Нора Робъртс
Свещеният камък (12)

Единадесета глава

Не сънува нищо и това я изненада. Сибил бе очаквала нощта да е изпълнена с кошмари и пророчески видения, а спа непробудно до сутринта.

Всъщност това трябваше да я радва, след като вечерта не бе постигнала никакъв напредък с проучванията си. Надяваше се днес да има по-голям успех, отпочинала и съсредоточена. Стана и критично се огледа в огледалото.

Изглеждаше същата. Беше същата. Случилото се не бе отбелязало повратна точка в живота й. Не я бе сломило и накарало да се самосъжалява. Може би имаше промяна — посегателството бе засилило решимостта й да спечели битката.

То се хранеше от човешките същества, но не ги разбираше, осъзна тя. Това бе още едно оръжие в арсенала на шестимата.

Сега Сибил имаше нужда от усилена тренировка, за да вдигне нивото на енергията си. Можеше да приеме потенето и освобождаването от токсини като ритуално пречистване. Ако имаше късмет, Куин щеше да я придружи до фитнеса. Сложи късо прилепнало горнище и памучен клин, и пъхна всичко необходимо в малък сак. Когато излезе от стаята си, забеляза, че вратата на спалнята на Куин е отворена и вътре няма никого. Е, щеше да грабне бутилка вода от кухнята и да настигне Куин във фитнес клуба в сутерена на старата библиотека.

Влезе в кухнята и изведнъж спря, когато видя Гейдж на масата с чаша кафе и тесте карти.

— Рано си пристигнал.

— Не съм си тръгвал. — Огледа я критично, както бе сторила тя с отражението си. — Спах на дивана.

— О! — През тялото й премина тръпка. — Не беше нужно.

— Кое? — Очите му не откъсваха поглед от лицето й и това засили тръпката. — Да остана или да спя на дивана?

Сибил отвори хладилника и извади водата.

— И двете. Все пак, благодаря. Отивам на фитнес. Предполагам, че Куин е там.

— Защо не се задоволиш с пластилинените номера?

— Йогата ме отпуска. А имам нужда от ободряване.

— Глупости.

— Какво? — попита тя, когато стана.

— Половината екип на Кал е тук. Ще намеря нещо. Почакай — каза той с наставнически тон и излезе.

Налагаше се да чака и изведнъж й се допи кафе. Взе неговата чаша и я пресуши. Гейдж се върна, облечен със синьо памучно долнище, леко избеляло, и тениска с надпис „Балтимор Ориълс“.

— Да тръгваме — изкомандва той.

— Правилно ли предполагам, че ще дойдеш с мен на фитнес?

— Да, размърдай се.

Тя отвори хладилника, извади още една бутилка вода и я пъхна в сака си. Едва ли би могъл да каже или направи нещо друго в този момент, което да означава повече за нея.

— Няма да възразя или да кажа, че мога да стигна до фитнеса и сама. Първо, защото е глупаво след вчерашната случка. Второ, искам да видя какво имаш за показване.

— Вече видя.

Сибил се засмя и се почувства по-добре, отколкото й се струваше възможно.

— Прав си.

Тренира цял час и имаше привилегията да гледа как Гейдж се поти, вдигайки гири. Гледката бе повече от приятна и я накара да стигне до нови прозрения за него. Той нямаше особено желание да бъде там, но щом бе дошъл, използваше времето пълноценно. Съсредоточен, усърден, търпелив, забеляза тя. Може би бе по-скоро търпение на дебнещ котарак, отколкото от другия, алтруистичен вид, но резултатът бе същият. Умееше да чака.

Освободена от напрежение и заредена с енергия, Сибил тръгна обратно с него.

— Какво ще правиш, след като всичко свърши? — попита тя и раздвижи рамене, срещайки кроткия му поглед. — Това е оптимизъм, който носи положителна енергия. Някаква конкретна дестинация?

