Гейл Линк
Прегръдката на вълка (22)

Двадесет и първа глава

— Според мен няма съмнение, че носиш в себе си comharba, наследника — с тези думи Етен приключи прегледа и изми ръцете си в топлата вода.

Сибил оправи отново дрехите си и седна на леглото.

— И аз така мислех — продума тя със съвсем тих глас. — През последните два месеца не беше идвало лунарното ми време.

— Като научи новината, ще бъде извън себе си от радост.

Сибил постави ръка на рамото на Етен.

— Закълни ми се, че никога няма да му кажеш.

Знахарката я погледна обезпокоено.

— Какво значи тази молба? Само след няколко месеца няма да има нужда от никакви приказки. Той ще може и сам да види.

Сибил реши да се довери на Етен.

— Трябва да се махна от тук.

Етен седна до нея на леглото.

— Мисля, че Вълка по никакъв начин няма да позволи това да се случи.

— Той не бива да узнава.

— Никога няма да успееш да избягаш от тук, без господарят да разбере. Както вече ти е известно, никога няма да ти позволят да се отдалечиш, ако не си под надзора на някой негов доверен човек.

— Знам, че е така — съгласи се Сибил. — И все пак имам основание да вярвам, че съм открила човека, който ще ми помогне.

— Тогава по-добре не ми казвай нищо, защото моята лоялност към лорд Ролф ме задължава да му кажа.

Сибил облиза устни, преди да продължи.

— Знам, че ти и Ро… Килрун сте били близки.

— Това е вече минало.

— Но има значение сега, Етен — Сибил взе ръката й в своята. — Почувствах, че между нас съществува здрава връзка, дори ако щеш, приятелство.

— И аз то усетих.

— Трудно ми е да изрека думите, но независимо от това, за да можеш да ме разбереш, ще трябва да се помъча да ти обясня. Веднъж ти спомена за някаква всепоглъщаща нужда от определен човек, съединяване на плът и дух…

— И сега ти си изпитала това с моя господар Ролф, така ли?

— Не мога да го отрека, Етен, вярно е — потвърди Сибил. „Де да можех“ — добави тя наум и продължи. — Честността ме възпира да търся утеха в една лъжа.

— Тогава, защо искаш да се откажеш?

— Защото в тази връзка виждам единствено болка — моята болка. Страхувам се, че ще се слея с него и ще изгубя себе си. Че Сибил Фицджералд ще престане да съществува, защото съдбата, която ми бе наложена, не ми предостави никакво свободно право на избор — тя стана от леглото, отиде към прозореца и седна на каменния перваз с лице към Етен. — В Ролф има нещо, на което не мога да устоя. Това е в разрез с цялото ми възпитание, с всичко, преживяно досега. Да остана тук, би значело да се оплета в неговите мрежи — тя започна да си играе с един кичур и да го увива около пръстите си. — Трябва да ти призная, че дори сама потърсих леглото му.

Етен забеляза какво усилие струваха на Сибил тези простички думи. За Етен никога не е било срамно да се стреми да удовлетвори желанието си и да се възползва от случая. Но в изражението на Сибил ясно се четеше смущението и мъката, причинени от това, което е извършила. Тя беше горда жена, хваната в капан, който я разкъсваше, който накърняваше чувството й за приличие и съзнанието за собственото й аз.

— Искаш ли да ти дам отвара, която ще те освободи от бебето? — това предложение бе против убежденията на Етен в този случай, но тя предполагаше, че без детето Сибил ще може по-лесно да контролира своята съдба.

Сибил рязко вдигна глава, а ръцете й начаса обгърнаха корема, сякаш искаха до го защитят и да предпазят нероденото дете от всякакво зло.

— Не. Никога. Детето не е виновно. То е напълно невинно.

Етен пристъпи към нея, взе я в прегръдките си и започна да я утешава. Сега вече знаеше какво ще направи, какво трябва да направи и прошепна:

— Ще ти помогна, Сибил.

— Знам, че поставям тежко бреме върху плещите ти, като те карам да извършиш нещо, с което не си съгласна. С думи не може да се изрази онова, което си ми дала. И все пак не желая да се излагаш на опасност от страна на Килрун.

— Не се тревожи за мен. Ще се оправя.

— И няма да кажеш за детето? — попита Сибил.

— Той има право да знае. Бебето е и негово.

— Съзнавам това — кимна Сибил, — но ако той узнае, не мислиш ли, че ще направи всичко, което е по силите му, а те са достатъчни, за да ме задържи? Затова никой не трябва да знае.

— Майка ми се досеща.

— Да, забелязала е, че напоследък исках по-особени храни — усмихна се Сибил срамежливо. — Бях я помолила за някои ястия, които обикновено не се сервират. Забелязала е и че сутрин ми прилошава.

— Това няма да продължи дълго, струва ми се — каза Етен. — А какво ще стане, като се прибереш при своето семейство? Замисляла ли си се как ще реагират те, като се върнеш и коремът ти започне да расте от незаконното дете на твоя похитител? Как ли ще те посрещнат — с любов или с порицание?

— Да, и за това съм помислила. Баща ми ще ме приеме и ще се примири с моето решение.

— Сигурна ли си, господарке?

— Няма никакво съмнение. Уверена съм в любовта му към мен.

