Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf’s Embrace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 99гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)
Сканиране
bobych(2009)
Разпознаване и корекция
Bliss(2010)
Допълнителна корекция
plqsak

Издание:

Гейл Линк. Прегръдката на вълка

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Павлина Василева

ISBN: 954–19–0020–8

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекции от Plqsak, допълване на потребителите

Дванадесета глава

Вечерята бе приключила, и този късен час повечето от обитателите на замъка бяха потърсили покоя на стаите си за през нощта, докато ожесточените ветрове и проливният дъжд шибаха каменните стени.

Сибил бавно крачеше из стаята си. Докато се хранеха на масата, не й се бе удала никаква възможност да говори насаме с Арман дьо Бер — той или бе погълнат от компанията на Етен, или пък Ролф насочваше голяма част от разговорите си към него.

Капитанът трябва да й помогне. Ще му обясни, че е пленница и че би могла да го направи богат, ако й съдейства да избяга. Трябва да се намери начин.

Застана пред яркия огън и хвърли едно малко дръвце в пламъците. Беше й студено и за това държеше ръцете си, протегнати към топлината. Страхът пъплеше в кръвта й. Пое дълбоко успокояваща глътка въздух. Нощта вече преваляше. Трябва да направи нещо веднага, иначе всичко ще бъде загубено.

 

 

Ролф разбра, че няма да успее да заспи, и вместо да остане пленник на леглото си, предпочете да работи. Седна пред малкото писалище в стаята си и започна да преглежда отчетите от пътуването. Всичко беше наред — един списък за Арман и копие за собствения му архив. От това пътуване трябваше да получат добра печалба. Зимата беше тежка и трябваха пари, за да издържа хората си, да направи някои ремонти и да купи всичко необходимо, за да преживеят по-нататък. Взе Apyia — дебела сметководна книга — личните му домакински разходи. Беше доволен, че не бе пропилял напълно дните си като студент в Парижкия университет. Старият граф го напътстваше, че „човек никога не трябва да се отнася небрежно към хората и имотите, които са му поверени“ и тази негова мисъл за отговорностите бе пуснала дълбоки корени в съзнанието му. Ролф приемаше задълженията си сериозно и знаеше, че някои дори го смятаха за прекалено предпазлив. Беше му в природата да се разпорежда, да проверява дали е получил онова, за което плаща, да има надмощие над всички. Много лордове бяха само бегло запознати със сметките си и прехвърляха това като задача на някой писар или управител на имение, стига да им се осигурява всичко необходимо.

Ролф имаше доверие на своите хора — той просто никога не забравяше кой беше отговорен за благоденствието на неговото семейство и народа му. Килрун — това беше той.

Като приключи с преглеждането на друг документ, Ролф се пресегна и взе една тънка восъчна пръчица, после я запали и покапа няколко капки върху листа. Сви ръка в юмрук и я обърна, за да нагласи печата от пръстена си върху пергамента. Вълчата глава го зяпна втренчено. Около врата й имаше надпис:

Glacaim — Аз вземам — Аз приемам.

Последната купчинка документи, които прочете, бяха свързани с имуществото на майка му в Уелс. И двамата й братя бяха починали, както и техните деца. Малкият замък сега бе поверен на неговите грижи. Налагаше се в най-скоро време лично да го разгледа. Би могъл да изпрати Бран. Тази идея го наведе и на други мисли за брат му. Знаеше, че Бран не одобрява постъпката му. Той имаше по-меко сърце от неговото. Ролф признаваше това. И искаше да бъде така колкото е възможно по-дълго. Желанието му да се държи като закрилник на по-малкия си брат се пораждаше от собствената му болка след всичко отвратително, с което е бил принуден да се сблъска през живота си. Докато е жив, няма да забрави касапницата през онзи ужасяващ ден, когато бе открил труповете на родителите си.

