Нора Робъртс
Свещеният камък (6)

Пета глава

Тя бе в съня му и в съня бе дошла в леглото му. Устните й, топли и жадни, трескаво се сливаха с неговите. Тялото й, стройно и гъвкаво, се извиваше към него, дългите й ръце и крака го обгръщаха и бе завладян от топлината, от уханието й. От женствеността й.

Великолепните й буйни коси, тъмни на фона на белите чаршафи, бяха разпилени около лицето й и дълбоките й, неустоими очи го гледаха.

Тя се надигна. Разтвори се. Прие го в себе си.

В съня си усещаше как кръвта му пулсира, а сърцето бие като юмрук в гърдите му. Радост и отчаяние се сливаха в един неудържим порив. Прикован, вцепенен, отново всмука устните й. Вкусът й го изгаряше като треска, докато телата им препускаха заедно. Все по-бързо и по-бързо.

Стаята около тях се изпълни с кръв и огън.

Тя издаде вик, ноктите й се впиха в гърба му сред бушуващото море от кървави пламъци. И думата, която изрече, докато то ги поглъщаше, бе bestia.

 

 

Събуди се, отново призори. Трябваше да престане, помисли си Гейдж. Никак не обичаше да става рано, а сега му се струваше, че е обречен на това. Нямаше да заспи пак след малкия видеоклип, сътворен от подсъзнанието му. Жалко, че такъв обещаващ сън бе взел рязък обрат точно при… кулминацията.

Не можеше да разгадае символиката, докато се взираше в тавана на стаята за гости у Кал. Но лесно се досети за източника на най-вълнуващата част от нощното забавление.

Той бе мъжкар. Страстен мъжкар.

Освен това повече му допадаше фантазия, в която тя идва при него, отколкото той да я преследва. Неотдавна бяха сключили споразумение по този въпрос. Как се бе изразила? „Ти няма да ме сваляш и аз няма да се преструвам, че искам да бъда съблазнявана.“

Споменът го накара да се усмихне в полумрака. Но ако тя направеше първата крачка, нямаше шанс, що се отнасяше до него. Предизвикателството бе да я омае и провокира да стори тази крачка, вярвайки, че идеята е била нейна.

Отново се сети за ужасяващия завършек на прелюдията в съня. Можеше да припише това на собствената си цинична, песимистична природа или да го приеме като извинение. Или като предупреждение. Ако допуснеше да хлътне по нея — защото в съня имаше не само секс, а дълбока връзка — и двамата щяха да платят жестока цена. Кръв и огън, помисли си той, както обикновено. И не бе изрекла името на любимия си, когато бе завладяна от страст и огън, а bestia.

Латинската дума за звяр. Мъртъв език, използван от мъртви богове и закрилници.

Просто казано, сексът щеше да ги разсейва и Голямото зло щеше да ги връхлети, когато са безпомощни. И трите възможности сочеха, че е най-разумно да потиска нагона си, поне по отношение на Сибил Кински.

Гейдж се измъкна от леглото. Един душ щеше да отмие съня и поривите, които бе събудил. Умееше да контролира поривите си. Щом бе неспокоен и възбуден, значи се нуждаеше от добра игра и секс. Имаше начин да получи и двете. С кратка разходка до Атлантик Сити щеше да задоволи тези потребности, без усложнения или последици.

А двамата със Сибил щяха да използват сексуалното напрежение помежду си като източник на енергия за по-важни неща. Разбира се, ако спечелеха битката, ако оцелееха, със сигурност щеше да потърси начин да я вкара в леглото си. Тогава щеше да разбере дали кожата й е толкова съвършена, колкото изглежда, дали тялото й толкова гъвкаво…

Тези мисли нямаше да му помогнат да овладее поривите.

Подсуши се, реши да се обръсне (какво толкова?), после нахлузи дънки и черна тениска, защото му бяха под ръка. Когато тръгна към стълбите, чу шепот и тих закачлив смях зад затворената врата на спалнята. Влюбените гълъбчета се бяха събудили рано и вече си гукаха, каза си той. Най-вероятно това щеше да трае дълго и имаше време да слезе в кухнята и спокойно да изпие чаша кафе насаме.

