Нора Робъртс
Свещеният камък (18)

Седемнадесета глава

Каза им на сутринта, и бе напълно искрен. После изпи кафето си, докато около него се водеха спорове и се обсъждаха алтернативи. Ако някой от тях бе предложил да се хвърли в бездната на ада без парашут, помисли си Гейдж, и той би реагирал така. Но трябваше да е точно той и за това имаше важна причина.

— Ще теглим жребий. — Фокс стоеше намръщен, с ръце в джобовете. — Тримата. Ще го направи този, който изтегли късата клечка.

— Извинявай. — Куин размаха пръст срещу него. — Шестима сме. Всички ще теглим.

— Шест и половина. — Кал поклати глава. — Ти си бременна и няма да си играеш с живота на бебето.

— Щом баща му може да участва, може и майката.

— Бащата не го носи в корема си — изтъкна Кал.

— Преди да говорим за някакъв глупав жребий, трябва да помислим. — На път да рухне, Сибил се обърна с гръб към прозореца, през който досега се бе взирала навън с празен поглед. — Няма да се държим, сякаш със сигурност един от нас ще умре. Господи, кой да бъде? Никой тук не желае един да се пожертва заради всички.

— Съгласна съм със Сибил. — Лейла потърка ръката на Фокс за успокоение. — Камъкът е оръжие, очевидно най-мощното. Трябва да проникне в Туис, но как?

— Да го изстреляме по някакъв начин — замислено каза Кал. — Можем да изобретим нещо.

— Какво, прашка? Катапулт? — попита Гейдж. — Или оръдие? Това е начинът. Нужно е не просто камъкът да проникне в Туис, а някой от нас да го отнесе и натика в гърлото му. Нужна е кръв, нашата кръв.

— Ако наистина е така, в което не сме сигурни, връщаме се на жребия.

Кал побутна кафето си и се приближи към Гейдж.

— Тримата сме заедно от първия ни ден. Не си го решил ти.

— Не съм. Просто така е било писано.

— Но защо точно ти? Посочи ми причина.

— Дошъл е моят ред. Толкова е просто. Ти прободе създанието с нож през зимата и разбрахме, че можем да го нараним. Два месеца по-късно Фокс ни показа, че можем да натрием носа му и да останем живи. Нямаше да сме толкова близо до края, ако вие двамата не бяхте направили тези неща. Ако тези три жени не бяха пристигнали тук и не бяха останали, готови да рискуват всичко. Сега е мой ред.

— А ние какво да правим? — сопна се Сибил. — Да седим и да чакаме?

Гейдж я погледна спокойно.

— И двамата знаем какво видяхме и почувствахме. Ако всички се върнем назад, стъпка по стъпка, ще видим, че е било неизбежно. Имало е причина на мен да се падне бъдещето.

— За да нямаш такова?

— Е, може би аз не, но вие ще имате. — Гейдж отмести поглед от Сибил към Кал. — Градът ще има. Както и всяко друго място, където Туис възнамерява да отиде, след като приключи тук. Ще играя с картите, които са ми раздадени. Няма да се оттегля.

Кал потърка тила си.

— Не казвам, че съм съгласен, но да кажем, че гласувам „за“ само защото все още имаме време да измислим начин да го направиш, без да умреш.

— Твърдо „за“ в такъв случай.

— Ще те измъкнем — предложи Фокс. — Може би има начин да те измъкнем, Гейдж. Да те вържем с въже или нещо като юзди. — Погледна Кал. — Можем да го издърпаме обратно.

— Ще поработим по въпроса.

— Може би трябва да накараме Туис да приеме физически образ — намеси се Лейла. — Момче, куче, мъж…

— И да се задържи достатъчно дълго в този образ, за да натикам камъка в задника му?

— Нали беше в гърлото?

Гейдж се усмихна на Лейла над кафето си.

— Образно казано. Ще се чуя с приятеля си демонолог, доктор Линц. Повярвайте ми, няма да се втурна неподготвен. Не по-малко от вас искам да изляза жив. — Той погледна Сибил. — Имам планове за по-нататък.

— Тогава продължаваме да умуваме, да работим. Трябва да отида до кантората — каза Фокс, — но ще отменя или отложа всички срещи и ангажименти в съда за периода.

