Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wolf’s Embrace, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Румяна Благоева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 99гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- bobych(2009)
- Разпознаване и корекция
- Bliss(2010)
- Допълнителна корекция
- plqsak
Издание:
Гейл Линк. Прегръдката на вълка
ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Павлина Василева
ISBN: 954–19–0020–8
История
- —Добавяне
- —Корекции от Plqsak, допълване на потребителите
Двадесет и осма глава
На сутринта Бран отпътува за Уелс, придружен с ескорт от хора на Деран. Сибил тихичко го помоли да държи връзка с нея, а той се зачуди дали това ще е разумно.
— Трябва да знам — каза Сибил — дали си пристигнал без произшествия.
Те се целунаха, после тя го изпрати по пътя, а Дувеса и близначките гледаха след тях.
Хю наблюдаваше сцената от прозореца. Красивото му лице беше навъсено. Съжаляваше, че не бе успял да задоволи жаждата си за мъст.
През цялата сутрин и дори част от следобеда той остана затворен горе, за да се съвещава с управителя на имението си. Обсъждаха въпроси, свързани с работата в различните му имоти, на които твърде дълго не бе обръщал никакво внимание. Досега беше чел докладите, без да вниква в тях. Но след като Сибил бе вече при него и след като скоро пак щеше да стане баща, той разбираше, че ще е нужно по-строго да контролира своите дела. И особено, щом като вече нямаше да взема активно участие в съставянето както на съдебната система, така и във всички останали работи на Едуард. Беше се оттеглил от поста си на кралски шериф и бе уведомил своя крал, че отсега нататък няма да се меси в държавната политика нито пряко, нито косвено. Беше сигурен, че това ще разстрои Нед, но му беше все едно. Неговата лоялност бе жестоко накърнена, сега Нед не можеше с нищо да я възстанови. Изненадваше го облекчението, което изпитваше, след като се бе откъснал от интригите в двореца. Наистина, беше крайно отегчен от машинациите на семейство Плантаджанет, а още повече от Уудвилови.
Хю смачка един документ в силната си ръка. Все още се ядосваше, че бе принуден да пусне тази гнида на свобода. Щеше да остане удовлетворен, ако беше изпратил Брандъф Далей на брат му не чак на парчета, но поне в ковчег, само за да уталожи чувството си за накърнена чест. Но докъде щеше да доведе всичко това, присмехулно се обади някакъв вътрешен глас. Може би отмъщението само временно щеше да уталожи болката и гнева, но не би възстановило изгубеното от дъщеря му, а и от самия него.
Но би му осигурило удовлетворение, истинско удовлетворение.
Хю стана, прекоси стаята и отиде до прозореца, който гледаше към градината зад къщата. Видя Дувеса и Сибил да се разхождат хванати за ръце и да разговарят. Изглежда, идваха откъм малкия семеен параклис. Зачуди се дали в този момент Дувеса не споделяше със Сибил за очакваното от тях дете. Или пък може би дъщеря му разказваше на Дувеса за времето, прекарано като пленница на нейния братовчед?
— Толкова се радвам за теб и за баща ми, Дувеса. Той сигурно прелива от щастие при тази радостна новина. Отново баща, и то на неговата възраст.
— Значи това не те тревожи, а?
Сибил прегърна втората си майка.
— Разбира се, че не. Той е човек, кой го има нужда от деца — „И от радостни вести именно в този период от живота си“ — добави наум Сибил, след като сър Джон й бе споменал, че баща й се е отказал от връзките си с двореца.
— Радвам се, че и ти си забелязала тази потребност у него.
— Нали знаеш, че майка ми умря при раждане?
Дувеса спря.
— Не, не знаех.
— Тя роди син и умря, а скоро след това почина и момчето. Татко беше безкрайно нещастен.
— Аз съм млада и здрава — усмихна се Дувеса. — И бебето ми също ще бъде здраво.
Сибил отново я прегърна.
— Моля се всичко да е наред и с теб, и мен.
Дувеса отвори очи и я погледна недоумяващо.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз нося детето на Килрун — каза Сибил.
