Нора Робъртс
Свещеният камък (16)

Петнадесета глава

Решили, че е най-подходящото тихо място, където тримата могат да поговорят насаме, Гейдж и Фокс отидоха при Кал в офиса му в боулинг центъра. Времето изтичаше. Гейдж усещаше как дните се стопяват. Никой не бе виждал Туис, в какъвто и да е образ, от деня, в който той го бе прострелял. Но имаше признаци.

Зачестилите нападения на животни и разлагащите се животински трупове край шосето. Необяснимите токови удари и пожари. Напрежението растеше сякаш с всеки ден. Все по-често ставаха злополуки.

А кошмарите ги измъчваха всяка нощ.

— Баба ми и братовчедка ми ще се пренесат при нашите днес — каза Кал. — Вчера някой хвърлил камък по прозореца на съседите. Опитвам се да убедя всички да отидат във фермата, Фокс. Колкото повече хора се съберат, толкова по-защитени ще бъдат. Както се развиват нещата, час по-скоро трябва да помогнем на желаещите да се устроят там. Зная, че започва по-рано, отколкото очаквахме, но…

— Те са готови. Майка ми, баща ми, брат ми и семейството му, сестра ми и гаджето й. — Фокс се почеса по тила. — Снощи се скарах по телефона със Сейдж — добави той, говорейки за по-голямата си сестра. — Крояла планове да си дойде тук, за да помага. Убедих я да остане в Сиатъл. Ужасно ми е сърдита, но ще остане. Използвах бременността на Пола като коз, за да я убедя.

— Добре си постъпил. Достатъчно наши близки са въвлечени. И моите две сестри ще останат в домовете си. Хора напускат града всеки ден. Днес — двама, утре — трима.

— Вчера се отбих в цветарския магазин — продължи Фокс. — Ейми ми каза, че в края на седмицата затваря и заминава на почивка в Мейн за две седмици. Трима клиенти отмениха срещите си през следващата седмица. Мисля, че мога просто да затворя кантората, докато всичко приключи.

— Провери дали вашите се нуждаят от нещо във фермата. Провизии, палатки…

— Ще отида там по-късно, да помогна с каквото мога.

— Нуждаете ли се от помощ? — попита Гейдж.

— Не, погрижили сме се за всичко. Някой от вас да се погрижи Лейла да не остава сама.

— Няма проблем. Някой от двама ви да е успял да поспи? — попита Кал и Гейдж само се засмя. — Да. Аз също. — Кал побутна хелиотропа върху бюрото. — Извадих го от сейфа, когато дойдох тази сутрин. Помислих си, че ако просто поседя и позяпам проклетия камък, може да ми хрумне нещо.

— Имаме толкова много. — Фокс стана на крака и закрачи. — Усещам го. Вие не усещате ли? На границата сме, а не можем да я преминем. Всички късчета от пъзела са налице. Освен това. — Повдигна камъка. — Освен това. Имаме го, а не знаем как да го използваме, по дяволите.

— Може би ни е нужен гранатомет, а не парче камък.

Фокс се обърна към Гейдж с лека усмивка.

— На този етап идеята за гранатомет не ми звучи зле. Но камъкът е оръжието, което ще убие копелето. Жените прекарват почти всеки час от времето, в което не спят, а това означава почти цялото денонощие, в опити да намерят отговора. Но…

— Не можем да надникнем отвъд — довърши Кал.

— Със Сибил сме правили опити да обединим способностите си, но или образът е много смътен, или не виждаме нищо. Има толкова смущения, явно копелето се труди здравата, за да ни попречи.

— Да, а Куин се труди не по-малко, за да намери начин да проникнем отвъд границата. Паранормалното е нейната област — каза Кал и сви рамене. — Засега продължаваме да правим каквото можем, за да защитим себе си и града, и търсим начини да използваме оръжията, които имаме.

— Ако не можем да го унищожим… — заговори Гейдж.

