Гейл Линк
Прегръдката на вълка (2)

Първа глава

— Одри! Клер! Къде сте?

Сибил Фицджералд претърсваше парка около централната кула. Знаеше, че нейните сестри близначки обичат да играят сред цветята в градината на майка си. Сибил също харесваше градината, но по друга причина — тук тя се чувстваше по-близо до майката, която все още й липсваше, макар Маргарет Фицджералд да бе умряла преди осем години заедно с току-що родения си син.

Градината бе място за уединение, където Сибил често търсеше минутка отдих, след като привършеше със задълженията си на стопанка на именията и замъците на баща си. От всички бащини имения, някои от които получени за заслуги към Йоркската корона, тя особено много харесваше този сравнително малък замък в Ирландия.

Баща й — Хю Фицджералд, граф на Деран — бе предвидил това място да стане собственост на Сибил и още на миналия й рожден ден й го бе прехвърлил. Сега това бяха нейните градини, нейните хора, нейното наследство. Законна собственост за нейните потомци. Сибил докосна лекичко меката вълнена дреха на кръста си. На двадесет години тя отдавна бе преминала възрастта за задомяване — нямаше деца да дърпат полите й, нито пък очакваше скоро да се сдобие със собствена рожба.

Предишните усилия на баща й да я омъжи не се бяха увенчали с успех. Но той бе готов на отстъпки и понеже се стараеше да угоди на най-голямата си дъщеря, беше й обещал, че тя ще се венчае за мъжа, когото сама избере.

Това условие много тежеше на Сибил, особено в този ден, когато се готвеха да отпразнуват сватбата на личната й прислужница и един от конярите на баща й. Алис беше щастлива и сияеше изпълнена с любов към бъдещия си съпруг.

Сибил зърна крайчеца на рокля с цвят на залязващо слънце и дочу кискане, което безпогрешно издаде къде се криеха двете сестри.

— Ако не дойдете веднага, обещавам, че и двете ще бъдете изпъдени в стаите си, когато започне празненството. Изобщо няма да ви се разреши да участвате в сватбените тържества.

Кискането изведнъж спря и двете близначки се появиха иззад един огромен жив плет.

— Ние само си играехме с Уилям, това е всичко, Сибил — каза Клер.

— Точно така — потвърди Одри. — Уилям обеща да ни покаже съкровище — прибави тя с цялата надменност, на която бе способна за своите четиринадесет години, — но той ни показа само някакво си старо оръжие, което намерил и успя да си открадне целувка от Клер.

Клер възнагради сестра си със силно смушкване в ребрата, задето бе издала тази тайна.

Сибил сдържа усмивката си и я подпита:

— Вярно ли е?

Клер се изчерви и заби поглед в земята. Русата й коса, обикновено сплетена, сега падаше свободно. Сибил забеляза, че и двете й сестри физически заприличваха все повече на жени и промените в телата им ставаха по-очевидни, особено през последните няколко месеца, но въпреки това и двете бяха емоционално неукрепнали и твърде млади, за да се привързват към момчета. Прислужникът Уилям трябваше да бъде наказан, а Клер и Одри — да бъдат предупредени, че тяхното добро име не може да се петни така лекомислено.

Сибил си даде сметка, че е необходимо да проведе един дълъг разговор с тях. Разбира се, би могла да пренебрегне задълженията си и да не запознае близначките с тяхното място в обществото, и най-вече с факта, че имат късмета да им позволяват да останат деца по-дълго, отколкото повечето момичета на тяхната възраст. Но Сибил, която ги бе отгледала, обичала и предпазвала, като че ли прекалено дори, сега бе длъжна да поговори с тях. Може би довечера, или още по-добре утре, когато приключи сватбеното тържество.

— Роклите ви са изцапани от тревата. Хайде вървете вътре да се преоблечете, иначе ще пропуснете церемонията.

Одри тръгна със Сибил и попита:

— Татко ще се върне ли за сватбата?

Сбърчила чело, Сибил отвърна замислено:

— Не, Одри, баща ни има работа.

