Гейл Линк
Прегръдката на вълка (17)

Шестнадесета глава

Клер и Одри седяха на масата и чакаха баща си и неговата съпруга. Разменяха си неспокойни погледи и се чудеха, какво ли ще им донесе предстоящата среща. Бяха се изкъпали, починали, преоблекли и разговаряха за онова, което следваше да се случи.

Едно селско момиче, временно назначено на служба, подаваше час по час глава през отворената врата и нетърпеливо поглеждаше кога ще се зададат графът и графинята, което бе знак, че трябва да започне да сервира. Тя добре разбираше, че ако това бе по-официален прием, щеше да има един или дори няколко пажа, които да вършат възложената й работа. Но по настояване на графа, тъй като той рядко беше в дома си, правилата бяха по-свободни и се наемаха допълнителни работници.

— Защо ли се бавят толкова? — попита Клер, като сучеше ръце и подръпваше пръстена на кутрето си. — Стоим тук от цели двадесет минути.

Одри се усмихна спокойно.

— Само малко повече от пет минути, Клер.

Клер я погледна начумерено.

— Сигурна ли си? Наистина ми се стори много повече — тя бутна назад широкия стол и си наля още една чаша вино с подправки. — Май ще се наложи да изпратя някой прислужник да види, защо се бавят.

— Няма да е нужно, дъще — долетя откъм вратата плътният глас на Хю Фицджералд. Той въведе за ръка Дувеса О’Нийл Фицджералд, графиня на Деран.

Специално за случая Дувеса бе сметнала за необходимо да облече нещо, което да напомня коя е и от какъв род произхожда. Вместо обикновените дрехи, които носеше преди малко, тази вечер тя бе избрала копринена рокля в наситен виненочервен цвят, украсена с хермелин. На шията, ушите и пръстите й блестяха рубините на семейство О’Нийл. Те изпъкваха на фона на кожата й като капки кръв, уловени в чашки от злато. Гъстата й коса бе прибрана назад със златна диадема и се спускаше по гърба й на разкошни вълни чак до коленете.

Хю усмихнато поведе Дувеса към мястото й на масата. Неговата съпруга беше горда и това й отиваше. Според него нито една древна ирландска кралица не бе притежавала такава красота и изисканост. Хю смяташе, че името й също й подхожда, защото на ирландски то означаваше „тъмна красавица“. Тя стисна ръката му, преди да го пусне, и той усети напрежението й.

Хю нареди на навъртащата се наоколо прислужница да започнат.

— След като ни сервират и останем насаме, ще поговорим.

Всички на масата останаха смълчани, докато момичето на име Друцилия редеше пред тях блюда, отрупани с храна. В едното имаше печен заек, от друго се показаха няколко тлъстички петли, поръсени с подправки и полети с вино, в трети поднос пък бяха поставени различни видове риба. Край купа смокини се нареди голям съд с орехи, лешници и фъстъци. Дебело парче сирене с ябълки по края запълваше друга чиния. В две глинени кани бяха сипани напитките — бира и фламандско вино. Полираната маса в трапезарията се изпълни.

Хю направи знак на Друцилия да ги остави сами, щеше да я извика, когато им потрябва. Тя се поклони и излезе заднишком през вратата.

Всички започнаха да се хранят. На масата се възцари пълно мълчание, ако не се смятаха откъслечните вежливи покани: „Още едно късче от петела, моля“, „Би ли ми подала сиренето, ако обичаш“, „Ще желаете ли смокиня?“, „Още една порция риба?“ — любезни, учтиви общи фрази, които прикриваха кипящото напрежение.

Най-сетне Хю избърса плътните си устни с ленена кърпа, обшита накрая с дантела. После бутна чинията си настрана.

— Искахте обяснение за случилото се — започна той, като присви очи и погледна проницателно дъщерите си, но те дори не трепнаха. После извърна глава към жена си, пресегна се, взе ръката й в своята и я доближи до устните си. — Лейди Дувеса и аз се влюбихме. При нормални обстоятелства щях да се свържа с нейния родител или настойник и да направя нужните приготовления за уреждане на брачното споразумение. Обаче нейният братовчед, графът на Килрун, имаше други планове за нея. Той не би дал съгласието си тя да се омъжи за англичанин — лицето на Хю придоби изражението на човек, който, веднъж взел решение, остава твърд и непреклонен. — Чрез моя план смятах да спестя на съпругата си излишни усложнения — продължи той. — Едно отвличане щеше напълно да я освободи от вина. Нито за миг не съм помислял, че Ролф Далей ще реши да…

— Да обърне собствената ти стратегия срещу теб самия, татко — подигравателно подметна Клер.

