Гейл Линк
Прегръдката на вълка (18)

Седемнадесета глава

Сибил се протегна, изви тяло, вдигна ръце високо над главата си и вдъхна свежия хладен въздух. Слънцето грееше през прозорците. Тя се сгуши още по-навътре в разкоша на пухкавото легло, наслаждавайки се на допира на меките чаршафи до голата си кожа. Никога пред това не бе спала гола, а сега това й се струваше съвсем естествено и не намираше нищо нередно.

Гласовете, долитащи откъм двора, й попречиха да заспи отново. Пресегна се, взе брокатената кадифена роба от долния край на леглото и се наметна с нея, докато ставаше. Отиде до прозореца, замижа срещу необикновено ярката слънчева светлина и надникна навън.

Видя, че двама от конярите извеждат по един кон и позна, че това бяха жребците на Брандъф и Ролф. Олиф плесна леко един младеж и му се скара за нещо. После в полезрението й се появи момче със сокол на ръката си, следвано от още едно, което също носеше птица.

Явно щяха да ходят на лов със соколи. Излизаха да се забавляват тази сутрин. Какво не би дала да може да полети през хълмовете на гърба на един сигурен кон и да ловува, да се радва на прекрасния вкус на свободата. Понякога се чувстваше също като пленените птици — като нечия собственост, предназначена за определена цел…

Ролф се мярна пред погледа й и до слуха й долетя плътния му глас. Графът беше гологлав, слънцето блестеше в черната му, дълга до раменете, коса и я обливаше с топлите си тонове. Този ден се бе облякъл в наситенозелено — цвета на гората при здрач. Придружаваше го Бран, надянал жарките цветове на слънцето върху стройното си тяло.

Като гледаше дрехите му, нещо й дойде наум и по лицето й се разля широка усмивка. Трябва ли? Може ли? Смее ли? Да, струваше си да поеме този риск. Беше й все едно какво ще си мисли Ролф. Тя ще го направи. В този момент изобщо не я беше грижа, че постъпката й ще се изтълкува като скандална. Тя бе надживяла всичко това.

Все още усмихната, тя отвори вратата на стаята си и повика младата прислужница Мари, която тъкмо минаваше. Обясни й, че иска Сайобан да дойде при нея. Мари кимна, тя говореше само галски, но като чу името на Сайобан, забърза да изпълни нареждането на Сибил.

 

 

Бе изминал час, откакто Ролф и Бран напуснаха замъка и тръгнаха на лов. Спряха за малко да починат, да отморят конете и да пийнат студена вода от меха.

Бран разсеяно си припомни, че имаше повече от месец, близо два, поправи се той, откакто лейди Сибил бе станала част от тяхното домакинство. През това време бе забелязал леки промени в поведението на брат си и дамата. Често улавяше погледите, които всеки от тях приковаваше към другия, когато мислеше, че не го наблюдават. Лейди Сибил вече не се отнасяше със страх и предпазливост. В гордите й очи проблясваше обич към хората и земята. А когато от време на време Сибил спираше съсредоточен поглед върху Ролф, Бран виждаше вглъбения израз на лицето й — някакво несъзнателно възхищение. В зелените очи на Ролф пък съзираше уважение и нещо още по-дълбоко. Това беше поглед, изпълнен с копнеж, който граничеше с всепоглъщащото. И от двамата струеше силно обвързващо чувство. Според Бран, никой от двамата не съзнаваше властта, която всеки от тях имаше над другия. Той знаеше, че брат му би се изсмял на подобно твърдение, както и благородната дама, но нарастващата сила на чувствата между тях бе тема на доста разговори между обитателите на замъка.

Бран погледна косо брат си. Ролф тихичко говореше на любимата си птица и хвалеше крилатото същество с гальовен глас.

Но Ролф не бе забравил за брат си напълно, както смяташе Бран. Без да вдига очи, той попита:

— Какво те тормози, Бран? Изглеждаш така, сякаш си много далеч от тук.

— Май наистина не бях тук — призна той.

— Надявам се, че някоя жена владее ума ти.

— В известен смисъл, да — усмихна се Бран.

— В какъв смисъл? — поинтересува се Ролф.

— Това си е моя работа, братко — отвърна той.

Ролф рязко го стрелна с поглед.

— Май е време да помислим за някоя кандидатка, щом като кръвта ти е започнала да кипи.

