Гейл Линк
Прегръдката на вълка (24)

Двадесет и трета глава

Ролф държеше гривната в ръка, преценяваше тежестта й, разглеждаше майсторската изработка и накрая остана доволен, че накитът е точно такъв, какъвто бе желал.

— Щом щракне върху китката на притежателя й, сама се заключва, господарю, и ако нямате ключ, не може да се свали, без да я повредите — заяви гордо златарят. Той знаеше, че господарят му е много взискателен човек и сега изпитваше оправдано задоволство от тази необикновена златна гривна — по-малка от другите, които бе изработил преди години за рождения ден на господаря като подарък от родителите му.

— Много ме зарадва, защото гривната е точно каквато исках да бъде и смятам, че ще зарадва и човека, който ще я получи — от вътрешния джоб на пелерината си Ролф извади шепа монети, увити в парче ленен плат, и с ослепителна усмивка ги хвърли на златаря.

Той прибра възнаграждението си и го преброи. Остана безкрайно зарадван, като видя допълнителното заплащане, което Ролф бе прибавил над първоначално уговорената сума.

— Това е за добре свършената работа и то в такъв кратък срок. Добрата работа заслужава добро възнаграждение — Ролф вдигна накита към светлината. — Съвършено — изрече той с плътния си глас.

Златарят леко се поклони.

— Както винаги, за мен е удоволствие да служа на познавач като вас, господарю — той огледа малката си работилничка. — Има ли нещо друго, което може да ви заинтересува?

Погледът на Ролф се спря на два изящни свещника. Взе единия и разгледа фигурите, изсечени в златото.

— Харесват ли ви, господарю?

— Да, можеш ли да добавиш инициали към тях, без да развалиш останалите орнаменти?

Златарят посочи едно местенце върху тях и Ролф кимна.

— Не виждам никакъв проблем, лорд Килрун. Дайте ми инициалите, които желаете да бъдат издълбани, и всичко ще бъде направено. Тази поръчка също ли трябва да се изпълни бързо?

— Не — отвърна Ролф замислено, — този подарък може да почака.

Той сложи дебелите си кожени ръкавици, постави гривната в кадифена торбичка и пристегна златните връвчици.

В този момент чиракът дойде от другия край на работилницата да покаже на майстора как върви работата му над един накит. Ролф забеляза изкусната изработка и като гледаше огърлицата в ръцете на младежа, му хрумна друга идея.

— Брат ми, лорд Брандъф, има рожден ден след два месеца. Ще поръчам специален подарък.

Чиракът и майсторът слушаха внимателно, докато Ролф обясняваше желания от него модел и преплитането на символите. Едва след като се успокои, че всичко ще бъде направено според исканията му, той напусна работилницата.

— Покровителството на графа на Килрун е важно за нас, нали майстор Абрахам?

Възрастният човек кимна.

— Неговото покровителство и закрила за мен означават повече от прехраната ми, момко — отговори той и разроши косата на момчето. — Те са свободата и живота ми. Тук ми е позволено да работя и да бъда собственик, без да изпитвам никакъв страх.

Златарят придружи момчето обратно до помещението за работа, натоварен със сечива и материали за своя занаят — скъпоценни и полускъпоценни камъни, злато и сребро. Тук Абрахам не се плашеше, че може да бъде разбуден от тълпа, която блъска вратата му, или да трепери, че някой може да се опита да ограби скъпоценностите, които съхраняваше.

— Килрун ме издигна и благодарение на него преуспях. Той ми осигури спокоен пристан в сравнение с това, което наричахме живот във Франция.

— Как се запознахте с него? — попита момчето на френски.

— Направих му една услуга веднъж, когато беше на гости на свои приятели в Париж. А той ми върна жеста, когато по-късно се отби да вземе подаръка за родителите си. Точно тогава един недоволен клиент, който явно нямаше пари да си плати сметката реши, че съм го измамил. Той ме заплаши, а лорд Килрун се намеси и ме защити.

— Постъпил е смело.

