Гейл Линк
Прегръдката на вълка (12)

Единадесета глава

Бе изминала една седмица от вечерята — седмица, през която Сибил проверяваше границите на малкото отпусната й свобода. Знаеше обаче, че каквото и да направи, където и да отиде, навсякъде я следяха. Бдителни очи винаги бяха наблизо и непрекъснато й напомняха, че за нея няма спасение, че няма начин да се върне в своя свят.

Вратата на стаята й вече не се заключваше. Прислужницата й донасяше закуската, помагаше й да си избере дрехи, а после се усмихваше почтително и я оставяше сама. През онази първа сутрин Сибил се бе отправила надолу по широкото стълбище, като внимателно се оглеждаше, да не би да има някакъв знак, който да й забранява да слиза, да й указва, че трябва да се върне. Но като не видя нищо подобно, тя продължи. С предания Лу до себе си тя се разходи из дома на своя похитител, погледа как домашните прислужници изпълняват ежедневните си задачи и установи, че й харесва добре подреденото домакинство, където работата се извършваше с възможно най-малко суетня.

Вместо да я зяпат глупашки или похотливо, както бе очаквала, тези хора я посрещнаха с приветливи усмивки, кимане с глава, топли погледи, кротко прошепнати слова. И макар да не разбираше галски, тя долавяше искрената дружелюбност зад техните думи.

На втория ден бе потърсила Тадж. Той я разведе из библиотеката, където се съхраняваше историята на рода Далей, заедно с най-различни ръкописи, събирани от членове на семейството. Сибил разгледа няколко от книгите и нежно докосна ярко илюстрираните страници на една от тях. Очевидно при изработката й бяха вложени огромен труд и любов. Цветовете изпъкваха от картините, приковаваха погледа, привличаха читателя към тайните чудеса, съдържащи се в нея. Една рисунка на дракон изглеждаше така истинска, че сякаш Сибил чувстваше как огненият дъх на това същество изгаря ръката й.

Сибил сподели възхищението си с Тадж, който я наблюдаваше внимателно и бе забелязал огромното въздействие на творбите на художника върху нея, затова реши да й покаже още един том. Взе един златен ключ от писалището и отключи кожената корица. Положи книгата върху високата маса и покани Сибил да седне на тапицирания стол пред нея, за да може да я разгледа по-добре.

Сибил разгърна дебелата, ръчно орнаментирана корица и започна да разглежда изкусно изрисуваните картини. Ахна от удоволствие пред истинската красота, която й разкриваше всяка следваща страница.

Тадж я гледаше мълчаливо и чакаше реакцията, която знаеше, че ще се появи, когато младата жена стигне до няколко точно определени илюстрации. Възрастният човек не издаваше намеренията си, освен когато господарят му го накара, и все пак не можеше да пропусне такава възможност. Ролф най-добре съзнаваше кои са най-съществените рисунки в тази книга.

Като зърна изображенията, богати на детайли и багри, Сибил стисна устни. Те представляваха жена и звяр, сами на уединена полянка сред гора. Жената беше млада, косата й падаше като плътна завеса около крехкото й тяло. Беше облечена в ефирна бяла рокля. Очите й издаваха страх — само на няколко крачки от нея стоеше настръхнал вълк — огромно ужасяващо същество. На следващата рисунка жената протягаше ръка, вълкът колебливо се приближаваше. Последната илюстрация показваше жената, коленичила, положила главата на звяра в скута си, косата й паднала върху врата му като верига, а лявата й ръка гали козината му.

Сибил затвори книгата със замах. Благодари на стареца и забеляза известна развеселеност и нежност в уморените му очи.

— Винаги сте добре дошли тук, лейди Сибил — рече той и я потупа по ръката.

— Благодаря за любезността, Тадж, но не и за избора ви на книги.

Киселият й тон го накара да се усмихне.

— Така да бъде — съгласи се той, а после посочи една лавица с повече томове. — Това се книгите, които моят господар донесе от Франция. Може би те ще ви харесат повече.

— Възможно е — каза тя, — макар че бих предпочела да науча още за вашите обичаи.

Тадж кимна одобрително, а набразденото му лице сякаш се усмихна.

— Мое задължение е да ви насоча, господарке.

— Много ще се радвам — отвърна тя. — А ще ме научите ли малко на ирландски?

— Да.

