Гейл Линк
Прегръдката на вълка (25)

Двадесет и четвърта глава

Още щом пукна зората, Сибил зачака пристигането на Етен. Тя огледа стаята и въздъхна дълбоко. Свободата беше съвсем близко. Бе отворила прозореца и се бе оставила хладният утринен въздух, пропит от мириса на море, да я обгърне от всички страни. Застана до леглото и се загледа в мъжа. Смълчана и умислена, тя облегна глава на колоната на кревата. В съня си Ролф не изглеждаше така жесток, така далечен. Устните му се бяха извили в лека усмивка. Ръцете й се обвиха около дървото и го прегърнаха, защото не можеше да прегърне него. Дишането му бе дълбоко и равномерно. Забеляза как едрата му ръка се пресегна на сън, сякаш търсеше нещо или някого. После раздвижи пръсти, като че се протягаше, обхващаше, галеше.

Сибил стисна колоната още по-силно, а тялото й плътно прилепна към нея. Дишането й се ускори.

На вратата се почука и тя отпусна ръце встрани.

Влезе Етен. Като видя спящия Ролф в леглото на Сибил, тя ахна изненадано:

— Какво прави Килрун тук?

Сибил я отведе настрани и обясни:

— Снощи дойде да ми донесе подарък — тя протегна лявата си ръка — гривната красеше тънката й китка.

Етен я разгледа и опипа с ръка детайлите на майсторски изработения накит.

— Красива е.

Сибил кимна.

— Бижу, достойно за кралица, бих казала.

— Така е — потвърди Етен или по-скоро добави наум, защото предпочете да запази мнението за себе си. Накит, достоен за графиня на Килрун, за принцеса на Ирландия. Това не беше обикновен подарък, а предоставяне на права, знак за собственост, обвързване. Гривната беше символ на неговата същност, с който той даряваше английската дама. Но сега не беше момента да й обяснява какво значеше това и какъв бе смисълът му. Лейди Дувеса щеше да види и да разгадае безгласното послание.

— Дай да сплета косата ти на една плитка, за да не може никой да забележи разликата в цвета — предложи Етен, хвана я за раменете, обърна я и чевръсто започна да оформя плитката. — Готово, а сега дрехите — каза тя и смъкна наметалото си, а Сибил свали нощницата и надяна обикновената вълнена рокля, която Етен беше донесла със себе си. Не й беше по мярка, но Етен бе стъкмила подгъва на бърза ръка, като бе забола в кръста няколко украсени със скъпоценни камъни карфици, за да я поскъси малко.

Сибил имаше по-пищен бюст от Етен и остави връзките на корсажа малко по-хлабави. Завъртя се и се наметна с пелерината.

— Как ти се струвам? Ще стане ли? — попита тя.

Качулката бе обшита със златиста кожа, а самата наметка беше от дебела мека кафява вълна.

— Прекрасна е, Етен! — възхити се тя. Пръстите й нежно погладиха материята.

— Подарък за теб — обясни Етен и я прегърна. — Хайде ела, трябва да се махаме вече, ако искаме всичко да свърши благополучно.

Двете минаха покрай заспалия мъж на леглото.

Сибил се доближи предпазливо. Беше се уплашила, че той може някак си да се събуди и да я залови тъкмо когато се кани да избяга. Разтреперана, тя внимателно пъхна ръка под възглавницата, за да измъкне почти забравената вече бележка.

— Какво имаш там? — попита Етен.

— Бележка за Килрун. Преди да си отида, трябва да я оставя някъде, където ще я намери.

— Дай ми я. Ще я занеса в стаята му.

Сибил й подаде листа.

— Моля те, не забравяй. Той непременно трябва да го прочете — каза тя настойчиво.

Етен я потупа по ръката.

— Не се тревожи, лейди Сибил, всичко ще бъде изпълнено както ти искаш.

— Да вървим тогава — рече Сибил, без да поглежда назад.

Но когато тя понечи да затвори вратата, Лу проскимтя. Сибил се поколеба, после коленичи и прегърна огромния звяр. Той близна лицето й и едва не я събори. Внезапно тя се изправи и заяви:

— Лу идва с мен.

