Гейл Линк
Прегръдката на вълка (16)

Петнадесета глава

Над Дорсет се изсипваше пороен дъжд. Дувеса стоеше пред широкия прозорец, който гледаше към градината, и чакаше. Само преди минути бе пристигнал ездач, за да донесе вестта, че дъщерите на Хю са на няколко мили от замъка. Хю бе отишъл да посети свои съседи и да се опита да разреши някакъв спор за границите на имотите им. Дувеса бе изпратила един от прислугата да го доведе.

Дъждът поутихна. Сега валеше по-кротко, по-спокойно. Приличаше повече на тихото ръмжене на ирландските дъждове, с които беше свикнала. Измина почти цял час, откакто нареди на слугата да открие Хю и най-сетне той се появи. Дувеса го гледаше как слиза от запенения, задъхан кон, сигурна, че от нейната удобна позиция може да го наблюдава, без той да я забележи. Копнееше да се спусне към Хю, да обвие ръце около него и да го помоли да сложи край на тези хладни отношения. Но гордостта я възпираше. Гордостта и увереността, че с подобна постъпка не би спечелила благоразположението му.

Избърса една сълза, търкулнала се по бузата й, без да сваля очи от него, докато той рязко даваше нареждания на слугите. Скоро Хю се отправи с бързи крачки към къщата.

Малко преди това графинята бе заръчала на една от прислужниците да приготви нещо топло за ядене и пиене, когато съпругът й се прибере. Дувеса се тревожеше за неговото здраве, тъй като той работеше непрестанно по подготовката на план за връщане на дъщеря си. Не се сещаше да си легне до късно вечерта, а сутрин ставаше рано. Краткият му сън бе неспокоен, също както и нейния.

Затръшването на входната врата извести влизането на Хю в къщата. Тя отиде в коридора и завари съпруга си още докато сваляше вълнената наметка и шапката от боброва кожа. После ги хвърли на чакащия до него прислужник.

Дувеса забеляза дъждовните капчици, полепнали по гъстата му коса, които я бяха накъдрили. Ако я пипнеше, щеше да е много мека, как жадуваше да вплете пръсти в копринените златисточервени къдри, във великолепните влажни кичури, както правеше, когато се любеха.

Тази представа събуди у нея спомени с невероятна красота от време, отредено единствено за тях двамата, когато отдаваха един на друг и сърцата, и телата си.

Хю се обърна. Първото нещо, което съзряха очите му бе лицето на неговата жена. Божичко, та той имаше нужда от нейната нежност сега, веднага. Само трябваше да се пресегне, да постави ръка на бялата й кожа…

Но не можеше.

Дувеса заговори първа и наруши неловкото мълчание, което тегнеше помежду им.

— Господарю мой, моля да ме последвате. Поръчала съм да приготвят ядене.

На езика му беше да откаже, но после размисли.

— Както заповядате, мадам — отвърна той кратко и я последва към трапезарията.

Храната го чакаше на масата, наредена само за един. Седна, а Дувеса започна да му сервира. Когато приключи се настани до него и си наля чаша вино. Наблюдаваше съпруга си внимателно и отпиваше полека, като с мъка си налагаше да не протегне ръка и да стисне неговата. Засега не смееше да го доближи повече. Тъга изпълни сърцето й. Бръчките от напрежението още повече се бяха врязали в лицето на Хю.

Той се хранеше мълчаливо, без да издава намеренията си. Щеше му се да сподели с нея бремето на вината и все пак сърце не му даваше да стовари още повече мъка върху крехките й плещи. Това беше негов проблем и той щеше да го решава сам.

Но защо отговорът на Едуард се бавеше толкова много? Досега трябваше да е получил известие от своя крал. Мислите му станаха по-гневни и той удари с юмрук по масата. Дувеса се стресна.

— Хю?

— Извинявай — промълви той едва чуто, а мускулите на лицето му замръзнаха в усилието да сдържи безумната си ярост.

Силно чукане по вратата ги накара да се обърнат. Влезе някакъв мъж, прогизнал до кости, с изпоцапани дрехи. По скъпия килим покапа вода и кал, когато коленичи, за да предаде съобщението.

— Милостиви господарю Деран — задъхано започна той, — сър Джон нареди да ви предам, че дъщерите ви пристигат. Ще бъдат тук всеки момент — мъжът спря отново да си поеме дъх. — С тях всичко е наред.

