Нора Робъртс
Свещеният камък (17)

Шестнадесета глава

Лейла влезе в трапезарията, която в момента преобразяваха в главен разузнавателен щаб. Масата бе отрупана с лаптопи, купчини папки, схеми и карти. Бялата дъска стоеше подпряна в ъгъла, а Кал бе приклекнал на пода, за да включи един от принтерите.

— Фокс каза, че е вечерял във фермата и можем да започнем без него… тоест Гейдж и Сибил могат да започнат. Може би ще се забави още няколко часа. Не му съобщих новината — обърна се тя към Куин със сияещо лице. — Няколко пъти прехапах езика си, но си помислих, че вие с Кал ще искате да му кажете лично за бебето.

— И аз чувствам нужда да го чуя още няколко пъти.

— Какво ще кажеш просто да те наричам „татенце“? — предложи Куин.

Кал плахо се засмя, раздвоен между вълнение и ужас.

— Хм! — Приближи се към Куин, която се бе заела да подрежда папките. — Боже!

Хвана ръката й и двамата останаха загледани един в друг, а Лейла се изниза от стаята.

— Пияни са от щастие — каза тя на Гейдж и Сибил в кухнята.

— Имат право. — Сибил затвори вратата на шкафа, сложи ръце на кръста си и огледа стаята. — Мисля, че това ще ни стигне. Всички малотрайни продукти от нашата квартира са прибрани, а по-нататък ще трябва да прибегнем до солидните запаси от суха храна.

— Утре ще взема всичко годно от апартамента на Фокс — предложи Лейла. — Мога ли да направя още нещо?

— Ще хвърлим ези-тура за стаята за гости. — Гейдж извади монета от джоба си. — Който загуби, ще спи на разтегателния диван в кабинета.

— О! — Лейла намръщено погледна монетата. — Иска ми се щедро да отстъпя, защото ти вече си се настанил там, но съм спала на онзи диван. Ези. Не… тура.

— Избери едното, скъпа.

Тя опря юмруци на двете си слепоочия, пристъпи от крак на крак, поклащайки ханш, и стисна клепачи. Гейдж бе виждал какви ли не странни ритуали за късмет.

— Тура.

Той хвърли монетата, улови я и я обърна върху ръката си.

— Ези, трябваше да се довериш на първия си инстинкт.

Лейла въздъхна.

— Е… Фокс ще се забави, така че…

— Ще започнем сеанса, когато трапезарията е готова. — Сибил погледна навън през прозореца. — Мисля, че ще трябва да останем вътре. Започва да вали.

— Плюс опасността от змии.

Лейла се върна в трапезарията да помогне с подреждането.

 

 

— Нагърбваш се с тежка задача.

Фокс застана до баща си на задната тераса на къщата във фермата и се загледа в кроткия напоителен дъжд.

— Бил съм в Уудсток, детето ми. Ще се справим.

В далечната нива вече се виждаха няколко палатки. Фокс, баща му, брат му Ридж и Бил Търнър бяха сковали дъсчена платформа и бяха окачили платнище, под което щеше да се намира полевата кухня.

Редицата яркосини преносими тоалетни край нивата бяха странна гледка.

Родителите му действаха със замах, както винаги.

— Бил ще инсталира душове — продължи Брайън, намествайки козирката на бейзболната си шапка, докато стоеше по работни ботуши и изтърканите си дънки. — Много е сръчен.

— Да.

— Ще бъдат груби и паянтови, но ще свършат работа за седмица-две и ще облекчат графика, който майка ти и Спероу съставят за ползване на баните в къщата.

— Само не допускайте други хора да се разпореждат в дома ви. — Фокс срещна спокойния поглед на баща си. — Хайде, татко. Познавам ви. Не всички са честни и заслужават доверие.

— Твърдиш, че на света има безчестни хора, които не са в политиката? — Брайън повдигна вежди. — Сигурно ще ми кажеш, че и Великденският заек не съществува.

