Нора Робъртс
Свещеният камък (15)

Четиринадесета глава

Когато се събуди, Гейдж не просто искаше кафе, а отчаяно се нуждаеше от него. Първо изправи гръб, бавно се огледа и когато се увери, че всичко в стаята стои стабилно пред очите му, стана. Нито слабост, нито гадене или световъртеж. Всичко това бяха добри новини. Но не изпадна в еуфория, когато мислено се върна назад.

Къде Сибил бе сложила онзи чай, по дяволите?

Макар и да копнееше за кафе, още повече копнееше за душ и влезе в банята. Погледна рамото си в огледалото и потърка петното с форма на полумесец. Струваше му се странно да има белег, нещо осезаемо да напомня за онези остри зъби, зверски впили се в него. Бе имал счупвания, прободни и огнестрелни рани, изгаряния, а от тях не беше останала и следа. Но Туис, в образа на онова малко копеле, бе успял да го захапе за миг и Гейдж щеше да носи този белег до края на живота си.

Колкото и време да му оставаше.

След душа се облече и тръгна да потърси кафе. Отби се в домашния кабинет на Кал, където Лейла и Куин стояха, приведени пред компютъра. И двете се обърнаха към него и го огледаха от главата до петите.

— Как се чувстваш? — попита Лейла.

— Искам кафе.

— Отново си предишният. — Лицето на Куин засия. — Долу трябва да има малко. Сиб е там, може би ще успееш да я придумаш със сладки приказки да ти спретне нещо за хапване.

— Къде са другите?

— Хукнаха към града. По задачи. — Куин погледна към часовника в долния десен ъгъл на компютъра. — Трябва да се върнат всеки момент. Не е зле да се обадя на Кал да вземат нещо за обяд. Сиб така се е заровила, че няма лесно да я придумаме да сготви.

Не изглеждаше заровена, помисли си Гейдж, когато видя Сибил, седнала до плота в кухнята на Кал. Бе отворила лаптопа си, държеше бележник и бутилка вода, но бе над земята. С каквото и да бе заета, спря, щом го видя да влиза.

— Изглеждаш по-добре.

— И се чувствам по-добре. А наистина бях доста зле. — Гейдж наля последната чаша кафе и си помисли, че някой трябва да свари прясно. С тази мисъл се обърна и се загледа в нея. — Би ли сварила още малко кафе? Едва не умрях.

— Ако се заемеш с нещо обикновено и всекидневно като варене на кафе, може би по-лесно ще се върнеш към живота.

„Дотук със сладките приказки“, си каза Гейдж. Намери голям пакет чипс върху плота и пъхна ръка вътре.

— Какво имаше в чая?

Тя само се усмихна.

— Около четири часа сън очевидно. Някой намина да те види, докато спеше.

— Кой?

— Ан Хокинс.

Гейдж замислено отпи глътка кафе.

— Така ли? Съжалявам, че съм пропуснал това.

— Добре си поговорихме, докато ти хъркаше.

— Чудесно. За какво?

— За живота, любовта и преследването на щастието. — Сибил повдигна бутилката с вода. — За демони и смърт както обикновено.

— Отново чудесно. Намислила си нещо.

Изглежда напрегната, помисли си той. Колкото и да се преструваше, не можеше да го скрие.

— Работя върху идея, която ми хрумна по време на разговора ни. Ще я обсъдим, когато се оформи малко по-ясно. Тя те обича.

— Моля?

— Тя те обича. Пролича от начина, по който те гледаше, докато ти спеше. Ако съдя по изражението ти сега, мисля, че за мъжкар като теб е малко смущаващо да чуе нещо подобно. Но това видях на лицето й, долових го в гласа й. Беше очевидно. Сега си намери някакво занимание другаде и ме остави да работя.

Вместо това той се приближи, сграбчи я за косите и наведе главата й назад, за да впие устни в нейните. Мигът бе светъл и опияняващ. Отново се почувства замаян и завладян от еуфория, преди да я пусне.

Очите й се отвориха бавно и сънено.

— Какво беше това?

— Още нещо обикновено и всекидневно, което ще ми помогне да се върна към живота.

Тя се засмя.

— Голям сладур си. О, по дяволите. — Притегли го към себе си и отпусна глава на рамото му, където бе белегът от ухапването. — Изплаши ме. Здравата ме изплаши.

