Гейл Линк
Прегръдката на вълка (10)

Девета глава

Какво идеше да прави сега?

Клер бе изпаднала в мрачно настроение, докато крачеше напред-назад из стаята си, дългите й плитки се мятаха насам-натам.

Този въпрос я терзаеше. Наистина, какво да прави? Нещо. Каквото и да е. Трябва да помисли.

Да мисли. Та нали само това правеше от няколко дни насам. Тя бе олицетворение на енергичност, а не на такова безцелно мотаене. Беше й наредено да не напуска замъка без охрана. Тя, която толкова обичаше свободата си, сега бе истинска затворница, копнееща да получи поне временен отдих от зорките очи, вечно бдящи над нея.

Каменният перваз на прозореца мамеше неспокойното й тяло. Събра коленете си нагоре, подпря брадичка върху тях и се загледа навън в зелените поля, простиращи се долу. Но вместо хората, изцяло погълнати от своите задължения, виждаше единствено мъж, среден на ръст, с гъста рошава коса, тъмна като дълбините на ада, силна решителна брадичка, присвити котешки очи под черните вежди — очи, твърде властни за издълженото му лице. Колкото и да се мъчеше да се противопостави, не можеше да оспори въздействието на тези очи върху нея. Сякаш мъжът бе надникнал в душата й и завинаги бе прогорил незаличима следа.

Бе твърдо решена да устои, да не позволи тези меланхолични промени на настроението да я отклонят от онова, което бе задължена да направи. Да действа! Трябваше отново да се заеме с нещо, вместо да разреши съдбата й да бъде предопределяна от волята на други.

Скочи от мястото си върху перваза. Вече знаеше как трябва да постъпи сега.

Шум откъм двора я накара веднага да спре. Писъкът идеше от една ловна птица — черен сокол. Как й се искаше да е на лов със сестрите си и с баща си и да се чувства уверена и спокойна, че всичко е наред в нейния свят.

Сърдитият крясък на птицата отново прикова вниманието й върху това същество. Качулката веднага изчезна, великолепните златисти очи временно избледняха и станаха невидими.

Буца заседна в гърлото на Клер.

Наистина ли бе сравнила очите му с котешки? Не, осъзна тя, те бяха също като на сокола — златисти, наблюдателни, дълбоки.

Ядосано пропъди натрапчивата представа за сливането на мъжа и птицата. Отиде при малката си масичка и седна. Пред нея стояха няколко пергаментови листа, перото — току-що подострено, мастилото — приготвено. Дългът бе взискателен и строг господар. Ех, как не й се щеше да пише тази бележка до баща си, за да го уведоми за събитията от последните дни.

Потопи перото и започна неуверено да съчинява посланието, отлагано твърде дълго.

Когато свърши, поръси писмото с пясък, после изтърси остатъка, сгъна грижливо пергаментовите листове и покапа восък отвън върху прегъвката. Постави личния си печат върху него и стана от стола. В този момент влезе сестра й. Винаги засмяното й лице сега беше бледо, а сините й очи — тъжни.

— Сър Джон е долу, Клер. Чака ни.

Клер кимна. Изражението й бе сдържано, държанието й — напълно различно от поведението на онова щастливо дете, което беше само до преди седмица. Мушна ръка в дланта на близначката си, прегърна я и плътно я притисна до себе си.

— Вестоносецът също ли е долу?

— Да — отвърна Одри. Гласът й издаваше напрежение. — Осигурен е съответния канал за предаване на писмото, колкото може по-скоро. Сър Джон е уредил всичко. Хайде, ела да отидем при него — той може да ни даде мъдър съвет какво да правим по-нататък.

— Ще ми се да имахме войска от стотина рицари и да знаехме кой е дръзнал да отвлече сестра ни. Тогава с радост бих надянала доспехи, бих оглавила тази войска и бих предизвикала негодника, който отмъкна Сибил от нас! — детинският глас на Клер бе придобил известна студенина.

Тези думи нанесоха още един удар върху кротката по природа Одри, която и без друго бе разтърсена до дъното на душата си от всичко, случило се напоследък.

— О, Клер, шегуваш се, нали?

— Изобщо не се шегувам, Одри — отвърна Клер. — Готова съм да направя всичко, за да върна сестра ни от когото и да било — тонът й бе решителен като пронизващ удар с кама.

— Моля се тя да е добре и да ни я върнат скоро — продължи Одри, леко намръщена заради яростните, войнствени думи на сестра си. — Нашият свещеник всеки ден отслужва специална литургия за тази цел.

— Всичко това е много хубаво, Одри — рече Клер, — но никаква литургия не би могла да върне сестра ни. Това може да стане само с действие, а не с думи.