— За краля ли? — попита Клер със страхопочитание.

— Предполагам — рече Сибил, макар да не бе съвсем сигурна. Усещаше, че нещо не беше наред. Обикновено баща им й се доверяваше. Но този път й бе оставил само един пергамент с набързо написана върху него бележка, че трябва незабавно да замине за Англия, без да съобщава никакви подробности. След заминаването му не пристигнаха известия от него. Това не бе обичайно за Хю Фицджералд, който споделяше с нея винаги, когато кралски дела го откъсваха от семейството му, независимо за колко време. А сега бяха изминали две седмици без никаква вест от графа и Сибил се тревожеше. Човек не можеше да се издигне на такъв пост като този на баща й, без да си спечели врагове, особено от Ланкастърския лагер. Тя изключваше възможността за заплаха от страна на съседите. Хю Фицджералд бе кралски шериф и семейството й се ползваше с твърде голям авторитет, за да очакват опасност от тях.

Сибил се усмихна насила, за да прикрие тревожните мисли от сестрите си. Освен това днес бе щастлив ден, нищо нямаше да постигне с притеснения и безпокойство — най-многото да помрачи радостта на Алис.

 

 

— Няма да е трудно да откраднете момичето, господарю.

— Всичко ли е готово?

— Да. Стражите не са на постовете си заради сватбата. Прислужницата на дъщерята на Деран се жени тази вечер. Господарката е дала разрешение за тържеството и вече е започнало голямо ядене и пиене. Сякаш самите небеса са знаели нашите планове и сега ни помагат.

Устните на господаря им, Ролф Далей, се изкривиха в цинична усмивка.

— По-точно казано — самия ад, Олиф.

Тъмните очи на Олиф блестяха развеселено.

— По-добре ще е, ако нормандецът си помисли, че неговата плът и кръв е отвлечена от самия дявол. Ще не ще, ще трябва наистина да претърси дори пъкъла, за да я открие.

— Не, Олиф — отвърна Ролф Далей. — Много скоро ще узнае.

— Ще му кажете ли?

— Да, ще му кажа.

— Защо?

— За да може хубавичко да разбере, че когато посяга на някой от семейството ми е все едно да посегне на мен — усмихна се Ролф отново, но този път това бе усмивка на човек самоуверен, непреклонен в своите намерения. — Добре ще запомни мъжа, отнел честта на дъщеря му, така както той постъпи с моята братовчедка. Графът на Деран трябва да се научи, че с графа на Килрун шега не бива.

— Все още не е късно да промениш решението си — обади се друг глас, който призоваваше към предпазливост.

Ролф наклони глава и стрелна с гневен поглед по-малкия си брат.

— Не е нужно да идваш с нас, ако смяташ, че това е недостойно за теб.

Златистокафявите очи на Брандъф гледаха кротко, защото той обичаше брат си и го почиташе като глава на семейството. И въпреки това се чувстваше задължен да изрази резервите си относно една постъпка, която намираше за безразсъдна.

— Ролф, много добре знаеш, че те уважавам и ще се подчиня на твоите желания. Но представяш ли си какво зло ще причиним на жената, която смятаме да отвлечем. Тя не е направила нищо лошо.

— Но тя е дъщеря на баща си — отвърна Ролф. — И това е достатъчно.

Един мъж се приближи и всички млъкнаха. Ролф опря нож в гърлото му и попита:

— Всичко наред ли е?

Мъжът се задави от страх и кимна. Ролф го пусна.

— Отлично. Време е да тръгваме.

— Господарю — задъхано рече мъжът, — все още не сте ми платили.

Ролф махна с ръка и даде знак на Олиф, който извади кесия с пари и я хвърли на селянина. Той прибра кожената торбичка и изчезна в нощта.

— Доверявате ли се на такива като него, господарю?

Ролф изсумтя:

— Разбира се, че не. Точно затова изпращам и теб да наблюдаваш, Олиф. Човек, който изменя на своя господар, би се продал отново.

— Тогава не е ли по-разумно да се отървем от него, вместо да му позволяваме да се облагодетелства? — предложи Олиф.

