Гейл Линк
Прегръдката на вълка (27)

Двадесет и шеста глава

Дувеса бе заръчала, когато Хю се прибере, да го очаква приготвена гореща вана. Тази вечер тя щеше да му съобщи за бебето. За по-голяма интимност бе уредила храната им да се сервира в стаята. А близначките щяха да вечерят сами, както се бяха разбрали с Клер.

Тя крачеше нервно напред-назад из просторната стая и с нетърпение очакваше появата на Хю. Бе усетила лекия вечерен хлад и бе заповядала да запалят огън в камината.

— Дувеса — долетя до нея тихият властен глас на съпруга й.

Дувеса се обърна и видя Хю, застанал на прага на спалнята. Той погледна към ваната и забеляза горещите кълба пара, които се вдигаха нагоре. С радост щеше да се отпусне в нея.

— Приготвила съм банята ви, господарю мой — продума Дувеса и пристъпи, за да свали късата му наметка.

Хю позволи на ръцете й да го докосват — да смъкват дрехите му една по една, докато накрая остана пред нея съвсем гол.

Дувеса затвори очи пред гладките мускули на добре развитото му тяло. Дъхът болезнено заседна в гърлото й. Тя жадуваше да прекара пръсти по всяка гънка на ребрата, по стегнатия корем, да прегърне плоската задница и стройните му бедра. Възможно ли бе той да остане толкова спокоен, когато тя се разкъсваше отвътре, докато гледаше скришом как тялото му потъва във ваната? Дувеса стисна здраво стола, за да намери опора, и пое дълбоко въздух. После взе едно парче плат и го натопи във водата. Извади благоуханен сапун, натърка плата и започна плавно да разтрива гъвкавия гръб, раменете и гърдите му.

Хю беше доволен, че е изцяло покрит от водата, иначе жена му можеше да забележи моменталната физическа реакция на тялото му при нейния допир. Колко ли време вече мина, откакто за последен път бе заравял болезнено пулсиращата си плът в нея? Сега усещаше изопването на своята мъжественост от нейната близост. Бе изпитал това чувство и малко по-рано същия ден, когато бе вдигнал очи към прозореца и я бе видял там с дълга коса, разпиляна по раменете й.

Дали това бе плод на неговото въображение, или тя наистина галеше леко зърната на гърдите му? Дали тя нарочно забавяше движенията на ръцете си и потъркването на кърпата върху кожата му? Той чувстваше ритмичното плъзгане на слабите й ръце нагоре и надолу. Божичко, защо се държеше като някой юноша, запленен за първи път от прелестите на жена?

Самотни бяха часовете, откакто за последен път бяха заедно. Той жадуваше за спокойствието, което тя му даваше, но още повече се нуждаеше от допира на плътта й, която като самия дъх на живота прииждаше и се отдръпваше от тялото му.

Вдигна дългия си крак върху медения ръб на ваната. С успокояващи движения Дувеса старателно започна да масажира прасеца и продължи да го разтрива нежно с кърпата. Когато ръцете й опипаха пръстите на краката, той леко ахна. Ядоса се на себе си и на реакцията, която тя предизвикваше у него. А щом ръката й улови другия му крак и направи същото с нето, той се сепна. Опря се на задния край на ваната и отвори сините си очи.

Дувеса като че ли не се тревожеше, че роклята й бе опръскана с вода. А каква прекрасна рокля бе облякла! Виждаше набора на корсажа й, който повдигаше гърдите й и ги откриваше наполовина. Издутата й плът го изкушаваше. Дали само си въобразяваше, или те наистина бяха наедрели и станали още по-зрели? Прекара език по внезапно пресъхналите си устни и зачака да види дали тя ще продължи към онази част на тялото му, която бе скрита, но до болка се нуждаеше от малко внимание.

Забеляза усмивката, пробягала по устните й и отново притвори очи.

Изведнъж, без да усети как, той се разтърси и наоколо се разхвърчаха пръски — беше го обляла със студена вода.

— Извинете ме, господарю мой — каза тя, — по грешка съм взела другата кофа.

— Няма значение — излъга той и махна мокрите къдрици от челото си.

— Само исках да намокря косата ви, за да мога да я измия.