Лицето на Хю придоби по-строг вид, а устните му се превърнаха в зловещ щрих върху него.

— Не, Клер, не съм предполагал, че той ще поеме такъв риск. Смяташ ли, че бих изложил на опасност някое от децата си, ако подобно нещо беше минало през ума ми — повиши той тон, изпълнен с мъка. — Да не мислиш, че не изпитвам угризения, задето заради собствените си постъпки изгубих моята Сибил? — той удари с юмрук по масата и чашите и чиниите задрънчаха.

— Толкова ли нямаше търпение да легнеш с тази дама, та не помисли за нищо друго? — укори го гневно Клер.

Хю скочи от стола, но Дувеса го сграбчи за ръката и проплака умолително:

— Недей, Хю, моля те!

— Пусни ме, Дувеса! — извика той и се изправи срещу дъщеря си с неумолимо лице. — Нагло момиче! Как смееш да съдиш баща си? Веднага се извини на моята съпруга!

Клер се обърна към лейди Дувеса:

— Най-смирено моля за извинение. Не исках да изразя неуважение към вас — рече тя и стрелна баща си с предизвикателен поглед.

— Знам, че не искахте да ме обидите, Клер. Всички ние сме доста разстроени от отвличането на сестра ви. И може би заради болката, езикът ни е малко по-остричък — успокои я Дувеса, макар че сърцето й се късаше, като гледаше колко много страдат всички. — Може би аз съм виновна донякъде, защото не помислих предварително, че моят братовчед Ролф би отишъл толкова далеч, при упражняването на своята власт като глава на нашия род — тя потърси с поглед лицето на съпруга си. — Бяхме решили да се оженим, без да може да се поставят никакви пречки пред нашия съюз за в бъдеще и за тази цел трябваше да се венчаем в Англия, а вашият крал да бъде свидетел. Ето, толкова просто, но и толкова сложно е всичко — тя замълча и отпи глътка вино, за да накваси пресъхналите си устни.

Хю забеляза този жест и преглътна с мъка. Неговият гняв към Клер бе резултат от собственото му чувство за вина. Дори и сега той желаеше съпругата си с всепоглъщаща страст, която се задълбочаваше и засилваше с всеки изминат ден. Самотата, която го бе обзела, заради отказа от блажената наслада от тялото й, разяждаше душата му до болка. Като войн той познаваше въздържанието, знаеше какво значи да искаш, но да потискаш желанието си и да се успокояваш с други развлечения. Но тази болка от самоограничението след съвсем скорошните сладостни удоволствия бе по-силна откогато и да било. Тя можеше да се сравни единствено с чувството му за вина, след отвличането на дъщеря му.

— Никога не сме помисляли дори, че като отвърнем на повика на любовта, ще навредим на някой друг. Нито Хю, нито аз сме го желали. Повярвайте ни.

Одри скочи от мястото си и обви ръце около крехките рамене на Дувеса.

— Скъпа господарке и майко, никой не може да те вини, задето си следвала повелята на сърцето си — тя целуна Дувеса по бузата. После се хвърли към Хю, за да потърси силата на бащината прегръдка. Вдигна към него очи, изпълнени с надежда. — Негова милост ще ти помогне в твоя опит за връщане на сестра ни, нали?

— Очаквам отговора му на моето писмо, скъпа дъще — отвърна Хю и силно я прегърна. Колко различни бяха двете момичета, макар да са сестри, помисли си той. Одри бе мила, нежна, съчувствена, спокойна и кротка по душа, но не такава бе неговата пламенна Клер, която беше буйна и пряма, безцеремонна, но и великодушна. Винаги му бе чудно как е възможно да създаде три толкова различни момичета като своите дъщери.

— Негово Величество кралят ще удовлетвори ли твоята молба? — попита Клер.