Хю стана и изпусна салфетката в сребърната чиния.

Мъжът също се изправи, забеляза петната, които бе направил по килима и се отмести неспокойно. Бе сигурен, че господарят му ще се разгневи, но Хю мина покрай него, без да обърне внимание на килима.

— Милостива господарке, искрено съжалявам за сторената беля — започна да се извинява мъжът, като очакваше, че тя ще започне да му се кара.

— Не се безпокой, това няма никакво значение. Ще се почисти и ще се оправи. Ти носиш на мен и моя съпруг и господар много радостна вест. Сега иди да се освежиш. Няма съмнение, че си пътувал дълго.

Мъжът се поклони и излезе от стаята, като си повтаряше, че е имал голям късмет, задето толкова много грижи се бяха струпали на главите на господаря и господарката, защото иначе не би могъл да си представи, че грешката му щеше да бъде простена. Той обожаваше Хю Фицджералд. Искаше му се да прилича на него колкото може повече и да има такава спокойна и благородна съпруга като лейди Дувеса. Но това бе твърде много, за да се надява, че ще се сбъдне.

Дувеса чакаше заедно със съпруга си в коридора пред отворената врата. Двамата се взираха мълчаливо и се ослушваха да чуят тропот на конски копита или на каруца, тъй като не знаеха какъв превоз бе предпочел сър Джон, за да докара близначките при тях.

Най-сетне до слуха им долетя чаткането на приближаващи се коне и видяха как групичката ездачи се отправят към конюшнята. Хю се спусна надолу по малките стъпала пред къщата, без да обръща внимание на непрестанния дъжд.

Както обикновено, Клер вървеше напред, а Одри я следваше с по-умерена крачка. Не дочака някой да й помогне, а направо скочи от коня, с развети поли, и се втурна към отворените обятия на баща си. Той силно я притисна в прегръдката си. Там тя се чувстваше на сигурно и безопасно място. Одри се присъедини към тях само миг по-късно.

Дувеса наблюдаваше трогателната сцена. От погледа й не убягнаха сълзите, блеснали в очите на съпруга й. Те издаваха чувства, които в други случаи той успяваше да прикрие. Сега той явно показваше колко много обича децата си и му беше все едно кой го гледа. Имаше някаква кротка нежност в начина, по който прегръщаше момичетата, която красноречиво говореше за вътрешната сила на този човек.

Клер вдигна глава и забеляза жената на прага. Разпозна в нея лейди Дувеса О’Нийл и се зачуди какво ли прави тя в дома на баща й.

— Татко, защо лейди Дувеса е тук, в твоята къща, вместо в собствения си замък в Ирландия?

— Защото сега това е нейния дом — отвърна той, прегърнал с две ръце дъщерите си.

— Нейният дом? — възкликна Одри объркана.

— Да — повтори Хю, — тя е моя законна съпруга.

— Съпруга? — повториха близначките в хор.

— Тя е законната графиня и вашата нова майка.

Клер вдигна очи към баща си.

— И причина за отвличането на Сибил! — отсече тя решително.

— Хайде да влезем вътре и ще се опитам да ви обясня всичко.

— Да, татко, аз… ние много ще се радваме.

Хю се обърна към сър Джон:

— Искам незабавно да говоря с вас. Изчакайте ме в библиотеката.

Сър Джон кимна и Хю поведе момичетата към къщата.

Дувеса се чувстваше неловко, но се постара да скрие това от съпруга си и двете му дъщери. Докато тримата влизаха, тя се отдръпна встрани.

— Ще се погрижа да ви донесат нещо за хапване след дългия път — каза Дувеса още по-смутена от враждебния блясък в сините очи на Клер.

Одри, която беше голям дипломат, усети, че Дувеса е стъписана и затова обви ръка около кръста й и съчувствено рече:

— Благодаря, belle-mere^[1]. Ще ти бъдем искрено благодарни, тъй като днес много бързахме, за да стигнем имението на татко преди мръкване. Много съм гладна, а също и Клер. Ще имаш ли нещо против, ако отделя малко време да се пооправя и освежа.

Дувеса се усмихна, прегърна доведената си дъщеря и каза:

— Разбира се, че не. Това е твоя дом. Моля, не се чувствай притеснена заради мен.