Дувеса изсипа малко балсам върху дланите си и ги разтри една в друга. После бавно поглади главата му с върховете на пръстите си, продължи напред по челото и надолу около шията му. Той въздъхна дълбоко, видимо ободрен и доволен от облекчението, което му носеше масажът. Тя се наведе и изплакна балсама от тъмнорусите с червеникав оттенък къдрици. Трапчинката отзад на врата му я примамваше и Дувеса без колебание се наведе и постави устните си върху влажната кожа.

Дъхът на Хю замря. Той напразно се мъчеше да се овладее. Застави се да мисли, че Сибил е пленница на друг мъж, който сигурно се е насладил на младата й плът.

— Стига — гласът му прозвуча като ръмжене.

Дувеса пусна парчето плат на земята и му подаде една дълга ленена кърпа. После се обърна с гръб, докато той излезе от ваната, а след това се отправи към вратата и напусна стаята. Само след миг един едър, плещест слуга влезе и изнесе ваната, следван от друг, който вдигна кофите с вода и прибра кърпите.

Хю намъкна сини тесни панталони и бяла риза, като я завърза съвсем хлабаво. След това рязко разтърка гъстата си коса с фино ирландско ленено платно.

Дувеса влезе заедно с Друцила. И двете носеха по един сребърен поднос, отрупан с разнообразни ястия. Графинята нареди на момичето да го сложи върху малка масичка, поставена още следобед пред камината.

— Ще обичате ли нещо друга, милостива господарке?

— Можеш да ни оставиш, Друцила. Благодаря за помощта — каза тихо Дувеса.

Друцила й намигна, без да я е грижа, че това ще се изтълкува като просташки намек. Никак не бе трудно да се разбере какво ще става в тази стая тази вечер. Всеки мъж и жена, па макар и господар, и господарка, бяха подвластни на копнежа, който ги привличаше един към друг. Тя тихичко притвори вратата след себе си.

— Вино, Хю?

Гласът на Дувеса, този нежен, напевен ирландски говор притежаваше способността да преобръща душата му. Той я наблюдаваше, докато тя наля чашата и му я подаде.

— Благодаря, моя лейди — отвърна Хю, а докато поемаше бокала, се стараеше ръцете им да не се докоснат. Исусе, как му се искаше да захвърли проклетото вино на пода, без да се замисля дали ще останат петна, и после, като отметне красивите килимчета, постлани на пода, да я обладае там, върху дъските, и да утоли изгарящата жажда, дивата отчаяна страст, която тя събуждаше у него.

И колкото и да бе странно, липсваше му нейния смях, радостният му звън, който му позволяваше да разговаря, да споделя. Не беше правил това с никоя друга жена, освен със своята Сибил. Дори с първата си жена не бяха толкова близки. Чувстваше се ограбен без веселието, без въпроси — без загрижеността й. Сякаш бе затворен в невидима клетка. Искаше да се пресегне, да потърси топлота, а знаеше, че не бива… не може. Той напрегна всичките си скрити сили и успя да се отърси от мисълта за нейното горещо, изпълнено с копнеж тяло.

„Дори не желае да го докосна — мислеше си Дувеса. — Дали защото и той изпитва същата потребност и я споделя? И не може да понесе раздялата с всичко, което сме били един за друг?“ Дали ще се изненада, ако разбере, че тя едва се сдържа да не го замоли да я обладае тук, сега, или където и когато той избере? Той бе разкрил пред нея света на чувствената наслада и тя жадуваше отново да усети, че той е част от нея. И дори нещо повече, искаше да почувства, че е част от неговия живот. Тя не се преструваше, само за да запази благоприличие — не, тя искаше да е в състояние да притежава част от същността на Хю. Свързваше ги близостта на душите им и затова тя не можеше да му устои.

Сега трябваше да му съобщи, че от този съюз ще се появи дете — дар божи, заради който тя ще бъде вечно признателна.

— Къде са Одри и Клер?

На Дувеса й беше мъчно, че й е обърнал гръб. „Хю, Хю — молеше се тя, — не се отвръщай от мен.“

— Ще се хранят в своите покои. И двете бяха изморени и пожелаха да вечерят сами.

— Тогава да направим и ние същото, мадам — каза той, преви високата си фигура и се настани в един стол. Захапа сочно парче от еленовия бут и започна да яде мълчаливо.