— И аз се изплаших. Отивах си. Всъщност не ми се стори толкова ужасно. — Отново наклони главата й назад. Това лице, помисли си той, тези очи. Те бяха горели пред погледа му, в съзнанието му. Те го бяха върнали. — Чух те да ме смъмряш. Дори ме зашлеви.

— Този път беше само лек шамар. Зашлевих те по-рано, при страхотното ни представление на терасата.

— Да. Всъщност не помня да сме планували юмручни удари.

— Какво да кажа. Гениална съм в импровизациите. Освен това сериозно те вбесих, а ни трябваше солидна доза гняв, за да подмамим Голямото зло. Такъв беше твоят план, не помниш ли? Каза, че играта трябва да загрубее, за да се получи нещо.

— Да. — Той повдигна ръката й, огледа я. — Имаш добро дясно кроше.

— Може би, но май ръката ми пострада повече, отколкото лицето ти.

Гейдж сви ръката й в хлабав юмрук и я повдигна към устните си. Над кокалчетата й видя как големите кафяви очи се отварят широко.

— Какво? Не ми ли е позволен малък романтичен жест?

— Не. Да. Да — каза тя. — Просто не очаквах.

— Мога да ти предложа и други, но имаме споразумение. — Заинтригуван от реакцията й, той потърка с палец кокалчетата, които бе целунал. — Без свалки. Може би искаш да отменим споразумението като нещо неактуално.

— А… може би.

— Е, тогава какво ще кажеш да… — Замълча, когато чу входната врата да се отваря и затваря с трясък. — Да продължим този разговор друг път, а?

— Да, друг път.

Фокс влезе пръв, с две чанти върху количка.

— Я виж кой се е завърнал от отвъдното. Носим храна, провизии, бира. Две каси в колата. Иди да помогнеш на Кал.

— Има ли и кафе? — попита Гейдж.

— Цял килограм на зърна.

— Смели и свари малко — нареди Гейдж и излезе да помогне с разтоварването.

Сибил погледна Фокс, който вече изваждаше кока-кола от хладилника.

— Ще бъдеш ли така добър да вземеш това навън и в близкия един час тук да не влиза никой от твоя вид?

— Не мога. Нося бързо развалящи се продукти. — Фокс извади мляко от едната чанта с покупки. — Освен това умирам от глад.

— Е, добре. — Сибил се отдръпна от лаптопа. — Ще ти помогна да ги прибереш. После ще хапнем и ще поговорим.

 

 

Не се наложи Сибил да готви, както често се налагаше напоследък. Очевидно Кал и Фокс бяха решили, че денят е подходящ за барбекю в задния двор. Имаше и по-неприятни начини за прекарване на един юнски следобед, отколкото да гледа трима привлекателни мъже, застанали около димяща скара.

Вижте ги само, каза си тя, докато с другите жени разсипваха в купи екзотичната салата от картофи, зеле и мариновани зеленчуци на масата за пикник. Единни както в битка, така и в готвенето. И шестимата. Спря за миг, просто да погледа останалите. Канеха се да си устроят пикник в същия заден двор, където преди часове един от тях бе пролял кръвта си, бе страдал. Едва не бе загинал. А сега от външните тонколони на Кал звучеше музика, бургерите цвърчаха на скарата, а бирата се охлаждаше в хладилната чанта.

Туис си мислеше, че може да ги победи, да победи това! Никога, дори ако Седемте продължаваха да се повтарят сто години. Не можеше да победи нещо, което бе неспособен да разбере и постоянно подценяваше.

— Добре ли си?

Куин потърка гърба на Сибил.

— Да. — Бремето на стреса и съмненията изчезна. Може би отново щяха да я връхлетят, но засега бе прекрасен юнски ден. — Да, добре съм.

— Страхотна гледка — добави Куин, кимайки към мъжете край скарата.

— Струва си да направим няколко снимки.

— Чудесна идея. Връщам се веднага.

— Къде отива тя? — попита Лейла.

— Нямам представа. Както и защо са нужни трима възрастни мъже, за да приготвят няколко хамбургера.

— Един да готви, друг да дава наставления и трети да обижда другите двама.

— Аха. Още една мистерия е разгадана.

Сибил повдигна вежди, когато Куин се втурна навън с фотоапарата си.

— Не са ли готови тези хотдози и бургери? — извика Куин, сложи апарата върху парапета, надникна през обектива и нагласи ъгъла. — Побързайте. Ще направя кратка фотосесия.

