Гейл Линк
Прегръдката на вълка (21)

Двадесета глава

— Сибил Фицджералд е мъртва!

Бран слушаше потресен. Дали брат му не бе изгубил разсъдъка си напълно?

— Ролф, знаеш, че това не е вярно.

Зелените очи отправиха кос поглед към Бран.

— Разбира се, че знам. Обаче Деран не знае.

— Надявам се, че не си забравил неговия пратеник, Ролф?

Килрун обърна взор и слух към бурния грохот на разбиващите се вълни на океана. Тази сутрин водите бушуваха и блъскаха бреговете с особена ярост. Точно това го наведе на мисълта, че тук може да се крие изхода за разрешаване на неговата дилема. Начин да задържи лейди Сибил в своя замък и в същото време да задоволи исканията на баща й. Забеляза недоверието в очите на Бран, там бе отразено изумление, породено от неговото предложение. Нима той самият не смяташе този план за безумен? Безсънието и твърде живите спомени помрачаваха ума му, отчаянието болезнено раздираше сърцето му.

— Той ще отнесе съобщение, че трябва да размисля върху предложението на Деран и че ще изпратя отговор не по-рано от месец.

— А какво ще стане с нашата братовчедка Дувеса — първопричината за всичко това?

— Не съм забравил Дувеса.

— Тогава какво смяташ да правиш, когато Деран чуе тази налудничава история за смъртта на дъщеря си? Помислял ли си каква ще бъде неговата реакция? Идвало ли ти е наум как ще постъпи той с Дувеса? — питаше Бран развълнувано и крачеше напред-назад по каменния парапет.

— Да, много съм мислил за това. Имай ми доверие.

— А как ще обясниш тази внезапна и случайна смърт?

Ролф отново се вгледа в прибоя.

— Понякога стават нещастни случаи — рече той, без да трепне. — Била е отчаяна и е потърсила спасение в смъртта. Деран може никога да не научи истината. И не е нужно.

— А какво ще правим с лейди Сибил?

— Тя ще остане тук.

— Ролф, освободи я — посъветва го Бран. — Избави я от този затвор, преди да си започнал да съжаляваш за това.

— Ти не разбираш нищо, Бран. За мен вече няма избавление.

— Толкова ли много обичаш тази жена?

Ролф отметна кичурите, паднали върху очите му и облегна гръб на стената.

— Дали я обичам? Не знам. Знам само, че я искам и желая, че ми е нужна. Ето, това изпитвам към нея.

— А тя какво изпитва? Няма ли да се съобразиш с нейните чувства? В нейния живот има и други хора, на които държи. Или може би искаш да я направиш своя cetmuinter?

Ролф се замисли върху думите на брат си. Брак? Със Сибил? И тя да стане негова законна съпруга? Да вземе най-голямата дъщеря на английския граф Деран за своя графиня? А неговата братовчедка да бъде държанка? Не! Първо трябва да възтържествува справедливостта!

А удоволствията? Не можеше да отрече, че сега това бе основна причина да държи тази жена при себе си.

Килрунският граф прониза с поглед своя по-малък брат. Бран започваше твърде много да се тревожи по този въпрос. Ролф нямаше нужда от неговото мъмрене. Да, сега беше моментът да го изпрати да се погрижи за онази работа в Уелс. Може пък уелската природа да му се отрази добре.

 

 

Пратеникът на Деран стоеше с коня си при конюшнята и наблюдаваше оживлението, което кипеше наоколо. Огледа разположението на стражите и запомни техния числен състав. Не можеше да прибави нищо повече към картата на сър Джон, освен някои подробности от вътрешната уредба. Нямаше как да се влезе или излезе от този замък, ако господарят му не пожелаеше това. Крепостта беше наистина яка и непревземаема.

Младежът дочу шум откъм предните порти. Огромните дъбови врати се отвориха — очевидно на запитването на пазача бе даден утвърдителен отговор. Той погледна натам и видя групичката, която влезе във вътрешния двор. Кафявите му очи се опулиха от изненада, когато разпозна дамата и нейната охрана.

