Нора Робъртс
Свещеният камък (21)

Двадесета глава

Бяха решили да спрат за почивка до езерото Хестърс Пул, където младата, обезумяла Хестър Дийл се бе удавила няколко седмици след раждането на детето, заченато от Туис. Но водата заклокочи като кипяща кръв. На развълнуваната й повърхност изплуваха разплути трупове на птици и дребни животни.

— Не е най-подходящото място за пикник — реши Кал. Слагайки ръка върху рамото на Куин, той се наведе и потърка устни в слепоочието й. — Ще издържиш ли още десет минути?

— Хей, извървявам по пет километра на ден.

— Бременна си. Една от трите бременни тук.

— Добре сме. — Лейла сграбчи ръката на Фокс. — Фокс…

Нещо се надигна от врящата вода. Глава, шия, рамене, от които се стичаше лепкава червена течност. Тяло, ханш, крака, докато цялата фигура застана над водата като върху каменен пиедестал.

Хестър Дийл, в която демонът бе посял семето си, обричайки я на лудост, умряла преди столетия от собствената си ръка, сега се взираше в тях с безумно святкащи очи.

— Ще ги родите в агония, всичките ще бъдат демони. Вие сте прокълнати и неговото семе е студено. Толкова студено. Моите дъщери. — Тя разпери ръце. — Елате при мен. Спасете се. Чаках ви. Хванете ръката ми.

Подаваше им сухи кости, изцапани с кръв.

— Да вървим. — Фокс обви ръка около талията на Лейла, дърпайки я назад. — Лудостта не изчезва със смъртта.

— Не ме оставяйте! Не ме оставяйте тук сама!

Куин хвърли поглед назад, изпълнен с жалост.

— Тя ли беше, или поредната маска на Туис?

— Тя е. Хестър. — Лейла не погледна натам. Не намери сили. — Не мисля, че Туис може да приеме нейния образ, нито пък на Ан. Те все още присъстват в този свят и не може да се превъплъти в тях. Мислите ли, че когато всичко свърши, тя ще намери покой?

— Вярвам в това. — Сибил извърна глава и видя как Хестър зарида и потъна обратно в езерото. — Тя е част от нас. Правим го и заради нея.

Не спряха нито за миг. Може би вълнението, адреналинът или сладкишите, които Фокс раздаде, им дадоха тласък да продължат да вървят, докато стигнаха до откритата местност. Свещеният камък стоеше безмълвен. Очакваше ги.

— Не направи опит да ни спре — отбеляза Кал. — Почти не напомни за себе си.

— Не иска да хаби енергия. — Сибил свали раницата си. — Пести я. И си въобразява, че е унищожило единственото ни оръжие. Копелето се е главозамаяло.

— Или както миналия път, когато дойдохме тук в навечерието на Седемте, атакува града. — Кал извади мобилния си телефон и набра номера на баща си. Лицето и погледът му помрачняха, когато го прибра обратно. — Само смущения.

— Джим Хокинс ще му разкаже играта. — Куин прегърна Кал. — Какъвто бащата, такъв и синът.

— С Фокс можем да надникнем — предложи Лейла, но Кал поклати глава.

— Не можем да помогнем с нищо. Нито там, нито във фермата. А и ние също трябва да пестим енергия. Да разтоварим багажа.

След минути Гейдж стовари куп дърва до Сибил, докато тя разопаковаше провизиите.

— Струва ми се излишно. Ако изчакаме няколко часа, тук ще има предостатъчно огън.

— Този ще бъде наш. Важна разлика. — Сибил повдигна термоса. — Искаш ли кафе?

— Като никога — не. Ще пийна бира. — Той се огледа наоколо, докато отваряше една кутия с пенливата течност. — Странно, но щях да се чувствам по-спокоен, ако беше ни сплашвало както миналия път. Кървав дъжд, брулещ вятър, убийствен студ. Онова с баща ти…

— Зная. Беше просто закачка. „Приятна разходка, ще се видим по-късно“. Арогантността е слабост, за която ще се погрижим да съжалява.