— Само заключвайте вратата нощем. Засега.

Брайън промърмори нещо неразбираемо.

— Джим очаква доста хора да тръгнат насам в близките няколко дни.

Фокс се предаде. Родителите му щяха да направят всичко, което са си наумили.

— Имате ли представа колко?

— Няколкостотин. Хората слушат Джим.

— Ще помагам с каквото мога.

— Не се тревожи за това. Ние ще се погрижим. Ти прави каквото трябва и се пази. Ти си единственият ми първороден син.

— Вярно. — Фокс се обърна и го прегърна. — Чао засега.

После изтича до пикапа си през спокойния летен дъжд. Горещ душ, подсушаване, бира, помисли си той. В този ред. Още по-добре, ако придума Лейла да влезе с него под душа. Запали двигателя и мина на задна скорост покрай пикапа на брат си, за да излезе на пътя.

Надяваше се Гейдж и Сибил да са имали късмет, или да имат, ако сеансът тече в момента. Нещата бяха започнали… да се задвижват, реши той. В града пълзяха сенки, които нямаха нищо общо с дъждовните летни дни и мрачни нощи. Само още няколко отговора, помисли си той. Още няколко парчета от пъзела. Това им беше нужно.

Преди първия завой съзря светлини на фарове далеч от него в огледалото за задно виждане. Чистачките скърцаха, от радиото звучеше музика. Барабанейки с пръсти по волана и мислейки за горещ душ, измина още километър, преди двигателят да щракне и да закашля.

— О, хайде! Толкова скоро мина на профилактичен преглед.

Докато изричаше това, пикапът затрепери и забави. Ядосан, Фокс отби край пътя, използвайки инерцията, докато двигателят угасна като болно куче.

— В този дъжд, просто идеално, а? — Понечи да слезе, но се замисли. Тигровите му очи вдигнаха поглед към огледалото, докато изваждаше телефона си. Изруга, виждайки надписа „Извън обхват“. — Да, да, ще ме чуе някой.

Пътят зад него бе тъмен и почти не се виждаше под дъжда, когато Фокс сграбчи дръжката на вратата.

 

 

Гейдж и Сибил седнаха на пода в хола с лице един към друг. Протегнаха ръце напред и преплетоха пръсти.

— Мисля, че трябва да се съсредоточим върху трима ви — каза тя на Гейдж — и камъка. Всичко е започнало от вас. И ние ще започнем от тук. Вие тримата и камъкът.

— Струва си да опитаме. Готова ли си?

Тя кимна и успокои дишането си едновременно с него. Първо в съзнанието й изплува той. Съсредоточи се върху онова, което видя в него, отвъд лицето, очите и ръцете му. Продължи с Кал и мислено го постави рамо до рамо с Гейдж. Видя физическия Кал и духовния му образ, преди да извика и Фокс.

Братя, помисли си тя. Кръвни братя. Мъже, които бяха готови да се борят един за друг, вярваха един в друг и се обичаха.

Ромонът на дъжда се усили. Почти проглуши ушите й. Тъмен път, дъждовен порой. На светлината на фарове мократа настилка изглеждаше като черно стъкло. Двама мъже стояха в дъжда върху него. За миг ясно зърна лицето на Фокс, както и пистолета, който проблесна, насочен срещу него.

Отпусна се задъхана и потърси опората, която внезапно бе загубила. Смътно чу гласа на Гейдж:

— Фокс е в опасност. Да вървим.

Замаяна, Сибил се надигна на колене, когато Лейла се втурна към Гейдж и сграбчи ръката му.

— Къде? Какво става? Идвам с вас.

— Не, оставаш тук. Да тръгваме!

— Прав е. Пусни го. Остави на тях. — С трепереща ръка Сибил здраво хвана тази на Лейла. — Не зная колко време имат.

