Гейл Линк
Прегръдката на вълка (23)

Двадесет и втора глава

Най-сетне Робин се добра до крайната цел за пътуването си и навлезе в добре охраняваните земи на Деран. Бързо метна юздите на своя уморен, залепен от препускане кон към един коняр, който чакаше наблизо и изтича право в големия салон, където завари сър Джон, седнал пред огромната камина. Пред него беше поставена малка масичка, отрупана с карти и документи. Старият войн го погледна въпросително.

— Какъв отговор носиш? — изрева той и хвърли дебелия пергаментов лист, в който се беше зачел. Облегна се назад в стола и зачака младежът да се приближи към нето.

Робин забеляза дълбоките бръчки, които грижите бяха врязани в лицето на неговия господар.

— Видя ли лейди Сибил?

Робин пое дълбоко дъх.

— Да, сър Джон — въздъхна той и се отпусна в стола, който сър Джон му посочи. Слугинята, която се навърташе наоколо, бе изпратена да му донесе халба бира. — Изглеждаше в отлично здраве и явно добре гледана, доколкото можах да преценя.

Прислужницата му подаде жалбата пенливо пиво и той отпи.

— А що се отнася до отговора — продължи Робин, като избърса устни с ръкава на вълнената си дреха, — не смятам, че нашият господар, графът, ще остане много доволен.

— Защо? — попита сър Джон с дрезгав глас.

— Казаха ми, че лорд Килрун е намислил да задържи лейди Сибил като заложница, докато вземе решение. А това ще стане след не повече от месец.

— По дяволите! — изруга уморено сър Джон.

— Но не е само това — добави пратеникът и отпи още една огромна глътка от питието си.

— Какво?

— Случи се нещо доста любопитно, докато бях там. Тъкмо когато се канех да си тръгвам, в замъка пристигна друг пратеник. Това беше личната придворна дама на графинята.

Сър Джон вдигна недоумяващо рунтавите си вежди.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна Робин, — напълно съм уверен, че това беше тя. Наблюдавах я тайно, за да не разбере, че там има човек от дома на Деран.

— Значи излиза, че графинята се е свързала със своя братовчед, независимо от строгата заповед на господаря — сър Джон замислено потърка брадичката си.

— Какво ще правите? — попита Робин и даде знак да му напълнят чашата отново.

— Графът трябва да знае.

— Ще заминем ли за Англия веднага, или ще наредите да продължа нататък сам?

— Ще тръгнем утре сутрин. Корабът на графа ни очаква в Дъблин — сър Джон отпи наведнъж повече от половината питие в чашата си. — А тази вечер имаме една недовършена работа, за която трябва да се погрижим.

Точно тогава влезе един от стражите.

— Сър Джон, постъпихме със затворника така, както заповядахте.

— Много добре — каза той с лукава усмивка, — ще отида при него след малко.

Мъжът се завъртя на токовете на ботушите си и излезе. Лицето на сър Джон изглеждаше сурово на меката светлина в стаята. Робин бе виждал това изражение и преди. То не вещаеше нищо добро за човека, към когото бе отправено.

— Моят господар, графът, няма да бъде никак доволен, че не може да се постигне споразумение относно дъщеря му — каза той и отпи остатъка от отличното ирландско уиски в чашата си. — Не, изобщо няма да е доволен — повтори той и отново прекара ръка по небръснатата си брада. После стана от мястото си и освободи Робин. — Почини си добре, защото утре заминаваме за Англия.

 

 

В зандана цареше мрак. Само една факла осветяваше пътя на сър Джон.

Пазачът показа една килия, потънала в пълна тъмнина.

— Там вътре е.

— Проговори ли вече?

— Не, сър Джон. Не е казал ни думица, освен дето продължава да разправя, че бил невинен.

— Това не ме изненадва. Отвори вратата.

Тъмничарят изпълни заповедта и сър Джон влезе в усойната килия. Не бе използвана дълго и миришеше на застояло.

— Е, Емонд, успя ли да помислиш над това, което си извършил? — попита сър Джон и вдигна факлата високо.

