Кони Мейсън
Последният женкар (20)

19

Джени изтича откъм кухнята, бършейки ръце в престилката си. Блис пусна торбата и се хвърли в протегнатите й ръце, прегръщайки я здраво.

— Как е татко? — запита тя. — Нали не е…

— Не, дете, ескуайърът се държи. След като помолих Фред Денди да ти занесе бележката, разбрах, че не биваше да правя нещата да звучат толкова страшно.

— Колко болен е татко? Болестта същата ли е като преди?

— Да, излезе, че е същата. Само че сега знаем какво е. Дойде нов доктор в града. Пое практиката от доктор Симънс, когато той обяви, че има намерение да се пенсионира. Доктор Ландри е практикувал в Лондон, но се отказал, защото предпочитал провинцията.

— Лекува ли татко?

— Да, и то доста добре.

— Каква диагноза му постави?

— Сърцето е. Гръдна жаба, така, мисля каза докторът. Лекува го с билкови отвари и хапчета против болки.

— Какво означава всичкото това?

— Означава, че ако ескуайърът внимава да не се напряга и редовно да си взема лекарствата, ще бъде сред нас още доста години.

— Искам да го видя — каза Блис, не искайки да повярва, докато не види всичко със собствените си очи.

— Той спи. Проверих го малко преди да пристигнеш.

— Какво е гръдна жаба?

— Докторът каза, че е отслабване на сърцето. Има болка и слабост, която се повтаря периодично. Ескуайърът не е много добре, но не мисля, че е на умиране.

Блис едва не припадна от облекчение.

— Слава на бога за доктор Ландри. Доктор Симънс щеше да пусне кръв на татко и да го чака да се подобри.

Блис се зачуди защо Джени поглежда към вратата.

— Чакаш ли някого?

— Съпруга ти. Къде е?

— Люк не можа да дойде, затова дойдох сама. Страхувах се, че татко ще умре, преди да пристигна, затова заминах без него.

— Надявам се лорд Уестмор те е пратил с каретата си и с много конници за охрана.

Блис се прокашля.

— Дойдох с пощенската карета, но те уверявам, че Люк скоро ще дойде.

Едва ли някога са били изричани по-верни думи. Джени изглеждаше учудена.

— Не мога да повярвам, че Уестмор ще ти позволи да направиш нещо толкова безразсъдно.

— Той не знае. Замина по работа. Не съм му казала, че заминавам, но съм сигурна, че ще ме последва, щом научи какво съм направила. Страхува се да не изпадна в беда, след като Фред Денди ни каза, че селяните пак са се захванали с контрабанда.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Джени. — Изглеждаш така, сякаш имам нужда от баня. Ще кажа на Били Пиджън да донесе вода горе. След като ти замина, го наехме за постоянно. Същински божи дар. Добре се грижи за баща ти. Вдовицата Пиджън също помага.

— Радвам се, че имаш помощ. — Блис вдигна торбата си и се насочи към стълбите. — Ще погледна най-напред татко.

Обещавам да не го будя.

— Спалнята му още е в кабинета. Доктор Ландри каза, че не бива да се качва по стълби, дори когато е достатъчно добре, за да се движи. Кабинетът е достатъчно голям, за да се устрои там, и е по-практично.

— Добра идея. Нека Били да донесе горе ваната и водата, когато бъде готова. Няма да се бавя много при татко.

Блис отвори вратата на кабинета и надзърна към баща си. Той спеше мирно, гърдите му се вдигаха и спадаха равномерно. Тя се приближи на пръсти към леглото и се вгледа в него. Стори й се блед и по-слаб, откакто го беше видяла последно, но поне беше жив. И ако можеше да се вярва на доктор Ландри, щеше да се възстанови.

Тя се наведе и леко го целуна по челото, а после излезе, качвайки се горе в собствената си стая. Изглеждаше точно както я беше оставила. Дрехите й още висяха в гардероба и личните й принадлежности бяха подредени на тоалетката. Макар да се чувстваше у дома си, имаше разлика. Люк нямаше да споделя леглото с нея.

Блис не можеше да не мисли за гнева му, когато научи, че е напуснала Лондон против желанието му. Щеше ли безразсъдното й заминаване да разруши щастието, което бяха намерили? По някакъв начин трябваше да го накара да разбере защо не е могла да го дочака, за да я придружи.