— Не — гласът на Ролф беше спокоен, — той ще свърши много добра работа. Когато Деран се върне, този тип без съмнение ще му каже кой е откраднал дъщеря му и ще очаква да бъде възнаграден за това. Представи си само, гордият граф да плати на човек, който го е предал! Много точен удар, не смяташ ли?

Всички се засмяха, с изключение на Брандъф Далей. Той тихо отправи молитва към Бога.

 

 

Шумът от веселбата неясно отекваше в стаята на Сибил. Тя стоеше край прозореца, загледана в нощното небе. Цареше пълен мрак, ненарушаван от лунна светлина. Усети милувките на хладния въздух по кожата си и вдъхна дълбоко. Прокара гребен от слонова кост през лъскавите кафяви къдри, които разпуснати стигаха до коленете й.

Шумолене откъм леглото й я накара да извърне глава, но видя, че сестра й Клер само се е размърдала. Близначките бяха твърде развълнувани тази вечер, за да си легнат в собствената стая, затова им бе разрешила да споделят широкото й легло. Но и самата тя бе доста неспокойна, за да може да заспи, и предпочиташе да съзерцава звездите, пръснати по небето като хиляди скъпоценни камъни върху кадифе.

Тъкмо когато се навеждаше да духне свещта, за да се върне в леглото си, забеляза, че вратата на стаята лекичко се открехва.

Преди да успее да се пресегне за камата си, вратата се разтвори широко и вътре нахълтаха няколко мъже с извадени оръжия. Изплашена за сестрите си, Сибил преглътна писъка, които се надигна в гърлото й. Може пък и да не забележат двете спящи момичета, сгушени в кожените завивки на леглото й.

Мъжете бяха трима. Всичките бяха високи, поне това можа да прецени. Със сигурност не бяха от нейните хора. Единият пристъпи към нея. На слабата светлина от свещта проблясваше острие.

— Ето тази, която търсим.

В полумрака на стаята, лицето на човека, който изрече тези думи, имаше суров и горд вид, като лице на войн. Обзе я ужас, но не биваше да се издава. С един сигурно би могла да се справи и да спаси честта си, но не и с трима. Трябваше да запази спокойствие и хладнокръвие.

Сибил остана прикована на мястото си. Само с дясната ръка едва помръдваше и внимателно търсеше камата зад гърба си.

Ролф забеляза лекото движение, сграбчи жената и опря ножа си в гърдите й.

През нощницата Сибил усети острия връх на оръжието до тялото си. Беше толкова близо до мъжа, че долавяше мириса на коне и кожа, който идваше от него. В стаята все пак бе много тъмно, за да може ясно да различи чертите му или да види какво правят другите двама.

Допирът на огромна ръка до плътта й я накара да потрепери цялата.

— Стой мирно, иначе ножът ми може да пусне кръв — грубо прокънтя в ухото й плътният му глас.

Сибил застина неподвижна. Ръката бавно продължи по тялото й, като обгръщаше в шепи издатините и плавно се плъзгаше по вдлъбнатините.

— Ставаш — отбеляза загадъчно непознатият.

Говореше английски с акцент. Тя разпозна местния ирландски диалект — вероятно нападателят й бе от размирното западно крайбрежие.

Ролф махна с ръка към купчината кожи върху леглото.

— Вземете една за нея.

Сибил подскочи уплашено. Ножът разкъса плата и я поряза. Страхът й наистина бе оправдан, защото в същия миг близначките се сепнаха и се събудиха.

Мъжете погледнаха слисано и се втурнаха към момичетата, като се мъчеха да удържат мятащите се тела и да запушат устите, които се готвеха да нададат писъци.

— Кажи им да мълчат — заповяда Ролф, като заедно със Сибил се придвижи към леглото, където Олиф държеше Одри, а Брандъф се бореше с Клер, но преди да успее да я усмири, тя го ухапа по ръката.

Сибил заговори на френски и нареди на сестрите си да се престорят, че не разбират английски, да кротуват и преди всичко да не правят и да не казват нищо.