Робин отстъпи назад в сянката на конюшнята и дръпна коня си заедно с него. Престори се, че иска да провери подковата на животното, но всъщност крадешком следеше жената, докато тя слизаше от коня си. Олиф я поздрави радушно и я посрещна твърде приятелски.

Това беше Изолт, придворната дама на деранската графиня. Сър Джон, който ги очакваше в замъка Деран, я бе изпратил в имението на О’Нийл по молба на графинята. Като причина за завръщането й в Ирландия бе изтъкната нейната носталгия по близките и дома й, но на Робин му се видя странно, че тя идва тук, в замъка на Килрун, точно в този момент.

— Какво ви води насам? — попита Олиф.

— Нося писмо за килрунския граф от неговата многоуважаема братовчедка, лейди Дувеса О’Нийл. То е адресирано лично до него — отвърна Изолт и пое дълбоко въздух. — Пътят бе дълъг и съм доста изморена. Може ли да видя графа сега, за да му предам веднага поздрави от неговата братовчедка?

— Последвай ме, а аз ще побързам да го открия. Той ще посрещне вестите от лейди Дувеса с най-голямо нетърпение. Добре ли е тя? — Олиф изглеждаше малко обезпокоен. Страхуваше се да не би жената да отговори, че братовчедката на господаря е зле.

— Чувства се отлично. Тя има смелостта и подкрепата на своя род зад себе си и няма да им измени.

— Хайде, ела да влезем вътре.

Робин не можеше да разбере какво точно казват, тъй като те говореха на онази странна смесица от звуци, която предполагаше, че е галски език. Но все пак успя да долови имената на графинята и на Килрун. Сега той бързаше да тръгне, за да стигне при сър Джон и да му предаде информацията колкото може по-скоро. Беше създадена специална организация за честа смяна на бързи коне, за да може да осъществи прехода, без да се налага да забавя ход или да спира. Той потупа кожената торба, провесена от едната му страна. В нея беше отговора, който огромният Олиф му бе предал тази сутрин и отчасти му бе казано какво пише в него. Пратеникът сложи ръкавиците си и се метна на коня. Нямаше време за губене.

 

 

Въведоха Изолт в стаята, която служеше за библиотека. Тадж седеше на бюрото си и четеше един илюстриран ръкопис от преди сто години. Когато жената влезе, той вдигна глава и леко се усмихна, а после продължи заниманията си. Тя се настани на едно малко, покрито с бродиран плат, столче. Клепачите й бяха натежали от безсъние. Вратата се отвори и Изолт очакваше да види високата, внушителна фигура на красивия Вълк от Килрун. Вместо него влезе жена, средна на ръст, облечена в рокля, която бе малко демодирана, но много добре подчертаваше извивките на крехкото й, стройно тяло.

— Извинете, не знаех, че Тадж е зает — каза тя на английски и погледна към стареца да преведе думите на ирландски, защото смяташе, че непознатата не я е разбрала.

— Аз чакам Килрун, милостива госпожице — отвърна Изолт също на английски.

Сибил огледа жената по-внимателно. Беше облечена простичко, без разточителството и разкоша на официалните одежди. Носеше добре ушита вълнена рокля във виненочервен цвят, който й отиваше, и подходящи за дрехата й пантофки. Косата бе скрита под шапка, която покриваше главата й. Изведнъж Сибил я разпозна. Тази млада жена живееше в дома на Дувеса. Беше я виждала веднъж в крепостта О’Нийл, а може би и в замъка Деран.

— Вие не сте ли една от дамите, които служат при лейди Дувеса О’Нийл?

Изолт кимна с глава, без да каже нищо.

Тадж ги наблюдаваше мълчаливо и забеляза любопитството, с което Сибил гледаше посетителката. Англичанката добре успяваше да сдържи желанието си да я разпита.

