Гейл Линк
Прегръдката на вълка (15)

Четиринадесета глава

Наистина, какво ли, питаше се Сибил, докато слизаше по стълбището към големия салон. Като влезе, видя, че Ролф седи на една маса с Арман и Бран и тъкмо приключваха със закуската.

Щом я зърнаха, всички станаха на крака. Ролф протегна ръка. Присви зелените си очи и обгърна с поглед нежното й тяло. Беше облечена скромно в тъмносиня вълнена рокля.

— Добро утро, скъпа лейди — поздрави я той с добре познатия й дълбок, ласкав тон.

— И на вас, господарю мой — отвърна Сибил и прие ръката му, а той я поведе към стола до него, който Бран току-що бе освободил и се бе преместил на друг. Докато Ролф я гледаше, усещаше как по бузите й избива руменина. Очите му горяха с дръзка прелъстителност. Кожата й пламтеше там, където я бе докоснал. Тя потръпна, като си спомни чувствата, изпитани в нейната стая само преди няколко часа. По никакъв начин той дори не намекваше за това в разговора си с останалите, но все пак някак си то присъстваше там, неизречено, между тях двамата. Нещо осезаемо — нещо съвсем определено, което сякаш трептеше във въздуха.

— Съжалявам, че се налага да пожелаете сбогом на нашия скъп приятел Арман — каза Ролф и й предложи вино с подправки. Усмивката, с която й поднесе сребърната чаша и я постави в ръцете й, я накара отново да се изчерви и да си припомни друга чаша с вино.

Брандъф забеляза внезапната червенина, заляла лицето на Сибил и предположи, че има нещо по-дълбоко между двамата. Познаваше се по треперенето на ръцете й, докато поемеше чашата от брат му и по дяволитите пламъчета в очите на Ролф, когато нарочно постави едрата си длан върху нейната и лекичко погали пръстите й.

Сибил бързо отдръпна ръката си и стисна чашата, за да успокои нервите си, които щяха да й изневерят при допира с него.

— Във Франция ли се връщате? — обърна се тя към Арман на родния му език.

— Oui, милостива госпожице — поклати той глава пленително.

— И то с доста богат товар, a, mon ami? — намеси се Ролф.

— Mais certainement^[1], Ролф. И двамата ще изкараме тлъстичка печалба от тази сделка.

— Двамата с лейди Сибил ще дойдем да те изпратим — заяви Ролф.

Сибил ококори очи. Понечи да възрази, но после се отказа. Да го вземат дяволите! Сигурна бе, че знае за посещението й при Арман. И сега искаше да я принуди да присъства на заминаването, без тя самата да участва в него.

— Благодаря ви, господарю — започна тя, — но все пак смятам, че трябва да ви от…

— Да откажете? — довърши той думата вместо нея. — Глупости, скъпа лейди. Въздухът ще ви подейства добре.

В неумолимия му поглед и решителното изражение на лицето му Сибил прочете, че в никакъв случай няма да й разреши да пропусне това събитие, затова тя предпочете временно да се покори.

— Както желаете, милостиви господарю Килрун.

— Разбира се — промърмори той така, че да го чуе само тя.

 

 

Сибил гледаше как корабът все повече и повече се отдалечава и се превръща в малка точица сред океана. С Ролф останаха сами на плажа, тъй като Брандъф и още няколко мъже, които ги придружаваха, бяха изпратени да си вървят.

Вятърът духна назад наметката от главата й и откри косите й. Тя приглади немирните кичури, които щяха да изскочат от сплетения венец над челото.

Ролф си спомни косата й разпусната, разпиляна в ръцете му, върху устните му.

Дълго време останаха смълчани. Сибил продължи да се взира в океана, приковала очи напред в хоризонта.

— Не биваше да опитваш.

Сибил рязко се извърна.

— Казал ти е! — погледна го гневно тя.

Устните на Ролф се изкривиха в подобие на усмивка.

— Не. Арман никога не би го направил.