— Нямай грижа за това, Ролф, щом като титлата и имотите са твои, следователно е твое и задължението да осигуриш наследници на Килрун.

— Но докато стане това, ти, скъпи ми братко, си мой наследник. Все пак, ако не искаш постоянна връзка, тогава бихме могли да ти намерим някоя любовница.

— Много съм ти благодарен, но мисля, че съм способен и сам да си намеря женска компания — сряза го Брандъф.

— Има ли вече жена, която да е пленила ума ти? — продължи Ролф. — Само ми кажи и ще уредя всичко.

Мислите на Бран се зареяха към едно неясно видение — момиче, изтъкано от дързост и нежност, от плът и огън, което владееше въображението му. И все пак не можеше да назове името на детето жена със златистите коси, чийто образ го зовеше. Ролф нямаше да го разбере. А понякога и той самият не се разбираше.

— Не — излъга той нарочно, — няма жена, която да е наистина достойна.

— Племенницата на Гленгардън е млада и с приятна външност. Мога да говоря…

— Щом смяташ, че е чак толкова хубава, защо не я вземеш за себе си? — изрече Бран с унищожителен тон.

— Няма да ми подхожда — отвърна Ролф. — Пък и ние говорехме за твоята, а не за моята женитба.

— Не, братко, ти заговори за моя бъдещ брак, не аз.

— Като глава на семейството, за мен е важно да знам за кого ще се ожениш. Не можеш да решаваш сам, Бран.

— Не съм дете, та да ме напътстваш и принуждаваш.

— Не съм и помислял, че си дете — заяви Ролф и прехвърли приятелски ръка през крехките рамене на брат си. В негово лице виждаше себе си, какъвто бе навремето. Макар и да ги деляха шест години, Ролф често си мислеше, че те бяха двадесетина или дори повече. По своя житейски опит и светоглед, той бе много по-стар и, за жалост, по-мъдър. Имаше само един начин да остави земните грижи да минават покрай нето незабелязано и това се случваше единствено в миговете, когато държеше лейди Сибил в обятията си и търсеше сладостното убежище на нейната плът. Тогава се чувстваше така прероден, така подмладен, както никога не бе предполагал. Дали това не бе просто заблуда, плод на фантазията му? Възможно ли бе една жена, при това неопитна, да го държи в плен? Дали щеше вечно да му осигурява тихия пристан, от който до онази нощ дори не подозираше, че е имал нужда? — Вдовицата на покойния лорд Дормът също е свободна — върна се Ролф на предишната тема. — Той бе доста по-стар от нея и макар да нямаха деца, имам основания да мисля, че вината не бе нейна — Ролф замълча за миг и продължи: — Тя е само на петнадесет, привлекателна и с мил нрав.

— Вземи я за себе си — извика пак Бран.

— Тя не е онова, което искам.

— Какво, или по-точно, кого искаш ти? — запита Бран, надигна меха и отпи още една глътка, после избърса устни с опакото на ръката си. — Кажи каква трябва да е жената, която би избрал за своя графиня, Ролф?

Ролф взе меха от ръката на Бран и отпи. После пое дълбоко въздух и замислено каза:

— Горда. Умна. Одухотворена. С произход, достоен за бъдещия граф на Килрун — той подпря брадичка между палеца и показалеца си. — Страстна жена, с дълбоки чувства. Чак когато открия такова рядко съкровище, ще бъда доволен.

Брандъф зяпна. Нима брат му не разбираше, че току-що бе описал лейди Сибил? Идеалната половинка за Вълка…

В този миг един мъж от свитата на Ролф извика:

— Господарю, към нас приближават ездачи.

Ролф незабавно скочи на крака, стиснал в ръката си малка кама. Бран също се приготви, а мъжете около тях обтегнаха лъковете.

Откъм гребена на хълма се зададоха трима конници. Ролф веднага разпозна плещестата фигура на огромния Олиф и лицето на още един от своите приближени. После се взря в лицето на третия и дъхът му спря. Коса като мед, погален от слънцето малък нос и нежни бузи, осеяни със златни лунички — само един човек притежаваше тази красота. Това беше лейди Сибил.

— Лейди Сибил — повтори Бран мислите на брат си.

— Май наистина е тя.

Конете дойдоха до мястото, където беше спряла свитата на Ролф. Олиф се бе захилил до уши. Сибил се усмихваше, леко наклонила глава.