— Обмислям няколко. Може би Европа, освен ако тук в Щатите, не се случва нещо важно. Ще се върна за сватбата… боже, за двете сватби. А ти?

— Мисля да прекарам известно време в Ню Йорк. Липсва ми и ще взема дозата си градски шум и оживление. Освен това трябва да се върна към работата, която носи пари. Не мисля да остана тук прекалено дълго. Момичетата имат повече ангажименти около една сватба, отколкото вие. Ако успея да открадна малко време след венчавката на Куин, може би ще прекарам няколко дни на някой хубав остров… с палми, коктейли и омайни тропически нощи.

— Добър план.

— Гъвкав, което ми харесва най-много. — Когато свиха покрай площада, Сибил махна с ръка към „Боул-а-Рама“. — Възхищавам се на хора като Кал и семейството му, които копаят, строят и създават неща, с които ще ги запомнят. Така имам възможност да съставям гъвкави планове и да посещавам местата, на които някой друг е сътворил нещо интересно.

— Не изгаряш от желание самата ти да оставиш следа.

— Иска ми се да вярвам, че оставям по свой начин. Откривам важни неща. Човек се нуждае от информация, за да напише книга, да направи филм, да преобзаведе къща или построи търговски център, и аз мога да я намеря. Дори да му дам информация, която не е предполагал, че му трябва. Може би всички тези проекти биха се осъществили и без мен, но уверявам те, с мен е по-добре. Мисля, че това е достатъчна следа. А ти?

— Просто обичам да печеля. Мога да се задоволя с участие в играта, ако е интересна, но винаги е по-добре да печелиш.

— Така е — съгласи се тя.

— Ако си създам име, това ще дава на другите играчи твърде много информация, която могат да използват, ако отново застанем един срещу друг пред купчина чипове. По-добре е да започваш на чисто, доколкото е възможно. Когато не те познават, е по-трудно да те разберат.

— Да — тихо заговори тя. — Да, напълно си прав. Във връзка с нашето положение, тази сутрин ми хрумна нещо подобно. Демонът не ни разбира. Не може да ни опознае истински. Може само да предполага… Онова, което стори с мен, онова, което е причинил на Фокс, убивайки Карли пред очите му… Знае как да наранява, как да използва подходящи оръжия, за да сплашва и разтърсва. Но пак не разбира. Не е проумял, че обратната страна на страха е смелост. Всеки път, когато използва страховете ни, само ни подтиква да намерим повече смелост. Не може да ни разгадае.

— Значи един блъф не би навредил.

— Блъф? Какъв блъф?

— Все още не зная, но си струва да помислим върху това, защото си права. Трябва да взема душ и да облека своите дрехи — каза той, когато влязоха в къщата, и се отправи към горния етаж.

Сибил се замисли. Дочу гласове от кухнята. Куин и Кал си бяха тръгнали от фитнес клуба двайсет минути по-рано и вероятно довършваха закуската и разговаряха с Фокс и Лейла. Можеше да грабне чаша кафе и да се качи горе. Или…

Водата вече шуртеше. Сибил се съблече в спалнята и влезе в банята. С мокри коси, Гейдж присви очи, кога тя дръпна завесата и се пъхна при него.

— Нещо против?

Погледът му се плъзна по тялото й и срещна нейния.

— Може би водата ще стигне и за двама ни.

— И аз си помислих същото. — Сибил нехайно взе тубичката си с гел и изстиска щедро върху дланта си. — Така ще бъде двойно по-ефективно. Плюс още нещо. — Взирайки се в него, тя сапуниса гърдите си с бавни кръгови движения. — Мога да ти се отплатя за нощта, прекарана на дивана, и за бъхтенето във фитнес клуба.

— Не виждам да носиш пари.

— Имам какво да предложа. — Хлъзгава и покрита с пяна, тя се притисна към него. — Освен ако предпочиташ да ти се издължа друг път.

Гейдж рязко зарови пръсти сред косите й, сграбчи ги и наведе главата й назад.