Сибил беше дошла за своя урок по галски. Тя се оказа възприемчива ученичка, изпълнена с готовност да изучи ирландския език и чуждите за нея нрави и начин на живот. Всеки ден тя прекарваше част от времето си в тази стая, като преглеждаше текстове, учеше думи, за да добие правилна интонация, четеше и превеждаше ръкописи. Задаваше въпроси и караше Тадж да се усмихва на бързината, с която се справяше. Той я напътстваше както всеки друг ученик и все пак у нея имаше нещо особено, което го караше да я обича повече от другите, и искаше непременно да види напредък в обучението й. Тя някак си му напомняше лейди Бриана. Не външно или с поведението си — това бе просто някаква неясна прилика, която той дори не можеше да назове с думи. Може би тайната бе в силата на духа и всеотдайното сърце.

— Предлагам да проведем урока си в голямата зала, госпожице. Тази жена е дошла при графа по работа.

— Както желаете — съгласи се Сибил. После се обърна към дамата и я попита: — Как е лейди Дувеса?

Изолт не бе сигурна какво трябва да отговори и рече само:

— По-добре не би могла да бъде, милостива госпожице.

При този прям и недвусмислен отговор, Сибил започна да кърши ръце обезсърчено.

— Тя още ли е с моя… с деранския граф?

Погледът на Изолт проникна дълбоко в разтревожените й очи.

— Да.

Поради някаква незнайна причина тази жена не желаеше да даде никакви допълнителни сведения. Сибил погледна бегло встрани и видя, че Тадж бе застанал край отворената врата и я чакаше.

Сибил устоя на силното си желание да накара жената да й каже всичко, което знаеше, защото бе сигурна, че щеше да бъде напълно безполезно. Тази дама твърдо бе решила да мълчи.

Сибил се обърна, излезе от стаята и видя високата фигура на мъж, застанал до вратата. Тадж бе изчезнал, а неговото място сега беше заел графът на Килрун. Тя зяпна от учудване, преглътна и прекара език по пресъхналите си устни. Гореща руменина обля бузите й и я сгря цялата, като си припомни вкуса на неговата плът. Ресниците й се спуснаха за миг, докато се овладее. Събра цялото си спокойствие, за да покаже благоприличното държание, което подобаваше на дъщеря на могъщ благородник. С вирната брадичка и гордо изправена глава, тя напусна стаята, без да обръща внимание на нежната прелъстителност на тези дяволски зелени очи, на тези силни ръце, на това стройно здраво тяло, прикрито зад най-обикновени одежди. Не беше нужно да парадира със своето положение чрез скъпи дрехи. За разлика от други благородници, които блестяха и заслепяваха с труфилата си, независимо какъв бе случаят, Ролф винаги се обличаше непретенциозно. И въпреки това човек никога не можеше да сбърка неговия знатен произход.

Тя тръгна към Тадж, но не се въздържа и още един път погледна крадешком назад. Ролф не беше там. Успя да види само затворената врата.

Дълбока въздишка се изтръгна от устните й. Нима малкото, което искаше, бе толкова голям грях? Да копнее за забранения плод? Страстно да жадува за вкуса на познанието, което води единствено към силна покруса? Тя осъзна, че единствените окови, които сега я гнетят, се намират в собствената й душа. Скоро тяхното разчупване щеше да стане невъзможно, ако не предприеме нещо. Едничката й надежда беше Бран. Беше забелязала известна загриженост по лицето му. Той трябва да й помогне.

Изолт застана до входа на стаята на страховития килрунски вълк. Винаги си бе представяла, че един ирландски принц трябва да изглежда точно така. Защо ли не беше тя пленница на мъж като него! Изобщо нямаше да се тревожи, дали някой ще се опита да я откупи.

— Носите ми вест от моята братовчедка? — попита той на ирландски.

— Да, господарю — отговори му тя на същия език, бръкна в наметката си, която бе свалила още при влизането, и от един скрит джоб извади писмото, написано от Дувеса за Ролф. Подаде го на графа.

— Ще го прочета насаме — заяви той.

Жената се поклони ниско.

— Както желаете, господарю.

— Сигурно сте уморена от дългото пътуване. Ще ви се предостави стая и ще ви донесат храна. Сайобан ще се погрижи за всичко. Хайде, вървете сега — отпрати я той, а тя неохотно си тръгна и остави мъжа сам заедно с писмото.