Одри ахна учудено. Знаеше, че Клер не споделя дълбоките й религиозни чувства, но не разбираше липсата на уважение към църквата от страна на другата близначка. Колко различни ставаха тя и Клер с всеки изминат ден! Тези смутни времена обтягаха необикновената връзка помежду им и рушаха спойката в семейството.

— Всичко е в божиите ръце, сестро. Не трябва да забравяме, че той ще се вслуша в нашите…

— Помогни си сам, и Бог ще ти помогне, Одри — Клер осъзна, че може би е прекалено рязка със сестра си, и добави по-меко: — Хайде, Одри, ела да отидем при добрия сър Джон и да видим, дали знае какво да предприемем, за да помогнем на Сибил.

 

 

Като пресуши до дъно огромната халба бира, прошареният стар войн хвърли бесен поглед към прислужницата, която се въртеше около него.

— По дяволите, жено, разкарай се!

Изплашеното момиче побягна при тази груба заповед и едва не се блъсна в Одри и Клер, които точно тогава влизаха в големия салон.

С опакото на ръката сър Джон Стендиш избърса пяната от устата си и се изправи, като видя двете близначки. Сър Джон, главният ординарец на Деранския граф, посветен в делата на своя господар, не можеше да се отърси от чувството за вина, което гризеше душата му. Кореше се, че не е бил, където трябва в нощта на сватбеното тържество. Кой би повярвал, че някой ще посмее да замисли подобно нападение над дома на Фицджералд? Обикновено замъкът се охраняваше от много войници, но този път необмисленият план на самия граф бе намалил броя на стражите. Сър Джон бе придружил графа до лодката, която го прехвърли заедно с лейди Дувеса през Ирландско море. Беше ги изпроводил благополучно до бреговете на Корнуол, а после веднага се бе върнал в Ирландия.

Сър Джон разсъждаваше наум върху събитията, войнският му опит подсказваше, че има нещо странно около това „отвличане“. Съмнения нахлуваха в главата му. „Предателство.“ Дълги години се бе доверявал на интуицията си, особено когато животът му бе зависил от нея, и сега тя отново изплува на преден план. Той разсеяно опипа камата си отстрани.

— Бог да ви дава добро здраве — избоботи той, като зърна близначките.

— И на вас, сър Джон.

— Какви новини ни носите, сър Джон? — Клер се помъчи тона й да прозвучи заповеднически.

— Моят вестоносец очаква писмото ви, лейди Клер — по даден знак от сър Джон един младеж, облечен в ливрея на слуга на Деранския граф, пристъпи напред, за да вземе съобщението. После грижливо го прибра в една кожена торба, която също носеше личния герб на Деран — лебед и мечка. — Измислен е начин, който ще осигури занасянето на съобщението до баща ви колкото може по-бързо — сър Джон знаеше, че следващите му думи щяха да бъдат твърде тежки за близначките поради привързаността им към по-голямата сестра. — И двете трябва да се подготвите да отпътувате от тук час по-скоро. Ние ще се погрижим за всичко, първо трябва да ви отведем на сигурно място в именията на господаря в Англия.

— Без Сибил? — изненада се Клер.

— Нищо не можете да направите, ако стоите тук, господарке. Трябва да се вземат мерки за вашата безопасност, а това може да се осъществи единствено зад надеждните стени на бащината ви крепост.

— Нали и тук бяхме зад надеждни стени, сър Джон — напомни му Клер, — а те се оказаха безполезни.

Лицето на стария войн бе набръчкано от грижите, които неговата служба му стоварваше. Срамът мъчително тегнеше на плещите му.

— Провалих се с вашата сестра, господарке. Не мога да си позволя подобен неуспех и с вас. Трябва да заминем. Моля да се погрижите за вашата прислуга и да съберете всичко необходимо за пътуването.

Клер забеляза мъката, изписана по лицето му и осъзна, че той наистина се чувстваше изцяло отговорен за случилото се в замъка. Постави ръка върху рамото му, защото знаеше, че ако бе възможно, сър Джон с радост би дал живота си за Сибил или за тях. Разбираше, че неговия дълг към баща им изискваше да се погрижи за безопасността на останалите му деца.

Одри наблюдаваше сменящите се чувства по лицето на Клер и веднага отгатна, че напускането на Ирландия и изоставянето на Сибил за нея означаваше да се признае за победена. Обаче всички знаеха, че ако останат, онзи, който е отвлякъл сестра им, можеше да се опита да нападне и тях. Думите на сър Джон бяха мъдри. Трябваше да се върнат в Англия при баща си и да потърсят безопасността, която той можеше да им осигури с могъщото си присъствие.