— Да не си се побъркала! Той не може да дойде.

— Но трябва. Има начин — настоя Сибил и разясни напълно плана си.

Етен си помисли, че направо е полудяла, но все пак се съгласи.

— Нека бъде волята ти — рече тя и леко завъртя бледосините си очи.

Бран чакаше отвън на стълбите и хвърляше последен поглед към дома, с който се разделяше за известно време, ако не и завинаги. Той прокара ръка по очукания от времето камък. Приятно му беше да го докосва. Дали ще му хареса Уелс? Колко ли време ще трябва да остане там? И какво ли ще стане, когато отведе лейди Сибил при баща й? Най-разумно щеше да бъде да спусне котва и да я изпрати сама на брега в Дорсет. Беше обещал обаче лично да я предаде на Деран. Не можеше просто така да я стовари като ненужен и излишен товар и да я зареже, без да я заведе невредима при семейството й. Това би бил изход от положението за някой страхливец, а той, в края на краищата, беше принц и брат на Килрун. Всички от рода Далей отстояваха позициите си, без да трепнат.

Ами лейди Клер и нейното необикновено лице, което не можеше да заличи от съзнанието си? По всяка вероятност тя беше сгодена. Една такава млада жена, почти дете — цъфтяща, красива, богата — не може да няма кандидати, а споразумението за женитба беше толкова обвързващо, колкото и действителният брак.

Той разтърси глава, за да отхвърли всякакви празни илюзии. Клер Фицджералд бе недостижима за него. Графът на Деран щеше да се погрижи за това. И което е още по-важно, тя сигурно го мразеше заради участието му в отвличането на обичната си сестра. Сега трябваше да съсредоточи вниманието си върху предстоящите задачи — да заведе Сибил при семейството й и да възстанови реда в наследствените имоти в Уелс. Имаше нужда от целия си здрав разум и умения. Той притвори очи, напрегна паметта си, в съзнанието му изплува майка им и сякаш отново чу нейните разкази за живота в родината й. Въпреки всичко обаче той си оставаше чужденец в тези земи, за които пазеше само смътни спомени.

Днес, когато отпътува от тук, Ирландия ще бъде за него част от миналото. Уелс беше неговото бъдеще. Сега ще трябва да отстоява всичко сам, без подкрепата, без силата на своето име, без напътствията на по-големия си брат. Може пък да е за добро. Ролф хвърляше доста плътна сянка. Нужна му беше свобода, за да израсне и неговата толкова могъща. Бъдещето му трябваше да се освободи от миналото.

Съжаляваше, че не може да се сбогува истински с брат си. Нямаше начин и все пак това дълбоко го нараняваше. Изгаряше от желание да обясни, защо бе принуден да постъпи така.

Чу, че вратата зад него се отваря и видя двата силуета, които се приближаваха.

— Готови ли сме? — попита той нетърпелив да отпътува.

Двете жени отново се прегърнаха.

— Запази ме в сърцето си — прошепна Сибил.

Етен я целуна по бузата.

— Бъди щастлива, Сибил. Следвай повелята на сърцето си. Когато му дойде времето, трябва да го направиш.

Сибил я погледна с изненада.

Етен и Бран си стиснаха ръцете. Той се наведе, целуна нежно устните й и промълви:

— Сбогом.

— Нека Бог да ти дава дълъг и ползотворен живот, господарю.

— И на теб, скъпа Етен — отвърна той и заедно със Сибил тръгнаха надолу по външната стълба.

Етен забърза обратно към вътрешността на замъка. Трябваше да изведе Лу тук горе и да го пусне, когато Сибил премине през портите.

Втурна се обратно към своя пост, загледана в Бран и Сибил, докато се качват на конете. Багажът на Бран бе изпратен предварително.

Бран повдигна Сибил върху коня на Етен, доволен, че повечето от работниците вече бяха заети с ежедневната си работа и нямаха време да погледнат към тях.