Ваната и водата за къпане пристигнаха. Блис прогони мрачните си мисли и се съсредоточи върху банята, от която отчаяно се нуждаеше. Кожата й беше набита с мръсотия от пътуването, косата й представляваше объркана маса. След като изми косата си и изтърка тялото си, тя се отпусна във ваната и лежа там, докато водата не изстина. После облече една от старите си рокли, изчетка косата си, докато тя не изсъхна, и я върза на тила си с панделка. Тогава слезе долу да види дали баща й се е събудил.

Той беше буден. Били подреждаше възглавници зад него, когато тя влезе. Лицето на ескуайъра светна, щом я видя.

— Били ми каза, че си си дошла. Ела да прегърнеш стария си татко.

Били излезе тихо от стаята, когато Блис се хвърли към Оуен и го прегърна здраво. После седна на ръба на леглото и го хвана за ръката.

— Липсваше ми, дъще — каза Оуен. — Щастлива ли си в брака? Надявам се да не съм те вкарал в недопустимо положение?

— Получаваше ли писмата ми?

— Да, но искам да чуя от тебе, че не съм ти навредил, като поисках от Уестмор да се ожени за тебе.

Блис се усмихна, припомняйки си всичко, през което бяха минали двамата с Люк, за да намерят щастието.

— Отначало не беше лесно. Имаше много неща в живота на Люк, за които не знаех. Но щом той ми се довери, нещата като че ли потръгнаха. Обичам го, татко, и той ме обича.

Искаше да му каже, че е заминала без знанието или одобрението на Люк, но се боеше да не би това да го разстрои.

— Къде е виконтът?

— Скоро ще дойде. Има да върши една работа. Аз дойдох първа.

Оуен се намръщи.

— Не ми звучи като нещо, което Уестмор ще позволи.

— Всичко е наред, татко — изрече Блис, преди Оуен да започне да я разпитва. — Не искам да те уморявам, а и искам да говоря с Джени, но не се безпокой, ще си бъда у дома известно време, така че ще имаме много възможности да говорим.

— Доктор Ландри каза, че ще се възстановя. Мислиш ли, че съм щял да умра? Заради това ли си тук?

— Тревожех се за тебе, но сега виждам, че си добре, мога да се отпусна и да се радвам на гостуването си. — Тя го целуна по челото. — Ще вечерям с тебе, ако искаш.

— Бих се радвал — отговори Оуен.

Блис остави Оуен и отиде при Джени в кухнята. Госпожа Пиджън също беше там. Тя топло поздрави Блис.

— Мога ли да помогна с нещо? — предложи Блис.

— Ти седни да си бъбриш с нас, докато работим — каза Джени. — Ние с Телма Пиджън сме се погрижили за всичко. Говори ли с баща си?

— Да. Изглежда слаб, но гласът му е силен. Надявам се доктор Ландри да знае какво говори.

— Знае. Можеш да прецениш сама, когато дойде утре да прегледа ескуайъра.

Блис хвърли поглед към вдовицата, преди да запита Джени:

— Можем ли да говорим свободно?

— Разбира се, скъпа. Телма знае какво става и не го одобрява, повече от мене.

— Ние, жените, се тревожим за нашите мъже — каза Телма. — Били е всичко, което имам. Бирниците още са подозрителни и ни наблюдават. А Брейди Бристъл е безразсъден и ненадежден. Не е както когато ти беше начело. Ти повече се грижеше за нашите мъже.

— Но мъжете го следват — забеляза Блис.

— Харесва им да изкарват пари — обясни Телма. — Изхранването с рибарство е трудна работа. През лятото не могат да откарат улова на пазара, преди да се развали.

— В крайна сметка ще ги хванат — предсказа Блис. — Уестмор ще бъде разочарован да разбере, че моят опит не ги е научил на нищо. Ако не беше Люк, щяхме да бъдем арестувани, съдени за контрабанда и вероятно обесени.

— Това е работа на Брейди — каза Телма. — Той уговори другите да го последват. Имаше само една доставка, след като ти замина.

— И една е достатъчна, за да ги хванат. Възнамерявам да говоря с Брейди утре сутрин. Някой трябва да му втълпи малко разум.

Блис осъзна, че говори точно като Люк, когато беше научил, че се занимават с контрабанда. Той я беше предупредил, а тя не му беше обърнала внимание.

Тази вечер Блис вечеря с баща си. Той не яде много, но достатъчно, за да бъде тя доволна. После започнаха да говорят и говориха, докато той не започна да се прозява. Тъй като и тя беше уморена след дългото пътуване, си легна веднага след като се раздели с него. Леглото й беше самотно.

