Гейл Линк
Прегръдката на вълка (8)

Седма глава

Знаеше, че я наблюдават, но й беше все едно. Силен порив на вятъра развя плитките й назад като две знамена. Въздухът бе пропит от влага — приятна промяна след сухия задушен затвор. Сибил вдъхваше дълбоко и изпълваше дробовете си с аромата на свободата и свежестта. Да, тя наистина се чувстваше освежена и въодушевена. Тази победа бе малка, но все пак бе победа. Вече не бе затворник в онази стая. Тук можеше да погледне навън, да види бурните води на Атлантическия океан, да съзерцава скалистите брегове, да слуша възбудените крясъци на птиците, които кръжаха из простора и търсеха храна. Забеляза няколко от хората на графа, които работеха нещо — ловяха риба или разтоварваха стоката от един голям кораб, закотвен малко по-надалеч. Не можеше да различи какво точно разтоварват, но видя, че мъжете в три по-малки лодки са заети.

Облегна се на бруления от вятъра камък и усети следите от опустошителното действие на времето по гладката му повърхност. Погледна надолу. Стената се спускаше отвесно към земята.

Внезапно я прониза мисълта, че би могла да скочи в бездната, преди някой да успее да я хване. Та нали повечето от нейната класа вярваха по-скоро в смъртта, отколкото в безчестието? Подпря ръце на камъка.

Усмихна се. Това не й бе присъщо. Нямаше голямо значение, че религията й го забранява. Самата тя не би си позволила да захвърли така лесно, най-скъпото си нещо — живота. Тя бе Фицджералд, във вените й течеше кръвта на крале, на един народ, който не познаваше отстъпление. Нямаше да се поддаде на изкушението на меланхолията. Сибил бе по-силна от нея. Освен това искаше да сложи своята дамга на отмъщение върху онзи, който бе отнел невинността и свободата й.

 

 

Той си помисли, че Сибил се готви да скочи. Сърцето му заби силно в гърдите, докато я гледаше вцепенен. Ще се преметне през стената, преди да успее да я достигне. Не бе помислял, че тя може да се изкуши да отнеме собствения си живот. За бога, не! Тя няма право!

Ролф взе на един дъх няколкото стъпала нагоре и се озова до Сибил. Сграбчи китката й в силната си ръка и я дръпна от ръба.

— Пусни ме! — извика тя с тон, издаващ цялото й презрение към този мъж.

Той се почувства неловко, задето се бе втурнал към нея, мислейки, че я спасява и смотолеви:

— Тук заповедите не се издават от вас, госпожице — пусна китката й. Забеляза натъртванията, които все още загрозяваха бялата плът. Божичко, той ли бе виновен за тях? Ръката му несъзнателно се протегна към нейната, но веднага се отдръпна рязко.

— Това нямаше да е безболезнена смърт.

Сибил го погледна гневно и мислено се поздрави за все още червения белег върху лицето му.

— Да не си въобразяваш, че щях да отнема собствения си живот? — тя вдигна брадичка. — Ти не заслужаваш това, господарю мой.

Ролф забеляза ледената ярост, святкаща в очите й. Тя ясно личеше в думите, презрително изстреляни в лицето му.

— Кога предвиждаш да си тръгна от тук?

По устните на Ролф премина усмивка. Той скръсти ръце пред широките си гърди и се облегна на каменната стена, вдигнал подигравателно лявата си вежда. Очите му бавно започнаха да оглеждат тялото й от горе до долу. Забеляза как се изчервява — леката руменина обагри обрулената й от вятъра кожа в по-тъмнорозово.

— Вълчата дупка ще бъде твой дом още известно време, милостива лейди.

— Защо? — нахвърли се тя върху него. — Още ли не си получил каквото искаше? Какво друго остава?

— Да върна братовчедка си — усмихна се той отново. — Трябва да се надяваш, че твоят баща ще те поиска.

— В това изобщо не се съмнявам — заяви тя уверено.

— Защо не си омъжена? — рязко смени той темата, което изненада и двамата.

— Не е твоя работа.

— Но все пак ми е интересно да узная. Дъщеря си на човек с голяма власт, любимец на английския крал — Ролф замълча за миг, а после добави: — И не изглеждаш зле. Тогава защо?

— Повтарям, ирландецо, не е твоя работа — тя понечи да мине покрай него, като дръпна наметката си, сякаш и най-малкия му допир до плата я отвращаваше.

Този жест разгневи Ролф. Той отново я сграбчи за китката. Този път се постара да не я стиска толкова силно, като забеляза, че тя трепна.

