Нора Робъртс
Свещеният камък (3)

Втора глава

„Толкова е млада“, бе първата му мисъл. По-млада от самия него, осъзна той, докато двамата стояха и се взираха един в друг над гроба й. В спокойната й, кротка красота имаше някаква скромност, която би съхранила част от нея до дълбока старост. Но не бе доживяла дори до тридесет години.

Дори сега, като зрял мъж, почувства пронизваща болка от загубата.

— Защо си тук? — попита той и усмивката й отново разцъфтя.

— Не искаш ли?

— Никога преди не си идвала.

— Може би не си се вглеждал. — Тя тръсна тъмните си коси назад и въздъхна дълбоко. — Денят е прекрасен, с толкова много майско слънце. А ти си тук и изглеждаш сломен, ядосан… И толкова тъжен. Нима не вярваш, че има по-добро място, Гейдж? Че смъртта е начало на нещо ново?

— За мен беше край на предишния ни живот. — Самата истина е, помисли си Гейдж. — Когато ти умря, свършиха добрите дни.

— Горкото момче. Мразиш ли ме за това, че те изоставих?

— Не си ме изоставила. Ти умря.

— Почти същото е. — В очите й се изписа тъга или може би съжаление. — Не бях до теб — по-лошо, отколкото да те оставя сам. Оставих те с него. Позволих му да посее в мен семето на смъртта. И ти остана сам и безпомощен пред баща, който те бие и ругае.

— Защо се омъжи за него?

— Жените са слаби, както навярно вече си разбрал. Ако не бях слаба, щях да го напусна, да те взема със себе си и да замина далеч от него и това място. — Тя леко се обърна назад към Холоу. Гейдж долови в очите й нещо друго, проблеснало само за миг, нещо по-светло от съжаление. — Трябваше да защитя и двама ни. Щяхме да си живеем добре, далеч оттук. Но мога да те защитя сега.

Той проследи движенията й, спускането на косите й, шумоленето на тревите в краката й.

— Как мъртвите могат да защитят живите?

— Виждаме повече. Знаем повече. — Тя отново застана с лице към него и протегна ръце напред. — Попита защо съм тук. Ето за това. За да те защитя, след като не го сторих приживе. Да те спася. Да ти кажа да заминеш. Да напуснеш този град. Тук няма нищо, освен смърт и нещастия, болка и загуба. Заминеш ли, ще живееш. Останеш ли тук, ще умреш, ще изгниеш в земята като мен.

— Слушай, отначало се справяше добре. — В него се надигна хладен и свиреп гняв, но тонът му остана спокоен и почти нехаен. — Щях да се хвана, ако беше продължил още малко с тази игра на мама и синче. Но прибърза.

— Искам само да си в безопасност.

— Искаш смъртта ми. Ако не да умра, поне да се махна оттук. Няма да ходя никъде, а ти не си майка ми. Свали дегизировката, негоднико!

— Мама ще те напляска за това.

С широк замах, демонът разсече въздуха. Силата накара Гейдж да се олюлее. Преди той да възвърне равновесието си, създанието се преобрази.

Очите му станаха червени, от тях потекоха кървави сълзи, а зловещият му смях кънтеше.

— Лошо момче! Ще накажа и теб, и лошите ти приятелчета. Ще одера кожите ви, ще изпия кръвта ви, ще оглозгам костите ви.

— Да, да.

Показвайки безразличие, Гейдж пъхна палци в предните си джобове.

Лицето на майка му се превърна в нещо грозно и нечовешко. Тялото се разкриви и прегърби, на ръцете и краката се появиха извити нокти, после — копита. Накрая всичко се разми и изгуби сред гърчеща се черна маса, която изпълни въздуха с мирис на смърт.

Зловонието лъхна Гейдж, но той не помръдна от мястото си. Нямаше оръжие и след бърза преценка на положението реши да играе на късмет. Сви ръката си в юмрук и го стовари сред безформения черен облак.