— Мога да го намеря. Мога. — Лейла стисна ръцете на Сибил и Куин и насочи цялата си дарба към Фокс. Зелените й очи се премрежиха, заблестяха. — Близо е. Само на няколко километра… Опитва се да се свърже с нас. Първият завой, първият на Уайт Рок Роуд от фермата насам. Бързо! Бързо! Напър е. Има пистолет.

 

 

Фокс се приведе под дъжда и повдигна капака на пикапа.

Можеше да измайстори какво ли не. Да скове маса, да шпаклова стена, никакъв проблем. Но двигатели? Не бе толкова на „ти“ с тях. Елементарни неща, разбира се — да смени маслото, да зареди акумулатора, да поднови някоя част.

Докато стоеше в дъжда и към него се приближаваха светлини на фарове, елементарните познания и дарбата му бяха достатъчни, за да прецени ситуацията. Да се справи с всичко накуп? Може би не бе толкова просто.

Можеше да побегне, но просто не беше в негов стил. Фокс се обърна и се загледа в Дерек Напър, който се клатушкаше към него през дъжда.

— Загазил си, а?

— Така изглежда. — Фокс не видя, а по-скоро усети пистолета в ръката на Напър. — Колко захар сипа?

— Не си толкова глупав, колкото изглеждаш. — Напър повдигна оръжието. — Ще си направим малка разходка в гората, О’Дел. Ще си поговорим за уволнението ми от работа заради теб.

Фокс не погледна надолу към пистолета, а продължи да се взира в очите на Напър.

— Заради мен? Доколкото си спомням, ти сам напусна.

— Онази уличница, майка ти, и двамата женчовци не са тук да ти помогнат, а? Сега ще разбереш какво се случва с всеки, който ми върти мръсни номера, както ти се опитваш, откакто се помня.

— Значи така приемаш нещата? — заговори Фокс почти шеговито. Леко промени позата си, стъпи здраво на крака. — Аз ли ти въртях мръсни номера всеки път, когато ми се нахвърляше на детската площадка? Когато ме издебна на паркинга пред банката? Странна работа. Може да се каже, че съм ти спретнал някой и друг номер при всеки твой несполучлив опит да ме пребиеш.

— Като разбереш какво те очаква сега, ще ти се прииска да те бях пречукал.

— Свали този пистолет и си върви, Напър. Мога да кажа, че не искам да пострадаш, но какъв смисъл има да лъжа? Свали го и си върви, докато все още можеш.

— Докато аз все още мога? — Напър допря дулото до гърдите на Фокс и го побутна крачка назад. — Наистина си глупак. Мислиш си, че можеш да ме нараниш? — крещеше той. — Кой държи пистолета, нещастнико?

Не откъсвайки поглед от очите му, Фокс замахна с бейзболната бухалка, която бе крил зад гърба си. Усети силата на удара, както и убийствената болка в ръката си при забиването на куршума. Оръжието се плъзна по пътя и изчезна в мрака и дъжда.

— Никой. Ти си нещастник. — Фокс замахна още веднъж, за по-сигурно, и този път нанесе удар в корема на Напър. Повдигна бухалката като играч в очакване на топка и погледна мъжа, повален до краката му. — Сигурно съм счупил ръката ти. Обзалагам се, че адски боли.

Вдигна поглед за миг и видя светлини на друга кола да пронизват мрака.

— Казах ти да си вървиш. — Фокс приклекна, сграбчи Напър за косата и повдигайки главата му, втренчи поглед в пребледнялото му лице. — Струваше ли си? — попита той. — Господи, струвало ли си е някога?

Пусна Напър и се изправи да изчака приятелите си. Те изскочиха от колата на Кал. Като куршуми, помисли си Фокс, защото в ума му се въртяха куршуми.

— Благодаря ви, че дойдохте. Някой от вас трябва да се обади на Хоубейкър. Обхватът ми се губи тук.

Кал прецени положението и въздъхна.

— Аз ще се погрижа.

Извади мобилния си телефон и се отдалечи на няколко метра по пътя.

— Пострадал си — отбеляза Гейдж.