— Плащай — настоя той и впи устни в нейните.

Все още имам и това, помисли си тя, безкрайно благодарна. Внезапната тръпка, отговора, копнежа. Демонът не й бе отнел нищо. Мокрото и стегнато мъжко тяло се движеше до нейното, устните им жадно се сливаха и нямаше нищо друго, освен наслада.

— Докосвай ме — настойчиво прошепна Сибил и впи нокти и зъби в плътта му. „Докосвай ме, мислено го подкани тя, твоя съм. Накарай ме да се почувствам човек.“

Не бе имал намерение да прибързва, искаше да й даде време. Може би и на двамата. Но жаждата й, отправеното предизвикателство говореше само за себе си. Затова я докосна, ръцете му се плъзнаха по сапунисаната й кожа, докато парата ги обгръщаше и струите ги обливаха.

Отдаде му се изцяло, когато я притисна с гръб към мокрите плочки и проникна в нея, с поглед, прикован в очите й. Долови в тях наслада. Обхвана ханша й, повдигна я и тласна и двамата към върха.

Замаяна, тя отпусна глава на рамото му.

— Остани така за минута.

— Ти също.

— Добре. Добре. Благодаря ти, че толкова бързо повдигна духа ми.

— Ти също.

Сибил се засмя и не помръдна от мястото си.

— Може би моментът е подходящ да ти призная, че при първата ни среща не ми хареса особено.

Той затвори очи, предавайки се на уханието й.

— Ще се повторя, но ти на мен също.

— Обикновено първоначалният ми инстинкт е безпогрешен. Не и този път. Истински те харесвам. Не само защото си много добър в леглото. И под душа.

Бавно, почти несъзнателно, той прокара пръст по татуировката на гърба й.

— Не си вироглава досадница — за каквато те взех отначало.

— И ето ни, голи под душа и сантиментални. — Тя въздъхна, отдръпна се назад и се вгледа в него през парата. — Имам ти доверие. Това е важно за мен. Мога да работя с човек, на когото не вярвам напълно, просто е по-голямо предизвикателство. Мога да спя с човек, на когото не вярвам напълно, просто връзката ще бъде много кратка. Но работата е по-продуктивна, а сексът носи по-голяма наслада, когато доверието е пълно.

— Искаш ли да се убедиш още веднъж?

Сибил отново се засмя.

— Не е нужно, при тези обстоятелства. — Тя отново взе гела, сипа малко върху дланта му и се обърна. — Но можеш да измиеш гърба ми.

 

 

Час по-късно Сибил си наля първата пълна чаша кафе, но трябваше да признае, че се чувства достатъчно бодра и без него. Качи се в кабинета, където Куин и Лейла седяха пред лаптопите. Изнасилването вече бе документирано в схемите.

Добре, помисли си Сибил. Полезно бе да го вижда там, за да си напомня какво е изживяла и е излязла невредима.

— Тази сутрин ще остана в стаята си — каза им Сибил. — Но помолих Гейдж да дойде отново по-късно. Време е за следващ опит да обединим дарбите си. Надявам се поне една от вас да остане тук, за всеки случай.

— Тук сме — каза Куин.

— Знаехте ли, че Гейдж е останал през нощта и е спал на дивана?

— Говорихме дали да отидем с него у Кал. — Лейла се завъртя на стола си. — Настоя да остане. Всъщност никой от нас не искаше да тръгне, в случай че прекараш тежка нощ.

— Сигурно защото всички сте били тук, не беше тежка. Благодаря ви.

— Научих нещо, което ще те зарадва. Тази къща — Куин разпери ръце — или земята, върху която е построена, включително и този парцел, е била собственост на внука на Ан Хокинс, Патрик Хокинс, син на Флетчър. Фокс прави проучване за своята сграда, но мисля, че сме на път да докажем още една теория.

— Ако се потвърди, дори и определението на Гейдж за затвори да се окаже по-точно, отколкото моето за убежища — продължи Лейла, — може би ще намерим начин да защитим хората. Поне част от тях.