Включи първата кафеварка за деня и докато размишляваше, излезе от къщата и закрачи към пътя и пощенската кутия. Градината пред къщата на Кал бе пълна с ярки цветове. Азалиите, един от малкото декоративни храсти, които Гейдж разпознаваше, бяха разцъфнали в цялото си великолепие. Клоните на някакво крехко дръвче бяха натежали от розови цветове. Всички тези багри и форми грееха край чакълената алея, весели като детски лица, а отвъд тях се простираше гората, сред чиито гъсти зелени клони се криеха безброй тайни, носещи радост и ужас.

Звучаха птичи трели, ромонът на потока и хрущенето на камъчета под краката му. Някои от разцъфналите храсти бяха ароматни и уханието им се носеше във въздуха под слънцето, чиито лъчи проникваха между клоните и игриво пробягваха по повърхността на потока.

Успокояват, помисли си той, звуците, уханията, гледките. За човек като Кал мястото безспорно бе съвършено. Самият Гейдж преживяваше приятни мигове тук, макар и за кратко, призна той, докато посягаше към синята кутия, за да извади сутрешния вестник. Винаги, когато се завръщаше, почувствал нужда от компанията на Кал и Фокс. Но ако престоят му тук се проточеше твърде дълго, започваше да копнее за неон, изкуствена трева, клаксони и тълпи. За оживлението, енергията и анонимността на казино или град.

Ако убиеха копелето и останеха живи, щеше да замине някъде за няколко седмици. През септември трябваше да се върне за сватбата на Кал, но междувременно навън го очакваше широкият свят и много карти за раздаване. Може би Амстердам или Люксембург, за разнообразие.

Или, ако му провървеше със Сибил, би предложил Париж. Романтика, секс, комар и мода, всичко — с един удар. Идеята щеше да й хареса. В края на краищата, тя споделяше страстта му към пътуванията и добрите хотели. Едно пътуване заедно бе добър начин за отпразнуване на оцеляването им след тридесет и първия му рожден ден.

Неизбежно щеше да му носи късмет. Добър или лош, все още не знаеше, но жена като нея не можеше да не наклони везните. Би се обзаложил, че ще ги наклони в негова полза.

Няколко седмици — само забавления, без обвързване, после щяха да се върнат, за да видят как приятелите им надяват хомота, а после да се разделят. Добър план, реши Гейдж, който лесно можеше да бъде променен в зависимост от обстоятелствата.

С вестника под мишница, той тръгна обратно към къщата.

Жената стоеше от другата страна на малкия мост над потока. Косите й бяха разпуснати по раменете и блестяха, бледозлатисти на нежната слънчева светлина. Дългата й рокля бе синя, с висока яка. Сърцето му подскочи, когато позна Ан Хокинс, покойница от столетия.

Но само за миг, за един кратък миг, когато се усмихна, Гейдж съзря в нея майка си.

— Ти си последният от синовете на синовете на моите синове. Идваш от мен и плода на любовта ми, на страст и хладнокръвно, жестоко жертвоприношение. Преди да се пробуди вяра и надежда, и трябва да ги поддържаш. Вие сте видението. Ти и онази, която идва от мрака, вашата кръв, неговата кръв, нашата кръв. Това направи камъка отново цял. С това сте благословени.

— Дрън-дрън — каза той и се запита дали боговете ще го накажат, че се подиграва с призрак. — Защо не ни кажеш как да го използваме, да приключим по-скоро и продължим живота си?

Ан Хокинс наклони глава и Гейдж можеше да се закълне, че погледът й бе майчински.

— Гневът също е оръжие, ако е използван съобразително. Той направи всичко възможно, даде ви всичко необходимо. Трябва само да прозрете, да се доверите на онова, което знаете, и да приемете онова, което ви е дадено. Плаках за теб, момче.

— Благодаря, но сълзите не ми помогнаха особено.

— Нейните ще помогнат, когато ги пролее. Не си сам. И никога не си бил. От кръвта и огъня се родиха светлината и мракът. С кръв и огън, едното ще надделее. Ключът за вашите видения, за отговорите, е в ръката ти. Завърти го и ще видиш.

Когато образът й избледня, Гейдж остана на място си. Типично, помисли си той, типично за жените. Просто не можеха да поднасят нещата просто. Ядосан, премина по моста и се изкачи през стръмната ливада до къщата.

Влюбените гълъбчета бяха в кухнята, което означаваше, че е пропуснал шанса си да пийне кафе на спокойствие. Прегръщаха се и се мляскаха пред проклетата кафеварка.