— Да, пистолетът стреля, когато счупих ръката му. Куршумът се заби право в месото. Болката е непоносима. — Погледна надолу към Напър, който седеше и хленчеше на мокрото шосе. — Неговата ръка ще боли по-дълго. Не докосвай това — добави той, когато Гейдж се наведе да вдигне пистолета. — Ще заличиш доказателства, ако оставиш свои отпечатъци по оръжието.

Извади голяма носна кърпа и му я подаде.

— Увий го в това. И внимавай с него, по дяволите.

— Върви с Кал.

Суховатият тон на Гейдж го накара да се обърне и да срещне погледа му. Поклати глава.

— Не. Няма смисъл, Гейдж.

— Прострелял те е. И отлично знаеш, че е възнамерявал да те убие.

— Възнамеряваше. Искаше. Знаеш ли, нося тази бухалка в пикапа откакто двамата със Сибил ме видяхте да лежа мъртъв край пътя. Късметлия съм. — Фокс сложи ръка върху раната си и се намръщи при вида на червеното петно, което остана на дланта му, когато я отмести. — Почти. Ще спазим закона.

— Той не дава пукната пара за закона.

— Ние не сме като него.

Кал се върна при тях.

— Шерифът е на път. Обадих се и в къщата. Лейла знае, че си добре.

— Благодаря. — Фокс сви ранената си ръка. — Някой от вас да е хванал мача?

Останаха на пътя в дъжда да чакат полицията и да си говорят за бейзбол.

 

 

Лейла се измъкна от къщата и се втурна към Фокс, докато той слизаше от колата. Сибил и Куин останаха на площадката и Гейдж тръгна към тях.

— Добре е.

— Но какво стана? Какво… вир-вода сте. — Куин си пое дъх. — Да влезем и да ви дадем сухи дрехи. Ще изпера тези, когато се преоблечете.

— Само още нещо — намеси се Сибил. — Къде е той? Онзи кучи син?

— В ареста. — С ръка около талията на Лейла, Фокс изкачи стъпалата до площадката. — Там ще се погрижат за счупената му ръка и ще му повдигнат редица обвинения. Господи, искам бира.

Малко по-късно, сух и с бира в ръка, Фокс им разказа:

— Отначало само се ядосах, слязох от колата и повдигнах капака. Но си спомних за онова, което Гейдж и Сибил видяха край пътя и заради което държах вярната си бухалка под седалката.

— Слава богу! — задъхано промълви Лейла, извърна глава и долепи устни до вече здравата му ръка.

— Резервоарът беше пълен, пикапът беше на профилактика преди две седмици, така че се съсредоточих върху двигателя.

— Ти не разбираш нищо от двигатели — изтъкна Гейдж.

Фокс повдигна среден пръст.

— Захар в резервоара. Работи няколко километра, после кашля и угасва. От пикапа ми вече не става нищо.

— Градски мит. — Кал повдигна ръка със своята бира. — Явно захарта е задръстила горивния филтър или инжекторите и затова двигателят е отказал. Трябва само да го откараш в сервиз да сменят филтрите и да почистят резервоара. Ще ти струва около двеста долара.

— Така ли? Толкова било просто. Мислех…

— Съмняваш се в нашия Макгайвър? — попита Гейдж.

— Оглупях за момент. Както и да е, разбрах, че е саботаж, и не беше трудно да се досетя за виновника. Извадих бухалката и я държах зад гърба си, когато Напър се появи.

— Въоръжен — добави Лейла.

Фокс стисна ръката й.

— Куршумите не ме ловят. Почти. Важното е, че засега Напър остава зад решетките и не представлява заплаха за нас. Бях подготвен благодарение на Гейдж и Сибил и вместо да лежа край пътя, седя тук. Всичко това е добре.

— Положителна развръзка — съгласи се Сибил — и още една точка за нас. Има и друго важно нещо. Освен факта, че Фокс седи тук, той е успял да превърне потенциално отрицателна възможност в положителна. Съдбата има различни пътища.