Гейдж хвана ръката й.

— Ела с мен за малко.

— Трябва да стъкнем огъня — опита да възрази тя, когато я поведе към гората.

— Кал е опитен бойскаут. Ще се справи. Не ни остава много време. — Сложи ръце на раменете й, прокара ги надолу по ръцете й и обратно. — Ще те помоля за нещо.

— Добър момент си избрал. Ще трябва да останеш жив, за да изпълня молбата ти.

— Ако е момиче… — Гейдж видя как в очите на Сибил проблеснаха сълзи, които тя преглътна. — Искам второто му име да бъде Катрин, на майка ми. Винаги съм смятал, че първото име принадлежи на детето, а второто…

— Катрин, на майка ти. Лесна работа.

— Ако е момче, не искам да го кръщаваш на мен. Никакъв Гейдж-младши или подобна глупост. Избери име, а второто нека бъде на баща ти. Това е. И се погрижи той или тя да не ни посрами. Преценявай добре картите си, не залагай нещо, което не можеш да си позволиш да загубиш, и…

— Да запиша ли всичко това?

Той леко дръпна косите й.

— Ще го запомниш. Дай му тези карти. — Гейдж извади тесте от джоба си. — Спечелих последната си игра с тях. Четири аса. Късметлийски са.

— Ще ги задържа, до после. Трябва да вярвам… позволи ми да вярвам, че ще можеш сам да му ги дадеш.

— Имаш право. — Докосна лицето й, погали косите и уви кичур около пръста си, докато я целуваше. — Ти си най-хубавото нещо, заставало на пътя ми. — Целуна ръцете й и я погледна в очите. — Да действаме.

Стъпка по стъпка, каза си Сибил. Огънят, свещите, думите. Кръгът от сол. Фокс бе включил едно малко радио и звучеше музика. Тя също имаше значение според Сибил. „Ще си тананикаме през цялото време, копеле.“

— Кажи ми какво мога да направя за теб — прошепна Куин, докато й помагаше да подреди още свещи върху каменния олтар.

— Вярвай, че ще го победим. Ще го победим и всички ще оживеем.

— Ще вярвам. Вярвам. Погледни ме, Сибил. Никой, дори Кал, не ме познава добре колкото теб. Наистина вярвам.

— Аз също. — Лейла се приближи и сложи ръка върху тази на Сибил. — Вярвам.

— Ето, виждаш ли? — Куин се присъедини към тях. — Три бременни жени не могат да бъдат… Господи, какво е това?

— Камъкът… помръдна. — Лейла погледна и двете. — Не усетихте ли?

— Шшт! Почакай. — С разперени пръсти под ръцете на Лейла и Куин, Сибил се опита да почувства нещо. — Затопля се, вибрира. Сякаш диша.

— Когато за първи път го докоснахме с Кал, камъкът се затопли — каза Куин. — И след миг се озовахме в миналото. Ако се съсредоточим, може би ще видим нещо важно.

Без предупреждение, задуха яростен вятър, който, като тежка ръка, тласна и трите назад и ги повали на земята.

— Време е за шоу — извика Фокс, когато черни, пулсиращи облаци запълзяха към залязващото слънце.

 

 

Джим Хокинс помогна на шериф Хоубейкър да довлече буйстващ мъж в „Боул-а-Рама“. Лицето на Джим бе изцапано с кръв, ризата му бе разкъсана и бе загубил едната си обувка при схватката на Главната. По улиците отекваха писъци, стонове и истеричният смях на повече от десет души, които вече бяха довлекли и вързали.

— Въжето ни свършва. — Щадейки пострадалата си ръка, в която бившият учител на сина му по история на САЩ бе впил зъби, Хоубейкър плътно овърза ухиления учител. — Господи, Джим!

— Още няколко часа. — Джим шумно вдиша и издиша, после попи потта, която струеше от лицето му. Бяха затворили шестима в старата библиотека и още няколко на места, които Кал бе посочил като безопасни зони. — Трябва да удържим нещата само още няколко часа.