— Oui, Бенджамин, много смело — майстор Абрахам извади парче пергамент и започна да скицира модела, който Ролф беше поръчал. Съсухрените му пръсти бързо довършиха резките щрихи. Той спря, погледна и добави още една заврънкулка. — Покани ме да дойда в Ирландия и да преподавам моя занаят, като ми обеща, че ще мога да уредя живота си в неговите земи както ми харесва. И така — продадох работилницата си и заедно със семейството си се преместих в имението на Килрун.

Абрахам се усмихна и мислено благодари на Бога за направения от него мъдър избор. Сега, благодарение на влиянието на графа, той поддържаше клиентела от най-различни среди. Имаше няколко много способни чираци — ирландци, но също и французи. Те идваха при него да учат древните начини за изработване на бижута, за превръщане на суровия материал в произведение на изкуството.

Вече беше започнал работата си над украсената със скъпоценни камъни бъчвичка, която щеше да подари на графа в деня на неговата сватба. А според слуховете, които се носеха из селото, този ден не беше далеч. Изчака, докато Бенджамин отиде и продължи своята работа самостоятелно. Тогава от едно заключено шкафче майсторът извади златното изделие, обсипано със скъпоценни камъни. Може би ще е най-добре да го довърши? — помисли си той и се залови за работа.

 

 

Ролф погледна над шахматната дъска към партньора си. Сибил играеше добре, на моменти може би малко безразсъдно, но в ходовете й имаше доста смелост. Тази вечер тя излъчваше някакъв блясък, вътрешно сияние, което той не можеше да проумее. Тя беше олицетворение на легенда, израз на най-висш женски чар.

Сибил беше замислена. Знаеше, че ако планът успее, това ще бъде последната й нощ в замъка на Ролф. Чудно защо, изведнъж в сърцето й се прокрадна известна тъга. Не е ли по-добре да задържи самодоволната усмивчица? Но как? Не беше никак лесно. Погледът й все се рееше към мъжа, който бе властвал над съдбата й през последните месеци. Дали ще му липсва нейната компания? Или просто ще се разгневи, задето е осуетила кроежите му за мъст? И защо не беше й съобщил какво пише братовчедка му — нейната нова майка? Да не би да е смятал, че тя няма да научи какво се е случило?

Дали щеше да му липсва единствено жената, по чието тяло той изпитваше копнеж, или щеше да тъгува за самата Сибил? Дали ще бъде благодарен, че се е отървал от необходимостта да се опълчи срещу нейния могъщ баща?

А какво ще стане с бебето?

Под масата, поставена за тази спокойна партия шах, пръстите на Сибил се плъзнаха неволно към корема, който бе приютил посятото семе. Етен бе казала, че Ролф ще бъде извън себе си от радост. Наистина ли? Сибил нямаше никаква представа дали вече бе станал баща на други деца. Ами ако е така? И какво от това? Дали той би решил, че върховната справедливост се състои в това, дъщерята на английския граф да забременее от него и после да я изостави? Или би я принудил да роди неговото дете, а после да изгони и двамата? Или може би тези зелени очи щяха да засияят от щастие, като разбере, че ще става баща на нейната рожба? Или щяха да се извърнат хладни и чужди? А което е още по-лошо — да заблестят с мрачна светлина равнодушно, но тържествуващо?

Сибил премести своята фигура и забеляза изненадата в тези пленителни очи срещу себе си. Беше го сварила тъкмо когато не внимаваше достатъчно. Той й хвърли такава подкупваща усмивка, че сърцето й заби силно. В душата й вилнееше битка. В лицето на своя похитител тя откриваше мъжа, с когото смяташе, че е възможно да живее в брачен съюз, но това бе най-върховната ирония на съдбата и най-голямото безумие. Ролф не беше като другите познати отпреди мъже, които бяха доволни от своето положение и не преминаваха отвъд границите на грижата за своето благополучие. Те не предизвикваха и никой не ги предизвикваше. Те четяха малко и не задаваха много въпроси. А Ролф правеше и двете, и това му харесваше. Няколко пъти се бе присъединявал към нея, когато с Тадж обсъждаха ирландските обичаи. Разговорите им бяха оживени и остроумни и двамата се забавляваха от вметнатите язвителни забележки.

