднели за ласки красавици както от висшето общество, така и между селските момичета вече не му доставяше удоволствие.

Беше се отегчил от тези леки връзки. Споделянето на леглото с която и да било от тези жени не значеше нищо за него, освен че задоволяваше физическите му потребности.

Виж, да легнеш с тази би било съвсем различно, реши Ролф. С нея би могъл да изпита онзи тръпчив вкус, за който жадуваше, солта, която липсваше в развлеченията му. А отмъщението щеше да добави особен аромат към удовлетворяването на неговата чест… и на болката в слабините.

Ролф прекъсна потока от мисли и измърмори няколко кратки наставления към Сайобан, която се поклони ниско, наведе глава и тихо излезе от стаята.

Сега бяха сами — двама съперници в играта, която Ролф бе избрал. Обстановката бе натегната, дори леко враждебна. Тънкото було на доброто възпитание възпираше скритата сила на необузданата дързост, която бушуваше у всеки от тях.

Сибил се чувстваше изтощена физически и психически. Единственото й желание бе да се изкъпе и да поспи, за да отпочинат и тялото, и съзнанието й. Тази вечер не се нуждаеше от повече обяснения, но като че ли нямаше друг избор.

— Повтарям — заяви тя, — баща ми ще плати всякакъв откуп, за да се върна невредима.

— А аз пък потретвам, мила госпожице, че за теб няма да има нужда от никакъв откуп.

— Защо?

— Защото аз не искам пари.

— А какво тогава?

— Справедливост — отново каза той.

— За втори път ми говорите за справедливост. Бъдете по-ясен.

Ролф сякаш не я чу, а направо попита:

— Къде е баща ти?

— В Англия.

— Поради каква причина?

— Кралски дела — отвърна кратко Сибил.

Ролф се изсмя високо и грубо.

— Така ли ти каза?

Сибил не се осмели да отговори.

— Познаваш ли Дувеса О’Нийл? — гласът му бе дрезгав, сякаш режеше с трион.

Сибил трепна. Чудеше се, какво общо може да има с този случай стеснителната млада жена, чиито земи граничеха с техните.

— Да, познавам Дувеса — потвърди тя.

— Както и твоят баща, нали — процеди Ролф с ледено презрение.

— Разбира се, че я познава — сряза го Сибил. — Ние сме ходили на гости в имението й и тя е идвала у нас. Това не е престъпление.

— Наистина, това не е — рече тихо той, — но отвличането е!

— Вие добре би трябвало да знаете това, господарю мой.

— Благородният граф, вашият баща, е отвлякъл лейди Дувеса — гласът му съвсем се сниши, а погледът му стана така смразяващ, че чак тръпки я побиха.

— Какво? — извика Сибил смаяно.

— Деран е отвлякъл Дувеса и е избягал далеч от тук в Англия, за да не мога да го настигна, защото знае, че ако бе останал в Ирландия, досега щеше да се е срещнал с острието на моята кама.

— Това, което казвате, е съвсем нелепо.

— Но е истина.

— Съмнявам се, господарю. Истината, очевидно е нещо, с което вие не сте запознат.

Разгневен, Ролф сграбчи Сибил за ръката, впи силните си пръсти в плътта й и отметна кожата, с която тя се мъчеше да прикрие и стопли тялото си. Тя отново остана пред него само по нощница.

— Слушай, малка госпожичке, казвам ти, че по всяка вероятност той я е отмъкнал насила.

— Откъде знаеш?

— Съобщиха ми, след като всичко бе свършило.

— А теб какво те засяга това?

— Дувеса е моя братовчедка — дъщеря на сестрата на баща ми — обясни Ролф. — Моя повереница е до момента, в който реша за кого да се омъжи. Сега и дума не може да става да се омъжи за друг. Баща ти я е опозорил и заради тази постъпка, той ще трябва да понесе съответното наказание.

Зелените процепи на очите му я гледаха студено и недвусмислено говореха, как точно бе намислил да отмъсти на баща й. Ролф беше убеден, че той е отнел невинността на Дувеса и затова сега Сибил на свой ред трябваше да загуби своята. Онова, с което тя винаги бе смятала, че ще може да дари бъдещия си законен съпруг, щеше да й бъде взето насила. С ужасяваща сигурност тя знаеше, че по никакъв начин не би могла да промени намеренията му — бе затворник в неговите земи, сред неговите хора. Бе уловена в прегръдката на своя враг, без никаква възможност за бягство. Освен ако не успееше да го разубеди, че баща й не е способен на такава подлост, сети се тя и се хвана за тази мисъл като удавник за сламка. Трябваше да опита.

— Къде е доказателството?

Ролф извади няколко страници пергамент от жакета си и й ги подаде.

— Можеш ли да четеш?

Сибил вдигна брадичка предизвикателно и отвърна надменно:

— Разбира се, че мога. А ти?

Ролф сдържа усмивката, която напираше да разчупи строгостта на поведението му, и продължи, без да обърне внимание на ироничната й забележка:

— Това е нещо необичайно, лейди Сибил. Дори и вие трябва да го признаете.

— Може и да е необичайно за вашите хора — заяви тя дръзко, — но сред моята класа се смята, че е много важно жената да бъде образована.

Дрезгавият му смях проехтя в стаята.

— Това, скъпа госпожичке, са чисти глупости. В Англия жените не получават такова високо образование, каквото се опитвате да ме убедите. Дори един ирландски благородник като мен знае нещичко по този въпрос.