— Точно сега се радвам, че не съм по пътищата. Има и други новини… — Фокс им каза за напредъка във фермата. Усмихна се на Куин, когато я видя да се прозява. — Отегчавам ли те?

— Не. Извинявай. Мисля, че има нещо общо с бебето.

— Какво бебе?

— О, господи, не сме ти казали. Покрай куршумите, които не те ловят, и преносимите тоалетни, забравихме. Бременна съм.

— Какво? Сериозно? Копая канали за тоалетни, после се пазя от куршуми, а сега узнавам, че ще си имаме бебе. — Фокс стана от стола, приближи се да я целуне и смушка Кал в рамото. — Отнеси жената до леглото. Очевидно знаеш как.

— Знае, но мога да стигна и сама. И мисля да го направя. — Куин стана и сложи ръце на бузите на Фокс. — Добре дошъл у дома.

— И аз идвам. — Кал се изправи. — Всички имаме нужда от сън. Не стигнахме далеч със сеанса, защото грубо бяхме прекъснати. Утре?

— Утре — съгласи се Гейдж.

— И аз мисля да се кача горе. — Сибил се приближи към Фокс и го целуна. — Браво на теб, сладур.

Чу смеха на Куин, докато минаваше покрай спалнята на Кал, и се усмихна. Положителна енергия, помисли си тя, Куин я излъчваше в изобилие, като светлина. А точно от светлина се нуждаеха.

Самата тя бе малко уморена, призна си Сибил. Навярно и другите се чувстваха така, при толкова кошмари и безсънни нощи. Не бе зле да се опита да отпусне тялото си с малко йога, гореща вана или нещо друго.

Гейдж застана зад нея и когато тя понечи да извърне глава към него, обхвана ханша й и я накара да се обърне. Побутна я с гръб към вратата, затвори и я задържа така.

— Е, здравей.

Ръцете му се придвижиха към китките й, повдигайки нейните над главата й. Тялото, което се бе надявала да отпусне, изведнъж се стегна. Доловила желанието в очите му, въздъхна, преди устните им да се слеят. През нея премина тръпка, когато вместо жажда, срещна нежност.

Бавна и спокойна, целувката успокояваше и възбуждаше. Докато ръцете му притискаха нейните като окови и сърцето й биеше все по-силно, той търпеливо изучаваше устните й. Сибил се потопи в насладата и замърка, когато едната му ръка притисна китките й, а другата се плъзна по тялото й.

Лекото, почти недоловимо докосване разпали желание в корема й и предизвика слабост в коленете й. Устните му не преставаха да галят нейните. Разкопча колана й, затанцува с пръсти под полата й и леко захапа брадичката й.

Тя си представи, че се разлива в ръцете му като сметана.

Ръката му внезапно сграбчи деколтето на блузата й и я разкъса по средата.

В очите й се изписа изумление, дъхът й секна за миг. Пръстите му пак закачливо се плъзнаха по кожата й.

— Любовната игра не бива да е предсказуема. Мислиш си, че знаеш всичко. — Последва дълга, задушаваща целувка. — Но не знаеш. Няма да отгатнеш.

Ръката му притисна китките й по-силно, предупредително, а целувката трептеше и проблясваше като коприна. Той почувства постепенното й потапяне в нея, отдаването на това прелестно тяло, отпускането на тези стройни крака и ръце. Изведнъж ръката му проникна бързо между бедрата й и почти брутално я издигна до върха, а устните му заглушиха стоновете й.

— Не можеш да си представиш колко те желая.

Дъхът й затрепери, очите й останаха взрени в неговите.

— Мога.

— Да видим — усмихна се той.

Завъртя я и Сибил се принуди да се подпре на вратата, а после неволно сви ръцете си в юмруци, докато той правеше чудеса с тялото и съзнанието й, които отчаяно я тласкаха към забрава и я връщаха обратно. Забави, отново я обсипа с успокояващи ласки и я вдигна на ръце. Когато я отнесе до леглото, бе готова да се сгуши до него в пълно блаженство, но след миг се озова притисната под тялото му.