— Трябва — отвърна Хю. И все пак в сърцето си бе убеден, че при неговия крал не съществува никакво „трябва“, освен ако то не е изгодно за самия него. — Не се безпокойте, ще върнем Сибил. Ако се наложи, ще вдигна на крак собствените си войски.

— И ще го съсечеш негодника — разгорещи се Клер, — макар че бързата смърт е твърде малко наказание за него.

— Не бой се, Клер. Когато този килрунски вълк падне в ръцете ми, ще проклина деня, в който е посегнал на моята плът и кръв.

Дувеса долови злобата в тона на своя съпруг и мислено се помоли планът й да се осъществи.

 

 

Вечерята отдавна бе приключила и близначките си бяха легнали. Дувеса крачеше напред-назад из спалнята си. Предстоеше й да съобщи на Хю за пътуването на нейната лейди Изолт и да пусне в действие своя план. Но той бе решил да говори с ординареца си и още не се беше качил горе. Тя нервно потри ръце. Вече нямаше връщане назад. Каквото ще да става! Добро или лошо, тя трябваше да го осъществи!

 

 

До лакътя на Хю стоеше почти пресушена бутилка вино. Заедно със сър Джон бяха съставили планове как да върнат дъщеря му. Обичайното спокойствие на Хю при подготовката за битка се превърна в нервна напрегнатост, когато обсъждаше това нападение. Винаги бистрият му ум, сега бе замъглен от съмнения относно безопасността на дъщеря му. А обикновено той беше хладнокръвният водач в битки и умееше да прецени всяка ситуация по най-изгодния за краля и войската начин.

Чу, че вратата на библиотеката се отваря. На прага застана Дувеса и надникна вътре.

— Заповядай, Дувеса — каза тихо той.

— Налага се да разговарям с вас, съпруже мой.

Хю придърпа един стол.

— Седни. Говори — рече той уморено.

Погледът на Дувеса се плъзна към празното шише, когато той се наведе към нея, я лъхна миризма на вино. Съпругът й не пиеше просто така, за да прави нещо. Той водеше умерен живот. Или поне така беше преди. Дувеса копнееше да притисне красивата му глава към гърдите си и да го увери, че всичко ще се оправи и равновесието в техния живот ще се възстанови. Тя примижа, за да преглътне сълзите, които напираха и щяха да разкрият съкровените й чувства. Трябваше да се задоволява единствено със спомените си, докато разногласията между тях се изгладят и съпругът й отново се завърне в сигурното убежище на нейната любов, както и тя да намери покой в прегръдките му.

— Една от моите придворни дами — Изолт — желае да се завърне в Ирландия, господарю. Казах й, че ще удовлетворите молбата й и ще й осигурите придружител.

Хю притвори сините си очи, гъстите, къси червеникавокафяви ресници се откроиха на фона на кожата му. Той събра длани и допря върховете на пръстите си, Дувеса жадуваше да погали нежните златисти косъмчета, които бяха осеяли опакото на ръцете му, и да докосне с език бледите лунички, с които природата го бе дарила. Нито Клер, нито Одри бяха наследили тази черта, само Сибил, но не в такава степен, че да придобие цвета на неговата кожа.

— Ще изпълня волята ви, моя лейди. Кажете й да се приготви за отпътуване утре призори. Ще съобщя на сър Джон, за да направи нужните приготовления.

Хю се накани да стане, но точно в този момент вратата рязко се отвори и се появи сър Джон.

— Простете, господарю, но писмото, което очаквате, току-що пристигна.

Хю пое дебелия свитък с английския кралски печат отгоре и разчупи восъка. Очите му бързо преминаха по редовете. Кръвта от лицето му постепенно се отдръпна, а после яростта отново възвърна цвета му.

— Проклет да си Нед! Мътните да те вземат дано! — изкрещя Хю, без да се замисля, че думите му може да се възприемат като изменнически от нечии уши. Но той не беше в състояние да се тревожи за подобни дреболии. Захвърли листовете на бюрото и пое дълбоко въздух.

— Какво пише твоят крал, любов моя?

Хю извърна глава към нея — изражението му бе ужасяващо. И преди го бе виждала ядосан, но този път яростта му бе примесена с унижението, което изпитваше върху себе си.