Издърпа ръката си и отново удари. Дъхът му секна от болката, но стисна зъби и нанесе трети удар. Създанието изпищя. Ярост, помисли си Гейдж. Неистова ярост го издигна над гроба на майка му и го повали на земята.

Демонът застана облегнат на паметната плоча, в образа на момче, който често приемаше.

— Ще молиш за смърт — заговори то. — Дълго след като разкъсам другите на парчета, ще ме умоляваш. Ще пирувам с теб години наред.

Гейдж изтри кръвта от устните си и се усмихна, въпреки че усещаше гадене и световъртеж.

— Искаш ли да се обзаложим?

Съществото с лице на дете заби нокти в гърдите си и ги раздра. После с изблик на гръмогласен смях изчезна.

— Полудял е, мамка му. Кучият син е луд.

Гейдж се надигна, пое си дъх и погледна ръката си. Бе зачервена и покрита с мазоли, от които течеше слуз, както и от няколко прободни рани, навярно от зъби. Докато зарастваха, болката бе нетърпима. Придържайки пострадалата ръка пред гърдите си, той се изправи, но залитна, когато земята сякаш се разлюля под краката му. Трябваше отново да поседне, облегнат с гръб на надгробната плоча на майка си и сестра си, докато гаденето отмине и престане да му се вие свят. Под приятното майско слънце, в компанията само на мъртвите, започна да вдишва и издишва, за да понесе болката, и съсредоточи ума си върху заздравяването. Най-сетне паренето намаля и той възвърна силата си.

Стана, хвърли последен поглед към гроба и се отдалечи.

Отби се в цветарския магазин и купи пъстър пролетен букет, който накара продавачката Ейми да се запита коя ли е щастливката. Остави я да се чуди. Трудно можеше да обясни, а и не бе работа на Ейми, по дяволите, че в ума му се въртят мисли за майки и цветя.

Това бе едно от многото неща в малкия град, които го дразнеха. Всеки искаше да знае всичко за всеки друг или се преструваше на всезнайко. Когато не знаеха достатъчно, просто съчиняваха неща, за които се кълняха, че са истина.

В Холоу мнозина шушукаха и злословеха по негов адрес. „Бедното дете“, „този разбойник“, „хулиган“, „напаст“… Може би някога се бе засягал от тези приказки и навярно болката се бе запечатала дълбоко в него. Но имаше нещо, което можеше да се нарече мехлем. Имаше Кал и Фокс. Имаше семейство.

Майка му отдавна беше напуснала този свят. Днес това го бе връхлетяло с цялата си сила и го бе накарало да се реши на отдавна отлаган жест.

Разбира се, можеше тя да не е вкъщи. Всъщност Франи Хокинс почти не работеше извън дома си. Нейната работа бе домът й и множеството комитети, на които бе председател или член. Ако в Холоу се появеше някакво сдружение или организация, най-вероятно майката на Кал имаше пръст.

Спря зад чистата й, добре поддържана кола, която познаваше, на алеята пред кокетната къща, в която семейство Хокинс живееха, откакто той се помнеше. И видя кокетната й стопанка, коленичила върху розова постелка, да засажда нещо, може би петунии, в края на впечатляващата градина.

Лъскавите й руси коси се подаваха под широкопола сламена шапка, а ръцете й бяха скрити в груби кафяви ръкавици. Гейдж предположи, че нарича тъмносиния панталон и розовата тениска „работни дрехи“. Дочула колата, жената извърна глава и щом го зърна, на миловидното й лице засия усмивка.

Винаги бе смятал това за малко чудо. Искреността, с която му се усмихваше всеки път. Изправяйки се, тя свали ръкавиците си.

— Каква хубава изненада. О, виж тези цветя! Прекрасни са, почти колкото теб.

— Сякаш нося пясък на плажа.

Франи докосна бузата му и взе букета.

— Никое цвете в дома ми не е излишно. Да влезем да ги натопя.

— Прекъснах те.