Ролф потрепери и се насили да мисли за нещо друго. Angiall — заложницата. Тя все не излизаше от ума му. Подпря глава и започна да масажира между очите заострения си нос. Виждаше я възседнала коня с такава високомерна осанка, сякаш бе кралица Мав от легендите, или пък седнала на масата за вечеря с малко тъжни очи, които му напомняха на скръбната Деидре. Сега, когато се сетеше за Сибил, винаги изпитваше страстен копнеж. Притвори очи и позволи на въображението си да изключи напълно черната истина на нощта. Тя стои пред него, вятърът леко увива косите около тялото й, усмихва се мило, нежно, а очите й са тъмни и дълбоки. Тя стои, чака, предвкусва приближаването му, лицето й сияе от пламенен възторг.

Само трябва да протегне ръка…

И какво? Да улови въздуха?

Ниското ръмжене на едно от кучетата го върна към действителността. Забеляза, че животното дращи и души около вратата. Какво ли го тревожеше?

Ролф взе меча си и тръгна към вратата. Отмести животното назад и се ослуша. Не се чуваше нищо, но все пак вълнението на кучето показваше, че има някой отвън в коридора.

Отвори широката врата полека, за да не вдига излишен шум. В коридора цареше почти пълен мрак, ако не се смятаха трепкащата светлина, която стенните свещници пръскаха наоколо.

Докато се взираше да види някакво движение, очите му бързо се приспособиха към тъмнината. Внезапно проблеснало пламъче привлече погледа му — беше там, на стълбите, и бавно се спускаше надолу. Силует на жена с куче. Едва успяваше да различи очертанията й, тя се придържаше плътно до сянката покрай стената и само свещта в ръката й грееше ярко.

Беше Сибил, следвана от Лу. Дали смяташе да излезе от замъка? Нима не разбираше, че никога няма да успее да се промъкне покрай стражите? Ролф присви очи. Доколкото се виждаше, тя не бе облечена за пътуване, а за сън. Дългата й роба се влачеше отзад и метеше витата стълба. Той махна с ръка на кучето зад себе си да стои мирно и да мълчи, после притвори вратата на стаята си и тръгна по коридора, като внимателно следеше с поглед грациозната походка на жената.

Тя се отправи към по-малката гостна на долния етаж до големия салон, стаята, в която спеше Арман, може би заедно с Етен.

Какво правеше лейди Сибил!

 

 

Арман току-що бе задрямал, спокойно обвил ръце около тялото на красивата ирландка в леглото си. Етен бе съвършената любовница, затова трябваше да съхрани в сърцето си връзката с нея. Тази вечер имаше нужда да притисне плътно до себе си пищните й форми, да се наслади изцяло на удоволствията от любовната им игра до нейния великолепен завършек. Със сутрешния отлив капитанът щеше да отплава за Франция.

Лекото почукване по вратата едва достигна до слуха му. Насили се да отвори очи и се ослуша. Звукът долетя отново, по-настойчив и силен отпреди.

Внимателно се освободи от прегръдката на Етен, но тя се пробуди. Очите й бързо се ориентираха и видяха пръста, който той бе поставил на устните си, за да й даде знак да мълчи.

Грабна захвърлените панталони и ги нахлузи, а отгоре наметна бяла риза, без да я завързва. Камата, която оставяше до леглото си, вече беше в ръката му. Накрая дръпна завеските около леглото, за да скрие Етен от погледа на посетителя.

Пристъпи предпазливо към вратата.

— Капитан Дьо Бер, буден ли сте?

Разпозна ниския глас — беше лейди Сибил Фицджералд.

Отвори вратата и застана на прага.

— Какво ще обичате, лейди?

— Да ми отделите малко време, капитане — отвърна тя на френски. После припряно се озърна наляво и надясно. — Може ли да вляза? Искам да говоря с вас насаме.

Силно смутен, Арман отстъпи встрани, а жената и нейният постоянен спътник — вечно бдящото куче пазач — влязоха в стаята.