Ролф разчупи печата. В ръцете си най-после държеше така дълго търсените отговори.

Скъпи мой Ролф,

Не е лесно да изразя върху листа, точно как се чувствам и всичко, което се случи от последната ни среща насам, но ще се опитам.

Знам как са се развили събитията във връзка с лейди Сибил и най-искрено те моля да се откажеш от това безумно отмъщение.

Много сгреших, като не те уведомих по-рано за намеренията си, но трябва да разбереш, че това не е нещо, което можех или щях да променя. Трябва да ми повярваш, че постъпих така, защото бях сигурна, че нямам друг избор.

Знам, че беше решил да ме омъжиш за лорд Лоркан, защото си бил убеден, че така ще е най-добре и за мен, и за моето имущество. Осъзнавам какво тежко бреме е легнало върху плещите ти, както и огромната ти отговорност за нашето семейство. Ти не си човек, който ще отстъпи пред своя дълг. Това е наистина похвално, скъпи ми братовчеде. За теб семейството стои над всичко. И така трябва да бъде, щом като си глава на нашия род. Все пак твоето решение не можеше да ме радва, тъй като бях срещнала друг и той бе завладял сърцето и спечелил любовта ми.

Може би се питаш, защо не поисках благословията ти за този брачен съюз.

Това, мили мой братовчеде, щеше да представлява край на връзката ми с Хю Фицджералд. Не можех да рискувам да се случи подобно нещо.

Твоите чувства към англо-нормандците са ми добре известни. Имайки предвид този факт, не можех да позволя да научиш, че съм се влюбила в мъж, който представлява краля на Англия тук, в нашата страна.

И след като знаех, че ти ще се противопоставиш на евентуалната ни женитба, моят съпруг и аз съставихме план, при който всякаква намеса от твоя страна или от страна на някой друг щеше да се окаже невъзможна. Ние бяхме венчани от английския архиепископ, а кралят на Англия ни бе главен свидетел, заедно с още няколко благородници от неговата свита. Сега никой не може да каже, че не сме се събрали чрез съответната церемония и най-подходящи свидетели.

Обичам човека, за когото съм се омъжила. Трябва да ми повярваш, че без него за мен няма причина да остана на този свят. Той притежава всички качества, които бих желала да има моят съпруг.

Хю и аз сме заедно и няма да се разделим. Каквото и да направиш, няма да ни откъснеш един от друг. Но продължителното задържане на лейди Сибил ще разруши семейството, защото досега вече би трябвало да си разбрал, че чрез моята женитба с баща й, тя се е превърнала в част и от твоето семейство. Сега и нейната чест трябва да е твоя грижа.

Ролф вдигна очи от писмото, за да размисли върху написаното от Дувеса. То беше на галски и в него две думи се открояваха на листа като нажежени главни, думи, които като нож се врязваха в сърцето му и го разтърсваха целия. Братовчедка му споменаваше за derbfine — семейството, тази свещена връзка, която го беше тласнала към неговата постъпка. И по-нататък тя говореше за Сибил като за част от indfine — общото, голямото семейство. Ех, колко е находчива е тази Дувеса, помисли той, как се е сетила да използва срещу него точно онова, което той уважава най-много, онова, в което вярва най-силно, и за да оправдае своите действия, се бе възползвала от същото средство, с което самият той си бе послужил.

Ролф се върна отново към писмото и продължи да чете:

Съпругът ми и аз дори не сме помисляли, че ти ще избързаш толкова много с решението си да спасяваш достойнството на рода. Нито пък можехме да предположим, че заради това ще положиш началото на верига от събития, които ще доведат до такава ужасна бъркотия и неприятности. Като казвам това, не искам да хвърля вината изцяло върху теб, мили мой братовчеде и попечителю, защото ти просто си се подчинил на повелята на собствените си принципи. Не, аз изцяло трябва да споделя отговорността с теб и този факт тегне твърде силно върху мен и върху съпруга ми.

Лейди Сибил сега е моя дъщеря. Баща й много я обича. Умолявам те да прецениш, какво си направил и да се подготвиш за съответно обезщетение.

