Гейл Линк
Прегръдката на вълка (5)

Четвърта глава

Сибил не можеше да заплаче, терзаеха я горчиви спомени, които вече пускаха корени в душата й. Срам и яд се бореха в главата й. Притвори очи — в съзнанието й изплуваше единствено образът на Ролф, застанал в очакване, след като Сайобан и хрътката напуснаха стаята.

Ролф залости здраво вратата. Обърна се, пристъпи към нея и протегна ръка да погали разпуснатите вълни на косата й. Сибил се опита да се отдръпне, но Ролф здраво сграбчи гъстите къдрици.

— Време е да се разплатят дълговете на честта, мила госпожице.

— Плюя на вашата чест, господарю! — отвърна тя, като се мъчеше да освободи косата си.

— Както и аз плюя на твоята — процеди той с нисък тих глас, а устните му се изкривиха в заканителна, лукава усмивка. — Хайде да свършваме с приказките, Сибил. Имам нужда от по-разгорещен интимен двубой — Ролф я пусна, облегна се на едната колона на леглото и скръсти ръце пред гърдите. — Съблечи се!

Гневният отказ в очите й го накара да се усмихне още по-широко.

— Събличай се, или сам ще смъкна робата от гърба ти.

Той сякаш искаше да я предизвика, за да го накара да излезе от кожата си, помисли Сибил. Тя имаше всички основания да бъде ядосаната, а вместо това видя яростта, отразена в тези необикновени зелени очи.

Сибил развърза колана и небрежно свали робата. Добре че косата й поне отчасти я прикриваше. Вдигна глава и погледна Ролф право в очите. Няма да се моли и да се свива от страх. Не и пред този мъж, закле се тя наум. Нека хубаво се нагледа. Беше й все едно.

— Лъжлива кучка! — това бе последното нещо, което очакваше да чуе от неговата уста.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сибил слисана.

— Зарежи преструвките, че това не означава нищо за теб, лейди Сибил — каза Ролф кротко и се приближи към нея.

Сибил не отстъпи, но не искаше да повярва, че Ролф, необяснимо как, бе надзърнал в сърцето й. Как ли? Дали този проклет ирландец не бе някакъв магьосник?

Допирът на пръстите му бе лек, като допира на перце. Той отметна дългата завеса от коса, скрила тялото й от погледа му. Сибил усещаше силата на ръката, която бавно галеше бузата й и прокарваше пътека по шията й натам, където биеше сърцето.

Ролф отстъпи назад, без да откъсва очи от нейните. Бързо се освободи от единствената си дреха — роба, също от кадифе, изцяло черна, без никакво цветно петно, което да затъмнява красотата й.

Дъхът болезнено спря в гърлото на Сибил. Пред нея стоеше мъж със съвършено тяло. Всяка невяста с радост би приела такъв съпруг в брачното си ложе. Знаеше, че той не изпитва никакъв срам, застанал там, изложен пред погледа й, така както бог го е създал. Не, срамът оставаше у нея, тя съзнаваше това, защото не можеше да затвори очи пред тази дивна гледка.

Единственото украшение, което носеше сега, бе пръстенът и още нещо, чуждо на нейния свят — на двете си ръце имаше гривни от чисто злато. Езически. Какъвто бе и самият той, помисли си тя. Езическото у него ясно се четеше в дръзките очи, които оглеждаха тялото и изгаряха кожата й, беше изписано на лицето му — изпъкнали скули, властно изопнати, квадратна брадичка, пресечена от дяволска трапчинка. И тези устни, извити във варварска усмивка. Тесният му, остър нос също реагираше — ноздрите му леко потрепваха, сякаш се опитваше да я подуши. Дебнеше я, макар и двамата да не помръдваха.

Кръвта бушуваше във вените й, чувстваше бясното блъскане на сърцето си, докато той напредваше към нея. Безразлична, трябва да остане безразлична, повтаряше си Сибил, докато той не се почувства напълно уверен. Тогава тя ще отприщи яростта, която бе готова да избухне в нея.

Ролф отметна дебелите кожи от леглото и отдолу се показаха бели чаршафи, а върху тях бяха натрупани множество възглавници.

Сибил усети как се отделя от земята, а после меко потъва, докато Ролф я поставя върху кревата и ляга до нея. Понечи да прикрие голотата си с кожената завивка, но мъжът отблъсна ръката й.

— Не! — изръмжа той.

Сибил усещаше трепета, обхващащ постепенно цялото й тяло, и се ненавиждаше за това. Насили се да остане неподвижна като жена, готова за последен обред. Стискаше здраво клепачи, сякаш за да затвори страха, който можеше да се покаже в очите й. Едно е да кажеш, че ще посрещнеш своя похитител смело, съвсем друго е да го направиш.