Дувеса се опули още повече. После примижа и седна на една издялана каменна скамейка.
— Бебето на Ролф?
— Да. И сега трябва да съобщя на баща си.
— Радвам се, че изчака, докато Брандъф си замине.
— Точно поради тази причина не му казах вчера. Щеше да е твърде разстроен, за да ми обещае, че Бран ще бъде изпратен благополучно до Уелс.
Сибил седна до Дувеса на скамейката и смирено скръсти ръце в скута си.
— Деран трябва да бъде уведомен — съгласи се Дувеса. — Искаш ли да съм с теб, когато отидеш да му съобщиш?
Сибил отправи широка благодарствена усмивка към Дувеса.
— Много ми се иска да дойдеш, но смятам, че трябва да му обясня това насаме.
— Какво има да обясняваш? Ти не си виновна, че си бременна от него.
Сибил срещна погледа на Дувеса.
— Не, не е вярно.
Дувеса не знаеше как да повдигне въпроса, без да предизвика болезнени спомени у своята заварена дъщеря.
— Сибил, не можеш да имаш никаква вина, ако си била насилена.
Сибил въздъхна с облекчение, като разбра, че Дувеса не се придържа към теорията, че жената винаги е виновна, просто защото е жена и че изкушението и грехът са нейна лична съдба.
— Не беше в резултат на насилие, Дувеса.
В светлокафявите очи на Дувеса Сибил забеляза изненадата, а така също и прозрението, което я озари, когато проумя тези думи.
Лу, който току-що се бе върнал от разходката си по близките хълмове, подуши ръката на Сибил. Тя се усмихна, наведе се, прегърна кучето, а после продължи:
— По-вярно е да се каже, че това стана в моето легло. Една нощ, една… — гласът й постепенно заглъхна, когато тя си припомни прелъстяването, на което се бе поддала и в което бе участвала по своя воля. Спомените от онази нощ преминаха през съзнанието й и временно я отнесоха назад към един истински празник от великолепни усещания.
— Сибил? — обърна се Дувеса към нея.
Сибил поклати глава и каза:
— Прости ми.
— Обичаш ли Ролф?
— Да речем, че предпочетох да запазя това дете, макар че ми предложиха начин да се отърва от него.
— Кой ти го предложи?
— Етен — Сибил почеса Лу по ухото и кучето изръмжа от удоволствие. — Тя ме попита дали искам детето и аз й казах, че наистина го искам.
Дувеса забеляза, че Сибил много успешно бе избегнала отговора на нейния въпрос, без да разкрива истинските си чувства към Ролф. А може би все още не можеше да ги изрази с думи, затова Дувеса реши да не настоява повече.
— Ще се върнеш ли в своето имение?
— Не, мисля, че не. Искам да остана при семейството си. Макар че това всъщност ще реши баща ми — Сибил въздъхна. — Може би той ще поиска да се махна от тук.
В очите й блестяха сълзи. Ето, от това се страхуваше най-много — че след като се върне при скъпото си семейство, ще бъде принудена да го напусне много скоро след това.
— Хю никога няма да се откаже от теб, Сибил. Твърде много те обича, за да направи това.
— Дано си права.
— Има само един начин да разбереш.
Сибил се изправи с непоколебим израз на лицето.
— Знам — рече тя решително. — Стой, Лу — изкомандва тя, като видя, че кучето се готви да я последва.
Тя почука на вратата на баща си, отвори я и го завари седнал да чете внимателно един документ. Проверяваше някакви колони с цифри. Сибил се гордееше, че баща й е образован човек. Твърде често това биваше подценявано. И доста хора, които разчитаха на други да четат и да тълкуват тяхната работа, си плащаха за тази грешка, когато установяваха, че заради безскрупулни и продажни управители на имения, бяха загубили пари и земи. Баща й подбираше грижливо всичките си служители и работници и беше сигурен в тяхната лоялност. Но все пак считаше, че е длъжен да прави проверки на цялото си имущество. Дядо му беше изгубил доста, като се бе доверявал на чужди хора. Затова Хю се беше погрижил дъщерите му да получат същото образование, тъй като те бяха негови наследници и щяха да станат попечители на бъдещите поколения от семейството и на неговата собственост. Ръката на Сибил се зарея към корема й — нейният наследник вече беше заченат.