— В града има стотици хора. А само шепа от онези, които все още са с ума си, не са се изпокрили. Пожар в училището, още един — в цветарския магазин, два — в жилища.

— Успяха да ги потушат.

— Този път.

Навън отекна трясък. Хоубейкър се изправи и извади служебния си револвер.

В гърдите на Джим вече препускащото му сърце премина в спринт. Хоубейкър зареди оръжието и го обърна с дръжката към него.

— Трябва да вземеш това.

— За бога, Уейн. Защо?

— Главата ми ще се пръсне. Сякаш нещо удря по нея и се опитва да влезе. — Докато говореше, Хоубейкър попи лицето си, лъщящо от пот. — Ако успее, искам ти да държиш оръжието. Искам да се погрижиш за него. Ако трябва, и за мен.

Джим бавно стана и внимателно взе револвера.

— Знаеш ли какво мисля? Неизбежно е човек, който се е заел с това, което вършим ние, да получи адско главоболие. Имам парацетамол зад бара.

Хоубейкър гледаше втренчено Джим, а после избухна в смях, докато започна да се превива от болка.

— Разбира се, парацетамол. — Смя се, докато очите му се насълзиха. Докато се почувства човешки. — Това ще помогне. — При следващия трясък погледна към вратите и въздъхна. — Най-добре донеси цялата опаковка.

 

 

— То носи мрак — извика Кал, докато вятърът ги разкъсваше с ледени ръце. Около кръга се извиваха змии, хапеха, изяждаха се едни други и се превръщаха в пепел.

— И не само.

Куин вдигна мачетето, готова да разсече всичко, което се промъкне вътре.

— Все още не можем да го атакуваме. — Гейдж проследи с поглед триглавото куче, което крачеше покрай кръга, оголваше зъби, ръмжеше. — Опитва се да ни подмами навън, за да ни погълне.

— Всъщност не е тук. — Фокс се раздвижи в опит да предпази Лейла от най-силните пориви на вятъра, но те идваха отвсякъде. — Това е само… ехо.

— Доста гръмко ехо.

Лейла сграбчи дръжката на ножа си.

— По-силно е в мрак. Винаги става по-силно, когато се стъмни. — Гейдж проследи с поглед огромното черно куче, което крачеше наоколо, и се запита дали си заслужава да стреля. — Особено през Седемте. Моментът наближава.

— Сега е по-силно от всякога. Но няма да залагаме на сляпо. — Сибил се усмихна широко. — Ние ще го подмамим.

— Ако е в града, ако е толкова силно и е в града…

— Те ще издържат. — Сибил видя плъх, едър колкото котка, да скача на извития гръб на кучето. — А ние ще го възпрем.

Телефонът на Фокс звънна.

— Не виждам дисплея. Тъмно е.

Преди да отмести капака, нахлу порой от гласове. Викащи, стенещи, изричащи името му. На баща му, на майка му, на десетки други хора.

— Това е измама — извика Лейла, — измама е, Фокс!

— Не съм сигурен. — Той отчаяно вдигна поглед към нея. — Не съм сигурен.

— Измама е.

Преди да я спре, Лейла грабна телефона и го хвърли. С дълго, одобрително подсвирване от гората излезе Бил Търнър.

— Виж я ти, кучката! И носи оръжие! Хей, жалко нищожество, имам нещо за теб. — Той размаха колана, който държеше. — Ела и се дръж мъжки.

— Хей, нещастнико! — Сибил побутна Гейдж с лакът. — Той умря като мъж. А ти ще умреш с писъци.

— Не подхвърляй лакомства на демона, скъпа. Положителни човешки емоции, не забравяй.

— По дяволите! Прав си. Ето ти малко положителни емоции.

Тя рязко се завъртя в бушуващия вихър и го притегли към себе си за дълбока, задушаваща целувка.

— Теб ще запазя за десерт! — Създанието с лицето на Бил се раздвижи, преобрази се и отекна гласът на баща й: — Онова, което ще посея в теб, ще те разкъса, за да се роди.