— Стига толкова.

Гейдж побутна Фокс с рамо да се отдръпне от кафеварката.

— Все още не е изпил първата си чаша. — Фокс леко притисна Лейла, преди да вземе вече отворената кока-кола. — Затова е кисел.

— Искате ли да ви спретна нещо за закуска? — предложи Лейла. — Имаме време, преди да тръгнем към кантората.

— Много си свежа — мрачно отбеляза Гейдж, извади кутия зърнена закуска от шкафа и си взе шепа. — Няма нужда. — После присви очи, когато Фокс разгърна вестника. — Аз слязох да го взема, аз ще го прегледам пръв.

— Просто проверявам резултатите от мачовете, всезнайко. Случайно да ти се намира някое щруделче?

— Господи, колко си жалък.

— Ти ядеш зърнени топчета от кутия, приятел. Пий си кафето.

Гейдж намръщено сведе очи. Имаше право. Когато най-сетне кафето разсея сприхавостта му, погледна Лейла с приветлива усмивка.

— Хей, добро утро, Лейла. Не каза ли нещо за приготвяне на закуска?

Тя се засмя.

— Добро утро, Гейдж. Мисля, че споменах, в момент на слабост. Понеже съм в слънчево настроение, ще приготвя.

— Чудесно. Благодаря. Докато си заета с това, ще разкажа и на двама ви за срещата, която имах при сутрешната си разходка.

Лейла застина с ръка върху дръжката на хладилника.

— Върнало се е?

— Не то. Тя. Въпреки че не се знае дали призраците имат пол. Не съм се замислял.

— Ан Хокинс. — Фокс захвърли вестника. — Какво е посланието?

Гейдж доля кафето си и им разказа.

— Вече всички са я виждали, по един или друг начин, освен Сибил.

Лейла сложи голяма чиния с пържени филийки на барплота.

— Да, сигурно адски ще се ядоса. Сибил — добави Гейдж, докато си вземаше две филийки.

— Кръв и огън. Определено ги има в изобилие, и в реалността, и в сънищата. И те събраха парчетата от камъка в едно. Идеята беше на Сибил — спомни си Фокс. — Вероятно отново ще й хрумне някаква.

— Ще й кажа, когато се видя с нея днес.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Фокс щедро поля купчината филийки пред себе си със сироп. — С Лейла ще се отбием в квартирата на път за кантората.

— Ще иска да го чуе и от мен, когато дойде тук.

Фокс отхапа и се усмихна на Лейла.

— Страхотни са.

— Е, не са щруделчета.

— По-хубави са. Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб в банката следобед? Не се и съмнявам, че документите ти са изрядни, но…

— Няма нужда. Днес графикът ти е натоварен. Освен това имам две инвеститорки и не кандидатствам за голям кредит.

Значи бяха приключили с призраците, помисли си Гейдж, и щяха да обсъждат заеми и лихви. Престана да ги слуша и запреглежда заглавията във вестника, който бе откраднал обратно от Фокс. Изведнъж дочу интересна реплика.

— Сибил и Куин ще инвестират в магазина ти?

— Да. — Усмивката на Лейла сияеше като слънце. — Страхотно е. Надявам се — и за тях… Ще направя всичко възможно да бъде. Просто е невероятно, изумително, имат такава вяра в мен. Знаеш как е. Нещо, което вие с Кал и Фокс винаги сте имали.

Гейдж предполагаше, че е права. Съдбите на шестимата се преплитаха и в този аспект. Ан бе казала, че не е сам. Никой от тях не беше, осъзна той. Навярно в това се криеше шансът им.

Когато остана сам в къщата, прекара час в писане и четене на имейли. Имаше познат в Европа, професор Линц, експерт по демонология и легенди. Бе пълен с многословна риторика и сложни теории, в които според Гейдж имаше и доста съществена информация.

Колкото повече листчета пуснеш за томболата, толкова по-голям шанс имаш да спечелиш. Не бе излишно да се допита до мнението на Линц за най-новата хипотеза на Сибил. Дали хелиотропът — техният камък — бе частица от огромен, мощен източник на магическа сила?

Докато пишеше, Гейдж поклати глава. Ако някой извън тесния му кръг от приятели узнаеше, че прекарва голяма част от времето си в проучване на легенди за демони, щеше да умре от смях. Но познатите му извън кръга виждаха само онова, което им показваше. Никого от тях не можеше да нарече „приятел“.