— Вземи. Прочети приятелските му думи — презрително просъска той, взе листовете и ги захвърли към нея. — Чети на глас, та да може и сър Джон да чуе колко много ме обича моят крал, на когото служих вярно през всичките тези дълги години. Чети — продължи той с дрезгав, дразнещ тон — и виж на какво благоразположение се радва Деранският граф, от страна на своя верен господар.

Дувеса вдигна пергамента и зачете на глас посланието, написано лично от ръката на Едуард IV.

Скъпи лорд Деран,

С мъка на сърцето трябва да ти съобщя, че след внимателно обмисляне на ситуацията реших да отхвърля молбата ти за изпращане на войски както кралски, така и онези, които са под твоя зависимост.

Да се нагърбваме с подобни разходи, само заради една личност е истинско безумие. Разбирам мъката, която вероятно изпитваш, тъй като лейди Сибил е дете, с което всеки баща би се гордял. И все пак онова, което искаш да направя заради нея, може да се окаже във вреда на Англия. Не можем да позволим подобно разточителство, защото организирането на военен поход толкова далеч в пределите на Ирландия би значело да се изложи на опасност животът на твърде много хора.

Говорил съм с моите съветници по този въпрос и вече съм взел решение. Разрешавам ти да преговаряш за нейното освобождаване и ако желаеш, мога да ти предложа посредник, но не мога да ти дам съгласието си да поведеш войски в една враждебна акция срещу този ирландец.

Трябва да знаеш, Хю, че щях да ти съдействам, ако не бях Едуард, крал на Англия. Но сега съм длъжен да мисля преди всичко за това, както и за твоя живот, скъпи приятелю. Ето защо, с кралски указ ти забранявам да свикваш свои хора и да извършваш каквото и да било нападение над килрунската крепост. Освен това си освободен от поста кралски шериф. В случай, че установя нарушаване на моята заповед, твоята титла, както и имуществото ти, ще бъдат иззети в полза на Короната. Ти и цялото ти семейство ще станете политически затворници.

Това може да ти се стори жестоко, приятелю, но чувствам, че ако не постъпя по този начин, ти ще се втурнеш към Ирландия да търсиш този граф на Килрун. Нашата страна не може да подкрепя по-нататъшни политически борби в този момент. Трябва да разбереш, Хю.

Моята кралица и аз ще се молим това положение да се оправи по най-добрия за тебе начин.

— Да се оправи! — извика Хю. — Божичко, как може Едуард да е толкова коравосърдечен? — той смъкна от ръката си един пръстен с несравнима красота — сапфир, вграден в масивна чашка от преплетени златни нишки, и ядно го запрати през стаята. Пръстенът отскочи от стената и падна на пода. — Пикая на твоята любезност, милостиви ми кралю!

Хю сключи здраво ръце и наведе глава — той бе човек, обладан от най-дълбока скръб, разкъсван от верността си към краля и любовта към дъщеря си, раздиран между гнева и болката, че мъжът, на когото бе отдавал цялата си преданост, бе способен да му измени. Беше се опасявал, че Едуард няма да го подкрепи нито с пари, нито с хора, да — беше го очаквал. Но да му каже, че не може да предприеме собствена спасителна кампания заради дъщеря си и че ще бъде лишен от имущество, ако избере този път — това бе рана, която никога не бе помислял, че Нед е способен да му нанесе. Пръстенът, който така злобно изтръгна от пръста си, че чак се поряза, му бе даден преди години от Едуард като символ на неговото благоразположение и открита любов.

Сърцето на Дувеса се раздираше от болка, като гледаше любимият мъж, обзет от такива силни терзания. Тя се зарече, че ще разкъса на малки парченца красивото, на младини лице, на Едуард заради страданията, които причиняваше на любимия й съпруг.

— Какво ще правите, господарю? — попита сър Джон.

Хю се изправи. Сините му очи отразяваха мъчителното решение, което трябваше да вземе.

— Да правя? — учуди се той, прегракнал от вълнение. — Да правя — повтори той уморено, — ще направя каквото трябва, за да предпазя останалата част от семейството си от Лондонската кула, сър Джон. Ще отстъпя пред молбата на моя крал, но нека бъде проклет, задето ми забранява да помогна на най-голямата си дъщеря — пръстите му се свиха в юмруци. — Едуард е страхливец и ме кара да се превърна в безсилна сянка на неговия страх. Затова и заради Сибил аз прекратявам службата си за каузата на Йорк.