Пламъкът освети хитрото лице на мъжа, който беше дал сведения за отвличането на лейди Сибил. Очите го заболяха от блясъка на огъня и той стисна клепачи. Беше държан там почти цял ден без храна, вода и светлина. Беше слушал звуците на дребните космати същества, с които съжителстваше в килията. Сега трепереше от студа и влагата и вече нямаше търпение да излезе.

— Ще ви кажа всичко, каквото искате, господарю.

— Ти само ми кажи каква беше твоята роля в отвличането на лейди Сибил Фицджералд?

— Знаете моята роля, ваше благородие. Нали ви казах какво стана оная нощ.

Сър Джон даде знак на пазача и затворникът веднага се оказа прикован във вериги към стената.

— Вече започвам да губя и малкото търпение, което ми е останало. Говори!

Емонд долови яростта в гласа на стария войн и се разтрепери.

— Не разбирам какво искате от мен?

Сър Джон извади камата си от канията и нежно я поглади.

— О, не, смятам, че много добре разбираш.

— Но какво не е наред? — гласът на Емонд се превърна в скимтене — пискливо и сподавено. — Не ти ли казах още миналия път каквото искаше? Какво, за бога, се опитваш да направиш с мен? Че не съм ли аз един благочестив човечец?

— Хич не ме е еня какъв си ти, добри ми човече. Само искам да знам какво е твоето участие в цялата работа.

Емонд разбра, че не може да чака никаква милост от сър Джон и затова реши да се опита да се спазари за освобождаването си. Беше готов на всичко, само да избяга от суровия поглед, който всяваше страх у него.

Преди той да успее да проговори, сър Джон се приближи и опря острието между краката му. Върхът на камата поглади интимните му части и притисна с цялата си тежест оскъдната му мъжественост. Емонд притаи дъх, като осъзна грозящата го опасност.

— Не, недей. Моля ти се — захленчи той от страх. Воднистите му очи се наляха със сълзи.

Сър Джон се усмихна.

— Тогава кажи онова, което искам да знам.

— Аз… аз… Килрунският граф ме принуди да изпълня нарежданията му. Рече, че ще убие и мен, и семейството ми, ако не му помогна да осъществи плановете си. Честна дума, така беше.

Сър Джон се съмняваше дали тая отрепка разбира значението на думата честност.

— Платиха ли ти нещо за тази „помощ“?

Емонд отново усети притискането на камата.

— Кълна се в честта си, не съм…

— Тогава защо не ми каза веднага, след като той си замина?

— Ужасно ме беше страх от Вълка, ето това е.

— Това ли е истината?

— О, да, разбира се — успя да се поусмихне Емонд, защото помисли, че сър Джон бе започнал да му вярва.

— Значи си глупак — сряза го старият войн. — По-скоро трябваше да се страхуваш от ординареца на графа на Деран.

— Килрун ме накара!

— Ти си лъжец — саркастично се изсмя сър Джон и го зашлеви през лицето.

— Не, истината ви казвам. Аз съм верен на господаря си.

— Имаме доказателства за противното.

— Кой ме е обвинил? — попита Емонд уплашено.

Сър Джон щракна с пръсти. На вратата на килията се появи съпругата на Емонд.

— Този мъж — посочи той разтреперания човек — е твоят съпруг, нали?

— Да — отвърна тя.

— Тогава му кажи каквото каза на мен.

Жената пристъпи напред и погледна право в лицето на мъжа, когото беше наричала свой съпруг почти двадесет години — двадесет години, третирана като същество, създадено единствено за негово удоволствие и разтуха, без ни една добра дума или ласка, освен когато на него му се бе искало. Тя бе търпяла заради децата си и ако се наложеше, би търпяла до края на живота си. Но не можеше да позволи той да се облагодетелства, като причинява зло на онази, която винаги се бе отнасяла към нея с голяма добрина.