— Колкото повече са защитени, или поне получили шанс, толкова повече ще можем да се съсредоточим върху нападението. Трябва да бъде до Свещения камък. Зная, че не сме го обсъждали подробно, защото мъжете упорито отказват, но онова, което ще сторим, за да сложим край, трябва да стане там. Не можем да останем тук, в града, заети да гасим пожари и възпираме хората да не се избият. Всички знаем кога и къде трябва да се изправим срещу злото.

— В полунощ — въздъхна Куин. — В навечерието на седми юли, в пълен състав. Зная, че си права. Мисля, че всички го знаем, но някои смятат, че това ще бъде дезертьорство от бойното поле.

— За момчетата ще е по-тежко — добави Лейла. — Защото са опитали веднъж и са се провалили.

— Няма да дезертираме. Ще пренесем играта на своя територия. Този път няма да се провалим, защото не можем. — Сибил отново погледна схемата. — То не ни познава. Мисли, че ни разбира, и част от разбирането му е, че сме слаби, крехки, уязвими. Има причини да мисли така. Идва, и всеки път, в много реален смисъл, побеждава. Всеки път. Става все по-силно, всеки път.

— Дент го е възпрял — напомни й Лейла. — За векове.

— Нарушил е правилата, пожертвал се е. Бил е пазител. — Куин наклони глава и се вгледа в лицето на Сибил. — Все пак е било само временно отлагане и прехвърляне на бремето и силата. Отслабнала, разпокъсана. Трябваше да сме шестима, за да я възстановим, и все още не знаем как да я използваме. Но…

— Да, има едно „но“. Сега ние носим тази сила и имаме средствата да се научим да си служим с нея. Знаем часа и мястото — отново заговори Сибил. — Трябва да бъдем шестимата. Мисля, че виденията, които имах, за неща, които сполетяват всеки от нас, са били предупреждения. То ще се опита отново да раздели това, което имаме, да намали силата му. Не бива да го допускаме.

— Ще поговоря с Кал за поход до Свещения камък за последния сблъсък. Дълбоко в себе си той вече знае какво е нужно.

— Фокс също — каза Лейла. — Ще поговоря с него.

— Което означава, че аз трябва да убедя Гейдж. — Сибил въздъхна.

 

 

Гейдж крачеше из офиса на Кал.

— Тя иска да опитаме отново. Днес.

— Не остава много до съдбовния ден. Няма смисъл да пилеем време.

— Знаеш как е, бил си в същото положение. Изтощението е огромно, а вчера Сибил имаше разтърсващо изживяване. Най-лошото.

— Много ли се безпокоиш за нея?

Гейдж се спря, озадачен и раздразнен.

— Колкото за всеки друг. Освен това, безпокоя се и за себе си. Ако тя не може да се справи…

— Късно е, вече постави нея на първо място. Не се опитвай да ме будалкаш. Изпитваш нещо. Какво лошо има?

— Изпитвам сексуално влечение — заяви Гейдж. — И разбира се, налага се да разчитаме един на друг, предвид обстоятелствата. Заедно сме въвлечени в тази история и се безпокоим един за друг. Това е.

— Аха.

Гейдж се обърна към приятеля си с каменно лице, но усмивката на Кал не изчезна.

— Слушай, при теб е различно.

— Сексът ли е различен за мен?

— Това е едно от нещата. — Отчаян, Гейдж пъхна ръце в джобовете си. — От многото неща. Ти си дяволски нормален.

— Не говори за дявол, предвид обстоятелствата.

Гейдж заигра с монетите в джоба си, докато мислеше как да го обясни.

— Ти си момчето от „Боул-а-Рама“, Кал. С дълбоки корени в родния град, сплотено семейство и голямо глупаво куче… не искам да обидя никого — добави той и хвърли поглед към Лъмп, който похъркваше с изпънати крака на пода.