Колко време й оставаше, преди Люк да пристигне, запита се тя. Щеше ли да бъде толкова сърдит, че изобщо да не дойде? Заспа с тази неприятна мисъл.

 

 

На следващия ден Блис реши да посети Брейди. Не очакваше с нетърпение да го види. Знаеше, че Брейди е инатлив и понякога неразумен. Не беше тайна, че винаги беше искал да заеме мястото й като Сянката. Беше осъществил желанието си, но неговото безразсъдно ръководство би могло да донесе бедствие на селяните.

— Къде отиваш, скъпа? — запита Джени, докато Блис връзваше връзките на бонето под брадичката си.

— Да видя Брейди. Днес времето е твърде непостоянно, за да изкара лодката си. Вън е по-скоро нощ с тази мъгла, която се вдига от морето.

— Сигурно ще го намериш в къщата му — каза Джени, — но не мисля, че трябва да ходиш там сама. Майка му е на гости у сестра си в Пензанс.

— Аз съм омъжена жена, Джени. Всичко ще бъде наред. Освен това, с Брейди се познаваме от деца. Моли се да успея да му втълпя малко здрав разум.

— О, ще се моля, Блис, ще се моля. Нямам роднини, които да участват, но Телма се тревожи за Били и аз се тревожа.

Блис се сбогува с Джени и излезе в мъгливия, влажен ден. Тъй като в Сейнт Айвс много от дните бяха такива, тя беше свикнала, а и Лондон често беше точно такъв мъглив и влажен. Разликата беше, че когато си поемеше дълбоко дъх в Лондон, смрадта понякога я задушаваше. Но щом вдъхнеше чистия, свеж въздух на Сейнт Айвс, дробовете й се изпълваха с чисто блаженство.

Селото бе малко, лесно за обхождане. Блис скоро стигна до къщичката на Брейди. Почука силно на вратата и зачака. След няколко минути Брейди й отвори. Лицето му светна от удоволствие, когато я видя.

— Не знаех, че си се върнала — каза той, хващайки я за ръката, за да я дръпне вътре.

Затвори вратата и се облегна на нея, погледът му се плъзна по лицето и фигурата й с интензивност, която я накара да се почувства неудобно.

— Твоят високопоставен и могъщ виконт да не се е уморил вече от тебе?

— Защо мислиш така?

— Просто предчувствие. Уестмор с тебе ли е?

— Сега го няма, но скоро ще дойде. Ние с Люк сме много щастливи — каза тя бързо. — Дойдох да ти внуша малко разум, Брейди.

— Влез в хола. Има огън в огнището да поизгони студа от стаята. Искаш ли чай? Горе-долу това мога да правя в кухнята.

— Не, благодаря, но ще поседна, ако нямаш нищо против.

— Непременно.

Блис се настани и Брейди седна срещу нея.

— Изглеждаш сериозна — каза той.

— Така е. Трябва да спрете контрабандата, Брейди. Не научихте ли нищо от моя опит?

Той изфуча.

— Разбира се, че научих. Да внимавам повече. Сега аз съм Сянката и не можеш да ми казваш какво да правя. Ръководя нещата по моему.

— Джени каза, че капитан Скилингтън още е подозрителен, и то основателно.

Брейди се намръщи.

— Парите ни трябват. Ти имаш всичките пари, които искаш, защо ти се зловиди приятелите ти да имат малко сигурност?

— Нищо не ми се зловиди. Но много добре осъзнавам последиците, за да си седя спокойно и да оставя приятелите ми да попаднат в беда. Може всички да свършите в затвора… или по-зле.

— Не можеш да ме разубедиш, Блис. Сега това е моя операция. Всички ми се възхищават като на водач. Винаги ми е било неприятно да следвам заповедите ти. — Очите му се присвиха. — Освен това, не съм ти простил, че скочи в леглото с мъж, когото едва познаваше.

— Стига, Брейди. Познаваме се достатъчно, за да си спестим оскърбленията. Никога не съм се съгласявала да се омъжа за теб и ти много добре го знаеш. Цупи се колкото си искаш, това няма да промени нищо. Обичам Люк и той ме обича. Но още не ми е безразлично какво става с тебе и приятелите ми и искам да бъдете в безопасност.

— Хабиш си думите, Блис. Или да кажа милейди?

— Блис е достатъчно. Защо си толкова упорит?

— И аз мога да те питам същото. Ако си спомням правилно, ти пренебрегна предупреждението на Уестмор, въпреки че знаеше за опасността.

— Бях глупава. Кога е следващата доставка?