Това продължи няколко минути. Накрая Дувеса не издържа.

— Хю, трябва да споделя с теб някои неща.

Хю взе чашата си и старателно я напълни още веднъж. Сините му очи се присвиха, устните му се обтегнаха. Постави бокала на масата и започна разсеяно да опипва шарките, да приближава и отдръпва пръстите си.

Напрежението заплашваше да разруши така трудно постигнатото самообладание, което Дувеса се мъчеше да запази. Тя не можеше повече да сдържа думите си.

— Хю, аз съм бременна.

Той рязко отдръпна ръка от чашата. Погледна жена си и забеляза огромните й очи — влажни и изпълнени със сълзи. Неговото дете! Възлюблената му съпруга носеше в себе си неговата рожба! Последната жена, която бе заченала от него, бе починала заедно с бебето. Можеше ли да понесе подобно нещо да се случи с неговата Дувеса? Фактът бе налице и все пак гордостта му сега воюваше с тревогата.

„Моля те, кажи нещо, Хю! — крещеше безмълвно Дувеса. — Не ме измъчвай! Не стой там така!“

Хю се изправи, бутна стола си назад и отиде до нея. Наведе се, коленичи на един крак и постави широката си длан върху плоския й корем. Почувства единствено меката материя на дрехата от бяло кадифе. Според думите й там вътре тя носеше дете, неговото дете, може би сина му.

— Сигурно ли е?

Дувеса копнееше да постави ръката си върху неговата, но не посмя. Стигаше й и това, че Хю направи първата крачка.

— Да, сигурно е. Бременна съм. То ще се роди по Нова година.

— Съблечи се — изрече той простичко.

Тя примигна, изненадана от това странно желание. Хю стана, пресегна се, хвана я за ръката и я изправи на крака.

— Съблечи се — повтори той с властен глас, изпълнен със загадъчна сила.

Тя развърза страничните връзки на роклята, смъкна я надолу по тялото си и се измъкна от нея. Също толкова чевръсто свали и останалите си дрехи и ги захвърли безредно по пода. Застана пред него съвсем гола. Само косата леко я прикриваше. Хю коленичи отново, отметна гъстата завеса от къдрици и пак постави длан върху атлазената й плът.

Дувеса сведе поглед. Почувства потръпването на корема си, когато на мястото на ръката си той допря устни. Едва не припадна от това докосване.

— Хю! — промълви тя с напрегнат, умоляващ глас.

И тогава той си отиде, изчезна от стаята със скоростта на войник, отстъпващ в трудна ситуация. Краката й се подкосиха, тя се строполи сломена върху купчината захвърлени дрехи и заплака.

 

 

До него стоеше пълна бутилка френско бренди, но той не се решаваше да я докосне, а само седеше неподвижно, с лице към яркия огън. Беше се опитал да прочисти от съзнанието си думите на Дувеса. Затова бе избрал един том за военни операции от времето на Цезар. Виждаше го все още там до стената, където го бе запратил в своята безизходица — отворен, подпрян в необичайно положение.

Стисна юмруци. Колко трудно му бе да я остави, след като тя му съобщи новината! Щеше му се да я грабне на ръце и да я отнесе в леглото, да я увери, че за него тя е по-желана от всякога, че цялото му същество копнее за нея, че дори не може да помисли за по-голям дар от този, който тя му даваше. Искаше му се да изкрещи: „Обичам те!“

Но не можеше. Мракът, който обгръщаше стаята, докато огънят гаснеше, изпълваше и душата му. Сега се радваше, че отново ще става баща, но в същото време се питаше дали пък Бог не се опитваше някак си да го изиграе, като му предоставя възможността още веднъж да посрещне на белия свят плът от своята плът, а едновременно с това отнемаше най-голямата му рожба?

Часовете се точеха едва-едва, а той продължаваше да седи загледан. И за какво, питаше се той. За някакъв знак? Откровение от Бога? То едва ли щеше да дойде.

 

 

На следната сутрин Клер го намери отпуснат върху стола с мрачно изражение на лицето. Изненада се, като го видя там. Изглеждаше напълно изтощен и тя си помисли, че е прекарал нощта в своята стая, заедно с жена си, и са отпразнували радостното събитие. Вдигна томчето с кожената подвързия и го подреди обратно на лавицата, но забеляза повредените пергаментови страници.