— Градинарската работа няма край. Все си намирам по нещо.

Гейдж знаеше, че същото се отнася и за къщата й. Тя тапицираше, шиеше, боядисваше и изработваше малки украшения. Но обстановката винаги бе топла и уютна, без никаква претенциозност и скованост.

Преведе го през кухнята до пералното помещение, където, вярна на себе си, Франи Хокинс имаше специална мивка за аранжиране на цветя.

— Ще ги сложа във ваза и ще донеса нещо студено за пиене.

— Не искам да ти досаждам.

— Гейдж… — Франи нехайно махна с ръка в отговор на възраженията му, извади ваза и наля вода. — Седни на верандата. Денят е твърде хубав, за да стоим вътре. Ще донеса чай с лед.

Гейдж изпълни заръката, главно защото се нуждаеше от време да реши какво точно е дошъл да й каже и как да го каже. Беше се потрудила доста и в задния двор, и със саксиите си. Всички цветове, форми и съчетания изглеждаха съвършени и същевременно — напълно естествени. Беше я виждал и знаеше, че всяка година скицира лехите си и разположението на саксиите.

За разлика от майката на Фокс, Франи Хокинс не допускаше чужди ръце да плевят. Не желаеше някой да изтръгне петуниите или нещо друго вместо плевелите. Но Гейдж бе пренесъл доста тор и камъни за нея през годините, което донякъде правеше тази градина, достойна за корица на списание, и негова, макар и в много ограничен смисъл.

Жената излезе. Носеше студен чай с дъх на мента в тумбеста зелена кана, високи чаши в комплект с нея и чинийка със сладки. Седнаха до масата под сенника, на верандата с изглед към старателно окосена морава и безброй цветя.

— Често си спомням за тази градина — сподели той. — Фермата на Фокс беше като свят на приключенията, а това…

Франи се засмя.

— Манията на мамчето на Кал?

— Не. Нещо средно между приказна страна и светилище.

Насмешката й премина в тих израз на умиление.

— Какви прекрасни думи!

Вече знаеше какво иска да й каже, осъзна Гейдж.

— Винаги сте ме приемали. Днес се сетих за това. Ти и майката на Фокс винаги ме пускахте в домовете си. Нито веднъж не ме отпратихте.

— Защо да го правя, за бога?

Той се вгледа в красивите й сини очи.

— Баща ми беше пияница, а аз носех само неприятности.

— Гейдж!

— Ако Кал или Фокс се забъркваха в нещо, сигурно аз го бях започнал.

— Мисля, че и те измисляха доста пакости и те забъркваха в тях.

— Ти и Джим винаги сте се грижили да имам покрив над главата. Ясно ми давахте да разбера, че съм добре дошъл под вашия, когато се нуждая. Държахте баща ми на работа в центъра, дори когато заслужаваше да го изгоните, и го правехте заради мен. Но никога не го правехте като подаяние. Вие и родителите на Фокс ми осигурявахте дрехи, обувки и работа, за да имам пари за харчене. И никога не сте ме карали да чувствам, че е от съжаление към бедното хлапе на Търнър.

— Никога не съм, а със сигурност и Джоан Бари не те е приемала като „бедното хлапе на Търнър“. Ти беше синът на приятелката ми. С майка ти бяхме приятелки, Гейдж.

— Зная. Но можеше да накараш Кал да стои далеч от мен. Много хора биха постъпили така. Аз дадох идеята за похода през гората в онази нощ.

Тя го погледна майчински.

— И те двамата нямаха нищо общо?

— Разбира се, но идеята беше моя, както може би сте се досетили преди двадесет години. И все пак оставихте вратите на дома си отворени за мен.