— Хайде да се махаме — каза той, докато се настаняваше върху седлото. — Отворете портите!

Пазачите побързаха да му се подчинят. После извикаха след тях „Довиждане“ и „На добър път“.

Тъкмо когато прескочиха прага, Бран чу глас отдолу:

— Етен!

Сибил и Бран се вцепениха и спряха конете си. Бран промърмори някакво проклятие под носа си. Това беше Олиф.

— Етен ще дойде на кораба с мен — отвърна Бран вместо нея.

Олиф си помисли, че другият ездач е наистина Етен и заговори на родния си език. Помоли я да се върне по-късно същия ден, защото на жена му й трябвали някакви билкови отвари от запасите й.

Сибил кимна и смушка коня си с надеждата, че постъпва правилно.

— Къде е Вълка? — попита Олиф, успокоен, че Етен ще изпълни молбата му.

— Снощи си казахме сбогом.

Бран видя, че Сибил препусна напред и въздъхна с облекчение.

— Беше в покоите на лейди Сибил, затова реших да не го безпокоя. И ти недей — продължи той с усмивка, без да знае, че говори самата истина.

Олиф се ухили и протегна ръка да стисне рамото на Бран.

— Разбирам. На добър час.

Бран неохотно се подчини и изкара коня си на пътя. Лу тръгна редом с него. Отначало потича възбудено насам-натам покрай коня и го накара да се изправи на задни крака, но после се втурна към Сибил.

Бран овладя жребеца.

— Какво, по дяволите, му става на това куче? — зачуди се Олиф. — Обикновено не прави така, освен ако не е с Килрун или господарката.

— Не си губи времето да мислиш за това същество, Олиф. Не се безпокой, ще видиш, че ще се върне, след като потича малко.

Олиф поклати глава в знак на съгласие.

— Прав сте, лорд Брандъф. Е, хайде, момче, върви. И внимавай къде ще посееш семето си в Уелс. Чувал съм, че там жените могат да изсмучат силите ти както никъде другаде. Това е страна на силите страсти — той потупа задницата на коня и Бран се понесе по пътя към морето.

Сибил чакаше на плажа. Конят й риеше пясъка, а тя нервно свиваше и отпускаше юмруци.

Защо ли се бавеше той? Побързай, Брандъф, повтаряше си тя наум. Погледна закотвения кораб и голямата лодка, която ги очакваше.

Чу звука от приближаването на коня и кучето. Дръпна юздите и препусна обратно. След около половин миля ги пресрещна, спря и заповяда на Лу да не мърда, докато Бран се приближи. Кучето й се подчини и легна на пясъка.

— Помислих, че сме разкрити, когато Олиф те заговори — избъбри задъхано Бран. — Откъде разбра как да реагираш?

— Просто налучках. Успях да схвана само няколко думи от онова, което каза.

— Имахме късмет. Хайде, стига сме се бавили, да не би още някой да ни заподозре. И запомни — след като се качим на борда, ти си моя гостенка. Ще уредя всичко с капитана.

— Ще му кажеш ли за промяната на крайната цел на пътуването?

— Не преди да се измъкнем от Ирландия. Няма нужда да му съобщаваме предварително за планираното от мен отклонение от маршрута.

Около час по-късно те вече бяха на палубата, корабът вдигна котва и отплава.

Сибил забеляза, че докато даваше своите нареждания, капитанът я гледа начумерено. В ушите й отекнаха думите, отправени към Бран, когато се качиха.

— Водите жена с вас, а? Не бях предупреден — каза той на английски, което изненада Сибил.

— Но сега вече ти казвам и в такъв случай какво значение има това? — попита Бран.

— Гледайте да стои по-далеч от моряците — предупреди капитанът.

При тези думи Сибил се усмихна и се намеси:

— Кълна ви се капитане, вашият екипаж няма да бъде застрашен от мен.

— Прося извинение, милостива госпожице — отговори той, тъй като усети, че жената говори като аристократка, а не като селска уличница, каквато очакваше да се окаже. Освен това не беше ирландка.