Ето там се криеше опасността, която тегнеше на сърцето и душата й. В лицето на Ролф тя откриваше мъжа, когото можеше да обича и уважава, който я предизвикваше и я караше да се чувства безкрайно жизнена и изпълнена със съзнанието, че е жена. Утре щеше да напусне това място и да остави зад себе си чародейната мъжествена сила, която въплъщаваше Ролф Далей. Но можеше ли наистина да забрави своя престой тук? Та тя носеше под сърцето си неговата рожба, своята рожба. Това дете беше следствие от тяхното сливане в едно ново същество. Сибил благоговееше пред този магия.

Предполагаше, че трябва да изпитва срам, но за своя изненада не чувстваше нищо подобно. Дори мисълта, че сега, сред своите, ще бъде считана за прокълната, не можеше да разруши тайното щастие, че в утробата й расте нов живот.

Тази вечер бе всичко, което й оставаше. Спокойствието надделя над мрачното й настроение и я обзе някакъв странен душевен мир.

Ролф наблюдаваше как тънките й пръсти местят фигурата върху дъската. Тази вечер ще й подари гривната. Ще отиде при нея по-късно, когато всички заспят. Той се усмихна загадъчно — ясно си представяше Сибил без никакви дрехи — само гривната върху нежната кожа. Кръвта му закипя при тази мисъл.

— Ролф, мога ли да те отклоня от играта за няколко минути, за да прегледаме заедно тези документи? — обади се Бран.

— С твое позволение, Сибил? — поиска разрешение Ролф, а извитата нагоре вежда придаваше малко немирен вид на красивото му лице.

— Както желаете, господарю — отвърна Сибил и бутна стола си назад.

Точно тогава забеляза движение при вратата на всекидневната. Влезе Етен, каза няколко думи на братята и отиде при нея.

— Реших, че ще е най-добре да ви посетя тази вечер, за да приспя господаря за по-дълго.

Сибил загрижено докосна ръката й.

— Това няма да му навреди, нали?

Етен се усмихна на безпокойството в гласа на Сибил.

— Не. Ще заспи дълбоко и ще се събуди чак когато корабът отпътува. И преди съм използвала подобно приспивателно няколко пъти. Съвсем безопасно е. Само упойва.

— А как смяташ да му го дадеш?

— Брандъф е поръчал специална бутилка вино от избите на Ролф. Едно от любимите френски вина на моите господари. В него ще сипя малко от лекарството.

— Сигурна ли си, че все още искаш да помогнеш? — попита Сибил, като се престори, че проявява интерес към ръкоделието, което Етен използваше като претекст за посещението си. То бе богато орнаментирано и грееше с ярките си цветове.

— Знаеш отговора на този въпрос — очите на Етен се бяха овлажнили. — Твоето нещастие ме измъчва. То мъчи и господаря, макар че може би той все още не го съзнава. Сърцето ми подсказва, че вие двамата сте частици от една душа и че предците ни са предопределили ти и той да бъдете заедно. Бебето е доказателство за това. Вашият съюз е благословен. Правя всичко това не само заради теб, но и заради него.

Етен обърна глава към Ролф и мълчаливо каза сбогом на всяко чувство, което можеше да съществува между тях от тук нататък. Нейната мъдра майка бе напълно права — Вълка бе срещнал своята женска, само че още не беше признал официално този неизбежен факт. Етен бе убедена, че Ролф, както и Сибил, трябва да се отърсят от оковите на отмъщението. Нищо добро няма да се постигне, когато не съществува избор. И двамата трябва да са свободни. По някаква необяснима ирония на съдбата, това значеше свобода и за самата нея.

— Утре ще дойда рано и ще си сменим дрехите. Постарай се да пристегнеш наметката по-плътно над лицето си, за да не би някой да открие, че сме си разменили ролите този ден.