— Щом ще ни снимаш, можеше да ни предупредиш да се издокараме — промърмори Сибил.

— Изглеждаш страхотно, мис Каприз. Застани по-насам. Кал! Хайде.

— Запази пикселите, Русокоске.

— Фокс, той няма нужда от теб. Застани ето там, между Лейла и Сиб.

— И двете са за мен?

Фокс се приближи и обви ръце около талиите им.

През следващите пет минути Куин даваше наставления, команди, напътствия, докато петимата се подредиха така, че да й хареса.

— Идеално! Щрак. Ще направя две с дистанционното.

Тя забърза надолу и зае място между Кал и Гейдж.

— Яденето ще изстине — промърмори Кал.

— Усмивки! — Куин щракна бутона. — Не мърдайте, не мърдайте. Искам да проверя какво е излязло.

— Умирам от глад — напевно каза Фокс и се засмя, когато Лейла го смушка в ребрата. — Мамо, Лейла ме тормози.

— Не ме карайте да идвам — предупреди ги Куин. — На три. Едно, две, три. Стойте така, докато се уверя, че имам сполучлива снимка.

Три възражения явно нямаха голямо значение и тя забърза обратно към терасата да види последните две снимки.

— Страхотни са. Отборът на добрите е свободен.

— Да ядем — заяви Кал.

Когато седнаха и атакуваха храната, разговаряха и отваряха кутии бира, Сибил осъзна една истина. Наричаха се „отбор“ и наистина бяха. Но и нещо повече. Бяха семейство.

Това семейство щеше да унищожи звяра.

Хапнаха, докато юнският следобед премина в юнска вечер. Около тях цъфтяха цветя, мързеливото куче, доволно от подхвърлените хапки, похъркваше на зелената трева, а гората бе притихнала. Сибил държа в ръце една-единствена бира по време на целия безкрайно дълъг обяд. Когато приятната част отминеше, искаше да бъде с бистър ум за обсъждането, което щеше да последва.

— Имаме торта — съобщи Фокс.

— Какво? Торта? Каква? — Куин остави бирата си. — Не мога да ям торта след бургер и картофена салата. Противоречи на новия ми начин на живот. Не е… По дяволите, каква торта?

— От сладкарницата, онази с глазурата и малките цветенца.

— Гадняр. — Тя опря брадичка на юмрука си и жално погледна Фокс. — Защо сте купили торта?

— За Гейдж.

— Торта за мен?

— Да. — Кал стана сериозен и кимна. — Поводът е „Радваме се, че си жив“. Бет от сладкарницата написа това отгоре. Беше озадачена, но го написа. Имаше и черешов пай, който беше първият ми избор, но О’Дел реши, че трябва да е торта.

— Можехме да вземем и двете — изтъкна Фокс.

— Ако някой донесе едновременно торта и пай в тази къща — мрачно каза Куин, — мъртъв е. От моята ръка.

— Предвидихме го — каза Кал — и затова се задоволихме само с тортата.

Гейдж се замисли за минута.

— Вие сте идиоти. Подобно събитие се празнува с бутилка „Джак“ и проститутка.

— Не успяхме да намерим проститутка. — Фокс сви рамене. — Времето ни беше ограничено.

— Можеш просто да им благодариш — предложи Лейла.

Гейдж й се усмихна.

— С радост приемам всеки трогателен жест.

— Впрочем не е зле да разчистим тук и да си починем малко преди празничната торта… от която мога да си позволя едно тъничко парче — каза Куин.

Сибил стана първа.

— Поработих върху нещо и трябва да ви разкажа. След като разчистим, тук ли искате да чуете теорията ми и да започнем неизбежното обсъждане, или вътре?

Последва миг мълчание, преди Гейдж да проговори:

— Вечерта е приятна.

— Тогава — тук. Е, след като мъжете ходиха на лов и сготвиха, мисля, че разчистването се пада на нас, дами.

Докато жените внасяха и миеха съдове, Гейдж закрачи към края на гората с приятелите си, гледайки как Лъмп души, повдига крак, души, повдига крак…

— Това куче има слаб контрол над пикочния си мехур — отбеляза Фокс.

— Има и добри инстинкти. Вече няма да ходи по-навътре в гората, не и без мен. Къде ли е Голямото зло сега? — запита се Кал.

