Гейл Линк
Прегръдката на вълка (28)

Двадесет и седма глава

Сибил съзря огромните варовикови скали в далечината. Отиваше си у дома! Колко странно, че все още смяташе това място за свой дом, след като от години не бе живяла там. Може би саксонският й произход е по-силен, отколкото бе предполагала.

Беше преодоляла скорошния си пристъп на mal de mer^[1] и сега вече вдъхваше дълбоко свежия морски въздух. Пред Бран твърдеше, че страда от морска болест, за да не се досети той, че е бременна. Сибил подозираше, че ако бе узнал истинската причина за нейното неразположение, той щеше веднага да заповяда на капитана да обърне кораба и да се върнат обратно в Ирландия.

Не че морето беше спокойно, напротив — беше се надигнала внезапна лятна буря и им бе докарала лошо време. Обикновено Сибил се чувстваше добре по море и никога не се поддаваше на леките смущения от пътуването.

Сега, докато плаваха през канала, всичко оставаше зад нея. Гледаше назъбените чукари напред в далечината и си спомни за последния си престой там — преди почти четири години. Това щеше да бъде нейното убежище, тук тя ще може да се възстанови след неотдавнашния душевен смут и да реши какво ще прави в бъдеще. Тук отново ще се присъедини към своето семейство.

Освен това трябва да се изправи пред баща си и да му обясни в какво положение се намира. Това ще е най-трудната й задача. Сибил знаеше, че той я обича. Но все пак бе човек с високо положение сред приближените си. Дали ще я осъди на изгнание в някоя от другите крепости? Дали ще й забрани да общува с близначките?

Сибил стисна здраво перилата на кораба. Защо ли продължаваше да се измъчва с тези въпроси, с тези неясни догадки? Трябва да приеме, че всичко ще се оправи, че Деран няма да я прогони посрамена.

Срам. Смисълът, който влагаше в тази дума, се бе променил през последните месеци. Когато Ролф я облада за първи път, тя се страхуваше, че може да зачене. Но щом като нямаше никакви последствия, си бе помислила, че е пощадена. Единственият проблем беше позорът, че е загубила девствеността си, с която да дари евентуалния си съпруг.

Сибил се усмихна. Може би думите на Етен започваха да се вкореняват в съзнанието й все повече и повече. Не може да има нещо срамно в нещо, което носи взаимно удоволствие. А тяхното сливане, довело до зачеването на детето в нея, им бе доставило невероятно удоволствие — сладостно, силно изживяване на най-голямата и изключителна наслада, която някога беше изпитвала.

В действителност тя беше преизпълнена единствено от радост. Или — ако посмее да признае дори пред себе си — от гордост, че не е безплодна.

Трябваше ли да се срамува, задето признава, че не изпитва срам?

При тази невероятна мисъл Сибил се разсмя с глас.

Бран се качваше по стълбата откъм долната част на кораба и я видя как стои до парапета с отметната назад глава и се наслаждава на морския въздух. Той знаеше, че е постъпил правилно, като я е довел у дома. Но дори този факт не разсейваше мрачните мисли за брат му и собствения му дом. Когато пристигне в Уелс, ще изпроводи свой пратеник при Ролф, за да му обясни причините, поради които бе постъпил така. Ролф може да се отнесе към тях както пожелае, но Бран се молеше брат му да не го пренебрегне. Дотогава ще е минало известно време и се надяваше, че Ролф ще е поомекнал и ще е склонен да прояви разбиране и да прости. А към тази молитва за помирение той добавяше и надеждата, че може би пък Сибил някак си ще започне да изпитва същото към Ролф. Бе убеден, че англичанката обича силно брат му. Ако ли не, то поне вече не го мрази заради онова, което й е сторил. Разчиташе на способността на Сибил да прощава и обича.

Като чу, че Бран се приближава, Сибил се обърна. Усмивката й беше искрена и чистосърдечна. Тя изпитваше към Бран привързаност и го чувстваше като близък роднина. А освен това му бе много задължена и признателна. Спомни си намръщената физиономия на капитана, когато Бран съвсем нехайно и без никакво предупреждение му съобщи, че ще има промяна на курса. И макар че капитанът попита с привидно спокойствие накъде ще трябва да плават, лицето му се бе изкривило от тревога. А когато Бран му обясни, че крайната цел е Англия, той преглътна всяка друга забележка, която се канеше да направи.

— Значи това е твоята Англия?

Горди пламъчета проблеснаха в очите на Сибил.

— Да, наричана на времето древната земя Уесекс, родината на крал Алфред.

Корабът плаваше към брега. Бран погледна напред. Сушата се приближаваше все повече.

— Напомня ми за бащиното огнище.

Сибил кимна.