Трудно ми е да пиша за всичко това, но се налага. Ако (аз чувствам, че отговорът ще бъде утвърдителен) вече си отвел дамата в леглото си и си я лишил от онова, което принадлежи на бъдещия й законен съпруг, тогава трябва да я обезщетиш възможно най-добре.

Това е единствения начин да се избегне кръвопролитието, от което толкова много се страхувам в случай, че ти и моят съпруг се срещнете. То трябва да се предотврати на всяка цена.

Моля те, Ролф, най-настойчиво те умолявам да отстъпиш и да разрешиш този спор по мирен начин. Искам твоите уверения, че няма да има по-нататъшни действия с цел отмъщение.

Сърцето ме боли, като гледам как двамата най-обичани от мен мъже са разделени от този конфликт. Трябва да спестиш на всички ни страданията, които само могат да се увеличат, ако продължиш всичко това. Моля те, или изпрати Сибил у дома, или се ожени за нея. Друг избор не може да има, надявам се, че намираш това за напълно разумно, нали?

Сибил заслужава много повече уважение, а не да бъде просто една пионка в тази игра. В нейно лице ще откриеш най-подходящата жена за съпруга. Само това би могло да изглади недоразуменията между нашите семейства. Няма ли да направиш тази стъпка? Няма ли да омекнеш?

Не ме принуждавай отново да избирам между съпруг и братовчед, защото, без съмнение, вече си разбрал къде трябва да бъда аз и кого трябва да следвам.

Вече не можем да се върнем назад. Пред нас е само бъдещето. Изходът от това положение е в твоите ръце.

Не е нужно да изпращаш отговор по Изолт. По твоите постъпки ще разбера как смяташ да оправиш нещата.

Моля те да направиш верния избор, Ролф. Нашето щастие до голяма степен зависи от това.

О, мили Боже! Това писмо от Дувеса се врязваше в душата му със силата на меч, забит право в сърцето, раздираше я и я оголваше. Мъка стягаше гърдите му. Цялото му същество се разпадаше и кървеше. Пред очите му играеха единствено думите, че Сибил сега е част от неговото семейство, от неговия род — чрез женитбата на братовчедка му и бащата на Сибил. Той съвсем не бе взел Дувеса, за да я използва като лека жена, годна само да запълва откраднатите мигове. Не, той бе предпочел да я направи своя графиня, своя законна съпруга. Горчива мисъл прободе съзнанието на Ролф — та и той не би постъпил по-различно, ако ролите бяха разменени. А ето че сега, за да отмъсти за честта, той я бе отнел от жената, за която вече също трябваше да отговаря.

Сега тази мъст горчеше в устата му. Ролф смачка листовете и ги захвърли на другия край на стаята. Един ням вик „Не!“ разцепваше съзнанието му. Закри лице с ръцете си и почувства мокрите следи, набраздили скулите му. Сълзи. Това не беше се случвало от нощта, в която родителите му загинаха.

Само с няколко добре подбрани думи върху хартията, неговата братовчедка бе успяла да превърне в пепел гордостта му и съзнанието му за цел и смисъл на живота.

Какво щеше да прави сега?

 

 

Сибил знаеше какво трябва да направи и пусна в действие своя план. Когато приключи урокът й при Тадж, тя изпрати съобщение на Бран, в което написа, че би желала да поязди покрай брега и питаше дали той би я придружил, тъй като се налага да обсъдят един въпрос.

След малко го намери в двора готов, с оседлани коне. Веднага излязоха през портите и като пришпориха конете в бърз, игрив галоп, се отправиха към океана. След като изминаха така няколко мили, Сибил дръпна юздите на своя кон и даде знак, че иска да спрат.

Бран, който беше голям джентълмен, й помогна.

От дългата й плитка се бяха измъкнали няколко немирни кичура. Тя спокойно ги вплете отново, за да не изглежда толкова разрошена.

— Вярвам, ще ми простиш, ако пооправя малко косата си?

Той се усмихна пленително и каза:

— Разбира се, господарке. Направете каквото трябва.