— След ударите, които понесе днес? — усмихна се Фокс със злорадство. — Сигурно се нуждае от уединение. Гейдж, помислих, че си очистил копелето. Улучи го право в десетката, направи го на решето. Казах си: „Мамка му, ще се свърши тук и сега“. Ако не бях толкова самодоволен, може би нямаше да ни издебне и да те ухапе.

— Жив съм, нали? Пише го и на тортата. Нямаш вина — отвърна Гейдж. — Ти също — обърна се той към Кал. — Или който и да било от нас. Успя да ни надхитри и победи. Този път. Но ни разкри нещо, което досега не знаехме. Вече не е само илюзия или обсебване. Може да приеме телесна форма и дори да причини физическа вреда. Развило се е. По въпроса „Кой кого?“, бих казал, че днес завършихме наравно. Но по отношение на стратегията го сложихме в малкия си джоб.

— Беше забавно, когато си крещяхме. — Фокс пъхна ръце в джобовете си. — Като терапия. Лейла беше на път да вземе пример от Сибил и да ме фрасне с юмрук. Боже, как те подреди.

— Удря като момиче.

— Не изглеждаше така, поне от там, където бях аз. Насини окото ти за секунда.

— Глупости.

— Над главата ти кръжаха звезди — намеси се Кал. — Срамувах се заради теб и целия мъжки свят.

— Искаш ли сега да видиш звезди посред бял ден?

Кал се усмихна, но изведнъж стана сериозен.

— Сибил беше малко мълчалива, докато се хранехме. — Той хвърли поглед през рамо. — Мисля, че трябва час по-скоро да узнаем какво се върти в главата й.

Сибил премина на чай с лед и забеляза, че Гейдж отново се е върнал към кафето. Макар да съжаляваше, че трябва да помрачи настроението на всички, спря музиката. Време бе „Отборът на добрите“, както се бе изразила Куин, да се залови за работа.

— Мисля, че не е зле да направим обобщение на днешните събития — започна Сибил. — Идеята на Гейдж да използваме имитация на ритуалния камък и да подмамим Туис с отрицателните си емоции и агресивност се оказа сполучлива.

— Точки за нас — отбеляза Куин.

— Точки за нас. Особено ако демонът е повярвал, че е унищожил най-ценното ни оръжие срещу него. Все пак засадата ни доведе до смесени резултати. Наранихме го. Никой не крещи така, ако не изпитва болка. И той ни нарани. Успя да приеме физическа форма, поне за кратко, но достатъчно, за да впие зъби в Гейдж. Всички видяхме раната, изглеждаше ужасно, но не толкова, че да застрашава живота му. А знаем, че едва не умря от нея. Предположихме, че е някаква отрова. Гейдж, не зная дали имаш представа какво точно се случи с теб.

— Изгаряше ме отвътре — каза той. — Получавал съм изгаряния, и тримата сме получавали. Но никога не съм изживявал нещо подобно. Сякаш костите ми се печаха, мамка му. Усетих как навлиза в мен и ме вцепенява. Разсъждавах, усещах, но не можех да помръдна или да проговоря. Да, бих се съгласил, че е отрова, нещо паралитично.

Сибил кимна разсеяно и нахвърля бележки.

— Има безброй същества и в реалността, и в митологията, които отравят и парализират жертвите си. Няколко вида морски животни и риби, паякообразни, влечуги. Дин, митичният звяр, подобен на котка, притежава допълнителен нокът, който съдържа паралитична отрова. Вампирите и прочие.

— Винаги сме знаели, че може да отрови съзнанието — намеси се Кал. — Сега видяхме, че може да отрови и тялото.

— И може би е убивало хора и пазители по този начин — съгласи се Сибил. — Всичко, което открихме при проучванията си, сочи, че демонът е взел последния пазител за мъртъв, но той е успял да предаде силата си на момче от човешкия род. Това означава, че е възможно пазителят да е бил отровен, раните му да са били по-тежки и отровата по-концентрирана и силна, отколкото при ухапването на Гейдж днес. Казва, че ще ни погълне, ще ни изяде. Може би не са просто цветисти заплахи.

Куин направи гримаса.

— Бих казала само едно — треперя от страх.

— Присъединявам се. И бих добавила: о, господи! — каза Лейла.

— Изчезналите — продължи Сибил. — Според документираните доказателства и преданията винаги е имало изчезнали хора, след като демонът е вилнял в околността. Предполагахме, че са полудявали и са се избивали, и това е вярно за някои, дори за повечето. Но вероятно е имало и други, които е използвал за…

— Похапване — довърши Фокс.