Ролф прибра оръжието си и пристъпи към запъхтяната кобила на Сибил. Сграбчи юздата й и я задържа, докато с другата ръка гладеше шията на животното.

— Какво е това? — попита той и очите му се превърнаха в два зелени процепа, докато оглеждаше костюма на Сибил. Конят, който бе възседнала, принадлежеше на брат му и Ролф го позна. Очевидно дамата бе нахлула в покоите на Бран и си бе позволила да вземе най-различни дрехи. Дебелият вълнен жакет, който би стигнал едва до кръста на брат му, се спускаше доста под стройните бедра на Сибил. Краката й бяха обути с кожени ботуши до над прасците. Снежнобяла ленена риза бе пристегната високо горе, но все пак не можеше да скрие прелестната й шия от неговия взор.

— Мислех, че е съвсем очевидно, дори и за вас, господарю мой. Искам да дойда с вас на лов.

Бран се изсмя с глас.

Ролф му метна презрителен поглед.

— Наистина ли? — попита той.

— Да. Тази сутрин ви видях заедно с брат ви и ми се прииска да се присъединя към вас. И тъй като вие не се сетихте да ме поканите, аз сама се възползвах от възможността.

Ролф се обърна към Олиф и му поиска обяснение. Олиф прочисти гърлото си и заговори както всички останали на английски, за да разбира и тя.

— Лейди Сибил ме помоли да я придружа, господарю мой, защото знаеше, че няма да одобрите, ако тръгне сама по тези непознати места.

Ролф и Сибил едновременно извърнаха очи към Олиф, който така изкусно бе изразил с думи това леко изопачаване на истината.

— Добре — обърна се Ролф отново към Сибил, — нека бъде както вие желаете, милостива госпожице.

— Имате ли птица и за мен? — попита тя.

— Ето, милостива господарке — предложи Бран, — вземете моята — той взе дългоопашатия сокол от едно момче и го постави върху облечената в ръкавица ръка на графинята.

Тя прекара ръка по тъмните пера на птицата и нежно я погали.

— Великолепна!

— Наистина — прошепна Ролф, но очите му не гледаха сокола.

Ролф се метна на Фергал и повика своя силен късоопашат сокол. После махна парченцето кожа, което закриваше очите на птицата и я пусна да лети. Сибил направи същото и двамата поеха напред след тях.

Бран и Олиф се спогледаха, като видяха как Ролф и Сибил се понесоха един до друг, а останалите ги последваха. Бран отново се качи на коня си — лъскав черен жребец — и се обърна към Олиф на техния роден език:

— Ти разбираш ли нещо?

— Божичко, момче, знам ли? — отвърна той, поспря и замислено поглади гъстата си брада. — Когато ме повикаха и ми казаха, че лейди Сибил иска да отиде на лов със соколи, се изненадах много. А пък като се появи облечена, доколкото разбирам, с твоите дрехи, право да ти кажа, вече не знаех какво да мисля. Беше твърдо решила да тръгне. Каквото и да й кажех, едва ли щях да я разубедя — той погледна Бран озадачено. — Човек малко трудно може да разбере отношенията, които съществуват между брат ти и дамата. Възприемам я като господарка на замъка и като такава трябва да я уважавам и да изпълнявам желанията й, ако това е по силите ми.

— А как смяташ ще реагира нашият народ, ако тя стане някога графиня?

— Мислиш ли, че има такава вероятност?

Златистокафявите очи на Бран горяха от най-искрена загриженост.

— Да, Олиф, така мисля. А ти какво ще кажеш?

— Хората много обичат брат ти, господарю, както и теб. И единственото, което желаят, е и двамата да сте доволни и родът на вашите прадеди да продължи, както това е ставало от незапомнени времена досега. И на двамата желаят да ви споходи онази легендарна любов, която съществуваше между вашите родители. Макар че лейди Сибил има нормандски произход и е чужда на нашите нрави, лично аз с радост бих я приел, ако тя дарява с щастие моя господар Ролф. А ти би ли насърчил този съюз?

Бран се наведе и потупа непокорния си кон по шията.

— Да, бих го подкрепил и точно така ще направя — той дръпна юздите и накара животното да се изправи на задните си крака. — Хайде да отидем при тях, да видим какво ни носи този ден.