Но какво чакаше той? Нима мъжете не бързат да свършат онова, което бе единствено за тяхно собствено удоволствие?

Отвори очи. Какво правеше той?

Устните на Ролф се бяха разтегнали в странна усмивка — полусмаяна, полупрелъстителна. Вместо да сграбчи бедрата й и да ги разтвори, а после бързо да се качи върху нея, както тя очакваше, Ролф едва-едва прекара устни по лицето й, като обсипваше с нежни целувки бузите, вдлъбнатините на носа, шията, където поспря и лекичко захапа чувствителното място зад ухото. Ръцете му също не спираха. Преминаваха от раменете, надолу през кръста й и с нежни движения докосваха бедрата й. Тъмната му глава се наведе към гърдите, устните му внимателно хапеха плътта по плавния наклон на меката кожа. Езикът му се плъзгаше и я изгаряше с нежната дамга на завоевател.

Неволно по тялото й се разля приятна топлина и трепет, макар тя да се мъчеше да устои на чувствата, които той събуждаше у нея. Гняв кипна в сърцето й, Сибил вдигна ръце от леглото и се опита да го оттласне, но безуспешно. Само след миг се оказа с ръце над главата, здраво стиснати в силната длан на Ролф. Отново започна да се бори, да пищи и да се мъчи да го отблъсне. В отговор той преметна мощния си мускулест крак върху нея, за да я усмири. Сибил изпита непознатото усещане за плът, опряна до корема й. Продължи да се съпротивлява, когато пръстите му смело докоснаха кълбото меденокафяви къдри между събраните й бедра, но чу само тихия му, подигравателен смях.

— Ирландско копеле! — изсъска Сибил.

Ролф замръзна. Погледът на очите му я вледени със своята мощ. Там, където преди малко устните му галеха, сега се впиваха с такава сила и я нараняваха така безмилостно, че чак дъхът й секна. Той разчекна краката й, плъзна се между разтворените й бедра и се намести, за да осъществи своето насилие над нейната непорочност.

Болка разцепи мислите на Сибил. Тялото на Ролф изцяло владееше нейното. Той отново и отново доказваше правото си на собственост върху територията, в която проникваше.

Сега ръцете на Сибил се оказаха свободни и тя започна своята атака. Ноктите й деряха бузата му, зъбите й хапеха, където сварят. Но ударите, с които го обсипваше, бяха напълно безполезни — Ролф устояваше на тази атака и продължаваше своята, докато не изля своето семе в тялото й.

Сибил остана да лежи изтощена, потта от неговото тяло се смеси с нейната, кръвта, обагрила бедрата й, се сля с неговата течност.

Усети как леглото хлътна и той стана. Обърна глава и видя, че завързва колана на робата, взема една халба пиво, оставена от Сайобан на масичката и я пресушава.

— Надявам се, че с малко повече практика от тебе ще излезе доста добра курва, мадам. А може дори да увеличиш семейните имоти, като разтвориш крака и за самия английски крал. Не е тайна, че той е много щедър към своите любимци, особено към партньорките си в леглото — тонът му бе леден като зимен вятър. Той замълча, прекара ръка по лицето си и видя, че е окървавена. — Изглежда, и двамата сме пуснали кръв, милостива госпожице — след тези думи той се завъртя на пети и излезе от стаята.

Сибил направи усилие да седне в леглото и се помъчи да спусне крака на пода, прехапала подпухналата си устна. Прониза я болка. Неуверено се опита да се изправи и за миг се олюля, преди да успее да запази равновесие.

Погледна чаршафите — те сякаш й се присмиваха. Вбесена, тя ги смъкна от леглото и ги захвърли на пода. После в своята ярост и срам, започна да ги дере на парчета. Ех, да можеше да съдере кожата на Ролф от гърба му, само да можеше да изхвърли тази нощ от спомените си, така както сега къса плата!

Но това бе невъзможно. Тя бе напълно опозорена. Нейното озлочестяване бе отпечатано върху останките от чаршафи в ръцете й. Докъде бе стигнала само за броени дни! Лейди Сибил Елизабет Фицджералд — наследница на имения, богата, образована, бе унижена и смачкана от един ирландски варварин като жертва на вражда, възникнала не по нейна вина. Но той още не я бе покорил. „Господи — закле се Сибил, — няма да го оставя да ме победи.“

 

 

Салонът беше празен. Само младежът седеше в ъгъла, а пръстите му подрънкваха тъжна мелодия на голямата арфа. Изкусните му ръце изтръгваха музиката от инструмента, а гласът му се изливаше в нежна, звучна песен за изгубена любов, за измамена чест.