— В известно отношение, може би. Това е страна на контрасти и красота. По-навътре, където е нашата къща Грейууд, има хълмове и гористи местности — тя вдигна вежди и наклони глава. — Близо до Керн Абас има гигантска фигура на мъж, изсечена в скалите на склона. Твърдят, че е била място, където се извършвал някакъв обред за плодородие на народа, живял там преди много години.

— Истински великан, а?

— Да, наистина. Държи в ръката си тояга.

— Колко странно — замисли се той. — Бих желал да го видя някой ден.

— Ще се радвам да ти го покажа.

— Наистина ли вярваш, че това е възможно? — усмихна се той иронично.

Сибил разбра какво имаше предвид. Тя постави ръка върху рамото му, а гривната й проблесна на слънцето.

— Бран, пак повтарям — не е задължително да ме предаваш невредима на баща ми. Тук ще бъда в безопасност. Мога да наема кон или карета и да ме откарат вкъщи.

— Сибил, вече говорихме за това — рече той търпеливо. — Обещах, че ще те отведа до дома ти здрава и читава, и ще го направя. Няма да спорим повече по този въпрос.

В гласа, с който говореше той, Сибил сякаш чуваше Ролф. Не очакваше, че подобно сравнение ще й причини болка, но я заболя.

— Какво ще правиш с кораба?

— Мислил съм за това. Има два варианта — да го изпратя в Уелс с моите сандъци или да ги разтоварят и да ги оставя на съхранение някъде в града, а после да отида до Уелс по суша.

— Аз също мислих — обърна се тя към него. — Смятам, че ще е най-добре да оставиш багажа си на кораба и да го изпратиш по-нататък. А за остатъка от пътуването ти до Уелс ще ти се осигури ескорт.

— Сигурна ли си, че ще може да се уреди?

— Още отпреди ти казах — увери го тя, вирнала властно глава, — че баща ми ще зачете моята дума — после добави: — Ако се наложи, аз лично ще наема охрана за теб.

— Тогава ще наредя на капитана да се отправи към Уелс, щом като ни свали на брега. И ще се доверя на твоята дума.

Сибил отново погледна към брега.

— Пред нас е Лайм Регис. Там ще можем да намерим коне. Ако яздим по-енергично, ще стигнем до Грейууд много бързо.

Тъкмо тогава капитанът дойде при тях.

— Извинете ме, но вече навлизаме в пристанището.

— Аз ще сляза заедно с дамата, капитане. Бих желал да се погрижите нещата ми да бъдат доставени в Уелс така, както беше наредено.

— Но трябваше да откарам и вас до Уелс — отбеляза капитанът.

— Аз ще дойда там.

— А какво да кажа на брат ви, ако ви се случи нещо. Според плана не беше предвидена смяна на курса.

— Ще ви освободя от всякаква отговорност — увери го Бран.

— Да, но дали и вашият брат — графът — ще го направи? — настоя той.

Златистокафявите очи на Бран помръкнаха от мъка.

— Смятам, че ще бъдеш в пълна безопасност, вярвай ми. Не се тревожи, когато се върнеш с тази вест при брат ми. Ти просто си се подчинявал на заповеди.

Капитанът вдигна рамене и се съгласи с предложението, макар да не го одобряваше. Вълка щеше ужасно да се разгневи, когато научи за отклонението на брат му към Англия. А когато Вълка се разгневи, по-добре хич да не се мяркаш пред очите му, нито да го виждаш или да понесеш яростта му.

— Както обичате, господарю — промърмори той и замислено се почеса по главата. Но все пак се оттегли и ги остави насаме. Жените винаги бяха само едно излишно бреме на кораба и създаваха неприятности. И тази жена не правеше изключение.

— Ще трябва да ми заемете някои вещи, господарю мой — каза Сибил.

— Какво?

— Мислиш ли, че мога да яздя с тези дрехи? — тя показа одеждите, с които бе напуснала Ирландия. — Доста ги носих и имат нужда от пране. Моля те, намери ми нещо.

Сибил си помисли, че и самата тя не би се отказала от едно цялостно къпане. Изтъркването с грубо парче плат и малко морска вода не беше много приятно. Мечтаеше си за една приятна вана и чисти дрехи.

— Да ходиш на лов със соколи, Сибил, е едно, но съвсем друго е да яздиш сред непознати, облечена в мъжки дрехи. Не мислиш ли, че така може да привлечеш твърде много вниманието на хората върху себе си?

— Не — заговори тя бързо, — прави каквото ти казвам. Ще се чувствам много по-удобно, отколкото в тези дрехи, и ще мога да яздя по-добре.

В отговор тя получи мила усмивка.

— Ще изпълня молбата ти. Хайде, ела да потърсим нещо подходящо от моя гардероб, та да няма излишни подмятания по адрес на красивото момче, което ще ме придружава.