— Никой няма да се обиди.

— Ти си Хокинс, потомък на най-стария род в Холоу. Винаги ще бъдеш. Сгоден си за сексапилна блондинка, която с радост ще закотви страхотния си задник тук с теб и голямото ти глупаво куче, в къщата ти край гората, където ще отгледате голяма челяд.

— Звучи добре.

— Фокс е свързан с града колкото теб. Хипарското хлапе стана адвокат, за изненада на голямото си интересно семейство, и ще грабне хубавата брюнетка, която явно е невероятна куражлийка, щом е решила да започне бизнес тук. И двамата мечтаят за къща с градина и палави хлапета. Четиримата ви очаква безкрайно щастие.

— Ако всичко върви по план.

— Тоест ако оцелеем, а и аз, и ти, и всички знаем, че може би скоро някои от нас няма да са сред живите.

— Възможно е — кимна Кал. — Е, животът е хазарт.

— За мен хазартът е живот. Ако остана жив, ще продължа напред. В мен няма дори частица, която да иска провинциално спокойствие, работа от девет до пет и „какво има за вечеря, скъпа?“.

— А предполагаш, че Сибил търси това?

— Не зная какво търси. Не е моя работа. — Гейдж неспокойно прокара пръсти през тъмните си коси, после спря, осъзнал, че жестът е издайнически. — Правим секс — продължи той. — Имаме обща цел да убием копелето и да оцелеем. Това е.

— Добре. — В знак на примирение, Кал разпери ръце. — Тогава за какво си толкова разтревожен?

— Всъщност… не зная, дявол да го вземе — призна Гейдж. — Може би не искам да нося отговорност, а подобно обвързване ме прави отговорен. Те искат равен дял от всичко, но знаеш как е, знаеш как се чувствам.

— Да, зная.

— Онова, което се случи… което то й стори, как да го избия от главата си, Кал? Как да престана да мисля за него?

— Невъзможно е. Но това не означава, че можем да си позволим да спрем. Всички го знаем.

— Може би си падам по нея. — Гейдж въздъхна. — Е, добре, падам си, не мога да отрека. Нищо изненадващо. — Пръстите го сърбяха отново да посегне към косите си, но с усилие се сдържа. — Преживяхме толкова много.

— Да изпитваш симпатия към нея, не означава да искаш къща край гората и голямо глупаво куче, синко.

— Не — Гейдж се почувства малко по-спокоен, — не означава. Мога да й го обясня. Този път — тактично.

— Разбира се, давай. Ще донеса дюшек, за да паднеш на меко, когато те халоса.

— Имаш право — промърмори Гейдж. — Е, значи оставяме нещата такива, каквито са. Но когато правим експеримента, искам двамата с Фокс да бъдете там.

— Ще бъдем.

 

 

Идеята все още не му харесваше, но беше реалист и знаеше, че често се налага човек да прави неща, които не му харесват. Можеше поне да определи часа и мястото. На негова територия — къщата на Кал бе единственото място в Холоу, което можеше да се нарече такава — и в края на деня, за да присъстват и двамата му кръвни братя. Ако нещо се объркаше, щеше да има подкрепа.

— Дори след случката с подивелия Роско предпочитам да бъдем навън. — Сибил огледа стаята, после втренчи поглед в Гейдж. — Всъщност може би в решителния момент ще трябва да го направим на открито, така че не е зле да потърсим начин да се защитим, ако е нужно.

— Добре. Почакай.

Гейдж излезе от стаята и се върна след малко с „Лугър“-а си.

— Не си и помисляй да го даваш на мен — каза Фокс.

— Тогава грабни някой градинарски инструмент, като миналия път.

Гейдж се обърна към Кал.

— Добре, по дяволите.

Доста предпазливо, Кал взе пистолета.

— Предпазителят е спуснат.

Сибил повдигна чантата си, извади своя 22-калибров и го подаде на Куин. Куин отвори цилиндъра, огледа камерата и спокойно я затвори.