— Какво каза? — изръмжа гърлено Ролф.

— Само да стоят мирно — излъга тя смело. — Мои братовчедки са, току-що пристигнаха от Нормандия на гости.

Брандъф погледна Ролф озадачено. Накани се да си отвори устата, но Ролф го изгледа предупредително и той млъкна.

— Това ли е всичко?

— Да — отвърна тя тихо.

— Ще останат тук — нареди Ролф. — Вържете ръцете и краката им — но като видя предизвикателния, разярен поглед на момичето в ръцете на Бран, добави: — И устата! — заповедите бяха дадени на галски.

Ролф забеляза обърканото изражение на лицето на Сибил. „Много добре — помисли си той. — Ето че и аз знам как да си го върна и да ви държа в неведение.“

— Какво искате? — попита Сибил.

— Справедливост — бе тайнственият и неясен отговор на Ролф.

Бран и Олиф приключиха с връзването на момичетата и изчакаха Ролф и пленницата му.

Сибил забеляза ужаса, изписан по лицата на близначките. Каквото и да й се случеше, сестрите щяха да бъдат пощадени, поне докато тя се подчинява на непознатите. Тя потисна вътрешния си порив да се бори и позволи на мъжа да наметне раменете й с меката кожа, и да я изведе от стаята.

Мозъкът й заработи усилено — мъчеше се да открие причина за това отвличане. Явно бе, че планът им не е просто да я изнасилят, защото ако искаха, можеха да го направят в собствената й стая. Присъствието на сестрите й едва ли щеше да ги смути. Светлинките от свещите, които все още мъждукаха в салона й позволиха да забележи, че това бяха хора, на които не им се налагаше да крадат. Макар и наметнати с кожени плащове, мъжете носеха бижута твърде скъпи за хора от простолюдието.

Тогава защо?

 

 

Сибил имаше чувството, че са яздили цели часове. Беше се вдървила и всичко я болеше от натиска на ръцете на водача върху нея. Всяка миля я отнасяше все по-далеч от надеждата за помощ и от хората, които познаваше. Спряха само веднъж, да сменят конете. Глад свиваше стомаха й, жажда гореше пресъхналите й устни. Скоро щеше да се зазори, но все още се усещаше нощния хлад и Сибил трепереше под кожената наметка. А мъжът все по-силно я притиска към себе си…

Кой бе той и защо постъпваше така с нея? Какво искаше? Справедливост. Бе казал само, че е дошъл да търси „справедливост“. Но за какво? И за кого?

 

 

Жената беше премръзнала. Ролф усещаше това по треперещото й тяло и я притисна още по-силно в обятията си. Дясната му ръка бе здраво мушната под закръглената издутина на непристегнатите й гърди. Тялото му се изопна. Косата й излъчваше аромат на сандалово дърво. Беше я накарал да я сплете, докато сменяха конете.

Не бе проронила нито дума, само мълчаливо го укоряваше с поглед. Очите й имаха цвета на бурно море.

Деран поне е успял да възпита потомството си в храброст, завистливо призна пред себе си Ролф. Дори и момичетата, след първоначалния опит да избягат, се подчиниха на заповедите, без да трепнат. Ролф уважаваше смелостта, особено при такива случаи. Нямаше да има никаква тръпка, ако трябваше да покорява някоя хрисима женичка, която се страхува от собствената си сянка. Докато е в ръцете му, тази жена ще е истинско предизвикателство за него.

— Слизай от коня — заповяда Ролф на Сибил.

Тя се свлече от седлото и се опита да изпъне схванатите си крайници.

— Пий — изкомандва рязко той.

Сибил се пресегна за кожения мях. Идваше й да го захвърли в наглата му физиономия, но прецени, че не е много разумно. Докато й се удаде да избяга, трябваше да бъде съобразителна и предпазлива.

— Стига! — мехът бе изтръгнат от ръката й. Главатарят го надигна и дълго пи.