Бран извади една кожена торбичка и я хвърли на капитана.

— Ето, за превозването на дамата.

— Безплатно е, господарю. Това е един от корабите на брат ви.

— Тогава ги вземи като подарък. Дамата е моя гостенка. И никакви въпроси. Ясно ли е? — заяви Бран с властен тон.

— Слушам, господарю — съгласи се капитанът.

Сибил наблюдаваше как Ирландия чезне в мъглата. Най-после бе свободна. Отметна наметалото си и се остави нежният полъх да гали лицето й. Тогава Бран забеляза гривната на китката й.

— Ролф ли ти даде това? — попита той с тих глас.

— Да, той.

Останаха смълчани още почти четвърт час.

— Няма да забравя дивата красота на твоята родина, Брандъф. Погледни как чезне в мъглата като в приказен сън.

Мрачен сън на душата, продължи Сибил наум, игра на магьосник, превърната в действителност, едновременно привличаща със своето величие, но и опасна. И далеч не облагородена. Дори недружелюбна. Но въпреки това за краткото време, прекарано в тази страна, тя бе завладяла частица от сърцето й. Неканени сълзи наляха сиво-сините очи на младата жена.

Жален писък на морска птица разцепи простора над тях.

„Защо ли се чувствам така, сякаш все още част от мен живее в страната отвъд мъглите? Англия. Трябва да мисля за Англия. Пътувам за Дорсет към моето семейство.“

Към дома. Чудно, защо тези думи имаха така парлив вкус, когато ги изрече на глас.

— Към дома.

 

 

Когато Ролф се събуди, беше объркан и изтощен. Надигна се и седна, опрян на резбованата табла на леглото. Скоро се окопити и осъзна, че това не е неговата стая, а на Сибил и той е напълно облечен. С две ръце отметна косата си назад и се помъчи да си припомни защо е там.

И къде е Сибил?

Слънцето се бе издигнало високо в небето и той разбра, че е проспал почти цялата сутрин. А дори може би вече дори преваляше пладне. Мили боже, отдавна не бе спал така дълбоко. Но защо точно през изминалата нощ?

Брандъф! Брат му трябваше да отплава при отлива рано тази сутрин. Беше пропуснал заминаването му. Проклятие! Трябваше да е там, за да го изпрати.

Стана от леглото и се наплиска с вода от легена. Посегна да вземе меката ленена кърпа, поставена до каната. Обърна се към леглото и се зачуди къде ли е спала лейди Сибил. Не можеше да си спомни нищо друго, освен че бе поставил гривната върху бялата й китка. Останалото бе само мрак и някакъв странен сън. В съзнанието му изплуваха откъслечни картини: Сибил го прегръща, говори му нежно за любов и плаче. Той иска да каже нещо, да разкъса мрака, да й предложи утеха, но не успява да промълви ни дума. Мълчанието го държи в плен на тъмнината…

Налегна го мъка, че е пропуснал отпътуването на брат си. Сега имаше нужда да поязди малко, за да се разведри и притъпи скръбта, която заплашваше да го завладее. Ще намери Сибил и ще изведат конете и кучетата на дълга разходка. Може дори да вземе една голяма кожена торба, да я напълни с разни неща за ядене, за да похапнат някъде извън пределите на замъка.

Обувките. Без тях не може да отиде никъде. Огледа се за ботушите и ги видя захвърлени в долния край на леглото.

Споменът за съня го връхлетя изневиделица и го наведе на истинско откритие, на прозрение. През болезнената празнота, когато безуспешно се опитваше да проговори, дочу думите, които изплуваха в съзнанието му и искаха да се излеят свободно. Преди бе неспособен да ги изрече, но виденията от съня го караха да се примири с онова, което лежеше на сърцето му. Един по-дълбок размисъл за най-съкровените му чувства, докато бе в капана на безмълвието, го принуждаваше да изрази своето откритие.