— Това далеч не е всичко.

— О, господи! — Тя потръпна, когато Гейдж се спусна надолу и потърка зърното й с език. — Ами ако припадна?

Устните му трепнаха до гърдите й.

— Ще те свестя.

После жадно всмука плътта й.

Тя тръпнеше под него, оставяше се в негова власт и потъваше в забрава. Тялото й се извиваше нагоре, потръпваше отново, преди да се отпусне. И всеки път той знаеше, че е с него, усещаше сливането, жаждата. Тя бе сила и красота, която не си бе въобразявал, че някога ще притежава, и сега бе с него.

Когато отново навлезе в мекотата й, знаеше, че кръвта й кипи като неговата. Когато я чу да изрича името му, знаеше, че двамата са изгубени. Изгубени заедно.

Тя се носеше по повърхността на топло езеро от наслада. Никакво напрежение, умора или страх за утре. Блажено изтощение. Замаяна, отвори очи и видя, че той я гледа.

Едва намери сили да се усмихне.

— Ако си мислиш за още веднъж, значи последния път си получил сериозно мозъчно увреждане.

— Беше разбиващо. — Как можеше да обясни случващото се с него, когато едновременно бяха стигнали до върха? Нямаше думи. Наведе се и докосна устните й със своите. — Мислех, че си заспала.

— Беше по-хубаво от сън. Блажен унес. — Гейдж хвана ръката й и тя видя желанието в очите му. — О! Но…

— Има ли по-добър начин за отпускане от секса? — попита той. — Има ли нещо, което да излъчва повече положителна енергия, ако го правиш както трябва? А ние го правим страхотно, скъпа. Но за да опитаме с другия вид единение, трябва и двамата да го искаме.

Сибил въздъхна. Той имаше право. Ако опитаха сега, когато бяха толкова близки телом и духом, може би щяха да преодолеят бариерата на онова, което ги бе обезсърчило при последните няколко опита.

— Добре. — Тя се обърна към него, за да бъдат с лице един към друг, сърце до сърце. — Както започнахме преди, съсредоточаваме се върху теб, Кал и Фокс и върху камъка.

Гейдж видя своя образ в очите й, сля се с него. Потъна в тях и се пренесе на откритата местност, сред която стърчеше Свещеният камък. Беше сам.

Във въздуха се носеше нейното ухание — загадъчно, примамливо. Слънцето разпръскваше златисти лъчи, дърветата бяха покрити с гъста зеленина. Кал застана до него, с пълна екипировка и спокоен, сериозен поглед. И с брадва в ръка. Фокс зае мястото си от другата му страна със сурово изражение. Държеше лъскав нож, извит като сърп.

За миг стояха тримата, с лице към камъка, върху който бе техният.

После адът изригна.

Мрак, вятър и кървав дъжд ги връхлетяха като зверове. Издигнаха се огнени стени, обгърнаха двата камъка като плащ. В този миг Гейдж осъзна, че войната, която са водили двадесет и една години, е била просто поредица дребни схватки, атаки и отстъпления. Това бе истинската война.

Облени в пот и кръв, жените се биеха редом с тях. Остриета, юмруци и куршуми пронизваха морето от писъци. Леденият въздух се изпълваше с дим, докато падаха и отбиваха удари. Нещо разкъса гърдите му като остри нокти, вряза се в плътта му, проля още кръв. Кръвта потече по земята, засъска.

Полунощ. Чу тази мисъл в съзнанието си. Наближаваше полунощ. Прокара длан по раната и подаде ръка на Сибил. Със сълзи в очите, тя я хвана и подаде своята на Кал.