 

 

Чувстваше се изпълнена с живот, бликаща от енергия, щастлива. Колко странно, че използваше именно тези думи, за да опише душевното си състояние в този момент. Но беше вярно. Тя чу как собственият й звънлив смях непринудено отекна при една остроумна забележка на Ролф за неговата птица и нейния късмет. През двата часа, откакто Сибил се бе присъединила към лова, торбите с улова се издуха. Върху коня на един от придружаващите ги мъже бе преметнат елен, повален от бързата ръка на Ролф само с една-единствена стрела.

— Почивка, господарю — предложи тя.

Ролф спря коня си. Забеляза поруменелите бузи на Сибил и огромното задоволство, което озаряваше сиво-сините й очи. Погледна с възхищение дългите бедра, които се очертаваха под плата на прилепналата й дреха. Изведнъж се улови, че страстно желае тези крака, които така плътно се спускаха по страните на коня, да бяха обвити около собствените му бедра. Тя вдъхна дълбоко, жакетът се разтвори и той зърна прекрасните форми отдолу. Бледокремавият лен, опънат по тялото й, му разкри пълнотата на гърдата й. В главата му нахлуха спомени за допира на нейната кожа до неговата и го изпълниха с болезнен копнеж. Никоя друга не го бе обърквала така с женския си чар. Преди успяваше да намери временно успокоение на плътта и после лесно да забрави всичко. А сега тази изгаряща топлина искаше все повече и повече от огъня, който я поддържаше, и това бе напълно ново, непознато за него чувство.

Ролф се заслуша, докато тя разпитваше Олиф за някакво животно. Дори тембърът на гласа й му действаше успокоително. И освен това тя не говореше празни приказки.

Измина по-малко от три четвърти час, преди да прекратят лова. Ролф и Сибил яздеха един до друг, а конете им вече пристъпваха с по-умерена крачка. Стигнаха покрайнините на едно селце.

— Искам да оставя конете да починат малко. А може би ще намерим нещо по-силно от вода, за да утолим жаждата си. Нали не възразяваш? — изненада я неговия въпрос.

— Не, мой господарю Килрун — примижа тя.

— Тогава ще поостанем малко тук. Олиф!

— Да, господарю? — отзова се той и се приближи на коня си към Ролф.

— Избързай към селото и съобщи, че ще се отбием при тях.

— Слушам, господарю — отвърна той и препусна напред. Само след минути уличките на малкото селище гъмжаха от народ.

Сибил наблюдаваше Ролф. Към него се приближиха селяни, които изкарваха прехраната си от тази земя. Тя забеляза искрената радост по лицата на хората, които веднага го наобиколиха и се мъчеха да привлекат вниманието му, докато той слизаше от коня. Няколко жени му показаха децата си, като в същото време хвърляха любопитни погледи към Сибил и бъбреха неспирно на галски. Една-две от тях дори посочиха към нея. Ролф се усмихна широко. Сибил се чудеше какво ли точно си говорят. Тя хвърли бегъл поглед наоколо. Малките каменни къщи изглеждаха добре поддържани, хората бяха спретнати, чисти и, очевидно, добре нахранени. Докато Сибил гледаше Ролф и насъбралата се около него тълпа, Бран се доближи до нея.

— Изглежда, хората доста обичат брат ти.

— Това изненадва ли те? — попита Бран, докато слизаше от коня, за да поеме чашата бира, която му предлагаха.

Сибил се изчерви при тази забележка и вирна брадичка.

— Нямаше откъде да науча, че неговият народ го приема така радушно.

Бран промърмори нещо на галски към момчето, което държеше чашата, и то хукна да изпълни поръчката му. След малко се върна с купичка сладка медовина за Сибил.

Тя прие подадената й напитка и изказа благодарност на езика на момчето, доколкото можа. Лицето му разцъфна в широка усмивка, която разкри един липсващ преден зъб. Тя поседя мълчаливо няколко минути, просто загледана в Ролф и селяните. В погледите им нямаше горчивата жлъч на потиснати хора, нито пък се четеше страх. Бяха такива, каквито бог ги бе създал — мъже и жени, а не наплашени същества, които се ужасяват от своя господар. Килрун се разхождаше сред тях спокойно и уверено. Сибил съзнаваше, че твърде често за хората, които обитаваха господарски земи, не се полагаха толкова грижи. Някои гладуваха заради реколтата, други бяха третирани почти като глупави товарни животни, освен това знаеше, че някои господари спазваха стария нормандски обичай на droit de seigneur^[1], при който селските девици биваха отвеждани в леглото на лорда, за да може той да се наслади на въвеждането им в женствеността, независимо дали те го желаят или не. Техните чувства рядко се взимаха под внимание.