— Нямаш вина за случилото се. Не зная много за онова, което правите сега шестимата, какво сте открили и какво възнамерявате да правите. Кал не споделя всичко с мен. И не го притискам. Но зная достатъчно, за да съм сигурна, че нямаш вина за нищо, станало край Свещения камък преди двайсет години. Зная, че без вас тримата и всичко, което сте сторили досега, всичко, което сте рискували, нямаше да седя на верандата си в този прекрасен майски ден. Нямаше да има Хокинс Холоу без вас, Гейдж. Без теб, Кал и Фокс градът би загинал. — Тя сложи ръка върху неговата и я стисна. — Толкова се гордея с вас.

С нея, може би особено с нея, Гейдж не можеше да не бъде напълно откровен.

— Аз не съм тук заради града.

— Зная. Странно защо, това ме кара да се гордея още повече. Ти си добър човек, Гейдж. Така е — разпалено продължи тя, когато видя отрицанието, изписано на лицето му. — Никога не ще ме убедиш, че не си. Синът ми има най-добрите приятели на света. Най-добрите братя. Вратата ми не просто е отворена за теб. Тази къща винаги ще остане твой дом.

Трябваше му миг да се отърси от вълнението.

— Обичам те. — Погледна я право в очите. — Това дойдох да ти кажа. Не помня майка си много добре, но помня теб и Джоан Бари. Мисълта за вас винаги ме е крепяла.

— О! Стига толкова.

Франи леко се просълзи, когато стана да го прегърне.

За да бъде честен, Гейдж мина през оранжерията в покрайнините на града. Решил, че Джоан Бари ще се зарадва повече на живо растение, отколкото на букет, намери цъфтяща орхидея, която му се стори идеална. Отскочи до фермата и когато не откри никого там, остави цветето на голямата тераса пред къщата с бележка под саксията.

Тези жестове и разговорът с Франи бяха повдигнали настроението му след посещението на гробището. Мислеше да се прибере у дома и да направи ново самостоятелно проучване, но си напомни, че за добро или лошо, е част от екип. Най-напред мина покрай кантората на Фокс, но пикапа на приятеля му го нямаше отпред. Гейдж предположи, че Фокс е в съда или на среща с клиент. Кал бе в боулинг центъра, където работеше старият, и просто нямаше начин да отиде при него.

Гейдж направи рязък завой към квартирата. Май бе писано да прекара деня в женска компания.

Колите на Сибил и Куин стояха пред къщата. Гейдж влезе както сутринта, без да почука. С мисълта за кафе, тръгна към кухнята и в този миг на площадката над стъпалата се появи Сибил.

— Два пъти за един ден — отбеляза тя. — Не ми казвай, че си решил да станеш по-общителен.

— Искам кафе. Горе в кабинета ли сте с Куин?

— Да, заловили сме се с проучванията за демони като две работливи пчелички.

— Идвам след минута.

Забеляза съблазнителното повдигане на веждите й, преди да продължи. Въоръжен с чаша кафе, се върна и тръгна нагоре по стълбите. Куин седеше пред компютъра и бързите й пръсти чаткаха по клавишите. Не престанаха и когато вдигна поглед и лъчезарно му се усмихна.

— Здравей. Заповядай, седни.

— Не, благодаря.

Гейдж застана срещу картата на града, закачена на стената, и огледа разноцветните кабарчета, отбелязващи местата на инциденти, свързани с паранормална активност.

Гробището не бе любимо място, забеляза той, но бе имало няколко случки. Премина на графиките и схемите, съставени от Лейла. И там забеляза, че гробището не е обичайно… свърталище, поради липса на по-подходящ термин. Може би бе твърде банално за стандартите на Голямото зло.

Зад него Сибил се взираше в екрана на своя лаптоп.

— Попаднах на източник, който твърди, че хелиотропът е бил част от Алфата, камъкът на живота. Интересно е.

— Разкрива ли как да го използваме, за да убием копелето?

Сибил заговори зад гърба на Гейдж:

— Не, но става дума за войни между мрака и светлината, Алфата и Омегата, боговете и демоните, зависи коя версия на митологията цитирам. При тези войни огромният камък се разпръснал на множество парченца, заредени с кръвта и силата на боговете. И тези парченца били дадени на пазителите.