Той обичаше лейди Сибил. Бе осъзнал това едва когато си помисли, че вече я е изгубил. Представяше си, че е до нея, но не може да я притисне до себе си, да я види наяве и да изпита отново и отново огромната радост от сливането на своята плът с нейната, което го изпълваше с безкрайно блаженство. И това разбиваше хладнокръвието му. Предчувстваше загубата и реши да не позволява това да се случи. Дори само спомените бяха твърде мъчителни, за да размишлява върху тях.

Нека Хю Фицджералд и всичките войски на Англия, които могат да се съберат, да дойдат пред вратите му. Няма да я отстъпи на никого. И двамата ще останат верни един на друг.

Онова, което й бе казал на плажа, бе съвсем вярно. Сега.

И завинаги.

Тя беше негова. Нямаше връщане назад към предишния им начин на живот нито за нея, нито за него. Съдбите им вече бяха преплетени. Тя няма да бъде просто неговата cementer — неговата първа съпруга — не! Сибил щеше да стане comthigerna. Рядко някоя жена биваше удостоявана с такава чест.

Бретонският обичай за еднакви права в брака, при които съпругата да бъде равнопоставен господар, бе отпаднал след нормандското нашествие по тези земи. Сега той щеше да го възстанови. Да, неговият народ щеше да знае колко много господарят им цени своята графиня.

Изгарящ от нетърпение да открие Сибил, Ролф излезе от стаята и тръгна да я търси из замъка. Измина цял час, но все още не я бе открил. Започна да се ядосва, като разбра, че всъщност преследва една химера. Още малко и търпението му щеше да се изчерпи, защото всички твърдяха, че не са виждали господарката този ден. Чуваше само отрицателни отговори.

— Олиф — извика той на едрия мъж, който показваше на едно момче как да борави с оръжието.

— Да, господарю?

— Виждал ли си лейди Сибил?

— Не — Олиф избърса потта от лицето си. — Цял ден беше много тихо тук. Отзарана видях само брат ти и Етен.

— Етен?

— Да. Тя излезе заедно с брат ти. Обеща да се върне, за да се срещне с жена ми, но още не е дошла в замъка.

— Глупости! — възкликна Ролф. — Тя е при Сайобан. Видях я да влиза в стаята на майка си, след като събра някакви билки от градината.

Олиф освободи момчето.

— Не може да бъде, господарю. Рано тази сутрин тя напусна замъка заедно с лорд Брандъф. И двамата бяха на коне. Оттогава никой нито е влизал, нито е излизал през портите.

Внезапен страх парна Ролф под лъжичката. Не. Не е възможно да избяга с брат му. Никога. Не сега. Не!

Ролф се втурна в централната кула, като по пътя избута няколко слуги. Те се прилепиха към стената, уплашени от страховития му поглед и неумолимото изражение на суровото му лице.

Влетя в стаята на Сайобан, като разтвори тежката дъбова врата с такъв замах, че чак пантите й поскърцаха.

— Къде е тя? — изрева той.

Сайобан понечи да отговори на въпроса, но Етен й даде знак да мълчи. Косите на Ролф бяха разрошени, дрехите му — изпомачкани, имаше измъчен вид. Зелените му очи се присвиха така мрачно, че Етен пребледня като платно. Усети как вледеняващият му поглед прониква до мозъка на костите й.

— Отиде си, милостиви господарю Ролф.

Думите й го поразиха като гръм. Лицето му се разкриви в болезнена гримаса. Устните му очертаха безмилостна линия върху красивото му лице.

— Ти си й помогнала? — процеди той и пристъпи към Етен, която седеше до майка си и подреждаше някакви билки.

Като прочете мъката в погледа му, тя сведе очи. „Мили Боже — рече си Етен, — той никога няма да забрави това оскърбление.“ Вдигна глава и се изправи.

— Да — отговорът й прозвуча съвсем тихо.

Ръката на Ролф несъзнателно се сви в юмрук. Имаше пълното право да я накаже за тази измяна. Никой не би го укорил. Той вдигна ръка и замахна, сякаш готов да я удари.

Етен зачака удара, но удар не последва.