— Тогава откъде знаеш?

— Видях те. И те познавам така, както познавам себе си.

Тези думи я разтревожиха — ами ако наистина е вярно? Дали може да разгадава характера й и най-съкровените й мисли? Глупости, смъмри се тя. Това бе само предлог да я обърка още повече.

— Можеш само да се гордееш със своя приятел. Той не приема дори един доста приличен подкуп.

— Май ще трябва да ти разкажа нещо за произхода на Арман.

Ролф я заведе до една оголена скала, Сибил седна, а той остана прав.

— Напразно щеше да опитваш, каквато и да е сумата. Арман е третият син на маркиз д’Антар. Той е от стар род, уважаван и достатъчно богат, тъй че няма нужда от твоята щедрост — Ролф забеляза как лицето й побледнява, докато думите му проникваха в съзнанието й.

Чувстваше се като пионка върху шахматна дъска по време на игра. Той имаше един ход преднина. Изправи гръб и рече само:

— Моите почитания, господарю.

Без съмнение, той грижливо бе пазил в тайна сведенията, които можеха да й попречат да стане за смях. Обработваше я много изкусно и направляваше хода на играта. Беше опитен пълководец и тя като дъщеря на един от най-изтъкнатите английски войни умееше да цени това качество и да му се възхищава. Това й се стори смешно. Власт! Наистина, той бе господар, призна тя. Да, човек, свикнал да командва, да властва — не можа да се сдържи и се разсмя.

— Какво толкова смешно намирате тук, госпожице?

Тя извърна лице към него, а сиво-сините й очи сияеха от непонятни за него чувства.

— Колко много ми напомняте моя баща.

Лицето на Ролф придоби сурово изражение.

— Това не е комплимент, лейди Сибил.

— О, господарю мой, не е вярно. Вашата ловкост като стратег е почти равна на уменията на баща ми. Когато вие двамата най-сетне се изправите един срещу друг, това ще бъде изключителна среща.

Нейният начин на мислене го обърка. Смяташе, че я познава така добре, както познава себе си, но в следващия миг тя извършваше нещо съвсем необичайно, което то изкарваше от равновесие. Именно затова Сибил никога не биваше да забележи, нито да се досети дори, че притежава загадъчната способност да нарушава душевния му мир.

Непрекъснатият й смях започна да го дразни. Сграбчи я за раменете и я взе в прегръдката си. Устните му докоснаха нейните с дива мощ и вляха своята сила. С рязко движение разпусна косите й, вплете ръце между кичурите и я прикова към себе си, като се мъчеше да изгори плътта й с устни.

Неговата страст се предаде на Сибил и у нея се надигна същото силно чувство. Нещо в съзнанието й повтаряше, че върши глупост, но тя отхвърли угризенията си, отдаде се на великолепните мигове в силните му ръце и отвърна на целувките му. Кръвта бушуваше във вените й, а съзнанието й ритмично отмерваше възбудените удари на сърцето й. Сякаш бе пред прага на нещо ново, красиво… до мига, в който Ролф рязко се отскубна от ръцете, обвити около врата му.

Той пое дълбоко глътка въздух — бореше се с почти непреодолимото желание да я грабне отново, да я хвърли на пясъка, да отметне полите й и още там, на място, да я възседне и да я обуздае, докато това чувство го напусне. Какво имаше у тази жена, което така разпалваше огъня в слабините му и го караше да забрави всякаква предпазливост?

— Не можеш да избягаш, лейди! Постарай се добре да запомниш това. Вече си моя.

Сибил приглади косата си отново и вирна високо брадичка:

— Аз съм Сибил Фицджералд, господарю мой, и ти също се постарай да запомниш това! — заяви тя гордо.

Ролф хвана с ръце упоритата брадичка.

— Ти принадлежиш на Вълка и вече си белязана, моя лейди — после плъзна ръце нагоре, за да поглади страните й, а от пръстите му струеше огън. — Ти си моя! Сега! И завинаги!