 

 

Откакто слязоха от кораба, двамата с Бран яздеха така усилено, че вече задницата я наболяваше, но това бе нищожна цена за нейната свобода. А тя наистина беше свободна. Сибил поглъщаше с поглед красотата на тази земя — от село Лайм Регис до контрастиращите назъбени варовици и плавно заоблените хълмове. Видя един овчар, подкарал стадото си към селото, явно нетърпелив да го продаде. Лу, който тичаше напред, се спусна срещу кучето на овчаря и двете животни се разлаяха, но Сибил му заповяда да се върне и той се подчини.

Преминаха покрай няколко диви ябълки и Сибил имаше чувството, че отпива ароматно ябълково вино — ледено и тръпчиво.

Свечери се, но все още бе достатъчно светло, за да продължат. Сибил не искаше да спират за нищо, въпреки че стомахът й вече къркореше. Малко преди това Бран я бе попитал дали не иска да се отбият да похапнат в някой от крайпътните ханове, но тя бе отклонила поканата, защото бързаше да се завърне у дома.

Зарадва се, когато минаха покрай имението на съседа Роузуел Чарлз — значи почти бяха пристигнали. На склона тя дръпна юздите и спря своята послушна бяла кобила.

Бран също спря. Беше доволен от ездата, но се притесняваше от евентуалния завършек на всичко. Имаше известни опасения как би могъл да се отнесе баща й към него, но до този момент ги бе пазил за себе си. Освен това Дувеса сигурно щеше да му бъде съюзник, но дали щеше да има някаква полза от това? А ако Деран реши да си отмъсти на него, кой ли би могъл да ги спре? Фицджералд притежаваше голяма власт и влияние, а той — чужденецът, ирландецът — нямаше никаква.

— Това ли е земята на баща ти?

— Не. Това са владения на най-близкия ни съсед — себелюбив лицемерен досадник — почти просъска Сибил.

— Значи, не го харесваш, така ли? — засмя се Бран.

— Как позна? — престори се на учудена тя. После потупа кобилата по врата и добави: — Той е човек, който би използвал всеки и всичко за свои лични облаги. Имал е три жени и всяка следваща все по-богата. За последната се бе спазарил с краля срещу няколко услуги. Миналата година даже се опита да накара баща ми да насърчи брак между един от неговите синове и сестра ми Клер — сподели тя. — Татко ми каза и поиска мнението ми по този въпрос — лицето на Сибил стана напрегнато. — Отвърнах му, че по-скоро бих видяла сестра си омъжена за някой неверник, отколкото за един от неговите потомци. Тогава Деран се разсмя и призна, че и той е мислел по същия начин.

— И как се измъкна той от неудобното положение? — попита Бран, като се помъчи да прикрие странната болка от мисълта, че Клер е можела да се омъжи за друг.

— Той просто каза на сър Роузуел: „Не“.

— Без никакви обяснения?

— Никакви — отговори тя.

Значи ето такъв беше баща й — безцеремонен и непреклонен, когато се наложеше.

— Да тръгваме, защото имаме още няколко мили, докато стигнем нашите земи, и колкото по-малко време прекараме тук… — Сибил не довърши, а само смушка с ботуш кобилата и отпусна юздите на отпочиналото вече животно.

 

 

Откъм конюшнята долетя шум. Хю беше в библиотеката, надвесен над записки и карти, и все още се мъчеше да измисли начин за освобождаване на дъщеря си. Пресмяташе и отбелязваше колко редовна войска би могъл да събере. Дори му минаваше мисълта да наеме войници от чужбина за тази цел — беше готов на всичко, стига да не се свързва името му с този план, за да не би Едуард да разбере и да отмъсти на семейството му. Сред другите листове имаше и един документ, изпратен от Едуард едва онзи ден, с който канеше Деран да придружи своя крал на ловен излет до една от личните му резиденции със съвсем „скромна компания“. Хю въздъхна. Знаеше ги той „скромните компании“ на Нед и кого включват те: цяла тълпа сватове от страна на Уудвил и неопределен брой жени, които с радост споделят благоволението на краля и хората от неговата свита. Това беше открита покана за разврат и оргии на усамотено местенце, в продължение на цяла седмица. Сякаш Едуард не знаеше, че Хю се беше оженил наскоро и че се тревожеше заради загубата на чедото си. В поканата не се споменаваше ни думица за това. Сякаш Сибил бе престанала да съществува за всички, освен за самия него.

Проклятие! Пак този хриплив шум! Звучеше като извинения и възклицания. Не можеше да разбере какво става.

Дувеса влезе в библиотеката с ръкоделие в ръка.