— Добре.

— Кога искате да започнем?

— Скоро — каза тя и се отправи към вратата. Желанието й да научи езика се породи по две причини: скука и любопитство. Ако се съсредоточи върху галския речник, това ще й помогне да насочи съзнанието си към някакво активно занимание, а след като бе господарка на ирландски имения — макар че по тези места никой не говореше галски — това щеше да бъде истинска гордост за нея.

Любопитството я тласкаше извън замъка и малко по-късно същия ден тя подробно разучи централната част на крепостта. Беше доста просторна и обезпечаваше много хора, които си осигуряваха прехраната там. Видя три момичета, които носеха огромни хлябове от пекарната в кухненските помещения. Една по-възрастна жена мъкнеше дървени ведра с мляко, а друга — с бира. Пълничко тригодишно детенце гонеше едно котенце на черни и бели петна, което се закова на място, когато се оказа пред страховития поглед на Лу.

Сибил се наведе да спаси котето и го вдигна пред лицето си. Една малка лапичка замахна и я перна по носа. Сибил се усмихна печално и погали меката козинка. Усети, че детето я дърпа за полата и протяга ръчички.

Тя коленичи и се доближи до красивото личице на момченцето.

— Пейдриг — извика някой от отсрещната врата.

Сибил подаде котето на детето и докосна меката му червеникава коса. То изтича при майка си, която стоеше и чакаше, а Сибил го последва.

Жената се усмихна широко. Сибил си помисли, че е доста хубавка — лицето й излъчваше земна красота и здраве. Държеше на ръце още едно червенокосо дете — момиченце.

— Добър ден, господарке — продума жената на английски.

— Дал бог добро — отговори Сибил. — Хубави деца имаш.

— Да — съгласи се жената и отстъпи встрани, за да покаже, че госпожицата може да влезе, ако пожелае.

Сибил се поколеба за миг, после отхвърли моментното си стеснение и прекрачи прага на къщата. Вътре бе обзаведено с обикновени дървени мебели: грубо издялани маса и столове, каменна камина, в която гореше торф, а над него къкреше гърне с ядене. Край едната стена върху дървени подпорки бе издигнато широко легло, а до него имаше друго, по-малко креватче.

— Желаете ли нещо, господарке?

Сибил благодари и отказа. Жената наля малко мляко за котето в една груба дървена съдинка и я постави пред камината. Сибил се обърна към нея и я попита на каква служба е в замъка.

— Шивачка съм, господарке — отговори жената и подаде на сина си купа с гъста яхния от сърнешко месо. Той започна да яде с апетит и доста шумно.

— Покажи ми някои от твоите работи — помоли я Сибил.

Жената остави детето върху малкото легло, отвори един дървен скрин и извади няколко парчета плат. Имаше какво ли не — изящна бродерия, изработена с въображение и талант, детска ризка и панталонки, рокличка за кръщене на момиченце. Последната дреха беше мъжка от бледо кремав лен, ушита с идеално равни бодове. Сибил внимателно я разгледа. Никой лондонски майстор не би могъл да направи по-прекрасна риза.

— Ти работиш наистина великолепно — похвали я Сибил с тих глас, като прекарваше ръце по златните конци, с които бяха украсени ръкавите.

— Благодаря — отвърна жената и взе на ръце момиченцето, защото се бе разплакало. Развърза връзките на вълнената си рокля и освободи налетите си с мляко гърди, после приближи детето до себе си.

Сибил гледаше детето и жената като хипнотизирана. Благородните дами обикновено наемаха такива майки кърмачки, за да не се обвързват с нуждите на децата. Но връзката на тази жена с нейното бебе, изглежда, им доставяше взаимна радост, а не някакво усилие, наложено от принудата. Детето бе доволно и сучеше щастливо, а майка му пееше тихо и монотонно. Сибил забеляза, че жената не изпитва никакъв срам. Как ли се чувства всяка жена, когато бебето черпи жизнени сокове от нейната плът, чудеше се тя. Неусетно си представи как тя самата седи пред огъня, а Алис се навежда и поставя малко дете в отворените й обятия. Косата на детето бе тъмна. Това я изненада. Изведнъж тя видя, че върху гръдта й вече не лежеше малка бебешка главичка, това беше мъж, а езикът му галеше болезнено набъбналото зърно.