— Похвали ми се — каза тя, — че бил получил пари от сделка с благородниците. Питам го кой ще вземе да дава пари на такъв като него. А той ми вика да си гледам работата — когато жената пристъпи по-близко до светлината на факлата в ръката на пазача, по лицето й, приятно и миловидно навремето, още можеха да се забележат поизбледнели синини. — Той рече — продължи тя, — че Вълка бил щедър и според него цялата работа била голям майтап, защото се надявал да получи пари и от лорд Деран.

— Я млъквай, глупава патка такава!

Сър Джон перна Емонд с опакото на ръката, главата му се блъсна в стената и ударът го зашемети за миг.

— Истината ли говори тя? — изсумтя с отвращение сър Джон, но нямаше нужда от отговор. — Глупакът си ти, щом си си помислил, че ще предадеш своя господар и после ще ти се размине. Думите на тази жена още веднъж доказват вината ти. Тъпако, ти сам се издаде онази нощ, когато ни разказа за отвличането.

Сър Джон отвърна лице от Емонд и кротко се обърна към жената:

— Кажи на моя слуга да те изпрати здрава и читава до дома ти. А за храбростта си ще бъдеш щедро възнаградена.

Тя вдигна глава.

— Няма защо да ми се плаща за това. Ако взема пари, задето съм говорила против този негодник, значи, че и аз ще съм като него. Не, аз не съм го извършила за пари, а заради добрината и грижите на моята господарка към мен — после тъжно добави: — И дано така успея да освободя децата си от влиянието на един изменник. Тя заплю затворника в лицето: — Свиня! Сега съм принудена да избягам от тук, от родното си място, за да не бъдат децата ми очернени от твоето предателство.

— Къде ще отидеш? — попита я сър Джон.

— Имам семейство, сестра в Корк. Тя ще ме приеме.

— Няма ли да помислиш още веднъж по въпроса за парите?

Тя се усмихна и гордо поклати глава.

— Не, благодаря — после се обърна и тръгна да си върви, без дори да погледне своя съпруг.

— Не ме изоставяй! — проплака Емонд.

— Млък! — изкрещя сър Джон. — А сега ще кажеш ли истината?

— Тя е лъжкиня! Не й вярвайте!

— Напротив, вярвам й. Говори!

— Казах ви вече — ухили се той престорено, от страх, че ще пострада от постъпките си. — Вълка ме накара.

— Значи продължаваш да разправяш същата история?

— Но това е истината.

— Истината е нещо, което не познаваш. И затова скъпо ще си платиш.

— Не, вие трябва да ми повярвате.

Смехът на сър Джон изпълни тясното помещение, отрази се в стените и прокънтя страховито.

— Трябва ли? Ако беше достатъчно смел, щеше да бъдеш пощаден.

Острата кама се плъзна по простите дрехи на затворника, проряза плата и оголи тялото му.

Емонд ококори очи, вцепенен от ужас, като забеляза безстрастното изражение на сър Джон и усети хладната стомана, опряна в плътта му. Във въздуха се понесе смрад от човешки изпражнения, пронизителните писъци на Емонд отекнаха в килията.

Сър Джон пое подадения му парцал, избърса следите от кръв по камата и я мушна отново в канията.

— Какво да го правим сега? — попита пазачът.

Сър Джон погледна мъжа, провесен на веригите от стената.

— Махнете тази гадна мърша от очите ми. Ще го обесим. Ще оставим трупа му на гаргите да напомня каква съдба очаква изменниците — сър Джон дочу цвърчене на плъхове. — Изчакайте до сутринта. Тогава ще го обесим. Дай ми меча си.

Пазачът му го подаде и сър Джон пъхна върха му в пламъка на факлата. След това се обърна към нещастника. Разнесе се остър мирис на изгоряло месо.

Сър Джон постави още веднъж острието в огъня, избърса го и го върна на пазача.

— Не искам да умре, преди да изпълним останалата част от присъдата.

— Слушам, сър Джон. Всичко ще бъде както наредите.

— Добре — старият войн затвори вратата и килията отново потъна в пълен мрак. — Умирам от глад. Хайде да отидем да вечеряме.