Сибил заключи съзнанието си за заканите му и изпрати цялата любов, която изпитваше, толкова силна, толкова нова, към Гейдж.

— Все още не знае — прошепна Сибил до устните му.

Вятърът спря. Всичко замлъкна. Затишие пред буря, помисли тя и си пое дъх.

— Все още не знае — повтори Сибил и леко докосна корема си с пръсти. — Това е един от отговорите, които така и не открихме. Трябва да открием как да го използваме.

— Остава малко повече от час до полунощ. — Кал погледна към ясното нощно небе. — Трябва да започваме.

— Прав си. Да запалим свещите, докато можем.

Сибил се помоли отговорът да дойде навреме.

Отново свещите горяха. Отново ножът, който бе превърнал три момчета в кръвни братя, проля кръв и порязаните ръце се съединиха. Но този път, помисли си тя, не бяха три, не бяха и шест, а потенциални девет.

Върху Свещения камък бяха запалени шест свещи, по една за всеки от тях, и седма, като символ на единствената им цел. В огнения кръг трептяха три малки свещици, за светлината, която бяха създали.

— Идва.

Гейдж погледна в очите на Сибил.

— Откъде знаеш?

Кал погледна Фокс, който кимна в отговор. После се наведе, целуна Куин и й прошепна:

— Каквото и да стане, стой в кръга.

— Стига и ти да стоиш вътре.

— Да не се караме, деца — каза Фокс, преди Кал да възрази. — Губим време. — После се наведе и страстно целуна Лейла. — Лейла, ти си всичко за мен. Куин, Сибил, вие сте сред малкото изключителни жени, които познавам. А вие, момчета… не бих променил нито минута от последните тридесет и една години. Когато преминем отвъд този ад, ще стисна ръцете на всички ви. Ще поискам големи, звучни целувки от жените и малко повече от моята любима.

— Това заключителната ти реч ли беше? — попита Гейдж. Камъкът в джоба му тежеше като олово. — И за мен ще има големи звучни целувки. Една в аванс.

Той сграбчи Сибил. Ако от живота му оставаха минути, щеше да отнесе спомена за вкуса й със себе си в мрака. Почувства как пръстите й смачкаха ризата му. Енергично, страстно. После тя се отдръпна от него и каза:

— Малка авансова вноска. — С бледо и решително лице, извади двете си оръжия и продължи: — И аз го усещам. Близо е.

От дълбините на черната гора прозвуча ревът му. Дърветата потрепериха и се заудряха едни в други като врагове. Покрай откритата местност огънят пращеше, хвърчаха искри, пламъците политаха нагоре.

— „Бум-бум по вратата, бейби“ — тихо затананика Куин и накара Кал да зяпне срещу нея. — Не зная защо ми хрумна точно тази — каза тя и Фокс избухна в смях.

— Супер!

После силно запя следващия стих.

— „Бум-бум, по вратата, бейби“ — повтори Лейла и извади ножа си.

— Хайде — настоя Фокс, — подкрепете ни. Не ви чувам.

Когато бликна огнен порой и въздухът се изпълни със зловоние, продължиха да пеят. Може би бе наивно, помисли си Гейдж, но бе толкова искрен израз на човешка дързост. По-въздействащ от боен вик.

Небето забълва кървав дъжд, който плющеше и съскаше по земята, надигна се вонящ дим. През него то изскочи измежду дърветата и вятърът застена като хиляди мъченически гласове.

Момчето застана сред откритата местност.

Трябваше да бъде забавно, помисли си Гейдж, трябваше да бъде смешно. Вместо това, вдъхваше ужас. Когато усмихнатото дете отвори уста, изтръгналият се от гърлото му звук изпълни света.

Но песента не секна.

Гейдж стреля, видя как куршумите се забиха в плът и от нея потече черна кръв. Писъкът разцепи земята. Създанието полетя, завъртя се в шеметни пируети, сред вихрушка от дим и прах, които се превърнаха в задушлив облак. То се преобразяваше. От момче в куче, от куче в змия, от змия в мъж, въртейки се, гърчейки се, пищейки. Но никой от тези образи не бе истински. От камъка щеше да има полза само ако демонът приемеше истинския си образ.