Хю й подаде ръка. Сибил я прие с охота, отказа се от другия стол и предпочете една тапицирана с бродиран плат табуретка. Придърпа я по-близо, отпусна се върху нея и положи глава в скута на баща си.
Хю постави ръка върху главата й и нежно я погали по косата. Понякога не му се вярваше, че се е върнала здрава и читава тук, където никой не може да й причини зло. Вината заради преживяното от нея все още силно го гнетеше и твърдо беше решил да компенсира страданията й, с каквото може. Все още не знаеше как точно, но щеше да намери начин. Трябваше!
Може би една разкошна сватба със зестра, която може да съперничи на всяка Плантаджанетска принцеса. Сибил ще се омъжи само за онзи, когото той прецени, че е достоен за дъщеря му. За човек, който ще я закриля от злото. Но дали може да се раздели с нея така скоро? Не! Тя трябва да остане при него, при съпругата и дъщерите му и при бебето, което очакваха. Дали Дувеса й беше казала?
Сякаш прочела мислите му, тя продума:
— Дувеса ми каза за бебето, което скоро ще се роди.
— Това е прекрасно събитие все пак, нали? — Хю не можа да скрие гордостта в гласа си.
— Да, така е.
— Но трябва да призная, че се тревожа за Дувеса. Тя е толкова млада и ако й се случи нещо…
— Татко, тя не е дете. Помниш ли времето, когато си се оженил за първи път? И ти, и майка ми сте били по-млади от мен — още почти момче и момиче.
— А аз пък си спомням, че майка ти почина след раждането на последното дете.
— Не позволявай това да помрачава мислите ти за Дувеса и детето. Всичко ще е наред. И не се ли пръсна от гордост, като чу, че още веднъж си дал начало на нов живот? — ухили се до уши Сибил.
Хю отметна глава назад и се разсмя.
— Да, дъще, наистина щях да се пръсна от гордост — „Пък и от любов, и от потребността да изразя тази любов към жена си“ — добави той на себе си и после продължи: — А когато ти ме дариш някой ден с първата си рожба, радостта ми няма да има край.
Страх прониза сърцето и като остър шиш. Трябва да му каже, докато все още смелостта не я бе напуснала.
— В такъв случай скоро ще се радваш — заяви тя със спокоен, ясен глас.
Хю чу думите й, но не можа да повярва. Щастливото му изражение изчезна, по лицето му премина сянка.
— Какво казваш? — попита гой с мрачен, сериозен глас.
— Че, живот и здраве, следващата година ще те възнаградя с желания от теб внук.
Той я сграбчи за ръката, дръпна я силно и я изправи на крака.
— Правилно ли съм те чул? — извика той.
— Да, татко — потвърди Сибил.
Хю я пусна и се отдалечи. Сибил гледаше как баща й се мъчи да се овладее — той приведе рамене, стисна ръце в юмруци и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Стори й се, че простена леко, но не беше сигурна. После той се обърна към нея:
— На Килрун! — само каза той.
— Мое! — бързо отвърна тя с гордост.
Значи още не се е свършило, помисли си Хю. Проклет да е този човек! Да върви по дяволите! През главата му светкавично преминаха всички възможности. Можеше да поиска тя да се отърве от нежеланото дете. Можеше да я осъди на изгнание в някое от другите си имения, докато роди, а после да й отнеме детето и да се погрижи то да бъде отгледано добре, както подобава на незаконен внук на графа на Деран. Или просто би могъл да се откаже от Сибил и нейния потомък и да я остави на произвола на съдбата. Може да я накара да се върне в Ирландия и така да приключи въпроса. Може да я сгоди за някой нищо неподозиращ глупак, за да даде име на бебето. Да, пред него стояха всички тези варианти. А той не можеше да избере нито един. Това беше неговата Сибил — беше я видял как се ражда, беше я държал, беше се грижил за нея с любов само мигове след раждането й. Тя беше негова радост, негова утеха, негов съветник. Да я изостави, бе все едно да вземе нож и да го забие в сърцето й.
