Гейл Линк
Прегръдката на вълка (4)

Трета глава

„Нейното положение“ — мислеше ядосано Сибил. То скоро щеше да бъде положението на любовница на господаря на замъка.

Смяната на стаята я смущаваше. По-скоро бе очаквала да я държи в по-тясното, влажно и тъмно помещение. То щеше да му свърши прекрасна работа. Но вместо това тя бе въведена в господарска стая, потънала в богатствата, наследени от него.

Сибил бавно обиколи стаята и подробно разгледа всичко. Без съмнение, по своя разкош тя съперничеше на всеки Плантаджанетски кралски дворец, помисли си тя. Беше съвсем различна от първата, която й бяха определили. Стените бяха украсени с гоблени, а по пода ухаеха благовонни тръстикови свещици, примесени с дъх на треви и билки. Леглото бе огромно, а балдахинът над него — целият изтъкан от кадифе и богато обшит със златни и сребърни конци.

Сибил протегна ръка, поглади меката материя и вдъхна дълбоко — излъчваше аромат на жасмин.

Край едната стена имаше масивен гардероб. Отвори вратите и видя, че бе пълен с дрехи, подхождащи на жена с благороднически произход. Вътре бяха накачени рокли от най-мека вълна, коприна, лен и кадифе, поръбени с най-красивата фламандска дантела. И макар че вече изглеждаха малко демодирани, Сибил не можеше да не се възхити на кройките и моделите им.

Друга врата водеше към по-малко помещение, очевидно използвано като тоалетна от обитателите на по-голямата стая. В него имаше емайлирано нощно гърне и малка поставка с бакърен леген за миене. Разноцветни сапуни и парфюми, заедно с шишенца лосиони и масла, бяха подредени върху няколко вградени полици.

В ъгъла, бакърена вана с благоуханна вода приканваше умореното й тяло. Сибил се озърна предпазливо, свали кожата и я пусна на пода. После смъкна тънката нощница, смачка я на пода и пренебрежително я запрати в ъгъла на стаята.

Никога не бе виждала такава широка вана. Щяха да са нужни няколко яки мъже, за да я отместят. Беше кръгла и дълбока, с орнаменти, изковани в метала. Наведе се да разгледа изображенията по-отблизо. Едно от тях се открояваше сред останалите — беше глава на вълк.

Сибил леко потрепери, стъпи във ваната и въздъхна. Насапуниса раменете и ръцете си, наслаждавайки се на успокоителното действие на водата върху мускулите си, което я унасяше в дрямка.

Сепна я тихия лай на хрътката.

Сайобан влезе с няколко бели ленени кърпи за избърсване.

— Не се стеснявайте, милостива госпожице — бъдете сигурна, че тук съм виждала тела с всякакви размери и форми. Реших, че няма да имате нищо против, ако ви помогна малко за тази дълга коса.

Сайобан изчезна за момент и се върна с две по-малки бакърени кофи — едната с гореща, а другата със студена вода.

— Забелязах, че харесвате аромата на сандалово дърво, госпожице — каза Сайобан, взе едно от шишенцата и изля малко от съдържанието му върху ръката си. Имаше зелен цвят и миришеше на диви цветя и билки. — Смятам, че много добре ще се съчетае с уханието на сапуна — Сайобан започна да разтрива и разпенва течността по мократа коса на Сибил.

Тя се отпусна и се остави на магията на нейните пръсти, защото наистина усещаше, че нежните движения на ръцете я успокояваха. Старата жена пипаше много деликатно, също като Алис. Изведнъж я обля гореща вода, а после ледена и Сибил подскочи и седна във ваната.

— Излизайте, лейди Сибил.

Тя се изправи и пристъпи навън.

— Мога и сама да се облека, Сайобан.

— Не се съмнявам в това, милостива госпожице — засмя се тя. — Моля — тя вдигна приготвената мека кърпа и я уви около дългите коси. Взе друго, по-дълго ленено парче и плътно загърна тялото на младата жена. Побутна я да седне върху един малък стол и започна рязко да търка гъстите кафяви къдри. — Много хубав цвят, госпожице, има оттенъка на нашия мед.

Сибил се изчерви от този комплимент. Според нея косата й бе съвсем обикновена и нямаше нищо особено в цвета.