— Бум, бум, бум — извика Кал и скочи вън от кръга, готов да разсича отново и отново с ножа си.

Отекна стон и колкото и нечовешки да бе, в него прозвуча болка и ярост. След одобрително кимване, Гейдж бавно извади магическия камък от джоба си и го сложи в средата на кръга от запалени свещи.

Всички се втурнаха като един извън кръга, право в ада.

Кръв и огън. Един падаше, друг се надигаше. Вледеняващият студ хапеше като зъби, а зловонният дим изгаряше гърлото. Зад тях, в центъра на кръга, Свещеният камък засвятка и лумна в пламъци.

Гейдж видя нещо да нанася удар от мрака, да разкъсва гърдите на Кал. Докато приятелят му се олюляваше, Фокс продължи да замахва и разсича онова, което вече не бе там. Извика на Лейла, побутна я надолу. В този миг Гейдж видя лапа с остри нокти да замахва през дима, на сантиметри от лицето на Лейла.

— Играе си с нас — извика Гейдж.

Нещо скочи на гърба му и впи зъби в него. Опита се да го отблъсне и да се претърколи. Изведнъж тежестта изчезна, а зад него застана Сибил с ножа си, облян в черна кръв.

— Нека си поиграе — хладнокръвно каза тя. — Обичам да има тръпка.

Гейдж поклати глава.

— Назад. Всички обратно вътре!

Той скочи на крака и почти я издърпа в кръга, където Свещеният камък гореше.

— Нараняваме го. — Лейла се отпусна на колене да си поеме дъх. — Усещам болката му.

— Не е достатъчно. — Всички бяха изпоцапани с кръв, забеляза Гейдж. По всички имаше пръски и петна от нея, на демона и тяхна. И времето изтичаше. — Не можем да го надвием така. Има само един начин. — Той докосна ръката на Сибил и тя свали ножа. — Когато приеме истинския си образ…

— То ще те убие, преди сам да се пожертваш! Поне докато се бием с него, му причиняваме болка.

— Не. — Фокс потърка парещите си очи. — Само го забавляваме. Може би донякъде го разсейваме. Съжалявам.

— Но…

Разсейване. Сибил погледна назад към Свещения камък. Той бе с тях. Вярваше в това. Трябваше да вярва. Бе отвърнал, когато с Куин и Лейла заедно бяха сложили ръце върху него.

Тя остави ножа си — каква полза имаше от него сега? — и се завъртя към Свещения камък. Затаила дъх, протегна ръка през пламъците към горящия олтар.

— Куин! Лейла!

— Какво правиш, по дяволите? — попита Гейдж.

— Отвличам вниманието му. И искрено се надявам да го ядосам. — Огънят бе горещ, но не причиняваше болка. Това е отговорът, помисли си тя с отчаяна надежда. — То не знае. — Сложи свободната си ръка на корема си, докато високите пламъци озаряваха лицето й. — Това е сила, светлина. Това сме ние. Кю, моля те.

Без миг колебание, Куин провря ръка през огъня и я сложи върху нейната.

— Помръдва! — извика тя. — Лейла…

Лейла вече бе там, с ръка върху техните. Камъкът запя. В съзнанието си Сибил го чу да пее с хиляди ясни гласове. От центъра му се издигна ослепително бял пламък. Под тях земята затрепери във внезапен прилив на ярост.

— Не се отдръпвайте — извика Сибил.

„Какво направих, каза си тя, докато очите й се премрежваха от сълзи. Господи, какво направих.“

През огнения стълб срещна погледа на Гейдж.

— Умница си — каза той.

В кръга, сред дима, в него, от него, мракът прие образ… и омразата му към светлината, яростта му към сиянието й се надигна във въздуха. Откроиха се ръце, крака, глава и бог знае какво. Очи, призрачно зелени и кървясали, се отвориха широко. То нарастваше, преобръщаше се и се издигаше, докато погълна и земята, и небето. Нарастваше, докато останаха само мрак и червени стени от огън. И ненаситният му гняв.