— Ела — повика го тя с ръка. — Седни до мен, моля те.

Бран изпълни молбата й, избра си място върху пясъка и се загледа в далечния хоризонт. Досещаше се, че тя умишлено се бави, за да спечели време, и очевидно се мъчеше да се успокои, за да започне разговора.

Но как да повдигне въпроса — размишляваше тя. Може ли човек направо да изтърси, че му трябва помощ, и да очаква след това, че братът на онзи, който я е пленил, ще се трогне от нейните молби? Кое й даваше право да се надява, че нейните доводи ще надделеят над връзките с родния му брат? И все пак трябва да опита, иначе няма никаква надежда.

— Брандъф, прося за вашето снизхождение и няколко мига внимание във връзка с един много належащ за мен проблем. Умолявам ви да не казвате нищо, преди да съм свършила. Имам ли честната ви дума?

Златистокафявите му очи я погледнаха прочувствено.

— Ще изпълня волята ви, лейди Сибил.

— Благодаря — промълви тя тихо.

Откъде ли да започне?

Сибил реши да говори направо по същество, защото разбираше, че не може повече да протака, и рече:

— Необходима ми е вашата помощ — Сибил не можеше повече да седи, трябваше да се движи, за да успокои нервите си. Стана и започна да крачи по пясъка. После изведнъж се завъртя и застана с лице към него. — Вие имате добро сърце, господарю мой…

— Наричайте ме Бран, mas е do thoile.

Тя си преведе наум неговото „ако обичате“ и отвърна:

— Както желаеш. Вече те познавам. Иначе не бих посмяла да се обърна към теб от страх, че молбата ми ще бъде чута от неотзивчиви уши. Бих искала да изпълниш желанието ми и да ми помогнеш да напусна това място.

Тя махна с ръка, за да го накара да замълчи.

— Знам, че това е едно искане, което може би още докато го изричам, е обречено да бъде отхвърлено. Но чувствам, че в името на моето щастие, както и на щастието на брат ти, съм длъжна да потърся твоята помощ — сълзи бликнаха от очите й, но това не бяха сълзите на слабия или страхливия, а на твърдия човек, достигнал до предела на силите си и осъзнал този факт.

— Не може да има истинско разрешение на този проблем, ако не се махна от тук. Кръвопролитието трябва да се предотврати — с всеки изминат миг на Сибил й ставаше все по-студено. Тя обгърна тялото си с ръце. — А едва ли е нужно да ти обяснявам що за човек е Ролф. В него има нещо… — тук тя се поколеба и се замисли доколко трябва да разкрива своите бурни чувства. Реши да рискува и призна. — В него съществува някаква скрита сила, която много лесно привлича хората. Той командва и властва, дори без да го съзнава. И това е част от него също както цвета на косата или на очите му.

Тя отново замълча и отиде до края на брега, където се разбиваха вълните. Загледа се в тях — те прииждаха и се отдръпваха, напред и назад, неумолимо. Водата неизбежно беше там и постоянно оказваше своето въздействие върху пясъка. Как сега да обясни на Бран, че брат му е също като прибоя. Че човек можеше да бъде впримчен в страховитото притегляне на неговата личност и че също като океана това би могло да се окаже фатално за нечия душа, без тя да има никаква друга вина, освен факта, че просто съществува.

Бран стана от пясъка, отиде при нея и й предложи да се приюти в обятията му. Сибил прие поканата му със същата любезност, с каквато й бе направена. Отпусна се в ръцете му и потърси утеха от този мъж. Той се опитваше да разбере думите й, да проумее отчаянието, което прозираше в гласа й. Едно беше ясно — тя не се страхуваше за физическата си безопасност.

— Бран, едничкото нещо, което искам от тебе, е да ме изпратиш невредима при сигурната защита на баща ми, за да се сложи край на това положение. Ще се погрижа да не се случи нищо лошо на твоето семейство. Гарантирам, че няма да има никакви последици от страна на баща ми. Ти само ми помогни да се освободя от тук.