— Надявам се, че няма да съжаляваш — Етен отмести ръцете си от Сибил и отиде да налее по една чаша ароматно вино. После се върна със сребърния бокал в ръка и го подаде на Сибил. — Ти ще бъдеш отхвърлена от обществото.

Сибил вдигна чашата и я пресуши до дъно.

— Никога не съм се стремяла към празните, лекомислени развлечения на английския двор. Всъщност баща ми ме е предпазил от грубостта, с която човек може да се сблъска там, като винаги е настоявал аз и сестрите ми да си стоим у дома колкото може повече. Така че, както виждаш, да бъда лишена от присъствието си в двореца, за мен изобщо не е никаква беда.

— А какво ще стане с бебето?

— Как какво?

— След като го родиш, ще можеш ли да му осигуриш подходящи условия на живот?

— А ти смяташ ли, че ще изоставя детето си?

— Не. Ти не си способна на това, Сибил. Обаче то непрекъснато ще ти напомня за своя баща. Много жени в твоето положение биха се погрижили за детето от разстояние, като го обезпечат материално.

— Да се откажа от него? И да го дам на някого за отглеждане?

— Много често такава е участта на извънбрачните деца.

— Ти би ли постъпила така?

Етен се усмихна явно развеселена.

— У нас, в Ирландия, ние не виним едно дете заради обстоятелствата около раждането му. Тук всяко новородено има право на наследство независимо как е заченато. Детето просто се приема от обществото. Струва ми се, че всичко е значително по-лесно, отколкото при вас.

— Може би си права. Не знам — Сибил отново опипа корема си и продължи. — Само едно знам — няма да се отрека от своята рожба. Тя е част от моята плът и след като имам собствени имения, това дете ще бъде мой наследник.

— И наследник на баща си също така.

Сибил предпочете да не обръща внимание на тази забележка. Лу стана от мястото си край огъня и наострил уши, тръгна с леки стъпки към вратата.

Сибил разбра, че някой идва. Тя прекоси стаята и отвори широко. Там стоеше Бран.

— Заповядайте, милостиви господарю.

Бран прекрачи прага и потупа Лу по главата. Хрътката отвърна на милувката на мъжа, като близна широката му слаба длан. Сибил затвори след него.

В стаята бе сумрачно и Бран не забеляза Етен.

— Дошъл съм да ти дам отговор.

В този момент Етен се обади:

— Може би ще предпочетете да ви оставя сами?

— Етен? — изненада се Бран.

— Да, милостиви господарю Брандъф, тя знае за моите намерения да избягам и ще ми помогне.

Бран хвърли озадачен поглед към Етен. Известни му бяха чувствата й към брат му и нейната всеотдайна преданост към Килрун.

— В такъв случай, значи и тримата ще участваме в заговора. Добре, така да бъде — примирено рече той. — Брат ми сам ми предостави средството, чрез което ще можем да заминем от тук. След два дни аз ще трябва да замина с кораб за Уелс, за да ръководя някаква работа, свързана със семейните имоти. Ще успеем някак си да те вкараме тайничко на борда.

— С моя помощ това ще стане лесно — предложи услугите си Етен.

— Ще измисля нещо, за да отпратя Ролф някъде другаде, та да можем да осъществим намеренията си.

— Няма да се наложи — обади се Етен. — Разчитайте на мен, аз ще уредя всичко — в светлосините й очи искреше радост от бързо скроения план. — Лейди Сибил и аз ще си разменим дрехите. Същата сутрин аз ще вляза в крепостта, а тя ще излезе с теб.

Бран поглади брадичката си.

— Може и да стане — после плъзна поглед по високата cuaia на русата жена. — Но ти си съвсем различна и на ръст, и по цвят на косата.

— Една наметка ще скрие разликите. Никой няма да обърне внимание, защото те ще очакват да видят мен.

— Добре. Решено.

— Сигурна ли си? — Бран нежно погали Етен по гладката буза.

Тя му отправи усмивка, притвори очи за миг и се отпусна върху ръката му.

— Не се тревожи за мен. Едва ли моята постъпка ще нарани най-силно Килрун.

Бран се усмихна кисело.

— Мислиш, че не го съзнавам? Известно време няма да се върна в Ирландия.

Сибил сграбчи ръката му и я целуна. Сълзи на благодарност мокреха нежната му длан.

— Благодаря ти — успя да промълви тя, защото знаеше, че всичко друго би било излишно.

— Има още нещо, за което трябва да се спомене. Днес Килрун получи вест от лейди Дувеса.

Сибил кимна.

— Тъкмо отивах на урок при Тадж, когато видях, че нейната придворна дама пристигна. И какво имаше да съобщи?

Сега Бран бе доволен, задето бе взел писмото и го бе прочел. То още повече затвърди решимостта му да върне Сибил на семейството й. Любовта на Дувеса бе затрогваща и го развълнува дълбоко. Стига толкова омраза между двете семейства. След като вече бяха свързани чрез брачен съюз, не бива да се допускат повече разногласия.

— Уведомява ни, че се е омъжила за твоя баща.

— Те са се венчали? — ахна Сибил.

— Да, така изглежда.

— Знаех си, че моят баща не би навредил на дамата — Сибил почувства, че любовта й към Деран и вярата в него отново се бяха върнали. Наля си още една чаша вино и рече с ирония в гласа: — Да пием за неоценимото чувство за справедливост на лорд Килрун!