Пареща руменина обля бузите й и тя се завъртя, все още стиснала ризата в ръцете си.

Баща й би я харесал, мина й през ума, докато се опитваше да подреди мислите си. Тъкмо се канеше да попита колко струва, когато се сети, че няма никакви пари, за да я купи.

— За сватбата на моя господар Ролф съм я приготвила — обади се тихият глас зад гърба й.

„За него!“ — помисли Сибил. Никога ли няма да избяга от него, поне за миг?

— Сватбата? — попита тя с нисък глас. Думите на шивачката проникнаха в съзнанието й чак сега.

— Да — потвърди жената и сведе очи, когато Сибил се обърна и я погледна.

„Разбира се, тя знае коя съм аз — разсъждаваше Сибил, — но се страхува да говори за това.“

— Кога ще се жени Килрун?

— Когато открие подходяща жена — отговори Олиф, изпълнил рамката на вратата с мускулестата си снага.

Когато той влезе, Сибил отстъпи назад. Детето изтича към едрия мъж, залепи се за огромния му крак и го прегърна.

— А подходящата жена сигурно няма да има думата при избора, така ли? — запита Сибил без изненада в гласа, като съдеше по последните постъпки на мъжа, за когото говореха.

— Винаги има избор, господарке.

Сибил присви устни с горчивина.

— Ако наистина смятате така, значи не познавате света, Олиф.

Олиф разбра малко със закъснение, че май не трябваше да споменава за избор, след като очевидно тази жена нямаше никакъв. Почувства се ужасно смутен и побърза да смени темата. Протегна яката си ръка надолу, вдигна детето високо във въздуха, сложи го на рамо, бързо прекоси стаята и застана до жената на леглото.

— Много се радвам, че сте се запознали със семейството ми, лейди Сибил — ухили се той и обгърна раменете на съпругата си.

Сибил ги погледна изненадано.

Олиф се обърна към жена си и остави сина си на земята.

— Грания, не си ли казала на лейди Сибил коя си?

— Аз…

— Просто нямаше кога да каже — прекъсна я Сибил.

— Да, Олиф, така е. Лейди Сибил влезе само няколко минутки преди дъщеря ни да поиска да яде — продължи Грания, а очите й преливаха от любов.

Щастлив и горд, Олиф се усмихна на детето, заспало в ръцете на майка си.

— Това е моят син Ниал — разроши той косата на момченцето, — а дъщеря ми се казва Шиниад — широката усмивка бе запазил за жената, която наричаше Грания.

Сибил забеляза, че очевидната разлика във възрастта им нямаше никакво значение за тях. Олиф спокойно можеше да й бъде баща. И все пак това, изглежда, не ги смущаваше.

Олиф си спомни, че трябваше да предаде съобщение.

— Етен ви търсеше, господарке.

— Къде е тя?

— Чака ви отвън.

Сибил се сбогува и остави мъжа и жената, които без тя да забележи, си размениха многозначителни погледи. Като излезе навън, слънцето вече се беше скрило зад сгъстяващите се облаци и бе захладняло. Етен говореше с жената, която малко преди това Сибил бе видяла да носи мляко. Даваше й нещо от една кожена торбичка на кръста си и й обясняваше какво да прави с него.

— Олиф каза, че си ме търсила — обърна се Сибил към Етен, когато тя се освободи.

— Да, господарке. Как си?

Сибил се усмихна, но сините й очи, останаха премрежени, сякаш се стараеше да не разкрива чувствата си прекалено много.

— Добре съм, Етен, доколкото това е възможно — Етен вплете ръка в нейната.

— Искаш ли да хапнем заедно?

Сибил огледа набързо двора и потърси с поглед дома на Етен. Забеляза само конюшните, готварницата, складовите помещения, къщата на Олиф и една малка кочина за прасета и пилета, които ровеха и си търсеха храна. По-натам беше помещението за рицарите и кошарата за овце, залепена до конюшните.

— Аз живея зад стената.

— Тогава, страхувам се, ще трябва да ти откажа — сдържано отклони поканата Сибил.

Етен забеляза разочарованието, изписано по лицето й, и за да се увери в причината за него, продължи:

— Господарят е разрешил.

— А не мисли ли, че ще се опитам да избягам?

Етен посочи два коня, а до тях — двама въоръжени мъже, които стояха и чакаха.

— Охрана? — попита Сибил.