— Нямам думи да изкажа благодарността си. Ако някога ти потрябва моята помощ, потърси графа на Деран. Изпрати ми вест чрез баща ми.

— Ще запомня това — Етен замълча, после попита: — Ти какво ще правиш? Ще се върнеш ли в имението си в Ирландия?

Сибил се усмихна тъжно.

— Не, мисля, че не. Твърде много неща ми се случиха, за да искам да се върна там сега — тя притвори очи, а ресниците й се спуснаха като ветрило върху нежната кожа. — О, боже, как ми липсва моят дом! Нощем сънувам, че съм там и се разхождам в градината на майка ми. Но засега ще е по-добре да остана известно време в Англия. Баща ми има здрави крепости там.

— Да, може би това ще е най-разумното решение.

— Така смятам — потвърди Сибил и погледна двамата братя, унесени в разговора. На следващото утро близостта между тях ще бъде разкъсана. Ако пожелаеше, можеше да предотврати бъдещите събития. Само трябваше да каже на Бран и Етен, че се отказва. Внезапна меланхолия прокара пръсти по изопнатите й нерви. Но нямаше вече връщане назад. Нещата бяха в ход. Трябва да довърши започнатото, без да се замисля за последствията.

На вратата се почука и в стаята влезе прислужницата Майра. Носеше поднос с няколко чаши и бутилка вино. Обърна се на галски към Бран и Вълка. Бран й отвърна нещо, като се опита да флиртува с нея, при което бузите й веднага пламнаха. Момичето обаче на свой ред, подхвърли такава забележка, че по изопнатите скули на Бран изби гъста руменина.

Ролф и Етен се разсмяха.

Сибил се почувства като чужд човек в сърдечната обстановка, която се създаде в стаята, макар че Етен й обясни за какво става дума, след като спряха да се смеят. Това отново й напомни колко много й липсваше нейното семейство. Съвсем скоро, каза си тя, ще може да прегърне сестрите си, баща си, както и втората си майка, която беше на нейната възраст. Всичко тук ще остане само един далечен спомен. И така трябва да бъде, за да може да съхрани някаква надежда за бъдещо щастие. Не след дълго животът тук ще е минало и ще остане минало завинаги.

Ролф отвори бутилката. Докато вземаше чашите с вино за себе си и за Сибил, Етен сръчно изсипа в чашата на Ролф съдържанието на пръстена си.

Всички пиха с удоволствие. Двете жени учтиво отказаха втора чаша и пожелаха лека нощ на братята.

— Значи играта остава недовършена? — попита Ролф.

— Ще остане за друг път — отвърна Сибил.

Ролф кимна, наля си още вино и се върна към разговора си с Бран.

„Играта вече свърши, милостиви ми господарю — размишляваше Сибил, — само че ти още не знаеш това. Шах и мат за мен — каза си тя, после с горда походка се отправи към вратата, погледна го за последен път и запечата в съзнанието си всеки детайл от лицето му.“

 

 

Ролф се прозина, докато се мъчеше да свали дрехите си. Не можеше да си обясни, защо се чувства така изморен. Клепачите му тежаха. Примигна два пъти и стисна богато орнаментираната колона на кревата.

Може би ще е по-добре да се откаже от събличането, преди да отиде при Сибил. Щеше да има достатъчно време да се преоблече, след като свърши каквото е намислил.

Той претегли на око тежестта на кадифената торбичка в ръката си. После взе пищно украсения свещник, поставен край леглото му и тръгна по коридора и нагоре по стълбите към стаята й.

Всичко беше потънало в мрак. Ролф се движеше безшумно. Изведнъж установи, че се налага да поспира от време на време, тъй като изтощението, което усещаше, заплашваше да го сломи напълно. Но той отхвърли умората и си наложи да продължи.

 

 

Сибил потопи перото в мастилницата и написа думата по средата на пергаментовия лист. Не постави нито неговото, нито своето име. Надяваше се той да разбере, когато го прочете.