Познати, играчи, любовници. Понякога спечелваха парите му, понякога той техните. Понякога получаваха почерпка или го черпеха питие. А с жените, далеч от игралната маса, си подаряваха по няколко приятни часа или дни, ако и двамата имаха възможност.

Мимолетни срещи и раздели.

Защо ли това за миг му се стори по-жалко, отколкото възрастен мъж да иска щруделче за закуска?

Ядосан на себе си, прокара пръсти през косите си и се залюля назад на стола. Правеше каквото му харесва, живееше както желае. Дори пристигането му тук, за да се изправи срещу Голямото зло, бе негов избор. Ако не оцелееше след първата седмица на юли, щеше да е жалко. Но нямаше на кого да се сърди. Бе поживял тридесет и една години и бе видял света така, както искаше. Понякога беше живял доста разточително. Предпочиташе да оцелее и да си го позволи още няколко пъти. Още няколко хвърляния на заровете, още няколко раздадени ръце. Но в обратния случай щеше да се примири със загубата.

Вече бе постигнал най-важната цел в живота си. Беше се измъкнал от Холоу. И от петнадесет години насам, когато някой вдигнеше юмрук срещу него, жестоко отвръщаше на удара.

Старият бе пиян в онази нощ, спомни си Гейдж. Мъртвопиян след падането от нестабилната скала, върху която се бе крепил няколко месеца. Винаги ставаше по-лош, когато падне, отколкото когато е долу на пътеката и залитайки, тътри крака по нея.

Беше лято, спомни си той. От онези августовски нощи, в които дори въздухът е плувнал в пот. Жилището бе чисто, както и старият. Но изпълненият с мирис и пот въздух достигаше до третия етаж над боулинг центъра, задържаше се там и сякаш се надсмиваше на постоянно бръмчащия климатик на прозореца. Дори след полунощ бе задушно и още щом прекрачи прага, Гейдж съжали, че не е отишъл да преспи у Кал или Фокс.

Но бе имал нещо като среща, а в такъв случай човек трябваше да се отдели от приятелите си, ако се надява да му провърви.

Предположи, че баща му си е легнал и спи, или се опитва да заспи, и безшумно свали обувките си, преди да тръгне към кухнята. Имаше кана, полупълна със студен чай — евтина разтворима напитка, която винаги беше твърде горчива, или твърде сладка, независимо как е разтворена. Но все пак изпи две чаши, преди да потърси нещо, с което да оправи вкуса си.

Хапваше му се пица. Залата и барчето бяха затворени, така че там нямаше шанс. Намери половин порция супа топчета, навярно отпреди няколко дни. Но тийнейджърите не се впечатляваха от дребни подробности.

Изяде я студена, застанал до мивката.

Изми и разтреби след себе си. Твърде ясно помнеше каква миризма се носеше в апартамента, когато баща му се наливаше. Развалена храна, неизхвърлен боклук, пот, застояло уиски и цигарен дим. Добре че въпреки жегата едва можеше да се диша. Не ухаеше както в къщите на Кал и Фокс. Там винаги имаше свещи, цветя или от онези сладникави купички с розови листенца. И женствен аромат, който навярно идваше от кожа, намазана с лосиони и напръскана с парфюм.

Това жилище приличаше на бърлога в сравнение с тях, не беше място, на което би довел момиче, помисли си той, когато се огледа наоколо. Но най-сетне изглеждаше прилично. Мебелите бяха стари и изтъркани, а стените се нуждаеха от боядисване. Може би през есента, когато захладнееше, със стария щяха да поосвежат дома си.

Може би щяха да си купят нов телевизор, произведен през последното десетилетие. Положението бе стабилно почти, когато и двамата работеха по цял ден през лятото. Бе спестявал от заплатата си за нов уокмен, но можеше да помогне с част от парите. Оставаха още две седмици, докато започне училище, още две заплати. Хубаво бе да помислят за нов телевизор.

Остави чашата си и затвори шкафа. Чу стъпките на баща си по стълбите. И разбра.

Оптимизмът му се изпари. Онова, което остана в него, застина като камък. Глупаво, помисли си той, глупаво си бе позволил да повярва, че старият ще остане трезвен. Глупаво бе да вярва, че някога тази дупка ще заприлича на дом.