Гласът на Одри внесе необходимото спокойствие.

— Ще бъдем готови да тръгнем, щом съмне, сър Джон. Уведомен ли сте къде е нашият баща?

— Той се отправи към Лондон, а после смяташе да замине за Грейууд, господарке.

Клер се накани да каже нещо, но шум отвън я накара да спре.

— Сър Джон, госпожици, моля за извинение — рече един млад оръженосец, който влачеше някакъв дребен мъж в салона. — Изглежда, този човек може да даде сведения за изчезването на лейди Сибил.

Ръката на сър Джон моментално се върна към малката кама, а с другата даде знак да доведат човека до подиума.

Клер позна, че това бе един от селяните, които живееха в имението. Бе наистина дребен, дори не среден на ръст, с мазна коса полепнала по челото. Миришеше на земя и вкиснало вино.

Човекът направи някакво подобие на поклон и се опита да се усмихне, като показа изпочупените си жълти зъби.

— Знаеш ли нещо, което може да ни помогне? — попита сър Джон. Искаше му се колкото може по-скоро да отпрати този тип от големия салон. „Има дебнещия поглед на невестулка“ — помисли си той, като гледаше как очите на мъжа поглъщат жадно разкоша на салона. — Говори!

— Простете, господарю — рече мъжът с ласкателен тон.

Сър Джон дори не се опита да поправи невярното обръщение към него — толкова нетърпелив бе да узнае дали човекът действително знае нещо за изчезването на Сибил, затова отново го подкани грубо:

— Говори!

— Видях ездачи същата нощ, когато изчезна лейди Сибил.

— Ездачи? — извикаха едновременно Клер и сър Джон, а Одри стисна ръката на сестра си обнадеждена.

— Да — потвърди човекът.

— Как се казваш? — попита сър Джон.

— Емонд.

— Знаеш ли откъде бяха нападателите, Емонд?

— Ирландци бяха, милостиви господарю.

— Сър Джон, глупако! — изръмжа той. — Какво искаш да кажеш — ирландци?

— Не бяха нормандци, сър. Не бяха тукашни, май отдалече идеха, това можах да разбера. Никой тук не се облича вече така, пък и кой ли ти говори сега стария език?

— Галски ли?

— Да, милостиви… сър Джон.

— Къде ги видя?

— Яздеха през нивята — тъпчеха реколтата, така беше. Моята булка работи в кухните. И нека се радва, че има работа, щото пет гърла храним.

— Говори каквото те питам, човече — сряза го сър Джон.

— Бях тръгнал към замъка да я прибера след сватбата, луната светеше ярко и гледам — няколко ездача, същински дяволи излезли от пъкъла — приказват на стария език и носят нещо увито в кожа. Скрих се аз, докато отминаха.

— А някакви лица видя ли?

— Само водача им. Дявол беше, казвам ви — прекръсти се мъжът, като изрече тези думи.

— Би ли го познал, ако го видиш пак?

— Да, ще го позная, сър Джон.

— И каква ще е ползата от това, сър Джон? — намеси се Клер. — Щом като не знаем никакво име, което да свържем с това лице?

— Не ги знам кои бяха, господарке, ама ако го видя още веднъж, веднага ще го позная — яздеше тъмносив кон и носеше вълчи дрехи.

— Вълчи дрехи? — попита сър Джон с нарастващо любопитство.

— Да, имаше наметка от вълчи кожи и като премина покрай мен, видях златна гривна на китката му, а на нея имаше глава на вълк.

Сър Джон подозрително присви очи.

— Ти май доста си видял от твоето скривалище?

— Нали ви казах, имаше пълнолуние. Те се зададоха на конете си. Като видях, че не са тукашни, взех, та се скрих зад едно дърво, за да не ме видят.

Тревожни бръчки набраздиха лицето на сър Джон, докато размишляваше върху думите на Емонд. Клер щракна с пръсти.

— Одри, спомняш ли си последния път, когато обядвахме с лейди Дувеса? Тогава тя работеше над един гоблен.

Одри кимна.

— А помниш ли модела? Беше вълча глава, нали?

— Да. Каза, че е за рождения ден на братовчед й.

Сър Джон Стендиш въздъхна дълбоко, а лицето му придоби по-суров вид, като се досети какво значи всичко това.

— Вълка от Килрун е взел сестра ви — рече той мрачно. — Мили боже, баща ви никога не е помислял…

— За какво говорите, сър Джон? — запита Клер. — Какво общо има баща ми с тази работа?