— Добре — каза тя, докато Кал я гледаше втренчено.

— Е, човек не престава да научава нови неща за любовта на живота си. Може би е по-добре ти да вземеш големия.

— Няма страшно, сладур, ще се справиш.

— Куин е отличен стрелец — отбеляза Сибил. — Е, готови ли сте?

Когато се отправиха към задната тераса през кухнята, Фокс извади два ножа от поставката върху плота.

— За всеки случай — каза той и подаде единия на Лейла.

— За всеки случай.

Задаваха се облаци, забеляза Гейдж, но все още бе достатъчно светло и вятърът бе лек. Той седна срещу Сибил на тревата и приятелите им застанаха в кръг около тях.

— Какво ще кажеш да се съсредоточим върху определено място? — предложи тя.

— Например?

— Къщата на Кал е добра отправна точка. Можем да тръгнем оттук. Да навлезем постепенно, и може би ще смекчим страничните ефекти.

— Добре.

Гейдж хвана ръцете на Сибил и се вгледа в очите й. Това място, помисли си той, тази трева, тази гора, този прозорец, тази пръст.

Видя в съзнанието си разположението на градините, склоновете, възвишенията. Цветовете и формите. Когато се появи ясен образ, пролетната зеленина и разцъфналите цветя увехнаха, после изсъхнаха и пропълзя белота, докато сняг покри земята и клоните. Все още валеше на бързи едри снежинки. Почувства ги, влажни и студени, върху кожата си. Ръцете на Сибил изстинаха в неговите.

От комина се издигаше дим, а през падащия сняг прелетя чинка и кацна на хранилката за птици.

Вътре, помисли си той, кой беше вътре? Кой бе запалил огъня и заредил хранилката? Стисна ръката на Сибил и премина през стените, влизайки в кухнята. На плота имаше пълна с плодове купа, като онези, които изработваше майката на Фокс. Чуваше се музика, нещо класическо, което събуди безпокойство у него. Кал не бе почитател на класиката, а доколкото знаеше, и Куин.

Кой слушаше това? Кой бе купил ябълките и портокалите в купата? При мисълта за чужди хора в къщата на Кал в него се прокрадна гняв. Ръцете на Сибил притиснаха неговите по-силно, сякаш искаше да го смушка. Усети, почти я чу да казва: „Не се гневи. Не се страхувай. Почакай и ще видиш“.

Потискайки емоциите, Гейдж продължи с нея.

В камината пращеше огън. На полицата грееха лалета в прозрачна стъклена ваза. Куин спеше на дивана под пъстро дебело одеяло. Кал се приближи към нея, наведе се и я целуна по бузата. Докато безпокойството на Гейдж отшумяваше, Куин се раздвижи.

Усмихна се, отваряйки очи.

— Здравей.

— Здравей, Русокоске — усмихна се Кал.

— Съжалявам. Може би Моцарт влияе добре на бебето, но мен всеки път ме приспива.

Когато Куин отново помръдна и одеялото се плъзна надолу, Гейдж видя наедрелия й корем. Тя сложи ръце на него и Кал ги закри със своите.

Всичко изчезна, звуците, образите и уханията, и Гейдж отново се озова на тревата, взирайки се в очите на Сибил.

— Хубаво е да видим положителна възможност, за разнообразие — успя да каже тя.

— Главоболие? — веднага попита Куин. — Гадене?

— Не. Беше по-лесно, по-плавно. И видението беше спокойно. Мисля, че и това има значение. Щастливо. Вие с Кал, в къщата. Беше зима и седяхте пред камината.

Сибил стисна ръката на Гейдж и го стрелна с поглед. Той прие и двете като предупреждения и сви рамене. Все още не искаше да разкрива най-интересното.

— Повече ми харесва от онова, което видяхте миналия път — реши Куин. — Е, как изглеждах? Някакви деформации или белези от битки с демони?