— Тогава, щом като е твое — отвори той обятията си за нея, — то ще бъде прието радушно в този дом, сред това семейство.
Сълзи на облекчение потекоха по бузите й и намокриха отпред тънката му ленена риза, когато Сибил го прегърна с благодарност. Дълго време баща и дъщеря останаха така и всеки от тях черпеше утеха и любов от тази близост.
— Благодаря — успя да промълви най-сетне тя.
— Няма нужда да ми благодариш. Нали си моята Сибил.
Сибил реши, че сестрите й също трябва да узнаят за бебето. Отиде в стаята им и се зарадва, че и двете бяха там. Одри четеше една книга с псалми и вглъбено разглеждаше изящните рисунки на ръкописа. Клер пък се опитваше да работи нещо по ръкоделието си, но успяваше единствено да убожда пръста си с иглата. Тя близна капчицата кръв, която се появи на върха му.
Одри се обърна и видя Сибил.
— Сибил! — извика тя, изтърва ръкоделието си и се втурна към сестра си, като все още не можеше да осъзнае, че тя е пред нея от плът и кръв, а не е плод на въображението й.
Одри покани по-голямата си сестра да се настани в най-удобния стол, който имаха. Клер седна на пода, оправи полите си, прибра колене нагоре и подпря брадичка на тях. Одри застана зад Сибил и извади гребен.
— Искаш ли да среша косата ти? — предложи тя, и преди беше правила тази услуга на сестра си.
— Както желаеш, Одри — съгласи се Сибил и се отпусна, като усети, че гребенът от слонова кост преминава през заплетената й от вятъра коса.
— Толкова е хубаво, че си пак сред нас, Сибил! — въздъхна Клер.
— Да, прекрасно е, че сме отново заедно — Сибил се поколеба за миг, после продължи: — Има нещо, кое го трябва да знаете. Аз ще си имам дете.
Двете близначки ахнаха и се спогледаха. Ръката на Одри замръзна, а Клер се пресегна и плътно обгърна ръката на Сибил.
— Вече уведомих нашия баща и Дувеса за това.
Одри захвърли гребена на земята, прегърна Сибил и решително заяви:
— Няма да позволим да ни напуснеш!
Сибил благодари на Бога, че всички я обичаха толкова много. С тяхната любов и подкрепа, тя можеше да посрещне всичко и знаеше, че ще трябва да постъпи така.
— Разбира се, че ще остана тук. Просто смятах, че е правилно и вие двете да узнаете какво е положението, защото, сигурна съм, ще има доста клюки и огорчения.
— По-добре никой нищо да не ни казва — рече разпалено Клер, — иначе ще има да проклинат деня, в който са посмели да говорят така за сестра ми или за кой да е друг Фицджералд.
А Одри предложи:
— Аз пък ще отправя молби към Дева Мария за теб и бъдещото ти дете.
— А аз ще направя още една играчка за моята племенница или племенник — вирна глава Клер. — Явно през идната пролет ще имаме доста бебета в този дом — тя стана да донесе бродерията, върху която работеше, за да я покаже на Сибил, и докато сестрите разглеждаха изработката, мислите й се зареяха надалеч. Клер копнееше да прегърне бебето на Сибил и новия си брат или сестра. Дали и тя ще има свое дете някой ден? И кой ли ще бъде неговия баща? В съзнанието й изплуваше единствено образът на мъжа, който събуждаше у нея странен, вълшебен копнеж — копнеж по какво? Не можеше със сигурност да каже. Знаеше само едно — че този мъж е необикновен, че той е нейн. Може би не днес, нито пък утре. Но денят ще дойде. Тя ще се погрижи за това. Така диктуваше сърцето й и тя ще му се подчини.