Слънцето вече се беше издигнало високо и Сибил виждаше мъжете съвсем ясно. Двама бяха облечени в груби дрехи и все пак като че ли всички принадлежаха към по-висша класа, отколкото показваше облеклото им — особено мъжът, когото тя считаше за водач на групата. И въпреки това у него нямаше и следа от изтънчени обноски, по-скоро изглеждаше силен, упорит и необуздан — човек, който се чувства като у дома си сред дивата природа.

Тук не се виждаха приятно заоблените зелени хълмове около замъка Деран. Пейзажът бе суров, истинска пустош, в която непрестанно брулеше вятър. Във въздуха се усещаше мирис на море.

На възраст единият от мъжете беше поне колкото баща й, реши Сибил, като съдеше по линиите, набраздили лицето му. Другите четирима бяха по-млади, на не повече от тридесет, предположи тя. Най-младият вероятно бе колкото нея.

Сибил прецени, че сигурно бе роднина на водача. И двамата бяха високи — по-високи от повечето мъже, с които бе свикнала, и двамата бяха широкоплещести, макар че по-възрастният като че ли беше по-едър. Лицата и на двамата сякаш приличаха на това място, макар че по-младият не изглеждаше чак толкова почернял и загрубял. Лъскавата му коса, тъмна като оникс, се спускаше гъста и плътна. Единствено в очите тя забеляза разлика между двамата мъже. Не беше само нееднаквия им цвят, а по-скоро начина, по който гледаха на света. В зелените очи на по-големия долови безмилостност, гордост и желязна воля, бляскавите златистокафяви очи на по-младия излъчваха преданост, храброст и дори малко благородство.

Може пък той да се окаже ключа към нейното освобождение…

 

 

Ролф отново подвикна на галски. Откакто напуснаха владенията на Фицджералд, винаги използваше родния си език, когато издаваше заповеди на своите хора. Толкова по-добре — тъкмо щеше да остави тази чужда все така объркана.

Качи се на коня и зачака да повдигнат Сибил, за да я поеме в ръцете си. Бран забеляза умореното му изражение и предложи:

— Ако искаш, тя може да язди с мен, братко.

— Не. Дъщерята на Деран е моя — сряза го Ролф.

— Не оспорвам твоите права, просто питах дали не желаеш да бъдеш освободен от бремето да водиш жената — отвърна Бран.

Ролф се наведе и постави ръка върху рамото на брат си.

— В такъв случай, благодаря ти за загрижеността, но предпочитам да държа жената при мен. Плячката е моя, затова сам ще си я отнеса до леговището. Повдигни я!

Бран изпълни нареждането на Ролф и забеляза неразбиращото изражение по лицето на жената. Тактиката на брат му да я държи в неведение действаше много успешно.

Сибил отново почувства възпиращата сила на мускулестата ръка, която се плъзна под гръдта й. Досега никой мъж не я бе докосвал така интимно. Усещаше, че той съзнава това и че го прави нарочно, като по този начин й се надсмиваше, а тя не можеше да си го върне.

Изведнъж отегчението й се изпари и се смени с твърдата решимост да вземе надмощие и да не позволи никаква проява на слабост пред този мъж.

Изкачваха се все по-нагоре по каменистите хълмове, мирисът на море ставаше все по-осезаем. В далечината върху един хълм успя да различи очертанията на огромен замък, обърнат към морето. Обгърна ги мъгла и отново й стана студено.

Откъм замъка някой извика и грамадният като мечка мъж, който яздеше до водача, му отвърна. Вратите на централната кула се отвориха, групата влезе и бе посрещната от насъбралите се хора във вътрешния двор.

Сибил бе предадена в ръцете на мечока, който я хвана здраво през кръста.

Ролф хвърли юздите на едрия сив жребец към чакащия коняр и слезе от коня. Лукава усмивка пробяга по лицето му и още повече смрази Сибил, както и думите, произнесени на перфектен френски.

— Добре дошли във Вълчата бърлога, лейди Сибил. Позволете ми да ви се представя. Аз съм вашият домакин Ролф Далей, граф на Килрун. На вашите услуги, лейди — така както, несъмнено, и вие ще бъдете на моите.