— Хей! — Куин престана да пише и се обърна с лице към Сибил. — Това е попадение почти право в целта. Ако е така, Дент е получил камъка като пазител. И на свой ред го е предал на нашите момчета, разделен на три равни части.

— Други източници сочат, че хелиотроп е бил използван при магически ритуали, че стимулира физическата сила и изцелителните способности.

— Още веднъж — бинго! — каза Куин.

— Известно е и че помага за регулиране на женския менструален цикъл.

Гейдж се обърна при тези думи.

— Нещо против?

— Не — нехайно отвърна Сибил. — Важното за нас е, че според всички сведения хелиотропът е камък с лечебна сила.

— Вече знаехме това. С Кал и Гейдж сме написали домашното си преди години.

— Всичко е свързано с кръвта — продължи Сибил. — Още нещо, което вече знам. Кърваво жертвоприношение, кръвни връзки, камък с кървавочервени петна. А също и с огъня. Огънят играе роля в много от инцидентите и е бил важен фактор в нощта на схватката между Дент и Туис, както и при вашия поход до Свещения камък. Определено присъстваше и когато шестимата събрахме парчетата в едно. Затова помисли върху следното: какво се получава, когато потъркаш два камъка? Искра, от която пламва огън. Според някои откриването на огъня е първата магия, овладяна от човечеството. Камъкът съчетава огън и кръв. Огънят не само гори, а и пречиства. Може би именно огън ще го погуби.

— Какво, искаш да трием камъни и да очакваме да изскочи магическата искра, която ще унищожи Туис?

— Много си весел днес.

— Ако огънят можеше да го убие, отдавна да е мъртъв. Виждал съм го да се носи над пламъците като на скейтборд.

— Негов огън, не наш — изтъкна Сибил. — Не огънят, създаден от камъка Алфа, от частицата, която сте получили чрез Дент от боговете. Онази нощ при спояването на трите парчета лумна адски пожар.

— Как предлагаш да запалим магически огън с един-единствен камък?

— Работя по въпроса. А ти? — сопна се Сибил. — Имаш ли по-добра идея?

Не за това бе дошъл, напомни си Гейдж. Не да води спор за магически камъни и разпалване на божествен огън. Дори не знаеше защо се заяжда с нея. Сибил бе успяла, от началото до края, да приложи плана за съединяване на трите части.

— Днес имах посещение от нашия стар познайник.

— Защо не каза? — С хъс на професионалист, Куин посегна към диктофона си. — Къде, кога, как?

— На гробището, малко след като тръгнах оттук сутринта.

— В колко часа излезе? — Куин погледна Сибил. — Около десет, добре. Значи, между десет и десет и тридесет? — попита тя Гейдж.

— Горе-долу толкова. Не погледнах часовника си.

— Какъв образ прие?

— На майка ми.

Следващите думи Куин изрече с тон на приятелско съчувствие:

— О, Гейдж, толкова съжалявам!

— Правил ли е нещо подобно преди? — попита Сибил. — Да се яви в образа на някого, когото познавате?

— Нов номер е. Затова успя да ме заблуди за минута. Както и да е, изглеждаше като нея, доколкото си я спомням. Всъщност не я помня много добре. Изглеждаше като на снимките, които съм виждал.

Снимката, помисли си Гейдж, която баща му държеше на масата до леглото си.

— Беше млада — продължи той. — По-млада от мен, облечена с лятна рокля.

Седна и отпивайки от изстиналото си кафе, им предаде случката и разговора почти дума по дума.

— Ударил си го с юмрук? — попита Куин.

— Стори ми се добра идея в онзи момент.

Сибил стана, приближи се и протегна ръка към неговата. Огледа дланта, пръстите, кокалчетата.

— Заздравели са. Запитах се дали ще се възстановиш напълно, ако пряко те е наранил.

— Не съм казал, че ме е наранил.

— Със сигурност си пострадал. Ударил си звяра буквално в корема. Какви бяха раните?