Вместо това Ролф й обърна гръб, после поспря при вратата. Не си направи труда да я погледне дори, а направо заговори:

— Отивай си. Махни се от тук още днес. Не желая никога вече да видя лицето ти — гласът му бе станал дрезгав от вълнението.

— Милостиви господарю — замоли се Сайобан, уплашена, че ще изгуби детето си.

— Не търси никакво състрадание у мен — сряза я той грубо.

— Знаех, че така ще се случи, майко — сълзите обилно се стичаха по бузите на Етен. — Постъпих, както смятах, че е правилно, господарю мой.

— Ти ме измами! — той поспря за миг. — Измами мен, човека, който винаги е бил твой приятел, твой господар.

Ролф наблегна на последната дума. Очевидно разбираше, че ако тя не се смяташе задължена като негова приятелка и бивша любовница, той очакваше и изискваше това като нейн господар.

— Брандъф знаеше ли нещо за твоите действия? — гласът му бе изпълнен с тъга.

— Господарю… — започна Етен, но хладнокръвието и увереността я напускаха.

— Да или не? — извика той, като все още избягваше да я погледне.

— Вашият брат е честен човек, който постъпи както повеляваше сърцето му. Той ви обича, господарю, както и всички ние.

— Е, тогава трябва да се считам за голям късметлия, мога само да пожелая и на моите врагове такова изключително щастие.

— Тя ви е оставила бележка — прошепна Етен едва чуто.

— Къде? — трябваше да прежали цялата си гордост, за да изрече това.

— Оставих я в стаята ви.

Етен отчаяно искаше да се пресегне и да обвие ръце около кръста му, да положи глава върху широкия му гръб, да укроти мъката и болката, да му вдъхне спокойствие по някакъв начин. Но беше твърде късно за разкаяние, когато видя как високата му фигура изчезна от стаята.

Сайобан хвана ръката на дъщеря си, стисна я и каза:

— Ще омекне. Сега просто е много наранен.

Светлосините очи на Етен блестяха от сълзи.

— О, майко, той е Килрун, а ние с Бран засегнахме нещо повече от гордостта му. Не виждаш ли, че сега изпитва омраза? И то напълно основателно.

Сайобан разбираше, че дъщеря й говори истината, и освен това дълбоко в сърцето си бе убедена, че Ролф обича брат си и изпитва добри чувства към дъщеря й.

Сега той беше заслепен от мъката, но след време щеше да види нещата по-ясно. Никой до този момент не беше се изпречвал на пътя му. Човек като Ролф Далей рано или късно щеше да прозре причината за тяхната постъпка и защо Етен и лорд Бран бяха помогнали на лейди Сибил да избяга.

Ролф прескачаше по две стъпала наведнъж, забързан към стаята си. Отвори вратата нетърпеливо и съзря сгънатия пергамент върху широкото легло.

Взе го и го разгърна внимателно. Посланието, написано върху листа, беше простичко, без следа от горчивина или отчаяние. Състоеше се само от една дума, написана на галски лично от Сибил.

Ролф смачка писмото в огромната си шепа и го захвърли върху каменния под, обзет от яд и чувство за безнадеждност.

— Сибил — промълви той тихо, почти шепнешком, с горест в гласа. — Сибил — повтори той, този път малко по-силно. Прониза го острото чувство, че е измамен. В душата му нахлу усещане за загуба. Любовта, която бе готов да дари, бе запратена обратно в лицето му. Бе му отнета възможността да й каже. Беше му отказана обичта, която му се полагаше, която беше негова. Следобедната му среща никога нямаше да се осъществи. Разбити бяха очакванията му за щастие.

Бран.

Изменник — на името, на общественото си положение, на рода, на кръвта.

Болката му се усили. Проклет да е!

Ролф се наведе и вдигна листа от пода. Седна и изглади измачканите му краища. Очите му отново се вгледаха в единствената дума.

Mathair. Прощавам!

Ролф отметна глава назад и извика от мъка, а гласът му отекна в стените на стаята и прокънтя из цялата кула.

— Сибил!

Това бе зов на изтерзана душа, скръбния вопъл на звяр, изгубил своята женска.