— Ще те откарам.

— Защо? О, мамка му! Напър, пикапът. Това ме подсеща, че тази сутрин трябва да се отбия при Хоубейкър и да отскоча до сервиза, за да разбера дали става нещо от пикапа.

— Ще ми разкажеш подробно за първата част — каза Гейдж. — Ще сляза с вас до града. Може аз да се отбия в сервиза, ако искаш.

Кал стана.

— Ще се справим и с това — обърна се той към всички. — Ще намерим начин.

Когато мъжете потеглиха, жените седнаха в кухнята.

— Толкова е глупаво. — Куин удари с длан по плота. — Да теглим жребий? Господи! Един от нас да навлезе в минираното поле, докато останалите стоим със скръстени ръце?

— Не стояхме — тихо каза Сибил. — Повярвайте ми. Беше ужасно, Кю. Ужасно. Тътенът, димът, вонята. И студът. Беше огромно чудовище, не малко зло момче или голямо свирепо куче.

— Но вече сме се били с него. Наранявали сме го. — Лейла хвана ръката й. — Ако го нараним отново, силата му ще отслабне. Ако отслабне достатъчно, няма да може да убие Гейдж.

— Не зная. — Сибил се замисли за всичко, което бе видяла и открила при проучванията си. — Иска ми се да знаех.

— Възможности, Сиб. Не забравяй това. Каквото и да си видяла, може да бъде променено, както вече се убедихме благодарение на виденията ти.

— Донякъде. Трябва да се качим горе и да вземем една от неизползваните ти тест ленти.

— О, пробвах три пъти. — Куин тревожно притисна ръка към корема си. — Дори тази сутрин почувствах гадене и…

— Не е за теб, а за Лейла.

— За мен? Какво? Защо? Не съм бременна. Цикълът ми не е…

— Знаем кога трябва да ти дойде — прекъсна я Сибил. — Ние сме три жени, които живеят в една къща от месеци. Когато и на мен.

— Следя цикъла си.

— Аз също следях своя — замислено каза Куин. — Но това не обяснява защо се съмняваш за Лейла.

— Върви да намокриш лентичката. — Сибил стана и им даде знак да я последват. — Лесно е.

— Добре, добре, само за да се успокоиш. Не съм бременна. Би трябвало да зная, да усещам, нали?

— Рядко имаме видения за себе си.

Сибил тръгна първа нагоре, влезе в стаята на Куин и седна на леглото й, когато Куин отвори чекмедже.

— Избери си.

Подаде й две кутийки.

— Няма абсолютно никакво значение.

Лейла напосоки взе едната.

— Към тоалетната — подкани я Сибил. — Ще почакаме.

Когато тя влезе в банята, Куин се обърна към Сибил.

— Ще ми кажеш ли защо я накара да прави тест?

— Нека изчакаме.

След няколко минути Лейла се върна с лентата.

— Ето, готово. Отрицателен е.

— Не са минали трийсет секунди — изтъкна Куин.

— Трийсет секунди, трийсет минути. Не може да съм бременна. Ще се омъжа през февруари. Дори все още нямам годежен пръстен. После, ако купим къщата, която сме набелязали, ще я обзаведем и след като бизнесът ми потръгне и процъфти, тогава може да забременея. Следващият февруари, на първата ни годишнина, е идеалното време за зачеване. Вече всичко ще бъде наред.

— Наистина страдаш от мания за планиране и организиране — отбеляза Сибил.

— Точно така. Освен това познавам собственото си тяло, цикъла си и… — Лейла замълча, когато сведе поглед към тест лентата. — О!

— Дай да видя. — Куин я грабна от ръката й. — Това е огромен, съвършено ясен и неоспорим плюс, госпожице „Не може да съм бременна“.

— Ох! Ох! О!

— Боже! — Куин подаде лентата на Сибил. — Поеми си дъх за минута. Виж как ще се почувстваш, когато шокът отмине.

— Навярно ще ми трябва повече време. Бях… запланувала кога ще се случи. Искаме деца. Разговаряли сме. Просто мислех… Дай да погледна отново. — Лейла грабна лентата от Сибил и се загледа в нея. — Дяволска работа.

— В добър или в лош смисъл? — попита Куин.