Бран продължаваше да я държи в прегръдката си и започна да я гали по главата, осъзнал, че сега тя му бе толкова скъпа и близка, сякаш бяха кръвни роднини.

— Ще ти дам отговор довечера. Ела — поведе я той към конете, — ще се върнем в крепостта и след вечеря ще ти съобщя какво решение съм взел.

— Да даде Бог то да е най-разумното.

 

 

Не беше нужно Бран сам да търси брат си, защото още щом се върнаха, няколко души му казаха, че Ролф поръчал, ако го видят, да му предадат да отиде в покоите на господаря.

Той изпрати Сибил до стаята й, целуна я нежно по бузата и отиде при Ролф.

— Искал си да ме видиш, братко? — каза Бран, когато влезе при него.

Лицето на Ролф бе строго и доста бледно. Той посочи един стол.

— Днес пристигна още един пратеник.

— От кого?

— От нашата братовчедка, лейди Дувеса, графиня на Деран — продума тихо Ролф.

Бран скочи от мястото си.

— Графиня на Деран? — изуми се той.

— Истина е — заяви Ролф, вдигнал едната си черна вежда. — Каква изненада, а? — той също се изправи. — Май нашата мила братовчедка е голям инат.

— Тя се е омъжила за своя похитител!

— Тя с готовност е станала съучастник в собственото си отвличане. Изглежда, обича този мъж и е решила да го вземе за свой законен съпруг.

Бран се опитваше да осъзнае думите на Ролф. Ледени тръпки го побиха, когато проумя последиците от всичко тока.

— Значи отвличането на лейди Сибил е било напразно?

— Май наистина е така, а братко?

— Ще имаш огромен enechlann^[1], Ролф. Деран ще поиска…

— Нищо няма да поиска! — прекъсна го Ролф.

Бран го погледна озадачено.

— Защо мислиш така? Знаеш колко много цени той най-голямата си дъщеря. Сега си морално задължен да изпълниш молбата му.

— Говориш така, сякаш смяташ, че ще му я върна.

— Разбира се, че ще я върнеш — въздъхна Бран.

— Изобщо не се разбира, братко — обърна се Ролф и пристъпи към Бран. — Не съм ли ти казвал вече, че тя е моя?

Бран виждаше, че Ролф говори съвсем сериозно и има намерение да пренебрегне онова, което трябва да извърши и което е правилно. „Боже мой — каза си той, — Ролф все още предпочита да не мисли за истинската причина, поради която не може да я пусне.“

— Бран, не се тревожи за това, то е моя грижа. А ти си имаш други работи, които те засягат повече.

— Какви например?

— Земите на нашата майка в Уелс.

— Е, и?

— Трябва лично да се прегледат. Днес съм уредил всичко. Един кораб ще тръгне от тук след два дни.

— Значи искаш да ме прогониш от тук? — обвини го Бран.

— Да те прогоня? — изсмя се Ролф. — Разбира се, че не. Просто вече е време да поемеш задълженията си във връзка със земите, които нашата майка ти завеща.

— Точно сега ли трябва? — златистокафявите очи на Бран се присвиха подозрително.

— Смятам, че е разумно.

Бран замълча и се замисли.

— Нека бъде волята ти, Килрун — усмихна се той.

— Какво? Нямаш възражения, а мили братко? — прониза го Ролф с поглед.

— Биха били напразни. Ти и без това ще постигнеш своето. То е твое право, щом като си Килрун. Моето противопоставяне би ли променило решението ти? — Бран килна глава на една страна и погледна въпросително. — Едва ли.

— Ще очаквам да ми пратиш вест веднага, щом като пристигнеш. Можеш сам да си избереш кой да те придружава — Ролф отиде до бюрото си, отвори едно чекмедже и потърси документите и описа на имуществото. Най-отпред върху бюрото се виждаше писмото от Дувеса, което не бе дал на Бран да прочете.

Това разпали любопитството на по-малкия брат и той твърдо реши лично да види какво бе написала тяхната братовчедка. Пристъпи напред към бюрото и докато Ролф се бе обърнал, мушна бележката в джоба си.