Фокс завъртя очи.

— Ето го нашия черногледец.

— Ако не можем да го унищожим — повтори Гейдж, — ако усетим, че нещата вървят на зле, има ли начин да предпазим жените? Да ги измъкнем? Зная, че и двамата сте се питали същото.

Фокс седна и се приведе на стола.

— Да.

— Доста съм размишлявал по въпроса — призна Кал. — Дори ако успеем да ги убедим да стоят настрана, което не виждам как ще стане, няма начин да не участват в похода до Свещения камък.

— Това не ми харесва. — Фокс стисна зъби. — Но последната битка трябва да се състои там. Сред Хокинс Ууд, по тъмно. Иска ми се инстинктът да не ми подсказваше, че трябва да е там. Но го зная. Значи не можем да допуснем нещата да тръгнат на зле.

 

 

По-лесно бе, призна Гейдж, когато бяха само тримата. Обичаше приятелите си и бе готов да умре за всеки от тях. Но с тях беше заедно от първия ден на живота си. От първата минута, поправи се той, когато заслиза по стълбите.

По-лесно бе и в началото, след като жените се бяха замесили. Преди да започне да изпитва привързаност към която и да е от тях. По-лесно бе, преди да види как Кал и Куин си пасват идеално и как лицето на Фокс засиява, когато Лейла е в стаята.

По-лесно бе, преди да си позволи да има чувства към Сибил, защото, по дяволите, имаше чувства. Объркани, вбесяващи и непонятни чувства към Сибил. Чувства, които събуждаха мисли. Объркани, вбесяващи, непонятни мисли.

Не желаеше връзка. Не желаеше трайна връзка. И, за бога, не желаеше връзка, в която има планове и обещания. Искаше да идва и да си тръгва когато пожелае, както бе свикнал. Освен на всеки седем години. И дотук всичко бе наред.

Човек не можеше да се забърка в сериозни неприятности заради един флирт.

Тези мисли и чувства трябваше да си намерят друга жертва за… обсебване, реши той.

— Гейдж.

Спря се и видя баща си до стълбите на долния етаж. Страхотно, помисли си Гейдж, още едно приятно изживяване в този ден.

— Зная, че обещах да не ти се пречкам, когато дойдеш тук да се видиш с Кал. И няма да го правя.

— Сега ми се пречкаш.

Бил се отдръпна, потърквайки ръце в крачолите на работните си панталони.

— Исках само да те попитам… без да те притеснявам…

— Какво?

— Джим Хокинс ми каза, че доста хора от града ще се пренесат в палатков лагер във фермата на семейство О’Дел. Мисля, че ще мога да им помагам. Да превозвам хора и провизии, да отскачам до някъде, когато се наложи.

Доколкото си спомняше Гейдж, баща му прекарваше Седемте затворен в апартамента си и мъртвопиян.

— Трябва да говориш с Брайън и Джоан.

— Добре.

— Защо? — попита Гейдж, докато Бил се отдалечаваше. — Защо просто не се махнеш?

— Това е и моят град. Досега не съм помогнал с нищо. Не ме беше грижа какво се случва и какво правите вие, за да се справите с положението. Но знаех. Колкото и пиян да е човек, не може да не знае.

— Малко помощ във фермата няма да е излишна.

— Добре тогава. Гейдж… — Бил направи гримаса и потърка чело. — Трябва да ти кажа нещо. Напоследък имам странни сънища. От няколко нощи насам сънувам едно и също. Спя, но сякаш се събуждам и чувам майка ти в кухнята. Тя е там и е толкова истинско. До печката е и готви вечеря. Свински пържоли, картофено пюре и от онзи ситен грах, който толкова ми харесваше, както го приготвяше тя. Започва…

— Продължавай.