Одри я целуна по бузата.

— Хайде, Клер. Татко трябва да говори със сър Джон. Ела да се изкъпем и преоблечем преди вечеря.

Клер, която до този момент мълчаливо бе наблюдавала тази сцена, не отвърна нищо, а се понесе нагоре по стълбите и повлече Одри след себе си.

 

 

В библиотеката Хю си наля бренди и го изпи на един дъх. Благодареше на милостивия Бог, че близначките са здрави. Сега ще трябва да им обясни истинската причина за отвличането на тяхната сестра от Вълка. По дяволите, къде се бави отговорът на Едуард?

— Господарю? — каза сър Джон.

— Влез — покани го Хю и наля още едно бренди за себе си и едно за сър Джон, — имаш ли други новини за моята Сибил?

Сър Джон приведе леко глава и пресуши отличното бренди на един дъх.

— Не, господарю. Но е съвсем сигурно, че тя е в ръцете на Ролф Далей. И имам известни подозрения, че един селянин от имението е помогнал по някакъв начин за това дело.

— Един от наемателите на земя? — попита Хю, изпълнен с недоверие.

— Да, имаше нещо неискрено в него, затова съм го поставил под наблюдение.

— И какво те накара да го заподозреш?

— Поведението му и… инстинкт, господарю. Като войник, човек се научава кога да му се доверява. Нали точно инстинктът е спасявал живота и на двама ни.

— Така е — съгласи се Хю.

— Е, зададох му само няколко въпроса и той все пак се препъна в един от тях.

— Кой точно?

— Мъжът каза, че е успял да види похитителите на лейди Сибил, защото луната била пълна… — сър Джон замълча за миг. — Но в онази нощ нямаше луна. Не е могъл да ги огледа чак толкова добре, че да може да ги опише подробно пред мен.

— А защо не измъкна истината от него?

— Реших, че ще е по-разумно да изчакам, господарю. Вече знаех кой държи в плен дъщеря ви. Трябваше да разбера дали този човек ще се свърже отново с Вълка от Килрун, преди да пусна пружината на своя капан. Имайте ми доверие — следят го много отблизо.

— А той разбра ли за твоите подозрения?

— Не, господарю. Получи си възнаграждението и си отиде.

— Възнаграждение? — изрева Хю разярено.

— Да, за сведенията, които ни даде.

Хю удари с юмрук по масата. Шишето с бренди се разтресе.

— Платил си на тази отрепка за сведенията?

— Да, господарю. Налагаше се да се приспи бдителността му и да си помисли, че вярваме на неговата история.

— Но ако се докаже, че по някакъв начин е помогнал за отвличането на дъщеря ми, ще искам специално наказание за него — гласът на Хю беше безмилостен.

— Няма да е трудно да се уреди това, господарю Деран, но ако питате мене, с успех мога да се обзаложа, че хората на вашата дъщеря с радост ще ви отърват от това неприятно задължение. Всички в замъка Деран много обичат лейди Сибил. А ирландците не понасят предателите. Ще се разправят с него както трябва, уверявам ви в това.

— Много добре.

— Негово Височество отговори ли вече на молбата ви за помощ?

— Не, Едуард е сметнал за уместно да отложи отговора си. Но ако в най-скоро време не получа известия от него, ще се отправя към Ирландия със или без негово съгласие.

Сър Джон забеляза нескритата болка в тъмносините очи на Хю. Толкова време бе ординарец на своя господар, че вече почти не помнеше от колко години служи при него, но никога досега не го бе виждал толкова нещастен и отчаян, дори и на бойното поле, когато противникът значително ги бе превъзхождал. Сякаш сега Хю нямаше време или желание да прикрива мъката си, крайната си безпомощност. Сигурно това ограничаване на действията заради политическата неизвестност бе истински ад за един толкова енергичен човек, а може би беше и опасно.

— Дали ще бъде разумно? — попита той.

— В този момент ми е все едно — отвърна Хю. — Животът на дъщеря ми е заложен на карта.

— Тогава да се надяваме, че Негово Величество ще изпрати своя отговор по-скоро.

— Успя ли да осигуриш информация за крепостта на Килрун?