— Хю, нещо не е наред навън. Чувам, че прислужниците и конярите викат, но не разбирам причината.

— Най-добре е да отида да проверя.

Хю стана и тръгна към вратата. Дувеса го последва и видя близначките, застанали на стъпалата. Тя им махна да се прибират и каза:

— Баща ви вече отиде да провери, за какво е цялата тази врява.

Вратата се разтвори широко, преди Хю да успее да стигне до нея. Пред очите му се яви ухиленото, обляно в радостни сълзи лице на сър Джон Стендиш.

— Милостиви господарю Деран! — той се задави от вълнение.

— Говори, човече! Какво има?

Зад едрата фигура на сър Джон пристъпи момък, среден на ръст, който едва удържаше едно огромно куче. Бе облечен в елегантен костюм с прилепнали панталони, подходяща шапка от златисто кадифе и ръкавици. Хю обгърна с поглед младежа и забеляза отличната кройка на жакета, макар и малко широк за слабичките му рамене. Кой беше този?

Момчето смъкна ръкавиците си и ги напъха небрежно в джоба на жакета. После дръпна шапката и разпусна две плитки от меденокафява коса. Две ясни сиво-сини очи примижаха и сълзите потекоха на воля.

Хю ахна.

— Сибил! — извика той и разтвори широко ръце. Най-голямата му дъщеря се хвърли в прегръдките му.

Кучето се разлая. Всички се отдръпнаха и осигуриха усамотението, което се полагаше на този миг. Хю не можеше да я пусне. Най-сетне тя беше тук, при него, здрава и читава. Не го беше грижа, че насъбралите се в очите му сълзи мокреха бузите му. Едрата му ръка поглади трескаво гърба й, сякаш за да се увери, че тя действително е до него, а не е само един мираж. Наистина — това беше неговата дъщеря. „Благодаря ти, мили Боже, за твоята помощ“ — каза си Хю.

— Сибил — той се отдръпна и я погледна право в лицето.

— Аз съм, татко.

Хю обхвана лицето й в огромните си шепи, палците му избърсаха следите от сълзи, които караха очите й — очите на нейната майка — да искрят. Целуна я, спусна ръце надолу, грабна я през кръста и я завъртя в кръг.

Близначките също плачеха и щом Хю остави Сибил, двете се спуснаха към сестра си. Сибил ги прегърна. Разцелуваха се. После очите й се спряха върху Дувеса, която стоеше до Хю, вплела ръка в неговата.

Сибил се отскубна от прегръдките на сестрите си, хвана свободната ръка на Дувеса, коленичи и целуна пръстите, върху които блестеше бащиният й пръстен, и с този жест тя изрази дълбокото си уважение към графинята на Деран. После се изправи и с нескрита обич прегърна втората си майка.

Светлокафявите очи на Дувеса плувнаха в сълзи от радостта, че заварената й дъщеря се е завърнала при семейството си. А този жест на почит, с който Сибил я удостои, я трогна още повече. Той беше най-ценен за нея. Дувеса се разплака — разбираше, че Сибил не й се сърди, макар че, без да иска, бе станала причина за отвличането й.

— За мен е щастие да съм отново сред свои — каза Сибил, избърса влагата от очите си и успокои Лу, който подскачаше покрай нея. — Бих хапнала нещичко, защото аз… ние… сме гладни.

Одри се втурна към кухнята да търси нещо за ядене на сестра си, като не спираше да повтаря наум благодарности за благосклонността на Господ, който бе откликнал на молбите й. Тя щеше да му се отплати, като в замяна изпълни своя обет.

— В бързината да се събера отново със семейството си почти забравих, че пътувах с един човек, който ми помогна да избягам.

Сибил се откъсна от близките си, отиде до вратата, мина покрай сър Джон и извика тихичко:

— Бран.

Хю и Дувеса се спогледаха. Клер ахна и още по-плътно загърна тялото си с кадифената наметка. Само не братът! Не и мъжът от онази нощ! Тя навлажни устните си. Наистина беше той — още щом прекрачи прага, го позна и се вторачи в ястребовите му очи.

Сър Джон издърпа ножа от капията си, сграбчи нищо неподозиращия Бран за гушата и го притисна до стената.

— Пусни го! — заповяда Сибил.

— Да не си се побъркала, дъще? Това е братът на Килрун — прогърмя гласът на баща й в коридора.

— Много добре знам кой е той — заяви Сибил, застана до Бран, хвана сър Джон за ръката и нареди: — Пусни го веднага!

В тона й ординарецът долови неумолимостта на своя господар. Той се подчини и отстъпи назад, но не прибра оръжието. Нямаше доверие на този човек, независимо от обстоятелствата.