— Бих желала да опитам вашия мед, Сайобан. Много обичам сладки неща.

— Също като лорд Ролф — отбеляза прислужницата.

Тази забележка предизвика внезапна промяна у Сибил — тя се стегна, изпъна гръб и придоби сериозен вид.

Сайобан разбра, че споменаването на името на Ролф не бе най-подходящото нещо в този момент. По всичко личеше, че гордата дъщеря на графа на Деран нямаше така лесно да влезе в леглото на господаря. Тайнствена усмивка пробяга по устните на старата жена, но тя продължи да суши косата й и замислено се вгледа в Сибил, докато момичето избърсваше тялото си. Ако някой можеше да откъсне Вълка от бремето на самотата, това щеше да е именно тази жена. Доскоро се бе противопоставяла на намеренията на своя господар да извърши нещо, което според нея бе чисто безразсъдство, но ето на, сега признаваше пред себе си, че може би, в края на краищата, е имал късмет. Пред нея стоеше жена с дух, напълно подхождащ на неговия. Дано излезе нещо добро от това трагично стечение на обстоятелствата.

Гласът на Сибил прекъсна мислите й.

— Откъде са всички тези сапуни и благовонни масла?

— Те принадлежаха на лейди Бриана, майката на моите господари.

— А откъде се е сдобила с тях? Това е истинско съкровище от парфюми.

— Бащата на моите господари, покойният граф, на младини е пътувал много. Притежаваше няколко платноходни кораба, които донасяха великолепни платове и подправки от местата, с които търгуваше. Нямаше случай да се върне от пътуване, без да донесе нещо на своята господарка и съпруга. Всички бяха много опечалени, когато той и лейди Бриана бяха убити.

Сибил извърна глава и се вторачи в Сайобан.

— Убити?

— Да, уби ги една английска свиня — рече грубо Сайобан. — Дано милостивият Бог е изпратил в ада тази коварна душа, да гние там за вечни времена.

— Убиецът беше ли изправен на съд пред краля?

— Не — изсъска гневно тя, — имаше твърде високо положение и нямаше доказателства срещу него, защото не беше го извършил лично. Бе платил на наемни убийци.

— Но сигурно е можело да се заведе дело срещу него?

— Лорд Ролф търсеше справедливост, милостива госпожице.

Сайобан й разказа как семейството отишло на сватбено тържество на роднина на лейди Бриана в Англия. След церемонията Ролф, придружен от няколко мъже, също роднини, тръгнал към близкия хан. Когато се върнал на другата сутрин, заварил страшната картина на клането.

Лицето на Сибил бавно се сгърчи от ужас и побледня. Гняв се надигна в гърлото й, като си представи сцената. Пое дълбоко въздух, за да се овладее, и попита:

— А той срещна ли се с хората, които смяташе, че са отговорни за това?

— Да, госпожице, точно така направи. Лорд Ролф познаваше един човек, който желаеше смъртта на родителите му — един отблъснат ухажор на майка му. Човек, който жадуваше за власт и смяташе, че може да помете цялото семейство на господаря и да заграби не само Килрун, но и имотите на господарката в Уелс — Сайобан добави, че Брандъф също е трябвало да отиде, но не могъл, защото си счупил крака. — Този нещастен случай спаси живота му. Ако моят господар Ролф не е бил на друго място същата нощ, вероятно бандата убийци щеше да отнеме и неговия живот.

— Досещам се как може да е прекарвал онази вечер, няма съмнение в това — каза рязко Сибил, като се мъчеше да се пребори със съчувствието към младия мъж, който е трябвало да види родителите си убити по такъв жесток начин.

— Това няма никакво значение, госпожице — укори я Сайобан. — Когато моят господар потърси справедливост, единственото, което получи, бе огромно оскърбление — продължи тя яростно, докато разчесваше почти изсъхналата коса със сребърния гребен. — Моят господар откри единия от убийците, който, преди да издъхне, призна, че барон Болтън наистина му е платил, за да го отърве от враговете му, и тогава лорд Ролф потърси мъжа, когото считаше отговорен.

Сибил слушаше, а Сайобан продължи да разказва как Ролф с безумна скорост препуснал към двореца на Едуард и изложил случая пред краля. Но той поискал и други доказателства — не само думата на един вече мъртъв човек. Господарят й поискал Едуард да призове барона, за да отговаря по обвинението.