— Още минута, и сега ще поседна. — Лейла се отпусна на леглото, вдиша и издиша няколко пъти. После избухна в смях. — Добър, разбира се. Около година и половина по-рано от предвиденото, но мога да проявя гъвкавост. Фокс ще бъде на седмото небе! Бременна съм. Откъде знаеше?

— Видях ви. — Трогната от лъчезарната й усмивка, Сибил погали косите на Лейла. — И двете с Куин. Очаквах го. Двамата с Гейдж ви видяхме. През зимата… другата зима. Ти подремваше на дивана, когато Кал влезе. И беше очевидно, че си бременна.

— Как изглеждах?

— Огромна. Прелестна и невероятно щастлива. И двамата изглеждахте така. Видях и Лейла, в бутика, който изглеждаше страхотно. Фокс ти донесе цветя. Бяха по случай първия ти месец в бизнеса. Беше някъде през септември.

— Мислим, че мога да го открия през август, ако… ще го открия през август — поправи се тя.

— Все още не ти личеше, но нещо, което каза… Гейдж едва ли е обърнал внимание. Може би мъж не би се досетил. Бяхте толкова щастливи. — При спомена за другото видение от предишната вечер Сибил прехапа устни. — Така трябва да бъде. Вярвам, че ще се сбъдне.

— Скъпа… — Куин седна до нея и обви ръка около раменете й. — Мислиш, че Гейдж трябва да умре, за да се сбъдне всичко това за нас.

— Видях как се случва. Всичко. Както и той. Доколко е съдба, доколко — избор? Вече не зная. — Сибил хвана ръката на Лейла и отпусна глава на рамото на Куин. — В някои от статиите, които открих, се говори за нуждата от саможертва, за да има равновесие. За да унищожи мрака, светлината трябва да пожертва част от себе си. Камъкът, източникът на сила, трябва да проникне в мрака чрез светлината. Не ви казах.

Тя повдигна ръце, задържа ги пред лицето си, после ги отпусна.

— Не ви казах, защото отказвах да повярвам. Не исках да го приема. Не зная защо трябваше да се влюбя в него само за да го загубя. Защо по този начин?

Куин я притисна в прегръдката си.

— Ще намерим друг начин.

— Опитвала съм.

— Ще опитаме всички заедно — напомни й Лейла. — Ще го намерим.

— Ние не се предаваме — изтъкна Куин. — Това е единственото, което няма да направим.

— Прави сте. Прави сте. — Надеждата не бива да умира, напомни си Сибил. — Сега не е моментът за мрачни размисли за съдбата. Да излезем от тази къща. Нека просто излезем за няколко часа.

— Искам да кажа на Фокс. Ще отидем до града и ще му го кажа лично. Ще бъде щастлив ден за него.

— Идеално.

 

 

Когато узнаха от пъргавата нова офис мениджърка на Фокс, че в момента има клиент, Лейла реши да свърши едно-две полезни неща.

— Ще изтичам до горе да взема още дрехи и малотрайните продукти от кухнята. Ако все още е зает, е, просто ще изчакам.

— Ще му кажа, че сте тук, веднага щом приключи — напевно обеща офис мениджърката, когато трите жени се отправиха към стълбите.

— Аз ще започна от кухнята — каза Сибил.

— Ще ти помогна. След като отида до тоалетната. — Куин пристъпи от крак на крак. — Може би си внушавам, че често ми се ходи до тоалетната, защото съм бременна. Но пикочният ми мехур е на друго мнение. Ооо! — продължи тя, когато Лейла отвори вратата на апартамента на Фокс и влязоха в хола. — Това място е…

— Подходящата фраза е „годно за обитаване“. — Лейла със смях затвори след тях. — Удивително е как може да изглежда при редовно професионално почистване.

Разделиха се, Сибил тръгна към кухнята, а Куин — към банята. Лейла влезе в спалнята и застина, когато усети допира на хладното острие до шията си.

— Не викай. Ще прережа гърлото ти и ще бъде жалко.

— Няма да викам.

Погледът й се спря на леглото, въжето върху него и ролката широко тиксо. Тубата с бензин. Видението на Сибил, помисли си тя. Сибил и Гейдж я бяха видели вързана на пода и с лепенка на устата, докато към нея пропълзява огън.