— Мили боже, трябва ли да те слушам с твоето меланхолично настроение?

В мига, когато се разнесе грубия глас на брат му, пръстите на Бран спряха. Ролф му предложи чаша вино и пресуши своята на един дъх. Бран прие питието и започна да отпива по малко, като наблюдаваше Ролф през цялото време. Забеляза тъмните кръгове около очите му, докато Ролф се взираше в гаснещите пламъци в огромната камина.

— Извършено е — каза той отегчено и обърна гърба си към топлината на пламъците.

Нямаше радост в думите на брат му, забеляза Бран, в гласа му прозираше само тъга, която никога не бе долавял у брат си. Увереността му отпреди няколко часа бе изчезнала, заменена от необяснима мъка.

Като видя, че Ролф отново напълни бокала и че каната за вино е вече празна, Бран попита:

— Искаш ли да донеса още?

Без да го поглежда, Ролф поклати глава. Сякаш бе някъде другаде, далеч от тази стая, далеч от самия себе си дори.

— Ролф, ако имаш нужда да поговорим…

Очите, които се впиха в него бяха гневни, а гласът — рязък и груб:

— Не ми е притрябвал изповедник тази вечер, момче. Остави ме на мира! — Ролф отново извърна глава, но Бран вече бе забелязал дългата червена резка отстрани на лицето му. Очевидно англичанката не се бе предала на брат му мирно и кротко. Бе хранил надежда, че Ролф ще промени решението си, и не бе очаквал тази вечер да види един навъсен мъж, отпуснат тежко върху стола. Честно казано, нямаше представа какво да очаква от Ролф, след като легне с лейди Сибил. Триумф? Радост? Задоволство? Оправдание? Суровото лице на брат му не изразяваше нито едно от тези чувства.

Бран усети парещите сълзи зад клепачите си и стисна юмруци. Знаеше, че каквото и успокоение да предложи на Ролф, то щеше да бъде отхвърлено. А към лейди Сибил трябваше да остане сдържан, защото бе сигурен, че неговата кръвна връзка нямаше да й позволи, поне засега, да приеме каквито и да е опити за приятелство.

Той благоразумно остави Ролф, като едва възпря ръката си да не се протегне и да стисне рамото му.

След известно време един от слугите, събуден набързо, донесе каната вино, която Бран бе поръчал.

— Господарю, виното ви — измънка слугата и зачака нови наставления, които не се забавиха:

— Излизай!

Като разбра, че тонът на лорд Ролф не допуска никакво неподчинение, слугата побърза да изпълни заповедта.

Ролф се надигна от коженото кресло и се приближи до масата. Напълни чашата с рубинената течност и отпи голяма глътка. Като я изпразни, блъсна с юмрук по дървената маса и изкрещя:

— Проклета да е дано!

Часове по-късно, когато салонът започна да се изпълва със слуги, готови да подхванат ежедневната си работа, Ролф реши, че ако се оттегли, ще е най-добре не само за него, но и за прислужниците, които се мъчеха да стъпват предпазливо на пръсти около господаря си. Само защото Ролф още не се беше прибрал в стаята си, не значеше, че и всички останали не са си лягали. Онези, които сега се събуждаха, очакваха да получат закуската си. Някои дори щяха да се осмелят да заговорят за случилото се миналата нощ. Ролф вече чуваше шушуканията им. Още до вечерта мълвата щеше да се разпространи чак до съседното село. Едва ли щяха да го одумват със злоба, помисли Ролф, не, просто при неговото положение на граф онова, което правеше, засягаше всички, дори и едно такова лично нещо, като избора на партньорка в леглото или въпроса за отмъщението.

Ролф чуваше въздишките на облекчение, докато напускаше салона, усещаше любопитните погледи, отправени към него, когато тръгна по стълбите към своите покои на горния етаж.

Плисна вода в един леген и изплакна лицето си. После се взря в огледалото върху малката масичка. Беше брадясал, а зелените му очи бяха кървясали от безсънието и прекомерното пиене. Вече не помнеше колко кани вино бе погълнал. Но дори и цяла река от тази течност не би удавила мисълта, че никога досега не бе обладавал жена насила.

Шум и раздвижване долу в двора му припомниха, че неговите войници бяха започнали упражнения с оръжието. Чуваше как Брандъф издава команди и се вслуша в звъна от ударите на мечовете.