— Татко — повика го тя тихо и лекичко го разтърси.

Хю се събуди моментално, а ръката му несъзнателно се отмести встрани да потърси оръжието. „Трудно се променят старите навици“ — помисли си той, като отвори очи и видя, че над него стои Клер.

— Добро утро, дъще — изправи се той и протегна схванатите си мускули.

— Добро утро и на теб, татко. Сър Джон току-що пристигна от Ирландия. Очаква те в салона. Сметнах, че ще е най-разумно първо да го нахраня.

— Погрижи се никой да не ни безпокои — Хю се отправи към вратата, но после се обърна. — Той каза ли нещо за Сибил?

Графът знаеше, че ако дъщеря му се бе завърнала, Клер щеше да дойде право при нето и да му съобщи вестта без никакви официалности.

— Не, сестра ми не е с него. Той каза, че иска да говори с теб насаме — Клер не успяваше да прикрие страха в очите си. — Мислиш ли, че известията може да са лоши?

— Не — отговори той глухо.

Хю изпрати Клер да си върви, отиде в салона и там завари своя главен ординарец, който се справяше с апетит с огромна порция свински бут, хляб и една малка кокошка.

Като видя, че Хю влиза, сър Джон се изправи, но господарят му нареди да остане на мястото си. После наля още една халба бира за сър Джон и за себе си.

— Какво успя да научиш?

— Килрунският граф държи дъщеря ти в плен и все още не я е върнал. Изпраща ти това писмо — сър Джон бутна към Хю пергамент, върху който стоеше печата с вълчата глава. — В него, както ме уведомиха, пише, че ще му е необходим още един месец, докато ти изпрати своето решение относно освобождаването на лейди Сибил.

Сър Джон отпи глътка пиво, преди да продължи.

— Той, изглежда, не бърза много. Моят ординарец е разучил как се охранява замъка. Не може нито да се влезе, нито да се излезе без позволението на Килрун.

— Така и предполагах. Немислимо е да се атакува неговата крепост.

— Да, господарю. Това може да се окаже фатално за лейди Сибил.

— Смяташ ли, че той би…?

— Не, господарю Деран, оставете тази мисъл — посъветва го сър Джон.

Време беше да каже на своя господар, че според докладваното от ординареца му, ирландският лорд е проявявал особено отношение към дъщеря му. А като обясни в какво се е изразявало това особено отношение, щеше да разбие всички надежди на Хю, че между Вълка и дъщеря му не се е случило нищо.

— Робин ми разказа, че Вълка е доста… — не можа да налучка думата сър Джон.

— Какво? — попита Хю.

— Че Килрун се държал със Сибил, все едно че е негова любовница.

— Негова курва? — изрева Хю.

— Да, така се е сторило на момчето. Между двамата е имало интимност, близост. Робин каза, че Килрун се е отнасял с голяма благосклонност и внимание към нея.

Бръчки на напрежение се врязаха дълбоко в лицето на Хю. Той се терзаеше от чутото, а не можеше да направи нищо. Сега сър Джон бе уверен, че следващата новина ще помрачи лицето на Деран дори повече.

— Има още две неща, господарю.

— Да?

— Човекът, когото подозирах, наистина е предател.

Очите на Хю се превърнаха в безмилостни сини пламъчета.

— Ликвидирахте ли го?

— Да — потвърди сър Джон и описа случилото се в замъка Деран. Разказа всички подробности, за да даде възможност на Хю да прецени съдбата, която бе отредена на изменника.

— В страдания ли умря?

— Да, милостиви господарю, в страхотни мъки.

Ледена усмивка премина по устните на Хю.

— А другото какво е?

— Когато Робин е бил в крепостта на Килрун, случайно е видял, че пристига един друг пратеник.

— Кой?

— Придворната дама, която придружих до имението на О’Нийл — Изолт.

— Отишла е в крепостта на Килрун?

— Да. Робин е сигурен, че е била там, за да отнесе някакво съобщение, но не можа категорично да каже, тъй като, докато е стоял там, те са говорили на ирландски.

Хю се замисли дълбоко върху тази новина. Ако Изолт е била в Ирландия, в замъка на Килрун, значи там я е пратила Дувеса. Не можеше да има някакво друго разумно обяснение. Жена му се бе противопоставила на изричната му заповед и се е свързала с братовчед си.