— Още не съм те освободил, Сибил. Може би е необходимо да ти се напомни какво е твоето място тук.

Кръвта се отдръпна от лицето й — единствения признак, издаващ чувствата й в този момент, защото тя остана закована на място и не отстъпи нито сантиметър. „Мили боже, но тя прилича на богиня, която предизвиква обикновения смъртен да дръзне да се доближи до нея.“ Надменността й го забавляваше, предизвикателното й държане надигна у него вълна от страст, която обля слабините му. Можеше да я обладае отново, колкото пъти пожелае, защото кой тук би могъл да противоречи на волята му!

Единствено самият той. Някаква необяснима за него сила го възпираше.

— Докато настъпи мига, когато ще те върна на Деран, тук, в този замък, ще имаш само онези права, които аз ти давам. Постарай се да не забравяш това. Ти си моя, моята лична робиня!

Сибил ахна при тази дума.

— Робиня? — ококори се тя изумена.

— Да. Робиня.

Сибил сведе глава и отпусна рамене. Да се подчини или да се пречупи, да се подчини или да се пречупи, повтаряше някакъв глас в съзнанието й. Да, отговори си тя, трябва да се подчини, иначе няма да може да го пречупи. Вдигна глава и го погледна прямо, безстрастно.

— Сайобан ще ми покаже ли новите стаи? — попита тя с равен глас.

— Няма да има нови стаи — заяви Ролф и забеляза как по лицето й пробяга израз на изненада.

— Мислех, че…

— Не е нужно да мислиш, Сибил. Чуй какво ще ти кажа. Сега ти си моя, само моя. За всички тук ти ще запазиш своето положение, което имаш по рождение, като изключим това, че ако ти заповядам да извършиш нещо, ще трябва да се подчиниш, каквото и да е то — той пусна китката й и нежно обхвана брадичката й с ръка. — Разбираш ли? — зелените му очи се втренчиха безмилостно в нейните.

„О, да, варварино, разбирам! — крещеше разумът й. — Ето още една роля, която трябва да поема в тази дяволска драма, сътворена от теб. Но ще я изиграя и ще чакам благоприятния за мен случай.“

— Да, напълно разбирам, господарю мой — съгласи се тя с тих и кротък тон. После се поклони вдървено. — Сега ще ме извините ли, лорд Килрун? Или ще поискате още нещо?

— Нищо, освен твоята компания довечера на трапезата.

— Както желаете, господарю — промълви тя, обърна се и тръгна надолу по стълбата, а хрътката я последва.

Някакъв шум долу е двора я накара да спре. Видя, че пускат един ездач да влезе в главната кула. Конят му се бе запенил и запъхтял, а страните му се издуваха и хлътваха от изтощение. Лу залая. Сибил се пресегна и постави ръка върху кучето. Погледна Ролф — по лицето му се четеше разбиране. Дали този човек не носеше вест от баща й?

Мъжът бързо се изкачи по външната стълба и се приближи до Ролф. Сега Сибил успя да забележи, че бе още юноша, на не повече от петнадесет-шестнадесет години. Той подшушна нещо на Ролф. В отговор той само поклати тъмната си глава, лицето му замръзна, кожата му се обтегна. Когато момчето довърши съобщението си, то се обърна и заслиза надолу. Ролф също се запъти натам, но после спря, промени решението си и се върна при вътрешната стълба, където бе застанала Сибил.

— Хората ми все още не са открили лейди Дувеса. Деклан пристигна да ме информира, че по всяка вероятност твоят баща е напуснал страната — после добави малко по-сурово: — Къде би могъл да отиде Деран в Англия? В кое от своите имения? Отговаряй!

— Нямам представа къде е баща ми, господарю Килрун. Той има много замъци.

— Може би ще е по-добре да помислиш по този въпрос, лейди. Колкото по-скоро го намеря, толкова по-скоро ще започна да преговарям с него.

Сибил прецени, че тези думи са разумни, но дали нямаше да предаде баща си, да го изложи на риск, ако му отговори? Ако Хю Фицджералд не бе отишъл в Лондон, тогава бе твърде възможно да се е отправил към любимото си имение — голямата къща в Дорсет.

— Е, какво ще кажеш?

— Не знам, господарю.

— Но дори и да знаеше, пак нямаше да кажеш, а? Е, така да бъде, лейди — като каза това, Ролф се завъртя на токовете на ботушите си и я остави сама, а резките му думи продължиха да отекват в ушите й.