— Не искаш да направиш това. Не е твоята воля.

Той бавно затвори вратата.

— Всичко тук трябва да изгори. Огънят пречиства.

Лейла вдигна поглед към лицето му. Позна го. Каз, момчето, което разнасяше пици от „Джинос“. Беше едва на седемнадесет. Но сега очите му святкаха със смразяваща ярост, живяла векове. Със зловеща усмивка я побутна назад към леглото и нареди:

— Сваляй дрехите!

В кухнята Сибил извади мляко, яйца и плодове от хладилника и ги сложи на плота. Когато се обърна към един от шкафовете да потърси кутия или торбичка, видя счупеното стъкло на задната врата. Веднага извади пистолета от чантата си и посегна към нож от поставката.

Един вече липсваше, с ужас забеляза тя. Някой бе взел единия от кухненските ножове. Здраво стисна своя и се завъртя към хола точно когато Куин отвори вратата на банята. Сибил сложи пръст на устните си, пъхна ножа в ръката й и посочи към вратата на спалнята.

— Върви да повикаш помощ — прошепна тя.

— Няма да ви оставя — прошепна също Куин и извади телефона си.

Вътре Лейла се взираше в разносвача на пици, който често си бъбреше с Фокс за спорт. Задръж погледа му, каза си тя, докато сърцето й препускаше. Говори. Не преставай да му говориш.

— Каз, нещо се е случило с теб. Нямаш вина.

— Кръв и огън — каза той, все още ухилен.

Лейла направи крачка назад, когато момчето размаха ножа и поряза ръката й. И ръката, ровеща в дамската й чанта, най-сетне напипа това, което търсеше. Тя нададе писък, както и той, когато пръсна заслепяващ спрей в очите му.

Щом чуха писъците, Куин и Сибил се втурнаха през вратата на спалнята. Видяха как Лейла се опитва да достигне до ножа на пода, а момчето, което всички познаваха, ридае, закрило лицето си с ръце. Инстинкт, паника или просто гняв накара Сибил да продължи навътре. Срита го в слабините и когато той се преви надве и отмести ръце към чатала си, го натъпка в гардероба.

— Бързо, бързо, помогнете ми да придърпам тоалетката пред вратичката — нареди тя, след като здраво я затвори.

Момчето скимтеше, ридаеше, удряше по вратата на гардероба.

Куин с трепереща ръка извади телефона си. След петнайсет минути шериф Хоубейкър измъкна хленчещото момче от гардероба в спалнята.

— Какво става тук? — попита Каз. — Очите ми! Не виждам. Къде съм? Какво става?

— Не помни — каза Сибил, докато стоеше до Куин и стискаше ръката й. Пред тях бе съвсем обикновен пострадал и объркан тийнейджър. — Освободило го е.

Хоубейкър сложи белезници на Каз и кимна към флакона на пода.

— Това ли използвахте срещу него?

— Заслепяващ спрей. — Лейла седеше на ръба на леглото и се притискаше към Фокс. Сибил не знаеше дали приятелката й търси опора, или се опитва да му попречи да се нахвърли върху горкото момче. — Живяла съм в Ню Йорк.

— Ще го откарам в ареста и ще се погрижа за очите му. Трябва да дойдете всички, да дадете показания.

— Ще наминем след малко. — Фокс срещна погледа на Каз. — Искам да остане затворен, докато изясним тази работа.

Хоубейкър погледна въжето, ножовете, тубата бензин.

— Ще остане.

— Очите ми парят. Не разбирам — проплака Каз, докато Хоубейкър го извеждаше. — Фокс, хей, какво е това?

— Не беше той. — Лейла потърка чело в рамото на Фокс. — Всъщност не беше той.

— Ще ти донеса вода. — Сибил тръгна към вратата, но се спря, когато Кал и Гейдж се втурнаха в апартамента. — Добре сме. Всички сме добре.

— Не докосвайте нищо — предупреди Фокс. — Хайде, Лейла, да се измъкваме от тук.

— Не беше той — повтори Лейла и обхвана лицето на Фокс с ръце. — Знаеш, че не е виновен.

— Да, зная. В момента ми се иска да го направя на пихтия, но зная.

— Някой ще ни разкаже ли? — попита Кал.