— Искам да прочетеш това, Бран — каза Ролф и се завъртя с лице към брат си. — Ако имаш някакви въпроси преди заминаването си, можем да ги обсъдим.

Брандъф пое дебелата счетоводна книга и купчината документи, които пъхна в кожената обвивка.

Някой почука на вратата и попречи на по-нататъшния им разговор. Влезе Сайобан със съобщение за Ролф.

— Чиракът на златаря пристигна и донесе известие за вас, господарю. Каза да ви предам, че вашата поръчка е изпълнена и че когато ви е удобно, можете да отидете, за да видите дали сте искали точно това.

— Кажи на момчето, че ще бъда там малко по-късно.

— Поръчал си нещо при златаря? — попита Бран, когато Сайобан ги остави сами.

Ролф се усмихна загадъчно.

— Да. Знак на уважение към един човек — той не пожела да каже нищо повече.

— Ами Дувеса? Не трябва ли да й дадем tinal?

Ролф разбираше, че брат му имаше предвид обичая, при който приятелите на младоженката дават сватбен подарък на младоженеца. Той служеше като допълнение към зестрата на булката, а тъй като Дувеса нямаше близки приятели, тогава тяхно задължение беше, при нормални обстоятелства, да се погрижат за това. Но Ролф също така осъзнаваше, че когато една жена се омъжи извън своя род, тогава младоженецът изплащаше възнаграждение на нейния баща или както бе в този случай — на най-близкия роднина — мъж, който има права на настойник. Това се наричаше linnscra и обикновено се състоеше от движимо имущество.

— Мислиш ли, че Деран ще зачете нашите обичаи?

— Тъй като те не са негови и по всяка вероятност дори не знае за тях, сигурно няма — отвърна Ролф. — Но все пак това не е извинение за нас да не уважаваме собствените си нрави.

— А ти наистина ли вярваш, че той ще приеме нещо? Връщането на дъщеря му ще бъде първата крачка.

— Не! — изкрещя Ролф и стовари юмрук върху малката масичка, която му служеше за бюро. — Сибил е моя. Не искам да чувам повече за това ясно ли е?

„Божичко, Бран — питаше се той, — да не мислиш, че все още не разбирам какво съм извършил? И онова, което вече не мога да върна назад?“

Бран кимна с глава и излезе, забързан към своята стая, за да успее да прочете писмото от Дувеса, преди Ролф да открие, че то липсва.

Прочете съдържанието му със свито сърце и взе решение — трябва непременно да каже на лейди Сибил какво пише в него.

Бран знаеше, че Ролф управлява своите владения като кралски пфалцграф — беше човек, свикнал сам да ръководи, сам да господства, според собствените си правила и разпоредби. Ето такъв беше Ролф. Обаче Бран вярваше, че дори и неговият обожаван брат трябва да се преклони пред нещо по-висше от собствената му воля. Всеки достоен мъж би трябвало да се научи, че съществува достойнство по-висше от неговото.

Бран се бе изправил пред една дилема с дълбоки и трайни последствия. Сибил го бе помолила за помощ. Да й съдейства, значеше да измами доверието на своя брат, на своя род, на своя граф. За да спаси една болка, трябваше да причини друга и като извърши това, да рискува да изгуби положението си, дома си и което е още по-важно — любовта на брат си.

„О, Боже! — обърна се той към Всевишния. — Как да постъпя? Какъвто и избор да направя, ще загубя.“ Бран удари с юмрук по орнаментирания дървен стълб на кревата така силно, че нарани ръката си, но пренебрегна физическата болка, защото душевната бе по-силна.

„Дано брат ми намери сили да ми прости онова, което съм длъжен да извърша. И аз имам чест и доблест като него и трябва да направя каквото сметна, че е правилно.“

Един временен престой при уелските му роднини може да се окаже доста благоразумно решение. Не се самозалъгваше, че взаимоотношенията с брат му няма да бъдат разстроени от деня, в който задейства своя план. И въпреки това той ще поеме риска заради всички тях, но най-вече заради Ролф и лейди Сибил.

Дай боже това да не е грешка, която да доведе до разруха, вместо до възкресение.