— Започва да ми говори, усмихва ми се. Имаше страхотна усмивка моята Кати. Казва: „Хайде, Бил, вечерята е почти готова“. Отивам при нея, както правех, прегръщам я, докато ръцете й са заети над котлона, целувам я по тила и тя се засмива и ме отблъсва. Усещам мириса й в съня, вкуса й… — Бил дръпна кърпата от главата си и изтри сълзите. — Казва ми да престана, както някога, ако не искам вечерята ми да загори. После казва: „Защо не пийнеш нещо, Бил? Малък аперитив преди вечеря?“. На плота има бутилка и тя налива уиски в чаша, подава ми я. Приживе майка ти никога не е правила това. И никога не ме е гледала както в сънищата. Така предизвикателно и лукаво. Трябва да поседна за минута. — Бил седна на стълбите, изтривайки потта от челото си. — Събуждам се плувнал в пот и усещам мириса на уискито, което ми подава. Вече не Кати, само уискито. Снощи, когато се събудих, влязох в кухнята да пийна нещо студено, защото гърлото ми беше пресъхнало. На плота имаше бутилка. Кълна се в бога, наистина беше там. Не съм я купувал. — Ръцете му затрепериха и над горната му устна изби нова пот. — Понечих да я взема, за да я излея в мивката. Бог ми е свидетел, канех се да я излея, но когато посегнах, изчезна. Мисля, че полудявам. Зная, че ще полудея, ако отново повдигна бутилка и направя нещо друго, вместо да я излея в мивката.

— Не полудяваш. — Нов вид мъчение, помисли си Гейдж. Копелето не пропускаше удобен случай да приложи някой номер. — Имал ли си подобни сънища и по-рано?

— Може би няколко пъти през годините. Трудно е да се каже, защото тогава не посягах към бутилките, за да ги излея. — Бил въздъхна. — Може би няколко пъти, по това време на годината. Когато наближат дните, които наричате Седемте.

— То се гаври с нас. Гаври се с теб. Върви във фермата, помогни там.

— Добре. — Бил се изправи. — Каквото и да е то, няма право да използва майка ти по този начин.

— Няма.

Когато баща му тръгна, Гейдж изруга под носа си.

— Почакай. Не мога да забравя и не зная дали някога ще мога да простя. Но зная, че ти наистина я обичаше. Зная го и съжалявам, че я загуби.

В очите на Бил проблесна нещо, което Гейдж с неохота прие като благодарност.

— И ти я загуби. Не си позволявах да мисля за това толкова години. Загуби майка си, а с нея и мен. Ще нося вината до края на живота си. Но няма да пия днес.

Гейдж отиде право в квартирата. Влезе и се качи по стълбите. Куин се показа от стаята си, увита в хавлия.

— О, здравей, Гейдж.

— Къде е Сибил?

Куин повдигна кърпата малко по-високо.

— Може би е в банята или се облича. Бяхме на фитнес. Тъкмо щях… няма значение.

Той се вгледа в лицето й. Страните й изглеждаха леко поруменели, а в погледа й се четеше вълнение.

— Станало ли е нещо?

— Какво? Не. Всичко е наред. Страхотно. Тип-топ. Ще вляза да се облека.

— И да събереш багажа си.

— Защо?

— Вземете всичко необходимо — каза Гейдж, докато тя стоеше срещу него намръщена и мокра. — Три жени сте и ще бъдат нужни няколко курса. Кал и Фокс ще наминат по някое време за по още един. Няма смисъл трите да оставате тук… впрочем не се ли сещате да заключите вратата? В града става опасно. Шестимата ще отседнем у Кал, докато приключи.

— Взел си това решение вместо всички засегнати? — попита Сибил зад него.

Гейдж се обърна. Тя беше облечена и стоеше облегната на касата на вратата.

— Да.

— Доста самонадеяно от твоя страна, меко казано. Но съм съгласна с теб. — Сибил погледна Куин. — Не е разумно да поддържаме три бази. Тук, у Кал и у Фокс. По-добре е да се съберем на едно място. Дори в тази къща да сме в безопасност, твърде много сме се разпрострели.