— Да, господарю. Не е много, но е по-добре от нищо — от износения си кафяв жакет сър Джон извади парче агнешка кожа, върху което бе начертана в общи линии местността около замъка на Ролф. — Погледнете тук, господарю — продължи той и показа една точка на картата. — Мястото е добре укрепено. Килрун е издигнал замъка си върху скалите и това му осигурява изгодна позиция, може да види всеки, който се приближава. Обърнат е с гръб към океана, което пък му дава възможност да се оттегли лесно, ако се наложи.

— А какво ще кажеш, ако се приближим по вода, вместо по суша?

Сър Джон поклати глава.

— Няма никакъв смисъл. Неговите селяни са фанатично предани на своя господар. Освен това от своята височина може да види дали се задава голяма войска от всяка посока. Това е непревземаема крепост, господарю. Фактически той притежава пълен контрол над целия район.

— Да го вземат мътните! — изруга Хю, а мускулите на лицето му се изопнаха още повече. Думите му бяха пропити от ледена ярост. — Ролф Далей ще проклина деня, в който се е изпречил на пътя ми.

 

 

— Нашият баща е женен! — възкликна Одри, когато двете с Клер влязоха в усамотението на своята стая.

— Да — каза Клер, докато чевръсто сваляше мръсните си дрехи и накрая остана само по една фина ленена риза. — Как го разбираш това?

— Как да го разбирам? — зачуди се Одри и прибави своите одежди към нарастващата купчина. После провери топлината на водата в дървеното корито и влезе в него.

— Откога нашият баща е решил да пази в тайна своя брак, особено от собствените си дъщери и наследнички? — възмути се Клер.

— Сигурно е имал някакви причини.

— Изглежда, наистина е така, Одри, и все пак те питам, защо? Той обикновено не постъпва така — Клер развърза двете дебели плитки и започна да разресва косите си, сплетени от вятъра и дъжда. — Ако бе казал на някого, това щеше да е Сибил, но се обзалагам, че тя не е знаела нищо — тя се изправи и вдигна ленената си долна дреха, за да избърше с нея остатъците от кал по лицето си. — Наше право е да присъстваме на сватбата на баща ни — произнесе тя важно. — Значи сигурно е имало нещо нередно.

Одри наведе глава и изплакна благовонния сапун от косата си. Погледна Клер, която седна в другото корито, същото като нейното.

— Мислиш ли, че Дувеса обича татко?

Клер килна насапунисаната си глава на една страна и прокара пръсти през пяната.

— Не знам, Одри — тя изплакна косата си, като я поливаше с вода от една малка кофичка. — Но знам, че тя е силно замесена в онова, което се случи със сестра ни — Клер се изправи и изплакна цялото си тяло с друга кофа топла вода. Излезе от коритото и отиде при Одри пред камината, където огънят сгря кожата й. Започна рязко да разтърква тялото си с меката ленена кърпа.

— Искам да знам защо — заяви тя — и няма да се успокоя, докато не получа отговор на своите въпроси.

 

 

Дувеса седеше пред малкото писалище в спалнята си. В ръката си държеше писмото, което бе написала до своя братовчед, за да му обясни постъпките си и причините за тях. Освен това то съдържаше молба да освободи лейди Сибил и да й позволи да се завърне при баща си в Англия. Дувеса препрочете написаното с надеждата, че думите й ще променят отношението на братовчед й. Трябваше да накара Ролф да разбере, да осъзнае дълбокото чувство, което тя хранеше към своя английски съпруг. Потопи перото в мастилницата и прибави още една допълнителна молба. Трудно й беше да я изрази с думи, защото знаеше, че тя засяга честта и на Ролф, и на лейди Сибил. Ако жената, която държеше в плен, не успееше да си осигури подходящ брак, тя искаше от Ролф да я обезщети по някакъв начин. Разбирателството трябваше да възтържествува, тъй като сега всички бяха обвързани чрез нейния брачен съюз. Родовите връзки вече се разширяваха и включваха новото й семейство, трябваше да напомни на Ролф, че лейди Сибил всъщност е и негова роднина. Може би подобна тактика бе в състояние да подейства на чувствата му. Без съмнение, струваше си поне да опита.

На вратата тихичко се потропа. Дувеса незабавно пъхна листовете под една книга с рицарски любовни поеми, която бе открила сред вещите на съпруга си.

— Влезте — извика тя.