В този момент леко почукване по вратата го изтръгна от блуждаещите му мисли. Обърна се, вратата се отвори и вътре влезе една жена. Непосредствено зад нея вървеше прислужник, който носеше поднос с кана студено мляко и самун черен хляб, глинена паничка с мед и буца масло върху копаня от престоял хляб. Слугата постави храната на масичката край големия креват, усмихна се и измърмори някаква благословия към господаря Ролф, после мълчаливо отстъпи назад и излезе, като остави жената и лорда сами.

— Какво те води в моята стая тази сутрин, Етен? — попита Ролф, без да се старае да прикрие недоволството си.

— Самотна нощ след чашите вино не ти подхожда, господарю мой — продума тихо тя. — Няма защо да изливаш гнева си върху мен. Ела, хапни, иначе може да ти прилошее.

— Не ти подхожда ролята на болногледачка, Етен.

Усмивката й бе изпълнена с искрена обич.

— Господарю мой, нямаш нужда от болногледачка, но мисля, че можеш да се възползваш от услугите на приятелка. Няма ли да хапнеш нещо?

Кроткото й увещаване подейства. Ролф се отпусна на леглото и позволи на Етен да му подаде дебела филия, намазана обилно с мед.

Майка й, Сайобан, я бе накарала да отиде при него, като бе смятала, че тя сигурно ще успее донякъде да го успокои. А това Етен с готовност би направила — би направила каквото и да пожелае той. Не беше излъгала, наистина бе негова приятелка и винаги щеше да бъде.

— Ако господарят ми разреши, мога ли да изпълня ролята на бръснар? Лицето ти би уплашило всеки благовъзпитан човек в такъв ранен час.

Ролф се засмя — или поне звука, които се изтръгна от гърлото му, наподобяваше смях. Взе ръката на Етен в своята и нежно я целуна.

— Но си виждала това лице не една сутрин, ако смея да ти напомня.

Тя се разсмя заедно с него.

— Така е, господарю мой, но тогава никога не казвах, че съм от благовъзпитаните хора, нали? — мислите й се понесоха назад към времето, когато прекарваше часове в леглото на Ролф, а кожата й бе почервенявала от същата тази набола брада, на която сега се присмиваше.

Ролф си помисли, колко ли добре щеше да се почувства, ако сега легне с жена. Изпитваше силна потребност. И можеше да се възползва от предоставената му възможност. Нали точно затова Сайобан бе накарала дъщеря си да дойде при него. Не беше нужно Етен да му го казва — той познаваше старата и знаеше как разсъждава тя. Тялото на Етен не му беше чуждо — тя беше жена, която умееше да се наслаждава на успокоението от взаимно удовлетворяващите ги ласки.

Наблюдаваше я, докато топли вода за бръснене. Припомни си крехкото й тяло под него в леглото, но над нейните черти изплува лицето на друга. Вместо коса с цвета на слънцето, той виждаше златистокафяви вълни, вместо дългите крака и ръце, си представяше по-дребна жена, на мястото на светлосините очи съзираше сиво-сини, които го гледаха гневно и надменно. Натрапчивият спомен за Сибил не искаше да избледнее.

Ролф не продума, докато Етен го обслужваше, а със сърцето си тя чувстваше, че не може да достигне до него.

 

 

Сайобан забеляза дъщеря си, когато излизаше от спалнята на Ролф.

— Как е нашият господар? — попита тя.

— Неспокоен е, мамо. Издигнал е стена около себе си и не допуска никого. Не можах да направя кой знае какво, за да подобря настроението му. Честно казано, не съм го виждала такъв преди.

Сайобан поклати глава.

— Нито пък аз, дъще. Затова си помислих, че ти ще успееш да го утешиш — Сайобан обърна глава към дългия коридор. — Дано можеш да помогнеш с нещо поне на госпожицата.

— Госпожицата? — светлосините очи на Етен се ококориха учудено, но майка й веднага й разясни какво е положението.

— Реших, че ще е най-добре да я оставя известно време сама, преди да й занеса нещо за ядене, ако изобщо има желание да се храни. Може би се нуждае от твоето лечителско изкуство, дъще. Щом не можеш да помогнеш на Вълка, тогава сигурно ще успееш да помогнеш на неговата плячка.

— Ще направя каквото е по силите ми, майко. Но не очаквай повече, защото може нищо да не излезе — Етен погледна майка си право в очите. Питаше се, защо ли майка й проявява интерес към тази жена. — Теб какво те засяга всичко това, та настояваш някой да се погрижи за пленницата на лорд Ролф?

Сайобан се усмихна и сякаш се подмлади с няколко години.

— Единствено затворничката притежава ключа за спасението на нейния пазач.

С тези загадъчни думи Сайобан поведе Етен надолу по коридора към стаята, определена за Сибил.