— Кой възразява?

Куин отново придърпа кърпата нагоре.

— Лейла е в бутика с бащата на Фокс, но ние със Сиб можем да съберем това-онова.

Сибил продължи да се взира в Куин.

— Не е зле да отскочиш до там да й кажеш, Гейдж. Ще е нужно доста време да съберем техниката. После можеш да вземеш пикапа на Кал за първия курс.

Гейдж разбираше, че се опитват да го отпратят. Тя искаше да остане насаме с приятелката си.

— Тогава побързайте. Щом пристигнете у Кал, отново ще опитаме да обединим дарбите си.

— Да.

— Връщам се след двайсет минути, така че действайте.

Сибил не му обърна внимание. Стоеше на прага на стаята си, а Куин на своята и се гледаха, докато чуха входната врата да се затваря след него.

— Какво има, Кю?

— Бременна съм. За бога, Сиб, бременна съм! — Очите й преливаха от сълзи, докато движеше крака и ханша в нещо, което би могло да се нарече „танц на радостта“. — Прихванала, заченала, напомпана съм и очаквам бебе. Господи!

Сибил прекоси коридора и протегна ръце. Дълго стояха прегърнати.

— Не очаквах да забременея. Искам да кажа, не сме опитвали. Покрай всичко, което се случва, и плановете за сватбата. И двамата мислехме за по-нататък…

— Откога си бременна?

— Съвсем отскоро. — Куин запристъпва назад, подсуши лицето си с кърпата и застана гола пред гардероба. — Дори нямам закъснение, но от няколко дни се чувствам някак… различно. Имах натрапчиво усещане и си купих пет… пет ранни теста за бременност, защото бях на път да полудея. От аптеката в съседното градче — добави тя със смях. — Нали знаеш как е в малкия град?

— Да, зная.

— Направих само три… и напълно откачих. Три пъти розова ивица и знак плюс. Може би съм във втората или третата седмица, но… — тя сведе поглед към корема си — тук вътре има някого.

— Не си казала на Кал.

— Не исках да избързвам, преди да съм сигурна. Ще се радва, но и ще се тревожи. — Лицето й стана угрижено. — Онова, което се задава, е достатъчен повод за тревога, а сега трябва да преосмислим и плановете си в семейно отношение.

— А ти как се чувстваш?

— Изплашена, загрижена. Зная, че нищо няма да е както трябва — и за всички нас, и за бебето, ако не сложим край. Ако не победим злото, а дали ще успеем, зависи и от мен. Мисля, че трябва да приема това — Куин сложи ръка на корема си — като знак на надежда.

— Обичам те, Кю.

— О, господи, Сиб! — Куин отново се хвърли в прегръдката й. — Толкова се радвам, че си тук. Зная, че Кал трябваше да узнае пръв, но…

— Ще те разбере. Той има братя. — Сибил ласкаво приглади мокрите й коси назад. — Ще оцелеем, Кю. А вие с Кал ще станете страхотни родители.

— Дано си права и за двете. — Куин въздъхна. — Ох! Знаеш ли, може би хормоните ще ме настървят още повече срещу Голямото зло. Биха могли да помогнат.

Сибил се засмя.

— Да се надяваме.

 

 

Когато Гейдж се върна, натовариха пикапа на Кал.

— Ще ми трябва и моята кола — каза Куин. — Ще хвърля това-онова в нея и ще взема Лейла. Първо трябва да се видя с Кал. — Тя погледна Сибил. — Може да се позабавя.

— Не се безпокой. Ще разтоварим този багаж, ще въведем ред. Е… чао засега.

Куин стисна ръката й и за изненада на Гейдж, и неговата.

Той седна в колата и запали двигателя. После забарабани с пръсти по волана, докато двигателят бръмчеше.

— Какво става с Куин?