— Лейди — започна Арман, като мушна камата в канията и я постави върху един сандък, — не е правилно да влизате тук.

— Oui, знам — съгласи се тя и започна да се разхожда из стаята, здраво сключила ръце. Спря се, внезапно осъзнала колко дръзка бе замислената от нея измама, която се канеше да поиска от него. Но убеждението, че се държи противно на цялото си предишно възпитание, сега някак губеше значение. Бягството от този кошмар трябваше да стои на преден план в съзнанието й. — Баща ми е граф на Деран.

— Oui, лейди.

— Той се ползва с изключително благоразположение от страна на краля и е много богат и влиятелен. Ако ме върнете при него, ще бъдете възнаграден така, както никога не сте мечтали — Сибил стоеше спокойно срещу него, докато излагаше своя план.

— Вие ми предлагате да изменя на своя партньор?

— Като спечелите благоволението на баща ми, няма да имате нужда от партньор — рече тя убедително. — Помислете за това. Деран ще бъде щедър, обещавам ви! — тя наклони глава и му хвърли кос поглед. — Не желаете ли собствен кораб? Или може би два? Това може да се уреди.

Арман мълчеше, сякаш обмисляше предложението й.

— Сигурна ли сте, че можете да говорите от името на баща си?

Сибил се обърна към него. Очите й гледаха предизвикателно.

— Monsieur[1], няма причина да се съмнявате в думите ми. Каквото и да поискате, уверявам ви, че баща ми ще го направи, ако то е в негова власт. А тя се простира доста далеч. Той ще изпълни всяко обещание, което аз ви дам.

Арман се приближи към нея, вперил поглед в бледата плът, която се откриваше над деколтето на робата. Спря, протегна ръка и докосна леко нежната й шия. Чудеше се колко ли далеч бе готова да стигне тази англичанка, за да получи свободата си. Дали щеше да се моли? Дали щеше да предложи крайната, най-висока цена за нея?

Скрита зад балдахина на леглото, Етен слушаше разговора. Познанията й по френски бяха ограничени, но успяваше да следи думите им достатъчно добре, за да разбере, че Сибил му предлага подкуп. Стана й ясно, че графинята няма пълна представа кой е Арман. Тя искрено вярваше, че му прави предложение, което той не може да си позволи да отхвърли.

Сибил отново заговори, но гласът й бе малко пресипнал.

— Какво ще кажете?

Арман стоеше изправен, съвсем близо до нея. Вдигна ръка и поглади брадата си, сякаш размишляваше.

— Това ли е всичко, което можете да ми предложите?

Сибил вдигна глава едва доловимо, а гласът й стана по-хладен и твърд.

— Не е ли достатъчно?

Кафявите очи на Арман заблестяха. Тази игра започваше да му харесва.

— Не сте ли забравили нещо важно?

— Какво още желаете срещу вашите услуги?

— Без съмнение, вие искате нещо повече от услуги, милостива госпожице, не е ли така? Карате ме да продам приятелството си.

— Аз пък го възприемам като смяна на влиятелни покровители. Моят баща може да направи за вас много повече от Килрун. Англия е по-крупен търговски партньор. Освен това и аз имам свои собствени имения в тази страна. Вашите услуги ще бъдат заплатени доста скъпо.

— Както и моята лоялност — добави кротко той.

— Какво ще искате в замяна?

— Представете си, че пожелая нежното ви тяло в леглото си през остатъка от нощта, cherie? — прошепна той в ухото й, като отметна разпуснатите й коси.

Сибил настръхна.

— Махнете ръката си! — заповяда тя.

Арман се подчини. Тя обърна лице срещу него и опря длан в гърдите му.

— Аз не съм курва на никого, monsieur!

— Нито пък аз, госпожице — сграбчи той ръката й, като видя, че се кани да си тръгне. Пусна я чак когато чу, че хрътката започна да ръмжи.