— И го е научил най-вероятно в спалнята на някоя благородна развратница.

— Развратницата си е развратница, госпожице — присви той очи, — независимо от произхода й. Но стига толкова. Ето ви доказателството, което търсите.

Сибил грабна листовете, като внимаваше да не докосне протегнатата му ръка. Огледа равния почерк и бързо зачете. Бе написано от личния свещеник на Дувеса О’Нийл, отец Джофри Кармъди, който видял как графът на Деран отвлякъл неговата господарка от замъка й, и това било извършено с хитрост, твърдеше свещеникът.

„Графът и една малка ловна дружинка пристигнаха на коне. Лорд Деран каза, че ще поиска позволение от лейди Дувеса да останат, за да даде почивка на животните и мъжете. Господарката с готовност се съгласи и ги покани да вечерят заедно с нея и дамите. По-късно лейди Дувеса и графът започнаха разговор, който скоро стана разгорещен. Само след минути графът даде знак на хората си и те извадиха мечове. Деран заяви, че взема вашата братовчедка със себе си. Тъй като в замъка имаше съвсем малко въоръжена охрана, лейди Дувеса помоли своите похитители да приберат оръжията си, за да не пострада никой. Деран и хората му избягаха, като насила отведоха със себе си графинята, заедно с две дами от нейната свита.“

Ледени тръпки полазиха по гърба на Сибил. Познаваше свещеника на Дувеса О’Нийл, беше го срещала няколко пъти и знаеше, че е благ и добър човек. Той не би дал лъжливи сведения — думите му съдържаха истината, така както я бе видял.

Но Сибил познаваше добре и баща си. В тази работа сигурно имаше нещо повече от онова, което беше предадено в писмото. Едва ли бе необходимо баща й да отвлича жена. Само името и титлата му осигуряваха възможността да избере, която си пожелае за своя любовница или съпруга.

— Милостиви господарю — каза Сибил тихо, — сигурно има и някаква друга причина, за да постъпи баща ми така.

— Той е откраднал моята повереница от собствения й замък и насила я е заставил да го придружи до Англия. Дувеса бе целомъдрена млада жена, която скоро щеше да бъде омъжена за човека, избран от мен. Каква причина може да е имал баща ти, че да я принуди да се откаже от онова, което всяка жена с благородно потекло и с такова високо положение би дала единствено на своя съпруг? Той я е пожелал и затова я е отвлякъл.

Сибил се възползва от възможността да извърти разговора в своя полза и попита:

— Смятате ли, че Дувеса ще е доволна, ако вие постъпите с някой друг така, както обвинявате баща ми, че е постъпил с нея?

— Това не ме интересува. Око за око, зъб за зъб… и чест за чест.

Мислите в главата й се въртяха с бясна скорост, търсейки изход от тази лудост.

— Разрешете ми да пиша на баща си и да поискам обяснение. Или пък нека отидем в двора на Едуард и да се изправим пред него.

— Няма да стане. Така съм се наситил на английска „гостоприемност“, че ми стига за цял живот — отсече той непоколебимо.

— И няма да се вслушате в разума?

— Скъпа госпожице, аз си имам своите собствени основания.

Сибил знаеше, че каквото и предложение да даде, то щеше да бъде отхвърлено незабавно. Ролф бе произнесъл своята дума, той бе категоричен, както и тя. Но нямаше да му се даде без борба.

Шум откъм коридора накара и двамата да се обърнат към вратата. Тя се отвори и на прага се показа Сайобан, придружена от няколко огромни кучета, които се втурнаха към господаря си.

Сибил разпозна породата на трите от тях. Бяха догове — два светлобежови и един малко по-сив. Четвъртото куче, по-дребно от другите, я наблюдаваше внимателно. Имаше сива козина, къса и рошава. То вирна глава към нея и застана нащрек.

Ролф нареди на другите да не мърдат и отведе последното куче при Сибил.

— Подай си ръката.

Без да сваля очи от звяра, Сибил се подчини. Животното я подуши и седна на задните си крака. Сибил предпазливо протегна ръка и поглади меката козина.

— Това е ловджийска хрътка, госпожице, и то ирландска хрътка. Същински вълк. И за да не помислите, че това е само един домашен любимец, трябва да ви кажа, че може да разкъса гърлото на човек без никакви затруднения — поясни спокойно Ролф и протегна ръка да докосне нежната бяла плът на шията й. Усети учестеното биене на пулса й. — Не се плаши. Той ще те пази.

— От вас ли, милостиви господарю? — изсмя се тя нервно.

Едрата ръка, която галеше животното, замръзна, в следващия миг тя обгърна шията й. Усмивката му бе като бяло петно на фона на загорялата му кожа.

— Не, скъпа моя. Той ще те пази за мен.

Сибил съвсем ясно схвана мисълта му, дори и без да я е изрекъл — кучето щеше да се погрижи тя да не избяга. Но само ако дръзнеше, то щеше да реагира веднага.

— Разбирам.

— Много добре — каза той непринудено. — Сайобан, готова ли е голямата стая за нейно височество?

— Да, tiarna.

— Тогава, отведи я там.

— Елате, мила госпожице — повика я старата жена и й подаде кожената наметка.

Сибил загърна раменете си и гордо излезе от стаята, а хрътката, цялата нащрек, я последва.

Последните му думи я шибнаха като камшик.

— Не можем да не й отредим стая, подходяща за нейното положение.