— Ще ме извините, сър Джон, но трябва да разговарям с графинята. Моля, довършете закуската си. Ще се върна скоро.

Хю грабна бележката от Килрун, излезе от стаята и се отправи по стълбите към горния етаж на къщата. Зави към спалнята, която деляха с Дувеса и тихо влезе. Видя я свита на леглото, с коса, разпиляна върху пухкавата кожена завивка. Лицето й изглеждаше невинно и изпълнено с доверие. Трудно можеше да се повярва, че е жена, познала мъжка ласка, и сега носи в утробата си рожба. В друг момент той би захвърлил изпомачканите си дрехи и би се потопил заедно с нея в уюта на широкото легло. Щеше да я събуди с целувки, да почувства как плътта й се оживява в ръцете му и да чуе възбудените удари на сърцето й, когато докосне с устни пулса на шията й. И щеше да види тези огромни златистокафяви очи как се изпълват с живот от насладата на любовта.

Той седна на леглото и нежно прошепна името й:

— Дувеса.

В просъница тя чу, че я викат. Усети топлината на ръка, която гали лицето й.

Отвори очи. Съпругът й седеше до нея на леглото.

— Хю — името му се отрони от устните й с безкрайна обич.

Дувеса седна, разтърка сънено очи, без да съзнава колко мил се стори този жест на Хю. Забеляза умората по лицето му и изпита силно желание да облекчи всичките му страдания и болки. Без да се замисля, протегна ръка и го погали по бузата.

— Какво има?

Хю се поддаде на удоволствието от миговете, когато се наслаждаваше на нейния допир, докато нежната й длан смело следваше повика на сърцето му. Той не можа да издържи повече, сграбчи ръката й и я отмести.

— Изпратила си известие на Килрун! — Хю отбеляза това като факт и зачака обяснение.

Дувеса не искаше да го лъже.

— Смятах, че може би ще успея да му повлияя.

Хю се възхити на смелостта й. Тя бе застанала открито срещу него, без да извръща поглед, нито да отрича или да се моли за прошка. Това му хареса.

Дувеса отмести поглед към пергамента в ръката му.

— Имаш вест от него?

Хю сви тънките си пръсти около печата и го разчупи. Разгърна бележката и внимателно разучи съдържанието й. Беше кратко. За миг вдигна очи от страницата. После зачете на глас:

Многоуважаеми граф Деран,

Моля да ми дадете срок от един месец, преди да получите отговор на молбата си. Трябва да обмисля условията, които ми предлагате, както и вие да помислите върху моите. Лейди Сибил е добре и в отлично здраве, макар непрекъснато да изразява желание отново да се върне при семейството си.

Накрая бих желал да добавя моите поздрави към лейди Дувеса. Смятам, че чак когато решите да я върнете в Ирландия, ще имаме нещо, върху което да се основава нашата размяна.

Килрун

Хю погледна към Дувеса.

— Трябва да ги е писал преди моето съобщение. Изолт му отнесе писмо от мен, в което му обясних, че сега ти си мой законен съпруг и че лейди Сибил е вече моя дъщеря.

— Мислиш ли, че тези сведения изобщо ще му подействат?

— Мога само да се надявам, Хю.

— А междувременно оня мръсник използва моята Сибил като любовница!

Дувеса сведе глава и заговори, макар всяка дума да се забиваше като нож дълбоко в сърцето й:

— Можете да ме изпратите обратно в Ирландия, господарю мой, ако всичко друго се провали.

— Аз никога не отстъпвам своето, Дувеса. Запомни това добре — каза Хю, стана и напусна стаята.

При тези думи в сърцето й пламна, макар и краткотрайна надежда. Познаваше своя съпруг. Знаеше, че няма да позволи дъщеря му да остане там задълго. Нещо трябва да се промени. Молеше се писмото й да е намерило отклик у Ролф, след като го е прочел. Молеше се в същия този момент той да планира завръщането на лейди Сибил там, където наистина е нейното място. Дали надеждите й щяха да се оправдаят? Или илюзиите, които все още продължаваше да храни, щяха накрая да бъдат разбити, а животът им — безвъзвратно съсипан.