— Той го прави с добри намерения.

— Да, вярно — замисли се Сибил. — Къде е Килрун?

— С капитан Дьо Бер.

Сибил прекара ръка по хълбока на кобилата, после потърка с пръсти ноздрите й. Много обичаше конете и според нея Килрун притежаваше превъзходни животни, особено ако се съдеше по тази двойка. Кафявата им козина лъщеше дори и в такъв облачен ден.

Мъжете помогнаха на Етен и Сибил да се качат на конете и всички заедно се отправиха към портите на централната кула, а Лу подтичваше покрай тях.

— Каква работа има той с французина?

— Съдружници са, каквито бяха и бащите им — обясни тихо Етен.

— Съдружници?

— Да, в търговията.

— Търговията? — повтори като ехо Сибил, но после си спомни думите на Сайобан за покойния граф. Аристократите не се занимаваха с търговия — оставяха тази работа за класата на търговците.

Силният лай на Лу им подсказа, че наоколо има други хора. Спряха, за да пуснат покрай тях една каруца, натоварена с вълна, отправила се към неравния път, който водеше към брега. Сибил зърна огромния плавателен съд, закотвен малко по-навътре в морето. На пясъка седяха мъже и чакаха пристигането на по-малките лодки, за да ги разтоварят. Други водеха няколко коня към плажа и носеха кафез с птици.

— Може ли да слезем долу?

Етен се замисли дали това бе разумно.

— Защо не? — вдигна тя рамене. — И от там можем да стигнем до моята къща — добави тя и подкара коня си след каруцата надолу по склона. Като я подминаха, двете жени пришпориха конете си напред, а зад копитата хвърчеше пясък, докато препускаха в галоп по брега. Лу лаеше радостно, а мъжете спираха работата си, за да гледат как двете жени яздят тези расови коне.

Ролф ръководеше товаренето на вълната, застанал до един от своите работници, който пък отмяташе всеки денк срещу цифрата в един тефтер. Всичко трябваше стриктно да се опише, тъй като той превозваше не само собствените си стоки, а и продукцията на свободните селяни, които живееха в земите му, както и товари на други лордове. Никой нямаше причина да се съмнява в точността на неговите списъци. Добре знаеше значението на това, което превозваше, и колко много се търсят ирландските произведения на пазара. Ирландската вълна и лен с еднаква алчност се разграбваха и от италианските, и от фламандските търговци, ирландските коне и соколи също се ценяха високо.

Техните стоки щяха да се разменят за неща, от които неговите хора имаха нужда — жито, сол, желязо, дори вино, подправки, които придаваха вкус или запазваха храната им, коприна, която обличаше богатите, най-разнообразни кожи, които им осигуряваха топлина, бижута, които ги радваха или демонстрираха охолство с тях. Търговията даваше на Ирландия предимствата, необходими да запази независимостта си.

Кучешкият лай и тропотът на конските копита отвлякоха Ролф от работата му. Той усети стягане в слабините, като разпозна единия от ездачите — Сибил приближаваше към тях. След онази вечеря той я беше избягвал и предпочиташе да се потопи в работа, изискваща пълно съсредоточаване. Всяка вечер се прибираше изтощен в стаята си. Всяка вечер натрапчивите съновидения отново се явяваха, тормозеха съня му и разкъсваха нощта на неравни интервали.

— Господи! — изруга той тихо. — Тя няма право да изглежда толкова красива, толкова горда.

Също както Етен, Сибил яздеше възседнала коня, уверена и сигурна. Плътна наметка, обшита с кожи, скриваше косите и тялото й от погледа му. Лу се втурна нетърпелив през пясъка и се хвърли да поздрави господаря си.

Сибил наблюдаваше мъжа и хрътката. Ролф се наведе, опря коляно на земята и започна да говори на Лу с нисък, дрезгав глас. После вдигна мигли и тя почувства силата на ледения му сиво-зелен взор.

„Дали ще каже нещо?“ — питаше се Сибил и стискаше здраво юздите, а конят риеше пясъка с копито.

Когато Ролф заговори, думите му бяха отправени към Етен. Каза й нещо на галски и така изключваше Сибил от разговора. Макар и да не разбираше нищо, тя позна, че е недоволен от нейното присъствие там.