Хю изпита желание да го убие и това чувство пропъди от главата му всички предишни мисли, че трябва да благодари на човека, помогнал на дъщеря му да се завърне при него. Пред него стоеше братът на Вълка. Хю можеше да нарани човека, отговорен за страданията на семейството му, за унижението на дъщеря му, като му изпрати дар — собствения му брат, съсечен на парченца. А може би ще бъде още по-добре да го превърне от мъж в скопен нещастник, годен единствено за забавление на курви, които ще го съжаляват. Дали пък да го лиши от дясната му ръка или даже от единия крак, та да го направи сакат нещастник, достоен да живее само сред просяци — отритнат от обществото човек.

По природа Хю не беше жесток, но сега усети, че гневът заради отвличането на дъщеря му унищожаваше всяко чувство за справедливост у него.

Дувеса прегърна братовчед см и се разплака още по-силно.

— Бран, благодаря ти, че върна дъщеря ни. Много сме ти признателни — заговори тя прочувствено на галски.

Бран я целуна по бузата и й отвърна също на своя роден език:

— Така трябваше, скъпа Дувеса. Заради всички нас.

Той погледна мъжа срещу себе си право в лицето и долови студенината на сините очи, вперени в него. „Деран иска твърде висока, дори жестока цена и аз трябва да стана изкупителната жертва“ — помисли си Бран. Омразата беше могъща сила, а този човек мразеше. Е, да, но нима самият той не знаеше какъв риск поема и въпреки това бе решил да продължи докрай? Ето това е!

И тогава в него се приковаха, завладяха го други две сини очи — очите на Клер — сини като морето, в които прочете изненада и смях, радост и сълзи, и копнеж. А може би само си въобразяваше, че в тях открива своите собствени чувства?

Клер стоеше вцепенена, вторачена в него. Той беше още по-красив, отколкото преди. Красив и страховит. И освен това беше враг. Но дали наистина беше враг? Та нали той им върна Сибил? Това би трябвало да има някакво значение. Клер отмести поглед от него към баща си. Той замисляше нещо. Познаваше по лицето му.

Сибил също забеляза, че очите на Хю святкаха от омраза и отвращение. Разбра, че се мъчи да се овладее.

Одри пристигна и внесе свежа струя в тягостната атмосфера в стаята.

— Ще се сервира в салона. Моля, заповядайте там — тя махна с ръка откъм вратата.

Сибил хвана баща си под ръка, а Клер се залови за нея от другата страна.

— Да отидем и да се нахраним на спокойствие.

Хю й се усмихна. Мускулите на лицето му се отпуснаха. Той се наведе и я целуна по бузата.

— Нека бъде твоята воля… засега.

Сибил долови скритата заплаха в тези думи.

Вечерята премина неспокойно. Клер и Одри обслужваха Сибил и се стараеха да й угодят, но това я притесняваше, затова ги помоли да престанат. Те отказаха и накрая тя неохотно прие техните услуги. През цялото време Сибил не сваляше очи от баща си, който пък наблюдаваше Бран. Атмосферата бе крайно натегната. Той отправяше въпроси към Бран с тон, леден като мразовит ден. Сибил се страхуваше, че ще се стигне до разплата, преди да е успяла да поговори с баща си и да му обясни, защо не трябва да излива гнева си върху Бран.

Колко приятно беше да се освободи от костюма си и да потъне в горещата вана, да смъкне от себе си насъбраната през пътуването мръсотия и прах, и да отмие морската сол от косата си.

На вратата се похлопа и тя се сепна разтревожено. После се сети, че това е глупаво, щом като вече не е затворница, и отиде да провери кой е.

— Дувеса! — сърдечно я посрещна Сибил и отвори широко вратата, за да я пусне вътре.

— Донесох ти нещо, което, струва ми се, ще можеш да носиш — каза Дувеса и извади една тънка копринена наметка.

Сибил прокара ръка по фината материя и пусна ленената кърпа, с която се беше увила. Тогава Дувеса забеляза златната гривна на китката й. Тя хвана ръката на Сибил и разгледа модела — беше съвсем същата като на Ролф.

— Откъде имаш това?

— От Килрун — отговори Сибил, докато се загръщаше с тъмносинята роба.

Откъм прага долетя баритонът на баща й:

— Свали я!

— Не! — възпротиви се тя.

— Дувеса, остави ни сами — заповяда Хю.

Дувеса хвърли бърз поглед към нея, за да разбере какво ще пожелае. Като видя, че Сибил кимна утвърдително, излезе заднишком от стаята и затвори вратата след себе си.

Хю обиколи стаята, като не преставаше да мята погледи към нея.

— Защо искаш да носиш това? — попита той.