Що за човек бе той, щом като събуждаше такава дълбока обич у своите приближени и у народа?

Следващата постъпка на Ролф я изненада още повече. Той взе една от торбите, в която имаше птици и няколко превъзходни заека. После нареди на Олиф да докара убития елен. Даде дивеча на един старец и му каза нещо на галски. Посочи наоколо с едно широко движение на ръката, което включваше и Сибил. Старецът целуна дланта на своя господар и като се облегна тежко на издяланата си тояжка, се приближи към младата жена и заговори с много бих глас, почти шепнешком. Сибил погледна към Бран да й преведе.

— Той казва, че ви благодари от името на своето семейство и всички жители на скромното им селище — обясни Бран и изчака, докато мъжът каза още нещо и отново замълча. — Той иска да знаеш, че ще бъдеш в молитвите на селяните заради своята щедрост. — Бран забеляза озадачения й вид и поясни: — Заради храната. Ролф иска да им я даде, за да допълни запасите им.

Тогава й стана ясно, че той им подарява и елена.

— Забранено ли е да убиват това животно?

— Не, не точно забранено — отговори Бран. — Това е традиция и те я спазват. Килрун никога не би позволил хората му да гладуват, но въпреки това те възприемат елена като собственост на техния граф — той се усмихна и в този миг Сибил съзря едно друго лице — по-безгрижно и не чак толкова цинично. — Винаги когато е възможно, те получават елена на Килрун. Нямаме проблеми с бракониери по тези места.

— Кажи им, моля те, че на драго сърце им даряваме храната — каза тя и след малко усети сбръчканите устни на стареца, долепени до гладката кожа на дланта й. После чу, че хихика гърлено и с тих глас шепне нещо на Бран, който едва сдържаше смеха си.

— Какво казва той? — поиска да узнае Сибил.

— Не мисля, че наистина желаете да чуете думите му, милостива госпожице.

— Кажи ми все пак.

Бран се опита да прикрие усмивката си.

— Той смята, че ти и Килрун ще имате прекрасни деца. От боговете се раждат богове. Някои от хората на Ролф напразно се страхуваха за бъдещето. Ти, без съмнение, си ben charrthach — любимата жена.

Сибил бе стъписана от думите на стареца.

— Моля те, кажи му, че греши — нареди тя.

— Сигурна ли си?

Изражението й бе непреклонно.

— Няма никакво съмнение.

Бран предаде нейните думи на стареца. Той вдигна очи и впи проницателен поглед в лицето на Сибил. Тя му отвърна със същия остър поглед. Той каза още нещо на Бран, после се обърна и сковано се отдалечи.

— Не ви вярва, милостива госпожице. Майка му е била ясновидка. Понякога и той е ощастливяван от този божи дар.

Ясновидка! Ако в Англия заявиш подобно нещо, биха те обвинили в ерес или магьосничество. Но, призна пред себе си Сибил, тук, в това диво, но красиво място, то сякаш бе част от него. Това беше свят, различен от нейния, където легендите предхождат действителността, където строгите църковни канони се смесват с една по-стара религия, която включва в себе си природните стихии и приема за верни някои неща, които не могат да се докажат.

Но тя бе склонна да разсъждава практично и отхвърли твърдението на стареца, вместо да започне да се кръсти без нужда. Да върви по дяволите ясновидството им.

— Той греши — повтори тя.

— Така да бъде — съгласи се Бран, но в себе си вярваше на всичко казано от стареца.

 

 

Когато се върна, я чакаше топла баня. И Сайобан.

— Господарке, виждам, че планът ви се осъществи. Оправдаха ли се надеждите ви?

— Да.

— Добре ли се забавлявахте? — продължи Сайобан, която само можеше да си представи какво е било въздействието на лейди Сибил, облечена в старите дрехи на Бран, върху лорд Ролф.

— Да, наистина се забавлявах, може би за пръв път от доста време насам.

— И все пак, като че ли нещо те тревожи, господарке? — продължи старата жена, като забеляза леката бръчка на челото на Сибил.

Графинята вдигна плитката си над главата, завърза я на кок и мушна в нея златна фиба, за да придържа тежката коса нагоре.

— Да, онова, което видях днес и което ми казаха. Несъответствието между онова, в което бях убедена и истината.

— И какво е то, госпожице? — погледна я Сайобан.