Една дребна жена, само няколко години по-възрастна от лейди Дувеса, влезе в стаята, леко преви коляно в поклон и се обърна към своята господарка:

— Искали сте да ме видите, графиньо?

— Да — прошепна лейди Дувеса със заговорнически тон — Искам да направите нещо за мен.

— На вашите услуги, мадам. Чакам нарежданията ви.

— Добре — Дувеса завъртя глава и извади листовете. Сгъна ги грижливо и постави печата си върху тях. — Трябва да занесеш това писмо на моя братовчед, графа на Килрун.

— Добре, но как ще му го отнеса?

— О, моля да ме извиниш — каза Дувеса, като й подаваше писмото. — Това трябва да се пази в тайна и да му се предаде лично. Никой друг не бива да узнае — тя изчака жената да кимне в знак, че разбира, и после продължи: — Ти ще се върнеш в Ирландия веднага щом моят съпруг уреди пътуването ти.

— Значи да ви изоставя, господарке?

— Точно така. Аз те моля да направиш това в името на спокойствието и сигурността на семейството ми.

— За мен е дълг и чест да ви се подчиня. Но все пак…

— Задачата, която ти възлагам, Изолт, не е лесна, знам — призна Дувеса — и съм безкрайно огорчена, че се налага да държа това в тайна от моя съпруг, но така трябва да бъде. В моя план ти си човекът, който ще допринесе за възцаряването на мир между враждуващите страни в семейството ми. Аз не мога да се върна в Ирландия, за да се срещна с братовчед си лично. Но това писмо ще му каже всичко вместо мен. Ще обясниш на съпруга ми, че желаеш да се върнеш в Ирландия, защото твоето семейство много ти липсва и не можеш да стоиш повече тук.

Изолт кимна, че е съгласна, макар че не бързаше да се връща в родината си, защото службата й при Дувеса беше приятна и тя искрено обичаше господарката си. Наистина, семейството й липсваше, но не чак толкова, че да изостави лейди Дувеса. Тя бе една от петте дъщери, и то най-малката, на един от рицарите на покойния баща на Дувеса и затова знаеше, че ако навремето не се беше присъединила към домакинството на лейди Дувеса, животът й щеше да бъде далеч по-лош. Изолт бе благовъзпитана и кротка, но там не я очакваше изгоден брак, нямаше определена зестра, която да примами някой мъж да й направи предложение. Беше й писано да бъде компаньонка на дама и, честно казано, това й харесваше.

— Ще отидеш в моето имение и ще помолиш отец Джофри да ти осигури придружител до замъка на братовчед ми Килрун. Там има пари за пътуването ти, защото ще трябва да използваш бързи коне, вместо карета. Знаеш къде държа парите за извънредни домакински разходи, ще трябва да вземеш от тях. Би трябвало да ти стигнат — Дувеса прегърна жената. — Благодаря ти, Изолт. Когато всичко това свърши, ще те повикам отново при мен — графинята стисна приятелски ръката на жената. — Ще имам нужда от свои хора до себе си.

— Всичко ще бъде както го желаете, графиньо — успокои я тихо Изолт.

— Добре. Сега иди и събери багажа си за пътуването.

Жената се обърна и тръгна да излиза с писмото в ръка.

— Почакай — спря я Дувеса, — трябва да ми изпратиш вест веднага щом ти се удаде възможност. Трябва да знам как е реагирал Ролф на моята молба. Обещай ми!

— Да, госпожо — поклони се леко жената. — Ще сторя всичко така, както ми наредихте.

— Go mbeannai Dia Dhuit — благослови я Дувеса.

Изолт спря до вратата и заговори едва чуто, тъй като не бе сигурна дали изобщо е уместно да повдига този въпрос.

— Господарке, съжалявате ли за постъпката си? — според нея връзката между лейди Дувеса и нейния лорд Деран беше бурна и романтична. Самата дързост и непреодолима любов. Та нима самата тя не бе изпитвала влечение към момчешки красивия граф? Но очите му не виждаха никой друг, освен нейната господарка, което Изолт смяташе за наистина прекрасно.

При този въпрос Дувеса погледна компаньонката си право в очите.

— Съжалявам единствено за последиците от моята постъпка, стоварили се върху заварената ми дъщеря. Да отрека, би значело да се откажа от любовта си към Хю, а не бих направила това до сетния си дъх.