Внезапно Лу се разлая. Сибил спря и пъхна бележката под възглавницата на леглото си.

Вратата се отвори и тя ахна. Пред нея стоеше Ролф. Етен я бе уверила, че приспивателното ще подейства бързо. Но, очевидно, волята на Ролф бе по-силна, отколкото Етен бе предполагала.

Мили боже, помисли си Ролф, та тя бе като видение, прекрасно създание за наслада на очите. Той пристъпи в стаята и постави свещника до леглото, не можеше да устои на изкушението да вкуси тези мамещи устни. Наведе глава и ги докосна едва-едва в нежна сладостна милувка, сякаш тя беше някакъв безценен, крехък предмет.

Сибил забеляза потрепването на клепачите му, усети вътрешната сила, която го караше все още да стои изправен, независимо от непреодолимата потребност от сън.

— Какво ви води насам по това време, господарю? Доста съм изморена и ще си легна сама — надяваше се, че тонът й е прозвучал достатъчно рязко и недвусмислено.

Тя отстъпи назад. Искаше поне малко да се отдръпне от него, защото чувстваше топлината на плътта му твърде близо до себе си. Зелените му очи с дълги мигли бяха достатъчни, за да отслабят твърдата й решимост. Колко по-просто би било да се отпусне върху меките, топли завивки в неговите обятия и да отнесе със себе си великолепни, прелъстителни спомени.

Не.

Всичко свърши. Край.

Ролф я спря и, поставил ръце над лактите й, я задържа неподвижна.

— Имам подарък за теб, моя лейди.

Сибил обърна глава. Ролф й подаваше малка кадифена кесия. Тя я прие предпазливо.

— Отвори я. Не се страхувай — прошепна той в ухото й.

Сибил изпълни желанието му и бръкна в кадифената торбичка. Оттам извади гривна, необикновено красива гривна, точно копие на онази, която Ролф носеше на ръката си. На меката светлина на свещите златото хвърляше отблясъци, а характерните очи на вълка изобразен върху нея — два мънички смарагда — искряха примамливо. Беше прелестна.

С върховете на пръстите си Сибил очерта главата на звяра. Като я разгледа по-внимателно, забеляза разликата между тази и неговата гривна — нейната не беше просто като лента, а бе предвидена да се заключва.

— Протегни ръката си — каза той с нисък, властен глас, който все пак прозвуча с особена нежност.

Сибил се подчини. Усети как той я постави върху китката й и щракна закопчалката. Тя се вторачи в ръката си, сякаш беше някакво чуждо тяло, а не част от нея. Ролф все още я държеше. Той придърпа дланта й към устните си и я обсипа с целувки, преди да я пусне и да залитне назад върху леглото. Падна в него и се предаде на съня.

Сибил не можеше да го остави да лежи така, затова повдигна натежалото му тяло и го постави правилно върху кревата. Свали меките ботуши от ярешка кожа, захвърли ги на пода и седна до него. Ръката й се зарея към скулите му и смело ги погали. Пръстите й се спуснаха надолу към устните, докоснаха ги, за да ги запомни. После тя се наведе, докосна с устни неговите и нежно го целуна. Езикът й очерта трапчинката върху брадичката му. Тя отметна встрани леко разгърдената му риза, а очите й жадно погълнаха разголената под пръстите й плът. Хвана едната му ръка, задържа я между дланите си и я притисна върху корема си — двете гривни проблясваха една до друга.

— Нашето дете — прошепна Сибил. — Твоето семе покълна, Ролф. То ще бъде принц и войн, няма съмнение, и нашата кръв ще се смеси в него. Ще бъде отгледан с любов и достойнство. Имай ми доверие, Ролф, господарю мой. Твоята рожба няма да бъде лишена от нищо. Имаш честната дума на Сибил Фицджералд.

Сибил легна, обгърнала Ролф с ръце, положила главата му върху гърдите си. Устните й помилваха гъстата черна коса. През стиснатите й клепки се процедиха сълзи.

— Сбогом, gra — прошепна тя, като употреби ирландската дума за „любим“.