— Изгаряния, ухапване. Шибанякът ме ухапа. Бие се като момиче.

Сибил наклони глава встрани, забелязвайки хитрата му усмивка.

— Аз съм момиче и не хапя… когато се бия. За колко време зараснаха?

— Доста. Може би цял час.

— Значително по-дълго, отколкото ако огънят идваше от естествен източник. Някакви странични ефекти?

Гейдж понечи да свие рамене, но си напомни, че всяка подробност е от значение.

— Леко гадене, лек световъртеж. Но болката беше убийствена, можеш да отбележиш това.

Сибил отново наклони глава и го изгледа подозрително.

— Какво прави после? Минали са два часа.

— Трябваше да свърша някои неща. За всяка минута ли ще си даваме отчет?

— Просто любопитство. Ще опишем случката и ще я добавим като нов инцидент. Ще направя чай. Искаш ли, Куин?

— Бих пийнала сок от целина, но… — Куин повдигна бутилката си с вода. — Ще се задоволя с това.

Когато Сибил излезе, Гейдж забарабани с пръсти по бедрото си, после стана.

— Ще си налея още кафе.

— Върви.

Куин замислено го проследи с поглед. Камъните не бяха единствените неща, при чието триене изскачаха искри.

Сибил сложи чайника и отмери чай. Когато Гейдж влезе, тя взе ябълка от купата, старателно я наряза на четвъртини и му подаде една. После извади чиния, раздели нова ябълка и добави няколко чепки грозде.

— Когато Куин говори за сок от целина, значи има нужда от подкрепление. Ако искаш нещо по-засищащо, има продукти за сандвич и студена салата с макарони.

— Добре съм. — Гейдж остана загледан в Сибил, която слагаше в чинията няколко бисквити и парченца сирене. — Няма защо да се сърдиш.

Тя повдигна вежди срещу него.

— Кой се сърди?

— Знаеш кой.

Сибил взе парченце ябълка, облегна се с гръб на плота и отхапа съвсем малко.

— Не си ме разбрал правилно. Слязох долу, защото ми се пие чай, а не защото съм сърдита. Ако ти кажа честно какво изпитвам, няма да ти хареса.

— Какво?

— Съчувствие, че демонът е използвал личната ти болка срещу теб.

— Нямам лична болка.

— О, престани. — Сибил отхапа пак от ябълката, този път гневно. — Ето това ме дразни. Бил си на гробището. Искрено се съмнявам, че си отишъл там на разходка сред природата, и не мога да не направя извода, че си посетил гроба на майка си. И Туис се е опитал да помрачи спомените ти за нея. Не ми казвай, че не изпитваш болка от загубата на майка си. Аз загубих баща си преди години. Сам избра да ме напусне, да пръсне мозъка си, и все пак скърбя за него. Не искаше да говориш за това, така че те оставих на мира, а ти слизаш след мен и казваш, че съм сърдита.

— Очевидно съм се излъгал — сухо каза той. — Не си никак раздразнителна.

— Не бях — промърмори тя, въздъхна и отново загриза ябълката, докато водата кипна. — Каза, че изглеждала много млада. Колко млада?

— На двадесет и няколко, предполагам. Повечето ми физически впечатления от нея са от снимки. Аз… Мамка му! — Гейдж извади портфейла си и издърпа малка снимка изпод шофьорската си книжка. — Изглеждаше точно така, дори проклетата рокля.

Сибил изключи котлона, приближи се и застана плътно до него, за да погледне снимката в ръката му. Косите на жената бяха тъмни и разпуснати, тялото — стройно в жълтата лятна рокля, прецени тя. Жената държеше в скута си момченце на около година, година и половина и двамата се усмихваха срещу фотоапарата.

— Била е прекрасна. Цениш я.

— Той изкопчи този образ от съзнанието ми. Права си. Не съм я поглеждал от… не зная, може би няколко години. Но това е най-ясният ми спомен за нея, защото…

— Защото е този, който носиш със себе си. — Сибил докосна ръката му. — Сърди се, ако искаш, но наистина съжалявам.