— Графът на Килрун е известен също под името Вълка, господарке. То идва от неговия герб, емблемата, която използва той, както и останалите от семейството му.

— Но каква връзка има това със Сибил и лейди Дувеса?

Без да обръща внимание на въпроса на господарката си, сър Джон грубо попита Емонд:

— Ти защо не дойде да кажеш по-рано?

— Не знаех, че лейди Сибил я няма. След оная нощ булката легна болна. Чак вчера чух в село, че хората приказват, разпитват. Отде да знаех, че мога да помогна?

— Изведи го от тук, Лонгфорд.

— Слушам — отвърна по-младият и помъкна човека след себе си, при което той започна да се съпротивлява.

— Ами наградата…

Подозренията на сър Джон още повече се засилиха от тона в гласа на селянина. Тъмнокафявите му очи се присвиха и огледаха критично човека пред него.

— Един момент, моля — рече той и повика Лонгфорд да се приближи към него. После извади няколко сребърни монети от кесията на кръста си, подаде ги на оръженосеца и му пошушна нещо, без да сваля очи от Емонд.

Лонгфорд рязко кимна с русата си глава, за да покаже, че е разбрал заръката на сър Джон, а после изведе от стаята Емонд, който здраво стискаше сребърните монети.

Клер наблюдаваше сцената с интерес и реши, че сега е моментът отново да зададе въпроса си.

— Сър Джон, ще бъдете ли така добър да ми отговорите най-сетне. Какво общо има Вълка от Килрун със сестра ми, с лейди Дувеса и с баща ми? И от къде на къде този човек ще отвлича сестра ми?

— Това може да ви каже единствено графът, твоят баща, господарке.

— А вие не можете ли, сър Джон? — попита Одри.

— Той не иска, сестро, това е разликата — заяви Клер, а сините й очи потъмняха от надигащата се у нея ярост. — Ще изпратите ли отряд мъже при този лорд, за да върнат Сибил?

— Не, господарке, ще продължа да действам както преди.

Гняв заклокочи в гласа на момичето.

— Страх те е от този ирландски лорд, нали? — извика Клер прибързано.

— Не ме е страх от никого, освен от Бог и може би от баща ти, лейди Клер — тъжно заяви сър Джон, а тонът му издаваше мъката не само от създалото се положение, но и от тези остри думи, изречени от момичето, което обичаше като родна дъщеря. — С радост бих жертвал живота си заради вашата сестра, ако знаех, че така ще успея да помогна. Но едва ли ще има някаква полза. Имах известни подозрения, когато ти ми описа мъжа, нахлул в стаята на сестра ти. И сега те се потвърдиха. Моят господар Деран трябва да бъде уведомен, а вас двете трябва да пазим. Килрун държи оръжието, с което може да нанесе удар на баща ви, но не мога да бъда сигурен дали няма да се опита да заздрави своята власт, като плени и вас, млади дами, ако реши, че това ще допринесе за осъществяване на целите му. Да не мислите, че не смея да отида до замъка му и да прибера сестра ви? Но, струва ми се, едно нападение няма да я върне, нито пък двубой на живот и смърт.

— Той дали ще причини зло на Сибил? — попита Одри и стисна ръката на Клер още по-силно. — Или може би се страхувате, че вече е напълно изгубена за нас?

Очите на Клер потъмняха от яд и отчаяние.

— Не! — извика тя в стремежа си да отхвърли опасенията на сестра си.

— Ако е искал да я убива, щеше да стори това още тук. Не — продължи сър Джон, а в гласа му се четеше истински ужас, — аз съм твърдо убеден, че графът я държи като заложница с определена цел.

— И каква може да е тя? — поинтересува се Клер.

— Това ще ви обясни моят господар Деран, ако пожелае.

— Значи ти знаеш нещо? Защо не искаш да ни го кажеш? — продължи да настоява Клер.

— Дал съм обет на вашия баща, госпожице. Не трябва да разкривам нищо във връзка с личните му дела. Хайде, трябва да се подготвяме за път.

— Не мислите ли, че малко пари могат да накарат килрунския граф да освободи сестра ни? — попита Одри с надежда в гласа.

— Не. Ако му изпратите скъпоценности и злато, няма да постигнете нищо. Когато господарят ми ви обясни всичко, ще разберете, защо човек като графа не би рискувал живота си заради пари.

 

 

Малко по-късно замъкът Деран потъна в сън. Охраната около имението беше подсилена почти двойно и сър Джон бе наредил на мъжете да си отварят очите на четири. Двама допълнителни стражи бяха поставени пред стаята на близначките.

Вътре момичетата се бяха свили на пашкул в леглото си, а балдахинът около кревата ги обгръщаше в мрак. Сънят още не ги бе оборил.