Един по един се присъединиха, докато ръцете, кръвта и волята им станаха едно цяло. Земята се разцепи, огънят допълзя по-близо и черната маса прие образ. Той погледна в очите на Сибил още веднъж, запечата в съзнанието си онова, което откри там, и разруши веригата.

Посягайки през пламъците, взе горящия камък с гола ръка. Стисна го в шепа и се хвърли сам към мрака.

Право в корема на звяра.

— Стига, стига, стига! — Сибил коленичи до него на леглото и заудря с ръце по гърдите му. — Събуди се, събуди се! За бога, Гейдж, върни се!

Нима можеше? Нима някой можеше да се завърне от там? От този студ, огън, болка и ужас? Когато отвори очи, всичко отново нахлу в него и се събра като рояк оси в главата му.

— От носа ти тече кръв — промълви той.

Сибил издаде нещо средно между ридание и ругатня, преди да стане от леглото и залитайки да тръгне към банята. Върна се с кърпи за двамата и притисна едната към восъчнобледото си лице.

— Къде… Къде беше онази точка?

Гейдж потърси акупресурните точки на ръката й, на врата й.

— Няма смисъл.

— Има. Гади ми се. — Остана неподвижен, затвори очи. — Мразя да ми се гади. Да изчакаме минута.

Разтреперана, тя се пъхна обратно в леглото, притискайки се към него.

— Помислих… стори ми се, че не дишаш. Какво видя?

— Ще бъде по-страшно от всичко, с което сме се сблъскали досега, всичко, което сме си представяли. Ти го видя. Усещах те до мен.

— Видях как умираш. Ти видя ли това?

Отчаянието в тона й го изненада толкова, че не се осмели да се надигне.

— Не. Взех камъка, виждал съм тази сцена и преди. Взех го и се втурнах право към копелето. После… — Не можеше да опише какво бе видял и изпитал. Не желаеше. — Нищо. В следващия миг ти ме удряше и ми казваше да се събудя.

— Видях как умираш — повтори тя. — Хвърли се към него и то те погълна. Настана пълна лудост. Вече цареше лудост, но стана още по-страшно. А демонът сменяше образа си, гърчеше се, пищеше, гореше. Не зная колко продължи всичко. После засия ослепителна светлина. Не виждах нищо. Светлина, топлина и звуци. После тишина. То бе изчезнало, но ти лежеше на земята, целият в кръв. Мъртъв.

— Как така беше изчезнало?

— Не чу ли какво казах? Ти беше мъртъв. Не умиращ, в безсъзнание или някакво умопомрачение. Когато стигнахме до теб, беше мъртъв.

— Вие? Всички ли?

— Да, да, да.

Сибил закри лицето си с ръце.

— Престани. — Той рязко ги отмести. — Убихме ли го?

Насълзените й очи срещнаха погледа му.

— Убихме теб.

— Глупости. Унищожихме ли го, Сибил? Сразихме ли го, когато магическият камък се заби в него?

— Не съм сигурна… — Но когато Гейдж обхвана раменете й, тя затвори очи и потърси сила в себе си. — Да. Не остана и помен. Ти го прати право в ада.

Лицето му светна като огъня, който гореше зад него.

— Вече знаем как ще стане.

— Не говориш сериозно. То те уби.

— Видяхме Фокс мъртъв край пътя. Сега спи като бебе на онзи неудобен диван или прави секс с Лейла. Потенциални възможности, не забравяй. Това е едно от любимите ти неща.

— Никой от нас няма да ти позволи да го сториш.

— Никой от вас не решава вместо мен.

— Защо трябва да бъдеш ти?

— Това е хазарт. — Гейдж сви рамене. — Моята специалност. Успокой се, скъпа. — Нехайно погали ръката й. — Стигнахме толкова далеч. Ще се поровим още, ще преценим нещата от всеки ъгъл, възможностите. Хайде да поспим.

— Гейдж…

— Ще поспим и утре ще помислим трезво.

Но докато лежеше в мрака и знаеше, че тя лежи будна до него, Гейдж вече бе взел решение.