Етен го слушаше със сериозен вид, докато най-накрая Сибил се намеси:

— Господарю, вината е моя. Аз накарах Етен да ме доведе тук.

— Така ли? — вдигна той гъстите си вежди.

— Да! — вирна тя брадичка още по-високо. Зелените очи срещнаха сините. Всеки преценяваше другия, никой не отстъпваше.

— Tiarna — извика мъжът до Ролф, нетърпелив да продължат работата.

Ролф отклони вниманието си към писаря. Прокара ръка през черната си разрошена от вятъра коса и обърна гръб на дамите, за да им покаже, че срещата между тях е приключила.

 

 

Сибил разгледа каменната къща. Имаше изглед към океана. Беше чиста, уютна, добре обзаведена с разнообразни скъпи и луксозни предмети: гравирана гарафа за вино, легло, постлано с красиви меки чаршафи, вместо с груба, домашнотъкана покривка. На един стол бе преметната пелерина от бяло кадифе, обшита по края с боброви кожи.

— Харесва ли ти? — попита Етен, докато наливаше вино за Сибил и халба бира за себе си.

Сибил кимна.

— Прелестна е.

— Подарък от Арман.

— От капитан Дьо Бер?

— Да, и виното, което ще пиеш е от него — продължи тя усмихнато.

— Направил е отличен избор.

— Арман много го обича. Аз предпочитам пиво.

— Всъщност — призна Сибил — и аз.

Етен се разсмя с плътен, звучен глас.

— Господарке, вие сте пълна с изненади.

Сибил отпиваше по малко от виното и с удоволствие похапваше от ястието, приготвено от Етен — пъстърва, подправена с бадеми и сметана.

Тя се доверяваше на собствения си инстинкт, който й внушаваше някаква близост с тази ирландка. Етен, също като лейди Дувеса, притежаваше кротка сила. Именно затова Сибил се държеше непринудено в нейно присъствие и се осмели да попита:

— Френският капитан добър приятел ли е?

— Дори интимен, бих казала — обясни Етен. — Той е мой любовник.

Сибил сведе очи и се замисли над думите й. Сигурно не може да си позволи да се омъжи за Етен и има нужда от пари. Ще се погрижи баща й да бъде достатъчно щедър. Ами ако все пак нямат намерение да се женят? Как да постави въпроса?

— Какво те тревожи, Сибил? — попита Етен, като остави официалния тон.

Сибил вдиша глава. Сините й очи пламтяха от любопитство.

— Вие с капитана… смятате ли да се ожените?

Етен се подвоуми за миг, преди да отговори.

— Не е старало дума за брак — призна тя.

— Ами ако той те изостави.

— Той и без това ще замине.

— Не — поясни Сибил, — нямам предвид само докато трае едно пътуване.

— Арман е свободен да идва и да си отива, когато пожелае, така както и аз имам правото да му кажа дали да остане, или да си върви.

— Обичаш ли го?

— Арман владее едно от най-съкровените кътчета в душата ми и винаги ще има място за него. Но въпреки това не изпитвам към него онази любов, която ще ме накара да страдам вечно, ако някога не се завърне при мен.

— А той обича ли те?

— Да, по свой начин. Както го обичам и аз. Много сме близки, но все пак не сме разменили душите си.

— Да размените душите си? — повтори Сибил. Озадаченият й вид накара Етен да се ухили.

— Това значи да се превърнеш в част от живота на другия дотолкова, че да го разбираш напълно. Това се случва много рядко. Малко хора достигат такава степен на любовта — Етен си наля още една чаша пиво. Харесваше ледения му вкус. — Ние с Арман споделяме телата си и удоволствията. И това ни стига.

Сибил направо каза каквото си мислеше:

— Думите ти звучат странно, изречени от устата на жена.

— Може би защото говоря искрено…

— Да. Изобщо не се преструваш, Етен. Ти си прекалено пряма.

— И майка ми казва така — усмихна се тя. — Усещам, че думите ми те притесняват.

— Просто жените, които познавам, не говорят така за плътските неща.

— Може би те никога не са изпитвали удоволствието от мъжката прегръдка.

— Две дами от моята свита са омъжени.

— Те говорили ли са ти? Подготвили ли са те за първото ти сношение?

„Сношение“ — повтори наум Сибил. Какъв странен начин за изразяване?

— Госпожа Джудит ми обясни някои неща, когато се годих за пръв път. Тогава бях на четиринадесет.