Тя чу яростния му вик в главата си и знаеше, че и другите го чуват.

Ще го изтръгна с писъци от корема ти и ще го изпия като вино.

Вече знае, помисли си Сибил. Демонът вече знаеше.

— Време е. Дръж се. — Камъкът се разклати под ръката й, но очите й не откъснаха поглед от Гейдж. — Дръж се.

— Това възнамерявам да направя.

Той пъхна ръка в огъня и грабна горящия хелиотроп.

Обърна се с гръб към нея, но лицето й се запечати в съзнанието му. За един последен миг остана свързан с Кал и Фокс. Братя, помисли си Гейдж, от началото до края.

— Сега или никога — каза той. — Грижете се за всичко, което имам.

Стискайки магическия камък в шепа, скочи в мрака.

— Не! Не, не, не!

Сълзите на Сибил закапаха през пламъците и образуваха локва върху олтара.

— Стегни се.

Куин притисна ръката й и обви другата около нея за опора. От другата й страна Лейла стори същото.

— Не го виждам — извика Лейла. — Не го виждам, Фокс.

Фокс дойде при нея и движени само от инстинкт и мъка, двамата с Кал сложиха ръце върху камъка. Мракът изрева, очите му се завъртяха в израз на задоволство.

— Няма да го погълне, не така — изкрещя Кал, надвиквайки шумотевицата. — Тръгвам след него.

— Не можеш. — Сибил потисна риданието си. — Това е нужно, за да го унищожим. Това е отговорът. Не се отделяйте от камъка и един от друг. От Гейдж. Не се отделяйте.

Мълния разсече дъжда и светът се разлюля.

 

 

Джим Хокинс залегна на улицата. До него, Хоубейкър закри очите си от внезапната ослепителна светлина.

— Чу ли това? — попита Джим, но тътенът заглуши гласа му. — Чу ли?

Коленичиха в средата на главната улица, облени от светлина, и се прегърнаха като пияници.

Във фермата, Брайън хвана ръката на съпругата си, докато стотици хора стояха сред лехите им с погледи, вдигнати към небето.

— Господи, Джоан, има пожар в гората. Хокинс Ууд гори.

— Не е просто пожар — каза тя с треперещ от вълнение глас, — а нещо… друго.

 

 

До Свещения камък дъждът се превърна в огън, а огънят — в светлина. Искри от нея пронизаха мрака и той засъска, димът изтъня. Очите на създанието се завъртяха, но вече не издаваха ненаситен глад или задоволство, а болка и ярост.

— Той ще успее — промълви Сибил. — Ще го убие. — Въпреки скръбта, която разкъсваше сърцето й, внезапно я обзе гордост. — Дръжте се за него. Не бива да го изпускаме. Можем да го върнем обратно.

 

 

Единственото, което Гейдж имаше, бяха усещанията. Неописуемата болка, нещо повече от агония. Сковаващият студ, който се редуваше с убийствена жега. Хиляди нокти, хиляди зъби го разкъсваха и всяка рана болеше. Кръвта му гореше под наранената кожа, а кръвта на демона го обливаше като катран.

Мракът около него се сгъстяваше, притискаше го в ужасяваща прегръдка и той очакваше ребрата му да изпукат. Оглушителна смесица от скърцане, писъци, смях и отчаяни молби сякаш вреше в ушите му.

Дали ще го изяде жив, запита се Гейдж.

Не преставаше да пълзи и да си проправя път през тръпнещата влажна маса, затаявайки дъх от вонята, борейки се за глътка от малкото задимен въздух, който бе останал. От жегата, разкъсаната му риза димеше. Студът сковаваше пръстите му, не ги чувстваше.

Това е адът, помисли си той.

Над него, сред тази пулсираща черна маса с горящи червени очи, се намираше сърцето на ада.