Сибил не можа да отговори, защото в този момент чуха лекичко потропване по вратата. Сайобан тръгна натам да отвори, но изведнъж покрай нея профуча огромно куче и се затича право към Сибил. Това беше Лу, когото бяха затворили в друга част на замъка, след като тя излезе.

Кучето се разлая радостно и като се изправи на задни крака, за да близне лицето й, едва не я повали на земята със силата на своя поздрав.

Сайобан дръпна каишката му и го накара да слезе долу.

— Май съм ти липсвала, а зверче? — закачливо рече Сибил, докато галеше дебелия му врат. — Да не мислиш, че съм те забравила? — гълчеше го тя нежно и се пресегна към една ленена торба, която беше донесла със себе си. Отвори я, извади един бут и го сложи на камъните пред огъня. — Хайде, яж сега — нареди тя кротко и го загледа, докато Лу изпълняваше командата й. После се обърна към Сайобан. — Рекох си, че готвачката може и да търси това месо, но реших, че горкичкият Лу, затворен цял ден в замъка, заслужава специално угощение.

Сайобан се усмихна едва забележимо. Щом като може да обича звяра, дали не може да заобича и господаря му?

Сибил се върна към предишния въпрос на Сайобан.

— Казвали са ми, че в тази част на Ирландия, далеч от обсега на кралската власт, животът е труден и суров, че има много бедност и че към хората се отнасят жестоко, но в действителност днес не видях нищо подобно. И, честно казано, земите на Килрун са по-добре поддържани, отколкото много други в Англия. Неговите хора изглеждат доволни и щастливи.

Сайобан й помогна да смъкне мъжките дрехи.

— А хората, които живееха в твоето имение, бяха ли тормозени?

— Разбира се, че не — отвърна Сибил.

— Тогава защо предполагате, че ирландците ще се отнасят зле към собствения си народ? — Сайобан прикова проницателен поглед към нея. — Или може би щеше да ти е по-лесно да го мразиш, ако го смяташе за чудовище?

Сибил пое дълбоко въздух.

— Не разбирам какво искаш да кажеш?

— Е, нека да бъде твоето — примири се Сайобан и вторачи прозорлив поглед в нея. — Той е мъж, господарке, също, както и ти си жена. Ни повече, ни по-малко — тя събра дрехите и излезе от стаята.

Сибил отпусна уморените си мускули в горещата вода. Приятно й бе да усеща как се плъзга и плиска покрай тялото й. Насапуниса се и си припомни поведението на Ролф в селото. Колкото и да се стараеше, установи, че не може насила да пропъди тези образи. Помъчи се да се съсредоточи върху нещо друго, но скоро пак усети, че непокорните й мисли се връщат отново и отново към него като силни, натрапчиви сънища. Думите на Сайобан безмълвно отекваха в съзнанието й. Наистина, по-лесно би било да го мрази, ако той беше чудовище. Но как можеше да отрече истинността на видяното със собствените й очи? Той умееше да изпитва човешка топлота, любезност, състрадателност. Как ли се съчетаваше всичко това у човека, който бе способен така силно да мрази, който можеше да бъде хладен и пресметлив, способен на тъмни страсти и похот?

Смътни спомени й връщаха представата за него, прегърнал детенце в обятията си, дългите му пръсти галят хълбоците на коня й, меката слънчева светлина грее и се отразява в очите му и ги кара да искрят с блясъка на шлифовани скъпоценни камъни.

И после, щом притвореше очи, го виждаше отново върху едрия сив жребец — язди и издава команди на висок глас, слял се в едно с животното, ниско наведен над шията на мощния звяр, докато прескачат една изпречила се скала. Мълния от истинско блаженство я прониза, като си спомни своите чувства тогава. Срамуваше се да помисли, че в онзи момент бе готова да го последва с радост, където и да я отведе.

„Проклет да е! — извика тя наум. — Защо не беше просто същество от подземното царство? Защо трябваше да го вижда така многолик? Не беше честно!“

Нито пък нейното пленничество, продължи да разсъждава тя. Не можеше да си позволи да го възприема като мъж, различен от онзи, когото бе видяла в него при първата им среща — похитител, нейн собственик. Каквото и да направи той, тя не бива да забравя греховете му, защото я грозеше опасност, ако изхвърли от съзнанието си всичко, което се бе случило, и го види такъв, какъвто е. Какво бе казала Сайобан? Мъж за нея?

Никога.