Наистина, защо ли? Откакто Ролф я постави на китката й, тя неведнъж си бе задавала този въпрос. И беше намерила някакъв отговор: знаеше, че не бива да изгуби напълно тази връзка, защото тя значеше нещо за нейното дете и представляваше част от наследството му. И частица от Ролф. Тя докосна гривната и погали вълчата глава. Без да дочака отговора й, Хю заговори отново:

— Това е личен знак.

Хю се ядосваше, че дъщеря му носи това нещо. Още по време на вечерята беше забелязал проблясването на метал под тънката й ленена риза. А сега, като разбра, че е от оня ирландец, направо побесня.

С другата си ръка Сибил притисна гривната до гърдите си и я поглади с върховете на пръстите си.

— Тя е моя, татко.

Хю я сграбчи за лакътя и я стисна така силно, че тя примижа от болка.

— Това е украшение, недостойно за теб. Изхвърли я! — замоли я той и я пусна.

— Не мога.

— Значи не искаш?

— Няма да го направя.

Той застана до прозореца с гръб към нея. Сибил знаеше, че трябва час по-скоро да му съобщи новината, която щеше да го разтърси още повече. Но как да му каже за бебето? Най-разумно беше да крие колкото може по-дълго. Така ще бъде много мъдро, защото ще му даде време да свикне с мисълта, че тя е пак при него. Но и доста малодушно, заключи тя. Все пак преди всичко трябваше да се реши въпросът с Бран.

— Къде е Брандъф?

— Далей в момента е долу при сър Джон — отговори той. „Докато реша каква съдба да му отредя“ — добави той наум.

Сибил пристъпи зад него и внимателно положи ръка върху неговата.

— Трябва да го пуснеш на свобода.

Хю се извърна. Погледът му беше жесток и яростен.

— На свобода? — изрече той невярващо. — Той е брат на Килрун.

— Но ми помогна, татко, против волята на брат си. Нима не разбираш какво му струва това?

— Не ме интересува.

— А мен пък ме интересува — противопостави се разпалено Сибил. — Сега той е изгнаник — тя вдигна брадичка и му отвърна със също толкова непоколебим поглед, колкото беше неговия. — Аз съм му дала честната си дума.

— И очакваш от мен да те подкрепя?

— Няма да си мой баща, ако не го направиш — тя изрече тези думи спокойно, с твърда увереност.

Именно тази нейна вяра промени решението му. Той обхвана брадичката й и тихо рече:

— Ще изпълня желанието ти, Сибил.

— Отдай му същото внимание и любезност, както на всеки друг гост. Заради мен, заради Дувеса.

— Искаш прекалено много.

— Искам само онова, което е справедливо. Трябва да се отнасяме към него както към всеки уважаван човек, потърсил гостоприемството на нашата трапеза.

— Добре, съгласен съм.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Осигури му ескорт до границата с Уелс.

Хю вдигна гъстите си червеникавокафяви вежди.

— За него?

Тя кимна с глава.

— Да, той отклони кораба, който трябваше да го откара в Уелс, само за да ме доведе у дома. Бих желала и той да пристигне невредим там, закъдето е тръгнал. Имам ли думата ти?

Сибил бе уверена, че щом баща й се закълне веднъж, той ще удържи думата си, а Хю знаеше, че тя ще разчита на него.

— Имаш я, дъще.

Сибил обви ръце около него и го притисна силно.

— Благодаря ти.

Чувстваше се сигурна в обятията на баща си. Защитена в тях, не можеше да я сполети никаква беда, никакво зло не можеше да я застигне. Но също така съзнаваше, че търпението на баща й има граници. Затова реши да му каже за бебето, след като Бран си тръгне на следващия ден.

— Далей ще бъде уведомен за изключителния си късмет.

Гласът на Сибил го застигна, докато излизаше:

— Направил си добър избор, татко.

Хю разбра, че тя нямаше предвид неговото решение да остане верен на обещанието си. Обърна се към нея.

— Имаш право. Тя е всичко, което съм искал и без съмнение — нещо повече, отколкото заслужавам.

— Глупости. Деранският граф превъзхожда значително всички благородници в страната, ако питаш мен.

Хю се поклони и я възнагради с ослепителна усмивка.

— Моите най-искрени почитания, въпреки че много биха поспорили с теб по този въпрос.

Тя килна глава на една страна.

— Е, мисля, че бих те признала за дук на Глочестър, макар и с известна уговорка, защото наистина смятам, че точно ти си първият благородник на Англия.

— Де да беше така — каза той с известна горчивина. — Тогава отдавна можеше да си свободна.

 

 

Бран разбра, че не може да заспи, въпреки че беше изтощен. Знаеше причината за неохотата му да се предаде в прегръдките на съня — нямаше доверие на господаря на къщата и се страхуваше, че може да уреди някой „нещастен случай“ веднага щом гостът затвори очи. Разумът му казваше, че не е възможно да го сполети подобна съдба в дома на този човек, пред очите на съпругата и дъщерите му. Но думите на неговата братовчедка не му бяха вдъхнали достатъчно увереност.