— Искал е да убие Лейла — суховато каза Гейдж. — Хлапето. Видението, което имахме със Сибил. Да я разсъблече и върже и да запали апартамента.

— Но го спряхме. Както Фокс спря Напър. Не се случи. Две точки за нас — въздъхна Лейла. — Два пъти променихме хода на събитията.

— Три. — Сибил посочи входната врата. — Тази беше, нали? — обърна се тя към Гейдж. — Вратата, през която видяхме как Куин се опитва да излезе, когато ножът преряза гърлото й. Същият нож, който Каз беше взел от кухнята. Никое от тези неща не се случи, защото бяхме подготвени. Променихме потенциалните възможности.

— Везните натежават в наша полза.

Кал притегли Куин към себе си.

— Трябва да отидем в участъка, да опишем случая и да повдигнем обвинение.

— Фокс…

— Освен — продължи той, трогнат от умоляващия тон на Лейла, — освен ако момчето напусне града или отиде във фермата, докато минат Седемте. Ще поговорим с него и родителите му. Не бива да остава в Холоу. Не можем да рискуваме.

Лейла отново въздъхна.

— Вие тръгвайте. Искам да остана насаме с Фокс за няколко минути.

 

 

По-късно, решила, че е уместно, Сибил завлече Гейдж обратно в апартамента на Фокс да натоварят провизиите.

— Толкова труд за кутия мляко и няколко яйца.

— Не е само това, а и не одобрявам похабяването на продукти. Така ще спестим на Лейла идването дотук, поне докато се съвземе. Защо си толкова сприхав?

— О, не зная, може би има нещо общо с факта, че жена, която истински харесвам, е била държана с нож до гърлото от обезумял доставчик на пици.

— Би трябвало да се радваш, че Лейла имаше заслепяващ спрей и благодарение на бързите й рефлекси и двете ни с Куин успяхме да се справим с положението. — Измъчвана от главоболие заради напрежение и схванати рамене, Сибил сложи млякото в торбичка. — А доставчикът на пици, който е бил използван срещу нас, е на път към баба си и дядо си във Вирджиния, заедно с останалите от семейството. Така още петима души ще бъдат в безопасност.

— Бих могъл да погледна нещата от този ъгъл.

Тонът му накара устните й да трепнат.

— Но предпочиташ да бъдеш сприхав.

— Може би. Имайки предвид и че вече трябва да се тревожим за две бременни жени, а не само за една.

— И двете са доказали, че са напълно способни да се грижат сами за себе си, особено днес. Бременната Лейла успя да запази самообладание, да порови в чантата си и да извади спрей, с който да напръска очите на горкия хлапак. Спаси себе си, а вероятно и Куин, и мен. И определено спаси момчето. Щях да го застрелям, Гейдж.

Сибил въздъхна, събирайки продуктите. Напрежението, осъзна тя, бе не само заради случилото се, а и заради онова, което би могло да се случи.

— Щях да застрелям онова хлапе без миг колебание. Зная. Благодарение на нея няма да се наложи да живея с това.

— С играчката, която носиш, само щеше да го ядосаш.

Устните й отново трепнаха и тя извърна глава към него.

— Ако това е опит да ме накараш да се почувствам по-добре, не е лош. Но, господи, не е зле да пийна нещо за главоболието.

Когато Гейдж се отдалечи, тя продължи да опакова продукти. Той се върна с шишенце хапчета и й наля чаша вода.

— От аптечката в банята.

Сибил глътна таблетката.

— Да се върнем на последното приключение. И Лейла, и Куин се отърваха без драскотина… за разлика от потенциалната развръзка, която видяхме. Това е много важно.

— Няма спор.

Гейдж застана зад нея и започна да разтрива нежно раменете й.

— О, господи! — Очите й блажено се затвориха. — Благодаря.

— Значи не всяко видение се случва, а има и неща, които не виждаме. Не видяхме Лейла бременна.

— Напротив, видяхме я. — Сибил се остави в ръцете му, на които разчиташе повече, отколкото на аспирина, за да се отърве от мъчителното главоболие. — Ти не забеляза. Видяхме ги двамата с Фокс в бутика, през септември. Беше бременна.

— Как… няма значение, женска интуиция — реши Гейдж. — Защо не го спомена тогава?