— Някак си това обсъждане не ми вдъхва надежда и оптимизъм.

— Съжалявам. — Сибил се усмихна на Кал. — Дано следващата част бъде по-обнадеждаваща. Ан Хокинс най-сетне реши да навести и мен, в стаята на Гейдж, докато той спеше. Казах ви за какво разговаряхме, в общи линии… най-същественото. Но не всичко, защото първо исках да проверя някои подробности. Тя каза, че Гейдж не само се е върнал жив, а и е донесъл нещо със себе си. Още едно оръжие.

— Не бях със съвсем бистър ум, но доколкото си спомням, се върнах с празни ръце.

— Не е в ръцете ти, Гейдж — каза Сибил. — Неговата кръв, нашата кръв, тяхната кръв. А сега, Гейдж, твоята кръв.

— Какво има в кръвта ми?

— О… О, мамка му!

Куин се усмихна широко.

— Нищо чудно, че толкова отдавна сме приятелки — кимна Сибил. — Ти оцеля — обърна се тя към Гейдж. — Тялото ти се пребори с отровата, с инфекцията. Антитела, имуноглобулини.

Лейла повдигна ръка.

— Извинявай, науката не е силната ми страна.

— Антителата се произвеждат от имунната ни система, като реакция на антигени. Бактерии, токсини, вируси. Най-основното е, че имаме стотици хиляди кръвни клетки, способни да произвеждат един-единствен тип антитяло, чиято работа е да се свърже с навлезлия антиген и да подаде сигнал на организма да произведе още от този вид антитяло. То неутрализира действието на токсина.

— Кръвта на Гейдж е надвила отровата — каза Фокс. — Той има предимство с това, както и ние с Кал. Изцелителните ни способности.

— Да. Те са му помогнали да оцелее и когато оцеля, кръвта му е произвела антителата, унищожили токсина. Така Гейдж е добил имунитет. Вече те беше ухапал веднъж — напомни тя на Гейдж. — На гробището.

— Не предизвика реакция като днешната.

— Само беше одраскало ръката ти. Пареше ли?

— Да, доста, но…

— Почувства ли гадене и световъртеж?

Гейдж понечи да отрече, но се замисли.

— Малко. Трябваше ми повече време, за да се възстановя, отколкото очаквах.

— Преживял си две ухапвания. Едно по-леко и едно сериозно и по-близо до сърцето. Само предположение — припряно продължи тя, — не е сто процента сигурно. Но антителата могат да разпознават и неутрализират токсините. Обаче нямаме времето и средствата или способностите да изследваме и анализираме кръвта на Гейдж. Нямаме и проба от отровата.

— Не мисля, че ще се намери доброволец да вземе — добави Фокс.

— Възможно е да имаш имунитет — каза Сибил на Гейдж. — Какъвто някои хора добиват срещу определена отрова след ухапване или болест. Може би кръвта ти е нещо като противоотрова.

— Не предлагаш да изпратим проба от кръвта ми в лабораторията, за да направят серум от нея, нали?

— Не, първо, защото серологията е сложна област, и второ, нямаме средствата и познанията. Но не е само въпрос на наука, а и на паранаука. На магия. — Сибил сложи ръце върху бележника си, докато луната бавно се издигаше над дърветата. — Тримата с Кал и Фокс сте смесили кръвта си преди двадесет и една години и сте отворили вратата за Туис, какъвто вярваме, че е бил планът, съставен от Дент преди стотици години. Шестимата смесихме кръвта си ритуално и съединихме трите части от камъка, който сте получили.

— Теорията ти е, че нов ритуал, в който всички да смесите кръвта си с моята, ще предаде имунитета, ако го имам, и на останалите.

— Да. Точно това имам предвид.

— Тогава нека го направим.

Просто така, помисли си тя с облекчение.

— Искам да проуча още нещо във връзка със самия ритуал. Кога, как и къде трябва да го извършим.

— Не се разколебавай, скъпа. Случи се тук, така че трябва да бъде тук. Случи се днес, така че трябва да бъде днес.

Лейла изпревари Сибил:

— Съгласна съм с Гейдж, и то не само защото ме побиват тръпки. Въпреки че и това е фактор. Туис пострада, но не знаем колко дълго ще лекува раните си. Не знаем колко време имаме, преди да се върне. Ако смятате, че това е щит, нека го издигнем сега.