— Изглеждаше зашеметяващо. И двамата. Да опитаме отново. Този път не с място, а с хора. — Сибил погледна Фокс и Лейла. — Нали нямате нищо против?

— Не. — Лейла хвана ръката на Фокс. — Добре.

— По същия начин. — Сибил срещна погледа на Гейдж и успокои дишането си. — Бавно.

Той извика образите им в съзнанието си, както бе сторил с къщата на Кал. Форми, цветове, материи. Видя ги както сега, хванати за ръце. Отново реалността избледня и отстъпи място на видението.

Магазинът, досети се той. Бъдещият бутик на Лейла, с щандове, витрини и закачалки. Тя седеше зад малко кокетно бюро и пишеше нещо на лаптопа си. Когато вратата се отвори, вдигна поглед и стана. Фокс се приближи към нея.

— Добър ли беше денят? — попита той.

— Добър. Изгледите за септември са чудесни и днес следобед очаквам нова есенна стока.

— Тогава поздравления и честит празник.

Подаде й букет рози, които бе държал зад гърба си.

— Прелестни са! Какъв празник е?

— Един месец от официалното откриване.

Тя се засмя, взе цветята и диамантът на пръста й заблестя на светлината.

— Да вървим у дома да празнуваме. Ще изпия чашата вино, която си позволявам веднъж в седмицата.

— Имаш право. — Фокс обви ръце около нея. — Успяхме.

— Да, успяхме.

Когато се върнаха в настоящето, Сибил отново стисна ръцете на Гейдж.

— Този път ти говори — предложи тя.

— Магазинът ти изглеждаше доста шик… ти — също — добави Гейдж, когато Лейла колебливо въздъхна. — Този мъж си беше почти същият, така че, като знаеш какво те очаква, все още имаш време да го зарежеш. — Той вдигна поглед към небето. — След малко дъждът ще ни намокри.

— Имаме време за още един опит — настоя Сибил. Ще играем за Голямата награда — Свещения камък.

Бе очаквал да прояви любопитство за себе си или за тях двамата. Не преставаше да го изненадва.

— И после приключваме за днес.

— Съгласна съм. Имам няколко идеи в други насоки, но друг път. Готов ли си?

Стана твърде бързо. Гейдж го осъзна в мига, когато отвори съзнанието си, когато се свърза с нейното. Този път не беше плавен преход, а като полет на камъче, изстреляно с прашка. Приземи се право в ада. Валяха кръв и огън, които обгръщаха камъка, докосваха изпепелената земя и от нея се издигаха пламъци.

Видя Сибил, с бледо като восък лице. Ръката й кървеше, неговата — също. Напрегна дробовете си да вдиша от задимения въздух. Чу виковете около себе си и се подготви.

То изскочи изневиделица. От мрака, от дима, от земята, от въздуха. Когато Гейдж посегна към пистолета си, ръката му остана празна. Протегна ръце към Сибил, но създанието я повали на земята и тя остана неподвижна, като мъртва.

Беше сам със страха и яростта си. Демонът, който бе навсякъде около него, издаваше викове на опияняващ триумф. Нещо раздра гърдите му и остави огнена диря. Болката едва не го погълна.

Залитна и се опита да издърпа Сибил настрана. Очите й се отвориха широко, срещайки неговите.

— Направи го сега! Трябва да го направиш сега! Няма друг избор.

Гейдж се хвърли към Свещения камък, болката го разтърси при удара. Сграбчи горящия ритуален камък върху него с гола ръка. Когато го стисна в шепата си, между пръстите му заструиха пламъци, после потъна с него в пълен мрак.

Нямаше нищо, освен болка. Той лежеше върху Свещения камък и пламъците го поглъщаха.

С мъка се върна обратно. Ушите му бучаха, гаденето бе непоносимо, сякаш нещо изгаряше стомаха му. Изтри кръвта от носа си и погледна в изцъклените очи на Сибил.

— Край с бавното и спокойното.