— Аз не… — започна тя, но той веднага я прекъсна и възрази:

— Карате ме да продам своята лоялност към партньора за някакви си жалки монети и за няколко мили думи в моя полза — подигравателна усмивка преобрази лицето му. — Ех вие, Anglais[2], всичко свеждате до пари, n’est-ce pas[3]? Даже и кралят ви е за продан — продължи той презрително. — Е, да, но аз не съм, ma chere. Ролф Далей е мой приятел. Аз не търгувам с чувствата си. И не бих го направил, дори да бяхме партньори само в работата. Sacre mere, прадедите ми биха ме заплюли.

— Простете ми — само промълви Сибил и излезе от стаята заедно с кучето.

Етен отгърна завеските. Бе увила тялото си с ленен чаршаф.

— Какво щеше да правиш, ако се бе съгласила да изпълни последното ти желание?

Арман се усмихна и докато вървеше към леглото, разсъблече дрехите си. Наведе се, целуна леко разтворените й устни и я обърна по гръб върху леглото.

— Нямаше никаква вероятност точно лейди Сибил да постъпи така, mon coeur[4] — той притисна Етен в обятията си. — За да се освободи, тя би предложила всичко друго, но не и гордостта си.

— Така е — тихо прошепна Етен. — Сибил Фицджералд е готова да плати всякаква цена за свободата си, но само ако се спазват нейните условия. За нищо на света не би сключила сделка с тялото си.

— А ти? — попита я той и лекичко я целуна по челото.

— Само ако свободата ми е вече осигурена — отвърна тя практично, — иначе човек може да даде, а в замяна да не получи нищо — тя нежно прекара длани по гладките му гърди и повтори пътя им с устните си. — Сибил обаче не би го направила дори и тогава. Нито пък Ролф, ако ролите са разменени.

Арман се изкиска при тази мисъл.

— Много си права, cherie — потвърди той и започна да й разказва един случай с Ролф от студентските години: — И когато contesse[5] казала, че ще го възнагради щедро за по-нататъшните му услуги, Ролф рязко скочил и напуснал леглото й. Но, хайде, стига сме говорили за тях, ma chere — той сви рамене. — Остават ни само още няколко часа. Нека ги използваме разумно.

 

 

Ролф проследи Сибил в тъмнината и изчака, докато влезе в стаята си. Въпреки че бе обзет от неочакван яд и ревност, той прецени, че не бе стояла дълго. Предположи, че се е опитвала да го подкупи, за да й помогне да избяга и да се измъкне от неговата власт. Усмихна се злобно. Беше сигурен, че не е успяла, иначе щеше да има по-весело изражение на лицето. А вместо това бе забелязал примирение и известна тъга. И сега Ролф се мъчеше да се пребори с вътрешния си импулс да отиде и да я успокои, защото този импулс значеше отстъпление — за него, не за нея. Тя не трябва да знае, че той… че той, какво? Иска да я вземе в обятията си, да погали това непоколебимо лице, да целуне тези пленителни устни.

Ролф рязко удари с длани студената стена зад гърба си, няколко пъти пое въздух бавно и дълбоко, сви устни, стисна зъби. Проклетата му опърничава англичанка! За сетен път трябва да й покаже кой тук има по-силна воля!

Самодоволна усмивка се разля по лицето му.

По-скоро тя ще научи думата maistir[6], отколкото да се остави да го изиграе, защото в този дом наистина може да съществува само един господар — Ролф Далей.

Бележки

[1] Monsieur (фр.) — Господине. — Б.пр.

[2] Anglais (фр.) — Англичани. — Б.пр.

[3] N’est-ce pas (фр.) — Нали така? — Б.пр.

[4] Mon coeur (фр.) — Сърце мое. — Б.пр.

[5] Contesse (фр.) — Графинята. — Б.пр.

[6] Maistir (келтски) — Господар. — Б.ел.кор.