— Сиб, ти проучи кървавите ритуали най-подробно преди последния ни поход до Свещения камък. Знаеш, че можем да го направим. — Куин погледна всички около масата. — Всички знаем, че можем.

— Нужни са думи и…

— Аз ще се заема с това. — Куин енергично се изправи. — Една от най-ценните ми дарби е да пиша под напрежение. Нагласете всичко и ми дайте пет минути — добави тя, преди да влезе в къщата.

— Е — въздъхна Сибил, — значи ще бъде тук и сега.

Тя претърси градината на Кал за нужните цветя и билки и продължи да отрязва стръкове, когато Гейдж тръгна към нея през тревата. Застанаха един до друг, облени от лунна светлина.

— Букет ли правиш?

— Свещи, билки, цветя, думи, движения. — Тя раздвижи рамене. — Може би са излишни, а може би са заредени със символика. Аз вярвам в символите. Ако не друго, поне са знак на уважение. Всеки път, когато проливаш кръв и призоваваш висша сила на помощ, трябва да покажеш уважение.

— Ти си умна жена, Сибил.

— Такава съм.

Той хвана ръката й и я задържа, докато тя се обърна с лице към него.

— Ако се получи, ще бъде благодарение на твоя ум, който събра парчетата от пъзела.

— А ако не се получи?

— Причината няма да бъде в нечии умствени способности.

— Да не би да ме сваляш, като превъзнасяш ума ми?

— Не. — Той се усмихна и потърка бузата й с пръст. — По-скоро бих опитал да те сваля, като замъгля ума ти. Казвам ти, че този път ще се получи.

— Оптимизъм? От теб?

— Не само ти си правила проучвания за кървави ритуали. И аз съм прекарал голяма част от времето си далеч от тук в подобни търсения. Някои са просто шоу, а други — израз на вяра, уважение, истина. Ще се получи, защото ние шестимата имаме всички тези неща. Ще се получи, защото не е само моята кръв, антитела, наука… В мен са и твоите сълзи. Почувствах ги. Част от онова, което донесох със себе си, дължа на теб. Приготви символите си и да действаме.

Когато Гейдж се отдалечи, тя остана на мястото си, на лунната светлина, с цветята и билките в ръце, и затвори очи. Да държи сърцето си заключено, помисли си тя, да превъзмогне увлечението си по него? Не, дори за десетки животи.

Това бе животът, както й бе казала Ан Хокинс. Радостта и болката. Време бе да приеме и изживее и двете.

Запалиха свещите и посипаха цветята и билките по земята, където бе паднал Гейдж. Върху тях, в средата на образувания от тях кръг, Куин сложи общата снимка, която бе направила. Шестимата — свързани, с преплетени ръце, и голямото куче, застанало плътно до обожавания си стопанин.

— Добро хрумване — отбеляза Сибил и Куин се усмихна.

— И аз така си помислих. Постарах се думите да бъдат прости. Ще ви ги дам — предложи тя.

Сибил първа взе листа и ги прочете.

— Добра работа си свършила. — Подаде го на Гейдж и думите продължиха да се предават от ръка на ръка. — Запомниха ли ги всички?

Гейдж взе скаутския нож на Кал и прокара острието по дланта си. Кал взе ножа и повтори движението. Както думите, и ножът премина от ръка на ръка.

Заговориха в един глас, хванати за ръце, докато кръвта им се смесваше:

— От брат на брат, от сестра на сестра, от любим на любима. От живот към живот за онова, което е и което ще бъде. Чрез вяра, надежда и истина. С кръв и сълзи изграждаме щит срещу мрака. От брат на брат, от сестра на сестра, от любим на любима.

Въпреки че нямаше вятър, пламъците на свещите затрептяха и се издигнаха високо. Кал приклекна.

— От приятел на приятел — каза той, повдигна лапата на Лъмп и направи лек разрез. Лъмп го погледна с тъмни очи, пълни с доверие, когато той притисна ръка към разреза. — Съжалявам, приятел. — Изправи се и сви рамене. — Не можех да го изключа.

— Той е част от екипа. — Куин се наведе да вземе снимката. — Не се чувствам различно, но вярвам, че се е получило.

— Аз също. — Лейла приклекна да събере цветята и билките. — Ще ги натопя. Просто… ми се струва, че така трябва.

— Беше хубав ден. — Фокс хвана ръката на Лейла, протърквайки устни в дланта й. — Имам предложение. Кой иска торта?