— Проклети неща! — изсъска Клер и бутна встрани една от тежките бродирани завеси. — Света Дево, не мога да дишам!

Одри се бе проснала по очи и наблюдаваше сестра си, но скочи и подреди възглавниците така, че да се облегне на тях, после протегна слабичката си ръка и отметна заплетените руси къдрици, които скриваха Клер от погледа й.

— Успокой се, сестро.

Клер отблъсна с рамо ръката, която я утешаваше, извъртя се в леглото и застана с лице към Одри. Сините й очи се спряха върху спокойното изражение на близначката и гладко сплетена коса, наблюдаваше уравновесения й маниер. „Прилича на ангел, а аз сигурно приличам на някое куче, излязло от ада.“

— Какво те тревожи толкова много?

— Твърде важни неща, за да говоря за тях, скъпа Одри.

— Не само отвличането на Сибил, нали?

Двете се спогледаха — тайните, които всяка от тях пазеше, намаляваха способността им да проникват взаимно в сърцата си.

Клер облегна глава на рамото на Одри. Липсваше й близостта. Тя сега сякаш й се изплъзваше. Одри й отвърна с крепка прегръдка и прошепна:

— Кажи ми, моля те. Знам, че сънят ти бе неспокоен.

Клер се опита да избегне въпроса й и отвърна:

— Сър Джон не ни е казал цялата истина. Той има някаква представа, защо онзи човек е отвлякъл Сибил от нас. Имаме право да знаем истината.

— Без съмнение, Клер. Но сър Джон вероятно има важна причина да крие истината от нашите уши. Може би това е някаква тънка политическа маневра, в която участва и кралят, и дългът на сър Джон изисква от него да не нарушава своята клетва.

— Възможно е. И все пак усещам, че това не е отговора.

— Какво те тормози, Клер?

Клер рязко се изтръгна от прегръдката на сестра си, вдигна колене нагоре и подпря брадичката си на тях, а златните вълни на косата скриха лицето й. Пое дълбоко въздух и като разбра, че повече няма да може да заобикаля въпроса на Одри, въздъхна:

— Нищо.

— Това не е вярно и ти много добре го знаеш. Да не би да те е страх, че ще се разделиш с Уилям?

— О, той е още момченце, Одри — подигравателно изсумтя Клер. Вслуша се в отегчения тон на собствения си глас. Само преди дни Уилям бе обекта, върху който тя упражняваше още неуверените си женски хитрости. А сега всичко това й се струваше детинско губене на време. Просто бе пофлиртувала малко, както бе видяла, че правят други момичета на нейната възраст. Съвсем безобидно. Ей така, за забавление. Сякаш бе минала цяла вечност от тогава.

— Тогава какво? Кой?

„Наистина кой — помисли си Клер. — Кой беше той?“ Бе си задавала този въпрос всеки път, когато се сетеше за него. Той не бе илюзия, защото помнеше допира на яките му ръце до нейните ръце и върху устните й, силата на стройното му тяло, притиснато до нейното.

— Един от мъжете онази вечер — призна тя. Говореше тихо и произнасяше думите с мъка.

— Един от похитителите на Сибил? — възкликна Одри.

Клер извърна глава и се вгледа право в ококорените очи на сестра си.

— Да. Неразумно е, немислимо е дори — продума тя, — и все пак изпитвам някакво необяснимо влечение към него. Можеш ли да разбереш това? — в гласа й се таеше надежда, че сестра й ще успее да открие смисъл в безсмисленото.

Одри можа само да сграбчи ръката й ида я стисне окуражително.

— Може би ще е по-добре, ако той остане само едно привидение за теб, мила сестро — промълви тя, а очите й блестяха от неизплакани сълзи. Тя отново се мушна под чаршафите. — Трябва добре да отпочинем преди пътуването, защото бъди сигурна, че сър Джон ще ни накара доста да побързаме.

— Лека нощ, Одри.

— И на теб също, Клер.

След като Одри най-после заспа, Клер продължи да седи в леглото, заслушана в равномерното й дишане. Тя остана будна и започна да прехвърля в съзнанието си събитията от последните няколко дни, като напразно се опитваше да внесе някакъв ред в безредието. Постепенно умората я надви и тя също заспа, макар че дори сънят не й предостави истинска утеха. Той бе нарушаван от неспокойни видения, в които я преследваше същество, превръщащо се от човек в птица, в котка, в кон и отново в човек. Клер се сепна и се пробуди, видя жълтите отблясъци на изгряващото слънце и разбра, че трябва да остави съня за някоя по-спокойна нощ.