Тръгна към стаята си, влезе и затвори вратата. После си каза: „Не, по дяволите. Нека чуя какво оправдание ще намери старият пияница“.

Застана с палци в джобовете на дънките си и дързостта на тореадор, готов да размаха червения плащ срещу бика.

Баща му блъсна вратата.

Бил Търнър залитна и се подпря на касата. Лицето му бе зачервено от изкачването, от жегата, от алкохола. От другия край на стаята, Гейдж усети миризмата на уиски и на потта, бликаща от него. По тениската му имаше петна от нея, на подмишниците и около подгизналото деколте. Той погледна Гейдж с премрежени очи, в които се четеше злоба.

— Какво зяпаш, мамка му?

— Един пиян мъж.

— Само няколко бири с приятели, не ме изкарвай пияница.

— Явно съм се излъгал. Зяпам един пиян лъжец.

Злобата ставаше все по-осезаема. Като заплашително съскане на змия.

— Мери си приказките, малкият.

— Как можах да повярвам, че ще издържиш?

Но бе издържал, близо пет месеца. Бе останал трезвен и около рождения ден на Гейдж и това го бе накарало да повярва. За първи път, откакто бе поел по пътя на пияниците, Бил Търнър бе успял да се отклони от него за рождения ден на Гейдж.

Това разочарование, това предателство бе по-жесток удар от всяко стоварване на колана върху гърба му. То попари и последната капка надежда, която му бе останала.

— Няма да ми се бъркаш, по дяволите — сопна се баща му. — Тази къща е моя. Не ми казвай какво да правя под собствения си покрив.

— Покривът е на Джим Хокинс и плащам наем за него, също като теб. Пак си пропил заплатата си.

— Няма да ти отговарям. Млъквай или…

— Или какво? — предизвикателно попита Гейдж. — Толкова си пиян, че едва стоиш на краката си. Какво ще направиш? А и какво ме интересува — довърши той с презрение, обърна се и закрачи към стаята си. — Дано прегрееш до смърт, та да се свърши веднъж завинаги.

Макар и пиян, Бил беше бърз. Втурна се през стаята и притисна Гейдж към стената.

— За нищо не ставаш, нищо няма да излезе от теб. Не биваше да се раждаш.

— Ставаме двама. Долу ръцете от мен!

Последваха две бързи плесници, от които ушите на Гейдж пропищяха, а долната му устна закърви.

— Време е да се научиш на малко уважение.

Гейдж помнеше първия удар, помнеше как бе стоварил юмрук в лицето на баща си и ужаса, който се бе изписал в очите му. Нещо изтрака на пода — старият лампион — и някой избълва порой от ругатни. Дали бе той?

Следващият ясен спомен бе как се надвеси над стария, който лежеше проснат на пода с разкривено и окървавено лице. Ръцете на Гейдж крещяха от болка от юмручните удари, кокалчетата му бяха подути и изцапани с кръв. С мъка изпълваше дробовете си с въздух и го изпускаше, беше вир-вода от пот.

Колко ли дълго бе налагал стария с юмруци? Бе загубил представа, заслепен от ярост. Но когато очите му се проясниха, гледаха леденостудено.

— Ако ми посегнеш отново, ако някога в живота си ме докоснеш с мръсните си ръце, ще те убия. — Приклекна, да се увери, че старият го чува. — Кълна се. След три години заминавам оттук. Не ме е грижа дали ще умреш от препиване, докато ме няма. Вече не ми пука за теб. През тези три години ще трябва да живея тук и ще давам дяла си от наема направо на господин Хокинс. Ти няма да получиш нито петак. Сам ще си купувам храна и дрехи. Не искам нищо от теб. Но колкото и да си пил, постарай се да запомниш едно. Удариш ли ме още веднъж, шибаняко, си мъртъв.

Гейдж стана, влезе в стаята си и затръшна вратата. На следващия ден щеше да купи патрон за заключване, за да държи старото копеле далеч.

Можеше да отиде някъде. Изтощен, седна на ръба на леглото и закри лицето си с ръце. Можеше да събере нещата си и ако се появеше пред прага на Кал или във фермата на Фокс, щяха да го приютят.

Такива хора бяха.

Но трябваше да устои, трябваше да докаже на стария и още повече — на себе си, че може да издържи. Три години до осемнадесетия му рожден ден, и щеше да е свободен.