Със сетни сили, които изтичаха като вода през процеп, успя да измине още сантиметър, после още един. В съзнанието му изплуваха десетки образи. Майка му държеше ръката му, докато вървяха през онази зелена ливада. Кал и Гейдж бутаха камиончета в пясъчника, който Брайън бе сковал във фермата. Заедно се спускаха с колелата си по Главната. Притискаха окървавени китки до лагерния огън. Сибил му хвърляше онзи надменен поглед през рамо. Пристъпваше към него, движеше се под него, ридаеше за него.

Почти свърши, помисли си той. Животът му преминаваше като на кинолента. Чувстваше се дяволски уморен. Вцепенен. Изпадаше в несвяст. Почти бе мъртъв. Замаян, най-сетне зърна светлината. Тунел от светини. Шибано клише.

Картите бяха на масата. Усети… или му се стори, че усеща как камъкът завибрира в ръката му. Когато се наведе назад, през свитите му пръсти заструи огън.

Светлината стана бяла, ослепителна. В съзнанието си видя силует. Мъжът сложи ръката си върху неговата. Очи, ясни и сиви, погледнаха право в неговите.

Това не е смърт. Моята кръв, нейната кръв, нашата кръв. Краят на злото в огъня.

Съединените им ръце забиха камъка в сърцето на звяра.

Сред откритата местност експлозията накара Сибил да загуби равновесие и да се преобърне като камъче в яростен океан. Светлината пламна подобно на слънце, заслепи очите й, преди всичко внезапно да утихне. За миг гората, камъкът и небето се сляха в огнена стена, а в следващия се откроиха на фона й, неподвижни като фотографски негатив.

Край гората проблеснаха два силуета, на мъж и жена в отчаяна прегръдка. За част от секундата изчезнаха и светът отново се раздвижи.

Порив на вятъра, последно лумване на пламъци. Дим пропълзя по земята и бе погълнат от нея. Докато вятърът стихваше и огънят тлееше, Сибил видя Гейдж да лежи неподвижен върху обгорялата земя.

Надигна се, побягна към него и се хвърли на земята, посягайки към гърлото му с треперещи пръсти.

— Не мога да напипам пулс!

Имаше толкова кръв. Сякаш лицето му и цялото му тяло бяха разкъсани.

— Хайде, по дяволите! — Кал коленичи и хвана едната му ръка, Фокс — другата. — Върни се!

— Да му направим изкуствено дишане — каза Лейла, а Куин вече бе седнала върху краката му и бе кръстосала ръце на гърдите му за сърдечен масаж.

Сибил наклони главата му назад и понечи да започне дишане уста в уста. В този миг зърна Свещения камък, все още обгърнат от чисто и бяло сияние. Там, беше го видяла там.

— Да го сложим върху камъка. Върху олтара. Бързо, бързо!

Кал и Фокс го отнесоха, окървавен и безжизнен, и го положиха върху треперещите бели пламъци.

— Кръв и огън — повтори Сибил няколко пъти, целуна ръката му, после устните. — Имах сън, който съм разбрала погрешно. Всички вие лежахте върху камъка, сякаш ви бях убила, а Гейдж изскочи от мрака, за да убие мен. Моля те, Гейдж, моля те. Егото ми ме подведе. Не аз, не моята вина, а всички ние около камъка и завръщането на Гейдж след победата над мрака. Моля те, върни се. Моля те.

Отново долепи устни до неговите, отправяйки молитва да усети дъха му. Сълзите й капеха по лицето му.

— Смъртта не е отговор. Отговорът е животът.

Отново го целуна и устните му трепнаха под нейните.

— Гейдж! Той диша. Той е…

— Успяхме. — Кал сви ръката си в юмрук до главата му. — Добре дошъл отново при нас.

Очите на Гейдж се отвориха и срещнаха погледа на Сибил.

— Имах… късмет.

Потръпвайки, тя отпусна глава на гърдите му и се заслуша в ударите на сърцето му.

— Всички имахме.

— Хей, Търнър… — С широка усмивка, Фокс се наведе над него така, че да вижда лицето му. — Дължиш ми хиляда долара. Честит ни рожден ден, мамка му.