— Трябва да съобщим на близначките — обади се Дувеса.

— Да — съгласи се Хю.

— Господарю — започна сър Джон, — ако искате, мога да поведа отряд мъже към замъка на Вълка и да направя опит за спасяване на лейди Сибил така, както бяхме планирали. Може да е трудно, но ще се опитаме да я освободим. Подборът на хората оставете на мен.

Хю стисна рамото на своя верен ординарец.

— Благодаря ти, приятелю, за смелостта, която ми вдъхваш, но колкото и да ми се иска да кажа „да“ на твоето предложение, не мога да изложа на опасност твоя живот и имущество, както и живота и собствеността на хората, които ще събереш.

— Господарю мой, това не е излагане на опасност. С радост ще то направя. Вие, без съмнение, знаете това, нали?

— Да, сър Джон, зная, но Едуард ми е вързал ръцете, защото всички, които ми помогнат, ще бъдат обречени. Не, не мога да искам или да ти позволя това да се случи. Искрено ти благодаря за предложението, макар добре да разбираш колко е рисковано. Не, аз трябва да преговарям с този човек, колкото и да ми е неприятна дори и мисълта за сделка с него. Ако иска справедливост за някакво си въображаемо деяние, тогава ще трябва да се изправи срещу мен или да залепи на челото си позорния печат на малодушието. Ще му пиша и ще му предложа каквото пожелае, за да откупя моята Сибил. Ако това не го задоволява, ще му дам възможност да се бие с мен заради нея.

— Не, Хю — извика Дувеса.

— Ако няма друг начин да върна дъщеря си, ще го направя. Налага се. А сега нека се оттеглим горе и да разкажем всичко на Клер и Одри.

— Но преди това, господарю мой, трябва да дадете указания на сър Джон за заминаването на моята дама.

Внезапно по лицето на Хю се изписа отегчение, което сякаш начаса изцеди и последните му сили. Той даде няколко кратки наставления на сър Джон и остави подробностите в опитните му ръце.

 

 

В очите на Дувеса ясно се четеше желанието да помогне, но Хю се отказа от нейната подкрепа и отвори вратата, зад която спяха близначките.

— Клер, Одри — повика ги той съвсем тихо, за да не ги стресне.

Двете момичета веднага се събудиха.

— Татко? — възкликнаха те в хор.

— Да, деца. Трябва да говоря с вас.

Те седнаха в леглото и загледаха обезпокоено баща си.

— Да не си получил вест от Негово Величество?

— Да, получих — призна Хю.

— Е, и? — попита Одри.

— Забранено ми е да се опитвам да я освободя със сила. Нямам право да накарам никой от моите подчинени да дойде под моя флаг и да се присъедини към мен за спасяването й. Нито пък ще ми се отпуснат пари или войска от страна на краля, макар че, ако трябва да говоря искрено, не съм очаквал подкрепа от него. Онова, което действително очаквах, бе предаността, която ми се полага като един от приближените на Едуард. Но това ми бе отказано.

— И сега какво ще правиш, татко? — запита Одри.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Имай ми доверие — Хю си каза наум, че всъщност няма никаква представа, какво ще предприеме, но се надяваше, че все някак ще избави дъщеря си от плен. Трябваше, защото залогът бе твърде висок.

Двете момичета се сгушиха в обятията на баща си. Дувеса се почувства изолирана. Само Одри осъзна, че са я пренебрегнали, когато погледна към нея и в огромните й кафяви очи видя отразена цялата мъка, която тегнеше над всички тях.

Дувеса тихичко се измъкна през вратата и остави Хю при децата му. Сълзите, които бе сдържала, сега свободно се стичаха по гладките й страни. Любовта би трябвало да носи само радост, но вече бе започнала да вярва, че с нея идват и болката, и страданията и трябва да се плати прекалено висока цена.

„Сибил — молеше се тя, — дано да си опитомила Вълка, да си смекчила сърцето и волята му, иначе всички ние сме загубени.“