— Била си сгодена? — учуди се Етен. — И все още ли си?

— Не — промълви тихо Сибил и с нежност си спомни за младежа, който щеше да стане нейн съпруг.

— Какво се случи?

— Той умря.

— Как?

— Мечът, предназначен за по-младия брат на краля, Ричард, застигнал по грешка Пайър.

— А ти познаваше ли своя годеник? — попита Етен, защото знаеше, че аристократите обикновено уреждаха сватбите, без дори момичето и момчето да са се виждали някога.

— Пайър беше син на братовчед на баща ми — тъжна, изпълнена с любов, усмивка пробяга по устните й, когато Сибил си спомни за младия мъж. — Той бе поверен на грижите на баща ми и двамата много се обичахме. Сигурна съм, че бракът ни щеше да е сполучлив.

Все още помнеше какъв тежък удар й бе нанесен, когато графът на Деран й изпрати съобщение за трагичната, макар и героична, смърт на Пайър де Марвин. Край на неговите леки закачки. Нямаше вече да очаква с нетърпение проявите на неговата духовитост или да споделя мечтите и надеждите му. А колкото до думите на Етен — нямаше никакво разменяне на души. И все пак тя вярваше, че двамата щяха да бъдат щастливи. Тя щеше да е доволна, а не е ли точно това основната цел на брака в нейния свят? Сливането на интересите, без съмнение, тежеше повече от някакви си романтични идеи за душите. Душите бяха единствено за Бога.

— На колко години беше, когато го загуби?

— На шестнадесет. Сватбата ни щеше да е след три месеца.

— Ти си дъщеря на богат, влиятелен човек. След този случай не са ли уреждали други споразумения за женитба?

Сибил се усмихна.

— О, наистина имаше и други. Баща ми реши, че е най-добре да ми предложи друга партия. Този път беше един шотландски лорд.

— И какво стана с него?

Усмивката се превърна в кисела гримаса, а думите й се изпълниха с иронична развеселеност:

— Изглежда, бе пропуснал да спомене пред баща ми за една малка пречка — неговата любовница — очите на Сибил искряха. — Тя бе вдовица, останала под неговата закрила. Вече му беше родила едно дете и скоро щеше да го дари с още едно. Когато братята й научили за преговорите му с моя баща, те остро се противопоставили и той решил, че може би ще е по-добре да се омъжи за любовницата си — разсмя се тя. — Иначе нейните братя щели да го накълцат на малки парченца и да нахранят с него кучетата си. Постъпил е разумно, като се имат предвид обстоятелствата.

Етен се присъедини към нейния смях, но след малко спря, пресегна се и стисна ръката на Сибил.

— Не си имала късмет.

— Да, може би е така. Но успях да го извъртя в своя полза — в гласа й прозвуча прагматична нотка.

— Как?

— Като се договорих с баща ми, че ще ми позволи сама да си избера съпруг — отвърна гордо тя. — Ако непременно трябва да се омъжа, тогава бих предпочела лично аз да определя за кого.

— И той ти позволи?

— Да.

— Сигурно Деран много те уважава.

— Има ми доверие. Знае, че ще взема мъж, който най-много ще подхожда на мен, на моето положение, на задълженията ми.

— Ами страстта?

— Какво искаш да кажеш?

— В твоя живот няма ли място за такива чувства?

— А каква ще ми е ползата от тях? — попита Сибил с пренебрежение.

— Значи между теб и твоя Пайър не е имало никакво увлечение или плам? — зачуди се Етен.

Сибил се замисли, преди да отговори.

— Подхождахме си. Освен това страстите не са ли отредени само за мъжете?

— Разбира се, че не.

Сибил се почувства малко неудобно.

— Ти изпитваш ли такава страст, когато легнеш с някого?

— Естествено — гордо заяви Етен, — иначе не бих го правила. Споделянето на страстта е талант. Ако не се дарява без задръжки и от двамата, тя губи своя аромат — Етен наблюдаваше борбата на чувства по лицето на Сибил. Младата жена се мъчеше да схване думите й, но установяваше, че са в разрез с всичко, на което я бяха учили.

— Ела — подкани я Етен и взе пелерината си, — трябва да се връщаме в замъка.

През малкото прозорче Сибил забеляза, че небето се бе смрачило. Наближаваше нова буря.