— Знаех, че не е тя. Трябваше ми само минута да го проумея.

Минута на безкрайна радост и безкрайна болка, помисли си Сибил, обръщайки се да налее чая в порцеланов чайник.

— Дано си улучил някой важен орган, когато си го ударил, ако демонът изобщо има органи.

— Това ми харесва в теб, леката жилка на агресивност.

Гейдж прибра снимката на майка си обратно в портфейла.

— В много случаи съм склонна към физическа саморазправа… Интересно е, че под тази дегизировка първият му опит е бил да те убеди да си тръгнеш. Не те е нападнал, дори не те е предизвикал, както друг път, а е използвал образ, с който би спечелил доверието ти, за да ти каже да заминеш и да се спасиш. Мисля, че сме го разтревожили.

— Да, изглеждаше много притеснен, когато ме повали по задник.

— Но си станал, нали? — Сибил сложи чинията и чаша чай върху поднос. — Кал ще дойде след час, а Фокс и Лейла — малко по-късно. Ако нямаш по-добро предложение, ще останеш ли за вечеря?

— Ти ли ще готвиш?

— Изглежда, на мен се пада този жребий в странния живот, който водим в момента.

— Приемам предложението.

— Добре. Занеси това горе и след минута ще те впрегна на работа.

— Не ме бива в съставянето на схеми.

Тя му хвърли самодоволен поглед през рамо, тръгвайки пред него.

— Днес ще се пробваш, ако искаш да ядеш.

 

 

По-късно Гейдж седеше на стъпалата пред къщата и с наслада отпиваше от първата си бира за вечерта с Кал и Фокс. Фокс бе сменил адвокатския си костюм с дънки и тениска. Както обикновено, личеше, че се чувства добре в собствената си кожа.

Колко ли пъти бяха прекарвали вечерите така? Безброй. И често, когато седеше и пийваше бира в друга част на света, Гейдж мислеше за тях.

И имаше моменти, когато се връщаше, защото му липсваха, като част от самия него. Можеха да седят така, в топлата пролетна привечер, без грижите на света, или поне на тази част от него, да тежат върху плещите им.

Но бремето бе тук и оставаха по-малко от два месеца преди битката на живот и смърт.

— Тримата можем да отидем отново до гробището — предложи Фокс. — Да видим дали е готов за още един рунд.

— Не мисля. Днес се позабавлява достатъчно.

— Следващия път, когато скиташ из околността, не тръгвай невъоръжен. Нямам предвид онзи проклет пищов — добави Кал. — Можеш законно да си купиш сгъваем нож. Безсмислено е да рискуваш да отхапе част от ръката ти.

Гейдж вяло сви ръката си.

— Почувствах се доволен след няколкото юмручни удара, които му нанесох, но си прав. Не носех дори джобно ножче, по дяволите. Няма да направя отново тази грешка.

— Дали може да се явява само в образ на покойник… Съжалявам — добави Фокс и сложи ръка на рамото му.

— Няма нищо. Куин вече повдигна този въпрос. Ако може да приема образа и на жив човек, ще стане наистина страшно. Превъплъщаването в покойник е достатъчен повод за тревога. Сибил не вярва в това. Тя има сложна интелектуална теория, която престанах да слушам, докато двете с Куин спореха, но съм склонен да взема страната на Сибил. Теорията й е обоснована. Образът, формата, която прие създанието, беше като обвивка, която според Сибил е… взета назаем, както може да се обобщи лекцията й за превъплъщенията в различни образи. То не може да вземе назаем обвивката на живите, защото все още са облечени в нея, така да се каже.

— Както и да е — каза Фокс след миг. — Знаем, че Туис е изпробвал нова тактика. Ако иска отново да приложи този номер в играта, ще сме подготвени.

Може би, помисли си Гейдж, но с всеки ден рискът ставаше все по-голям.