— Нищо й няма.

— Изглежда малко напрегната.

— Всички сме напрегнати, затова съм съгласна с теб, че трябва да се съберем на едно място.

— Нещо друго я терзае. — Гейдж се завъртя на седалката, срещайки погледа на Сибил. — Бременна ли е?

— Е, това се казва проницателност. Да, бременна е, и ти го казвам само защото точно сега тя отива да каже на Кал.

Той се отпусна и потърка чело.

— Боже!

— За теб чашата е или наполовина празна, или наполовина пълна. Според мен направо прелива, Гейдж. Това е страхотно добра новина.

— Може би за нормални хора, при нормални обстоятелства. Но опитай да се поставиш на мястото на Кал. Нима той би искал жената, която обича и носи детето му, да рискува живота си и този на бебето? Или би предпочел да я изпрати далеч от тук?

— На неговото място щях да изпитвам желание да я пратя на хиляди километри от тук. Нима мислиш, че не разбирам как ще се чувства Кал? Обичам безкрайно приятелката си. Но зная, че не може да замине. Затова ще го приема, както Куин, като знак на надежда. Знаехме, че това се задава… или вероятността за него, Гейдж. Видяхме нея и Кал заедно, и беше бременна. Ще повярвам, че наистина ще бъде така. Трябва да вярвам.

— Видяхме я и мъртва.

— Моля те, не говори за това. — Сибил затвори очи, чувствайки свиване в стомаха. — Зная, че трябва да сме подготвени и за най-лошото, но моля те, недей. Не днес.

Гейдж потегли и през следващите няколко минути не каза нищо.

— Фокс ще затвори кантората след няколко дни. Ако Лейла иска да продължи с ремонта…

— Ще продължи. Това е още нещо положително.

— Той може да идва с нея до града и обратно, да помага на баща си. С тях двамата, Кал и баща му, ще имаме очи и уши в града. Няма причина Куин, а всъщност и ти, да слизате в Холоу, докато всичко не приключи.

— Може би.

Разумен компромис, помисли си тя.

— Моят старец е имал сънища.

Гейдж й разказа.

— То се храни със страхове, болка, слабости. — Сибил сложи ръката си върху неговата за миг. — Добре че ти е казал. И това е положително, Гейдж, каквито и да са чувствата ти към него. Усещаш онова, което витае в града, нали? Напрежението е във въздуха.

— Ще става все по-страшно. Хората, които идват в Холоу за бизнес или нещо друго, изведнъж ще променят намеренията си. Други, планирали да минат от тук пътьом, ще заобикалят. Някои от местните ще съберат багаж и ще заминат за няколко седмици. Част от останалите ще се изпокрият като при ураган.

Докато караше, Гейдж огледа шосето, подготвяйки се за някакъв знак. Черно куче, момче…

— Хората, които решат да напуснат града след седми юли, няма да могат да намерят изход. Ще се движат в кръг, изплашени, объркани. Ако се опитат да повикат помощ, повечето викове ще останат нечути. — Гейдж сви по алеята на Кал. — Разнася се мирис на дим, още преди да са избухнали пожарите. Когато започнат, никой не е в безопасност.

— Този път хората ще бъдат на сигурно място. Някои ще отидат във фермата на Фокс, а когато сложим край, Гейдж, няма да се носи мирис на дим. Пожарите ще стихнат.

Той отвори вратата на пикапа и извърна глава към нея.

— Ще внесем тези неща вътре. После… — Той сграбчи ръката й рязко и я дръпна обратно, когато тя понечи да отвори своята врата. — Стой в пикапа.

— Какво? Какво има? Боже мой!

Сибил проследи погледа му и видя съществата, които пълзяха и се извиваха на площадката пред къщата на Кал.

— Копърхед^[1] — каза Гейдж. — Може би са десетина.