Дувеса беше дошла с него да го отведе до стаята му в дъното на коридора и да провери дали всичко е наред. Разговаряха цял час и той й обясни причините, поради които бе постъпил така, и защо смяташе, че Ролф се нуждае от един урок по любов. И освен това сподели подозренията си, че лейди Сибил е влюбена в брат му.

Бран положи ръце под главата си.

Накрая, преди да си тръгне, Дувеса му беше казала, че е осигурен ескорт, който да го придружи до Уелс. Бе я погледнал скептично.

— Хю гарантира, че ще пристигнеш там невредим. Имай му доверие, Бран. Той ще удържи на думата си.

Ето точно това тревожеше Бран, докато лежеше в мрака на стаята. Трябва ли да се довери на обещанието на този човек? Очевидно, Дувеса му вярваше, но тя беше влюбена в него. Как можеше да бъде сигурен, че няма да го сполети някакво нещастие по пътя? Съзнаваше, че това е риск, който трябва да поеме. Ако заяви, че няма да приеме осигурената охрана, значеше да хвърли съмнение върху честността на Деран и ако досега не е замислил нещо, без съмнение, той щеше да го направи след подобна обида.

Бран наостри уши, присви очи и насочи цялото си внимание към вратата. Тя леко се открехна. Кой ли е? Може би самият Деран идва да го предупреди? Или да го заплашва?

Остана неподвижен. Който и да беше, той се приближаваше към леглото му съвсем безшумно. Не можеше да различи ясно никакъв силует, защото неканеният гост не носеше светлина. Опита се да продължи да диша равномерно и да лежи спокойно. „Хайде де — беснееше той наум. — Размърдай се, защото иначе не мога да действам.“ Очакваше, че нападателят няма да се поколебае, ако помисли, че е заспал дълбоко, а той досега с нищо не беше показал обратното.

Защо, по дяволите, се бавеше толкова?

Бран усети как у него се надига раздразнение, как блика отвътре и се превръща в застрашителен гняв. Дали натрапникът разбираше, че може да е буден и сега му кроеше някаква хитрост?

Една ръка отмести леко завесата на леглото му, но в тъмното Бран едва успя да различи, че тя се спусна отново. Тогава той рязко се изправи, дръпна навътре непознатия, хвърли се с цялата си тежест върху него и го затисна с тялото си.

В мрака прозвуча ледена команда:

— Пусни ме да стана!

Бран разпозна гласа — беше млад женски глас и принадлежеше на опърничавата близначка на име Клер. Тя беше тук, в леглото му, тялото й се мяташе под неговото и го възбуждаше с близостта си.

Той се отдръпна, но продължи да стиска ръката й така силно, че тя не можеше да се отскубне. Драсна по кремъка, запали свещ и отвори балдахина на кревата изцяло.

Забеляза бляскавото острие в ръката й. Златистите му очи погледнаха косо към него.

— Смяташе ли да използваш това? — попита той. Изтръгна го от ръката й и го захвърли на пода. Камата тупна на пода с тъп звук.

Клер отмести падналите над очите си коси.

— Да, така мислех.

— Тогава, защо се подвоуми?

Очите й все още имаха онзи пленителен тъмносин оттенък, подобно на изящни сапфири. Кожата й беше бледа и безкрайно мека и нежна. Беше облечена в съвсем тънки дрехи, защото под тях бе усетил напъпилите форми на жена.

Клер присви очи и обгърна с поглед мъжествените гърди, които се издигаха и спускаха пред нея. Очевидно, той спеше, без да го пристягат никакви дрехи. Тя гледаше черните косъмчета по слабата му, но стегната гръд. Случайно й хрумна мисълта какво би усетила, ако ги докосне. Дали са по-твърди от гъстата коса, разпиляна по раменете му, която контрастираше с белотата на кожата? Но тя не беше дошла за това в тази стая — а дали наистина? — запита се тя искрено. Дали щеше да използва красивата, но смъртоносна, украсена със скъпоценни камъни, кама, която сега лежеше на килима до леглото? Или това бе просто начин да се самозалъже и да си повярва, че действително е дошла да причини зло на този мъж?

— Мислех, че ще мога да те убия заради участието ти във всичко, което се случи на сестра ми — гласът й стихна и се превърна почти в шепот. — Но установих, че не мога.

Бран, който все още държеше с една ръка тялото на своята пленница, се взря дълбоко в очите й.

— Защо?

— Може би защото изобщо не мога да убивам — отвърна тя със закачлив, макар и малко саркастичен тон.