— Едуард се съгласил чак след като за това настоял брат му Глочестър и тогава изпратили да повикат барона. Той се отзовал на кралската призовка и заявил, че лорд Ролф е лъжец. Можел ли той да доведе мъжа, свидетелствал против него? Господарят признал, че това не е възможно, но че е готов да се закълне в Библията, че говори истината. Дори предложил да оставят разрешаването на спора в ръцете на бога, като предизвикал барона на смъртен дуел. Тогава се появил някакъв роднина на кралицата и казал, че баронът е бил с него в продължение на няколко седмици в ловната му резиденция на шотландската граница.

— И така за твоя крал този случай бил приключен.

Сайобан постави набръчканите си ръце върху раменете на Сибил.

— Господарят ми бе разярен. Едуард обяви, че проблемът е разрешен удовлетворително в негова полза и посъветвал новия граф на Килрун да се завърне в Ирландия. Естествено, моят господар не можел да стори това.

— Разбира се, не бих помислила дори, че е могъл — рече замислено Сибил.

— А, обзалагам се, че и вие, милостива госпожице, не бихте оставили тази работа така — прониза я Сайобан с поглед.

Сибил се замисли за баща си и сестрите и леко поклати глава. Тя също би поискала справедливост за всеки, който дръзне да причини зло на член от семейството й.

— И какво направи твоят господар?

— Постъпи така, както смяташе, че е правилно — заяви гордо Сайобан. — Оттеглил се от съда и изчакал Болтън. Отново го призовал на смъртен бой, но страхливецът отказал. Тогава хората на Болтън хванали господаря и извикали кралските войници. Баронът го обвинил под клетва, като казал, че лорд Ролф заплашвал пред свидетели да го убие — Сайобан остави гребена. — Господарят бил хвърлен в Тауър да чака присъдата си. Единственият човек, който се застъпил за него, бил принц Ричард от Глочестър, който настоял графът на Килрун да бъде върнат в Ирландия. Казал, че Ролф Далей е честен човек, разкъсван от мъка. Той накарал брат си да наблюдава барон Болтън. След като прекарал няколко месеца в онзи английски ад, господарят бил освободен и поставен под опеката на принц Ричард. Хората от Глочестър доведоха лорд Ролф невредим в Ирландия.

— А какво стана с барона?

— Умря при нещастен случай по време на лов, милостива госпожице.

Лейди Сибил само повдигна вежди недоверчиво, без да каже нищо.

Сайобан се пресегна и извади от гардероба една кадифена роба за Сибил. Тя се мушна във виненочервената дреха и върза широкия златен колан около тънкия си кръст. Не й се стори странно, че Сайобан не предложи направо нощница, за да се приготви за сън, толкова бе нетърпелива да чуе края на историята.

— Съмнявате се, че е било нещастен случай, лейди Сибил? — прозвуча плътния глас на Ролф.

Сибил рязко се обърна — колко ли време бе стоял там и бе слушал разказа на старата жена? И доколко ли бе успял да разгледа плътта й? Предизвикателството в гневните му зелени очи даваше отговор на тези въпроси.

— Баронът имал нещастието да претърпи малка неприятност, докато яздел — поясни той. — Едната подкова била леко разхлабена и той се принудил да се върне в конюшнята. Но безразсъдно тръгнал сам по обратния път, без да вземе някой от свитата си. Изглежда, бил нападнат от доста едър звяр, който по най-жесток начин разкъсал барона. Точно такава смърт, каквато заслужавал — без чест, пищейки за нещастния си животец като последното страхливо копеле — Ролф замълча за миг, после добави: — или по-точно това е, което ми съобщиха — хрътката подуши ръката му. — Да не мислиш, че съм те забравил, Лу? — той погали кучето зад ушите. — Сайобан, погрижи се да го нахраниш, долу. Лейди Сибил няма да има нужда от него до края на тази нощ.

Сайобан едва сдържа думите, които напираха на езика й. Не можеше да убеди своя господар да не прави каквото си е наумил, затова мълчаливо се подчини, взе кучето със себе си и остави двамата в ръцете на съдбата.