— Отровни. И толкова много? Да, пикапът е много сигурно място. — Тя извади 22-калибровия си пистолет, но поклати глава. — Не мисля, че можем да ги застреляме от тук, особено с това.

Гейдж посегна под седалката и извади своя „Лугър“.

— Този ще свърши работа, но не от тук. А и, мамка му, Кал ще подпали задника ми, ако пробия стените му с куршуми. Имам по-добра идея. Остани в пикапа. Ако някоя ухапе мен, само ще ме ядоса, а ако докопат теб, в най-добрия случай ще се озовеш в болница.

— Имаш право. Каква е по-добрата идея?

— Първо, да направим размяна. — Подаде й „Лугър“-а и взе нейния пистолет. — При друга изненада — стреляй.

Тя провери тежестта на оръжието в ръката си, докато Гейдж слизаше. Нямаше друг избор, освен да му се довери, и взирайки се в змиите, опита да си припомни всичко, което знаеше за този вид.

Отровни, да, но ухапването им рядко бе смъртоносно. Все пак няколко десетки ухапвания можеха да се окажат фатални. Предпочитаха скалисти хълмове и обикновено не бяха агресивни. Разбира се, обикновено не бяха и подвластни на зъл демон.

Тези щяха да нападат. Не се съмняваше в това.

Като по нечий знак, няколко от змиите повдигнаха триъгълните си глави, когато Гейдж заобиколи къщата и се появи с лопата в ръка.

Лопата, помисли си Сибил. Този човек имаше пистолет, а бе решил да използва лопата срещу гъмжило от полудели змии. Сибил понечи да спусне прозореца и да изрече на висок глас мнението си за стратегията му, но той закрачи нагоре по стъпалата, право към гърчещите се създания.

Беше отвратително. Никога не се бе смятала за гнуслива, но сега стомахът й се разбунтува, докато Гейдж замахваше, смачкваше и съсичаше. Не успя да преброи колко пъти змиите се стрелнаха към него, а знаеше, че въпреки изцелителната му дарба има болка при впиването на отровния зъб в плътта му.

Когато битката свърши, Сибил потисна гаденето и слезе от пикапа. Той погледна надолу към нея и лицето му заблестя, обляно в пот.

— Това беше. Ще почистя и ще ги заровя.

— Ще ти помогна.

— Няма нужда. Изглеждаш малко бледа.

Тя прокара ръка по челото си.

— Срам ме е да призная, но ми се доповръща. Беше… Добре ли си?

— Издебнаха ме няколко пъти, но нищо сериозно.

— Слава богу, че пристигнахме преди Лейла. Мога да помогна, ще донеса друга лопата.

— Сибил, страшно ми се пие кафе.

След няколко мига колебание тя прие предложението да се оттегли.

— Добре.

Не виждаше нищо срамно да избегне грозната гледка на площадката, преди да влезе в къщата. Защо да поглежда, щом не е нужно? В кухнята пийна студена вода и наплиска лицето си, докато тялото й се успокои. Приготви кафето и занесе чаша от ароматната течност в края на гората, където Гейдж копаеше дупка.

— Това място се превръща в странно гробище за домашни любимци — отбеляза тя. — Побеснелият Роско, а сега и цял батальон змии. Почини си. И аз мога да копая. Наистина.

Той размени лопатата с кафето.

— Беше по-скоро груба шега.

— Кое?

— Това. Нямаше голямо шоу. Нещо като смушкване в ребрата.

— Да бе, все още ми е смешно. Но разбирам какво имаш предвид. Прав си. Просто малък номер.

— През Седемте излизат змии. Хората ги намират в къщите си, в мазетата, в килерите. Дори в колите си, ако проявят глупостта да оставят стъклата спуснати, когато паркират. И плъхове.

— Чудесно. Е, водя си бележки. — По кожата й бяха избили капки пот от горещината и усилието. — Достатъчно дълбока ли е?

— Да, ще свърши работа. Връщай се в къщата.