Не напълно, помисли си Гейдж сега. Издържа и старият никога не посмя да вдигне ръка срещу него. Той напусна града, когато стана с три години по-голям. Но свободен? Това бе друг въпрос.

Човек носеше миналото със себе си, влачеше го по пътя си като дебела, неразрушима верига, колкото и да гледа напред. Можеше да го прогони от мислите си за дълго, но не и да избяга от него. Влачеше тази верига десетки хиляди километри, но Холоу, хората тук, които обичаше, и проклетата му съдба просто го теглеха обратно.

Стана и слезе долу за още кафе. Подреди карти за пасианс на плота. Успокояваха го допирът им, шумът им, цветовете и фигурите. Когато чу почукването на вратата, погледна часовника си. Сибил бе подранила. Остави картите, благодарен, че простата игра го е разсеяла от мислите и за миналото, и за жената.

Когато отвори вратата, на площадката стоеше Джоан Бари.

— Ха, здравей!

Тя остана загледана в него за миг. Тъмните й коси бяха сплетени на плитка, както често ги носеше. Очите бяха ясни на красивото й лице, стройното й тяло бе облечено в дънки и памучна риза. Докосна лицето му, допря устни до челото му, до бузите и устните му, какъвто бе традиционният й поздрав за обичани хора.

— Благодаря за орхидеята.

— Дано ти харесва. Жалко, че не те заварих у дома, когато я донесох. Искаш ли да влезеш? Имаш ли време?

— Да, с удоволствие, имам няколко минути.

— Мога да ти предложа нещо за пиене.

Гейдж тръгна пред нея обратно към кухнята.

— Хубава къща си има Кал. Не преставам да се изненадвам.

— От какво?

— Че той… че и тримата вече сте зрели мъже. Че Кал порасна и има този прекрасен собствен дом с красива градина. Понякога, твърде често, все още се будя с мисълта, че имам малки деца, които трябва да изпратя на училище. После си спомням, че децата са пораснали и не живеят при мен. Това е и облекчение, и удар право в сърцето. Липсват ми моите малки палавници.

— Никога няма да се отървеш от нас. — Познавайки Джоан, Гейдж пропусна газираните напитки. — Мога да ти предложа минерална вода и сок, мисля, че от грейпфрут.

— Няма нужда, Гейдж. Не си прави труда.

— Мога да направя чай… или предпочиташ сама да си го приготвиш. Може би… — Гейдж замълча, когато се обърна и видя по бузата й да се стича сълза. — Какво има?

— Бележката, която си оставил под саксията.

— Надявах се да поговоря с теб. Отбих се при майката на Кал, но…

— Зная. Франи ми каза. Написал си: „Защото винаги си била до мен. Защото зная, че винаги ще бъдеш“.

— Да. Наистина.

Тя обви ръце около него с въздишка и отпусна глава на рамото му.

— През целия си живот един родител си задава въпроси и се тревожи. „Дали постъпих правилно този път? Дали трябваше да направя това, да кажа онова?“ После, сякаш след едно щракване с пръсти, децата ти са пораснали. И все още се питаш и тревожиш. „Дали можех да направя това, дали не забравих да кажа онова?“ Ако имаш голям късмет, един ден някое от децата ти… — Наведе се назад и го погледна в очите. — Защото ти си мое дете, както и на Франи. Едно от децата ти написва бележка, която дълбоко трогва сърцето ти. И тревогите изчезват. — Усмихна му се през сълзи. — Поне за момента. Благодаря ти за този момент, бебчето ми.

— Не бих издържал без теб и Франи.

— Мисля, че грешиш за последното. Но несъмнено помогнахме. — Джоан се засмя и го притисна в прегръдката си. — Трябва да тръгвам. Ела ми на гости тези дни.

— Обещавам. Ще те изпратя.

— Не ставай смешен. Зная как да стигна. — Жената тръгна към вратата и на прага се обърна. — Моля се за теб. Знаеш каква съм, обръщам се към всеки, който може да помогне. Господ, Богинята майка, Буда, Аллах и прочие. До голяма степен разчитам на тях. Искам само да знаеш, че не минава ден, без да отправя молитвите си за вас. Досаждам на всички по-висши сили, които съществуват. Ще го преживеете, и шестимата. Убедена съм.