Тънките устни на Бран се разтегнаха в усмивка. С присъщото за него проникновение той заяви:

— О, leannan^[2], ти можеш, честна дума, можеш да убиеш, ако се наложи. Но предпочете да не го правиш.

На Клер като че ли не й се харесваше тази негова способност така лесно да разгадава намеренията й. Кой е пък този ирландски варварин, че ще й казва какво може и какво не може? Дори и да я бе преценил правилно, как смееше да го изказва на глас?

— А сега да минем на истинската причина, поради която си дошла — започна да я увещава той.

Защото не можеше да не дойде! Всякакви обяснения бяха излишни, тъй като нямаха смисъл. Докато търпеливо бе чакала сестра й да заспи, след като си бяха побъбрили за невероятното завръщане на Сибил, и после, след като още веднъж бе отишла до покоите на Сибил, за да провери как е, тя установи, че не ще може да устои на порива да дойде в тази стая и да се увери, че тези златисти очи са все така интересни и загадъчни, както ги бе запомнила от първия път. Не можеше да се преструва, че би осъществила своя план за мъст. Та нали сестра й се бе доверила на този мъж? И тя трябва да направи същото. Почти не се замисляше какви щяха да бъдат последствията от нейните действия, ако някой я открие тук. Знаеше само, че трябва да го види, трябва да… трябва да… какво? Здравият разум нямаше нищо общо с потребността й да бъде с него. Отначало възнамеряваше само да постои край леглото му, а камата в ръката й щеше да бъде едно готово оправдание, в случай че някой я попита какво прави. Единственото, което искаше, беше да му се насити с поглед, а после завинаги да пропъди образа му от съзнанието си.

Сега не можеше да мисли за друго, освен за тежестта върху тялото си. Той все още я държеше и не й позволяваше да се движи съвсем свободно. Изведнъж се усети, че изучава устните му и си представя изживяването, ако те се долепят до нейните — толкова по-различно би било, каза си тя, от размекнатата, кротка целувка на онзи оръженосец.

Бран също се чудеше как ли би му подействал допирът до тези невинни устни. Ще може ли да вкуси от тяхната сладост и да си отиде? Така трябваше, защото на сутринта ще си замине и никога вече няма да я види. Нима не заслужаваше да отнесе някакъв мил спомен със себе си? А този щеше да го пази цял живот, защото тяхното бъдеще беше тук, в настоящето, и нищо друго не съществуваше за тях. Протегна ръка, вплете пръсти в косите й. Обхвана главата й и бавно, неумолимо я придърпа към себе си.

Клер не се възпротиви. Дали и тя бе усетила мощното взаимно привличане? Устните докоснаха устни. Плът се притисна към плътта. Веднъж не стигаше за цял живот. Целувката му проникна по-надълбоко. Той нежно увещаваше устните й да се разтворят под неговите, за да плъзне език навътре и да погали нейния. Усети как ръцете й се пресягат към раменете му — ледени върху разгорещената му кожа. Той разгърна дрехата й и прекара ръка по кадифената плът на гръдта й.

Мълниеносно желание накара Клер да прехапе устни от страх, че ще извика на глас. Устата му докосваше шията й, обсипваше я с целувки и оставяше върху нея своя горещ отпечатък. В порива си да изложи гърдите си на ласките на дланите му, тя несъзнателно се изви назад. Какво ново, какво прекрасно усещане и колко естествено неговата топлина обгръщаше трепетното й тяло. О, божичко, трябваше да му откаже…

„Трябва да спра всичко това, преди да сме отишли по-далеч“ — помисли си той и с мъка откъсна устни от нейните. После дълбоко и жадно пое дъх. Но вместо това копнееше да я придърпа под лененото платно, с което бе покрил напълно възбуденото си вече тяло, да отметне робата, скрила от него нежната й плът, и да й покаже пътя към страстта, пътя към любовта. Но не можеше да я опозори, след като знаеше, че на сутринта ще си тръгне. Не можеше да постъпи така и в същото време да се чувства честен.

— Най-добре е да се върнеш в стаята си и да забравиш за случилото се.

Сините й очи, потъмнели още повече от страстта, го гледаха замаяно. Клер разбра, че е свободна да си върви. С цялото достойнство, което успя да събере, тя побърза да се измъкне от леглото и вдигна захвърлената кама.

— Slan ieat — прошепна той в мрака.

И без да й казва, Клер разбра, че той й пожела сбогом. Не можа да си наложи да повтори думите му и вместо това промълви:

— Au revoir^[3], Брандъф Далей.

Той я изпроводи с поглед, а тя се отдалечи също така безшумно, както се беше появила. Думите й съвсем недвусмислено му подсказаха, че според нея те пак ще се срещнат. Дано да е така.