Сибил хвърли поглед към двете кофи за тор и си представи с какво ги е напълнил.

— Ще видя и по-грозни неща. Няма смисъл да щадиш крехката женска.

— Твой избор.

Когато той изсипа съдържанието на кофите, в нея отново се надигна гадене.

— Ще ги измия. — Тя взе празните кофи. — И ще почистя площадката, докато ти довършиш тук.

— Сибил — каза Гейдж, докато тя се отдалечаваше, — не гледам на теб като на крехка женска.

Силна е, помисли си той, когато хвърли първата лопата пръст. Уверена. Жена, на която един мъж би могъл да разчита в добро и зло.

Щом приключи, Гейдж заобиколи къщата и се спря, когато я видя застанала на четири крака да търка площадката.

— Е, така не си те бях представял.

Сибил издуха един кичур коса от очите си и погледна към него.

— Как?

— Като чистачка с четка в ръка.

— В интерес на истината, предпочитам други занимания, но не за първи път търкам под. Въпреки че, признавам, за първи път чистя змийски вътрешности. Не е приятна домакинска дейност.

Той се изкачи по стъпалата и се облегна на парапета, далеч от сапунената пяна.

— А кое според теб е приятна домакинска дейност?

— Да сготвя нещо вкусно, когато съм в настроение, да аранжирам цветя, да направя красиво оформление на масата. Това е, списъкът ми е кратък. — Все още плувнала в пот, Сибил седна на петите си. — Е, и да правя резервации.

— За вечеря?

— За каквото и да било. — Тя стана и понечи да вдигне кофата, но той сложи ръката си върху нейната. — Трябва да изхвърля това и да измия с маркуча.

— Аз ще се погрижа.

Усмихната, тя наклони глава.

— Не твърде неприятна мъжка дейност?

— Може да се каже.

— Тогава се заеми с нея. Аз ще се измия и ще разтоваря багажа.

Действаха бързо и като тандем. Това бе нещо ново, помисли си той. Не помнеше някога да е работил в тандем с жена. Не му хрумна дори една разумна причина почистването на площадката след отстраняването на змийските останки да събуди у него онези сложни чувства и мисли.

— Какво искаш, когато всичко това свърши? — попита той, докато се миеше.

— Какво искам, когато свърши? — замислено повтори Сибил, наливайки му отново кафе. — Около дванайсет часа сън в разкошно легло с фини чаршафи, а после голяма чаша коктейл „Мимоза“ със закуска в леглото.

— Всички тези неща са добър избор, но имам предвид, какво искаш по-нататък?

— А, в по-философски и общ смисъл? — Сибил наля сок от грейпфрут и джинджифилов сироп върху бучки лед, разклати ги и отпи голяма глътка. — Отначало — почивка. От работата, стреса, този град… не че имам нещо против него. Просто откъсване от всичко, за да празнувам. После искам да се върна тук, за да помогна на Куин и Лейла с плановете за сватбите им, а сега и на Кю за бебето. Искам отново да видя Хокинс Холоу. Искам да изпитам насладата да погледам този град без надвиснала над него заплаха и да зная, че заслугата отчасти е моя. Искам да се върна в Ню Йорк за известно време и да се заловя с работата си, където и да ме отведе. Искам отново да се видя с теб. Последното изненадва ли те?

Всичко в нея го изненадваше, осъзна той.

— Мислех си, че можем да се насладим на дванайсетчасовия сън и закуската в леглото заедно. Където и да е, стига да не е тук.

— Това предложение ли е?

— Така прозвуча.

— Приемам.

— Просто така?

— Животът е кратък или дълъг, Гейдж. Кой знае, по дяволите? Затова — да, просто така.

Гейдж протегна ръка и докосна бузата й.

— Къде искаш да отидем?

— Изненадай ме.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Да кажем… — Гейдж замълча, когато чуха вратата да се отваря. — Нека бъде изненада.