— Не бях напълно сигурна. Но това разкрива, че някои неща са писани, а други могат да бъдат променени. — Тя застана лице в лице с него. — Не е сигурно, че ще умреш, Гейдж.

— Предпочитам да остана жив. Но няма да избягам от съдбата си.

— Разбирам те. Обаче нашите видения до голяма степен помогнаха на приятелите ни да избегнат смъртта. Трябва да вярвам, че ще помогнат и на теб. Не искам да те загубя. — На път да рухне, Сибил пъхна двете чанти с продукти в ръцете му и продължи шеговито: — Удобно е да си наблизо.

— За да ме товариш като магаре.

Сибил побутна следващата чанта към него.

— Не само. — Ръцете му бяха пълни и тя се повдигна на пръсти и потърка устните му със своите. — Време е да тръгваме. Трябва да се отбием в сладкарницата.

— За какво?

— За още една торта с надпис „Радваме се, че сте живи“. Хубава традиция. — Сибил отвори вратата и му стори път да мине пред нея. — Знаеш ли какво, за рождения ти ден, когато оцелееш, ще ти направя торта.

— Ще направиш торта за мен, ако оживея?

— Великолепна. — Тя затвори вратата и погледна парчето фазер, което Гейдж бе сложил на мястото на счупеното стъкло. — На шест етажа, по един за всеки от нас.

Когато очите й запариха и необяснимо се насълзиха, извади слънчевите очила от чантата си и ги сложи.

— Седем — поправи я Гейдж. — Седем е магическо число, нали? Трябва да бъдат седем.

— Седми юли, седеметажна торта. — Изчака, докато той сложи чантите в багажника на колата си. — Дадено.

— Кога е твоят рожден ден?

— През ноември. — Сибил се качи в колата. — На втори ноември.

— Знаеш ли какво, ако доживея да опитам онази твоя прословута седеметажна торта, за рождения ти ден ще те заведа където поискаш.

Въпреки свития си стомах, Сибил шеговито му се усмихна.

— Внимавай. Искам да отида на много места.

— Добре. Аз също.

 

 

Това бе само едно от нещата, заради които тя не излизаше от мислите му, помисли си Гейдж. Имаше много места, на които и двамата искаха да отидат. Кога бе престанал да мисли за себе си и за нея поотделно и бе започнал да си ги представя заедно? Не можеше да назове момента, но знаеше, че иска да посети всички тези места с нея.

Искаше да й покаже любимите си кътчета и да види нейните. Да отидат на места, където никой от двамата не е бил, и заедно да ги опознаят.

Вече не му стигаше да бъде там, където е играта. Да странства по света сам. Искаше да отиде, да види и, разбира се, да играе, но идеята да е сам, не му допадаше както по-рано.

Беше го нарекла сприхав. Навярно донякъде това бе причината, според него — доста основателна. Реши, че е нелепо, и закрачи из стаята за гости, вместо да провери имейлите си, както бе възнамерявал. Пълна лудост бе да мисли за трайно обвързване, да е част от двойка, а не соло.

Но мислеше и това го изнервяше. Можеше да си представи, виждаше потенциалните възможности… със Сибил. Представяше си как двамата изследват света заедно, без бремето върху плещите си. Не му бе чужда дори мисълта да се установят някъде. В Ню Йорк, Вегас, Париж, където и да е.

Дом с нея, място, на което да се връщат.

Досега се бе връщал единствено в Хокинс Холоу. И то не изцяло по свой избор.

Но това можеше да стане, ако бе готов да заложи.

Може би щеше да е забавно да я придума.

Имаше време, достатъчно време да изгради стратегия. Трябваше да е съобразителен, помисли си Гейдж, сядайки пред лаптопа. Да намери начин да постигнат това обвързване, което бяха изяснили, че никой от двамата не желае. После можеше да заложи примка тук, примка там. Тя бе умна, но той не й отстъпваше. Можеше да се обзаложи, че Сибил ще се увлече в играта още преди да усвои правилата й.

Доволен от идеята, отвори имейла от професор Линц. Докато четеше, стомахът му се сви на топка, а очите му застинаха.

Дотук с плановете за бъдещето, фаталистично си помисли той. Неговото бе предопределено и му оставаха по-малко от две седмици.