— Надявам се да не планираш да се присъединиш към нас.

Блис го изгледа язвително.

— Тази част от живота ми отмина. Кога, Брейди? Утре? Следващата седмица? Следващия месец?

Той вдигна рамене.

— Предполагам, няма да навреди да ти кажа. Очакваме следващата доставка всеки момент.

— Само това ли ще ми кажеш? Кога?

Брейди изсумтя раздразнено.

— Вече не участваш в операциите ни, Блис. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Брейди, всички мъже, които участват, са мои приятели. Аз си научих урока, но очевидно ти не си научил нищо. Всички ще бъдете арестувани, може би дори убита. Помисли за жените и децата, които ще трябва да се справят сами.

— Ти като че ли не се безпокоеше за това. Защо аз да се безпокоя?

— Защото разбрах колко погрешно съм постъпвала. Моля те, не прави така, Брейди.

— Прибери се у дома си, Блис. Баща ти има нужда от теб. Друго няма какво да ти кажа.

Блис осъзнаваше, че молбата й попада в глухи уши. Излезе решително, възнамерявайки на всяка цена да спаси приятелите си, каквото и да й струва. Какво щеше да прави вдовицата Пиджън без Били? Можеше да назове десетина и дори повече семейства, които щяха да пострадат, ако техните мъже бъдеха арестувани. Чувството на Брейди за лъжлива сигурност щеше да се окаже неговият провал, точно както беше станало и с нея.

 

 

Блис прекара една приятна седмица с баща си. Нейното присъствие, изглежда, го ободряваше. Ден след ден той се възстановяваше малко по малко. Тя обикновено се хранеше в спалнята му, развличайки го с интересни истории, разказваше му за приключенията на Оливия като разбойничка и за неприятностите на Фийби с правителството.

Билковите лекарства на доктор Ландри като че ли действаха. Сега Оуен можеше да става от леглото за кратки периоди и да седи на слънце в дните, когато то се появяваше сред облаците.

Но дори докато се грижеше за възстановяването на баща си, Блис се притесняваше за приятелите си. Всяка нощ стоеше на прозореца си, очаквайки признаци за необичайно раздвижване в селото.

 

 

Уморен и покрит с мръсотия от пътя, Люк влезе в къщата си, викайки Блис. Партридж се появи незабавно.

— Милорд, добре дошъл у дома.

— Хубаво е да си у дома, Партридж. — Люк подаде на иконома шапката и бастуна си. — Съпругата ми тук ли си е?

— Не, милорд.

— Къде е? Скоро ли ще си дойде?

— Милейди замина в деня, след като тръгнахте за Плимут.

Устата на Люк се стегна, нервните му окончания запулсираха. Най-лошият сценарий, който би могъл да си представи, беше Блис да не го е послушала и да е отишла сама в Сейнт Айвс.

— Къде е отишла?

— При лейди Батхърст, милорд. Каза, че се чувства самотна, и реши да последва съвета ви да погостува на лейди Батхърст във ваше отсъствие. Да кажа ли на Апълби да я доведе?

Люк се отпусна.

— Не, няма нужда. Сам ще отида, след като се изкъпя и се преоблека. Пратете Плъмб горе, трябва да се обръсна, след като се изкъпя. И кажете на Апълби да докара каретата след около един час.

След един час, прясно обръснат, изкъпан и в чисти дрехи, Люк влезе в каретата, за да измине с нея късото разстояние до дома на Батхърст. Минути по-късно се приближи към предната врата, нямайки търпение да види Блис и да я прегърне. Ужасно му беше липсвала и не можеше повече да търпи да не бъде с нея. Утре или вдругиден щеше да я заведе в Сейнт Айвс, точно както беше обещал.

Намръщи се, когато видя, че чукчето е откачено от вратата — знак, че собствениците не са в дома си. С хаотично биещо сърце той почука на вратата с месинговата дръжка на бастуна си.

Минутите минаваха. Той почука отново. Накрая вратата бе отворена от иконома на Батхърст — Питърсън, бившият партньор на Оливия в разбойничеството.

— Лорд Уестмор — каза Питърсън. — Няма никого. Лорд и лейди Батхърст трябва да си дойдат утре. Искате ли да оставите картичката си?

Паниката на Люк нарасна.

— Лейди Батхърст с негово благородие ли е заминала? Знаех, че той отива по работа в имението си, но ми казаха, че лейди Батхърст ще остане в Лондон с децата.

— Наистина — каза Питърсън. — Но вдовстващата маркиза Батхърст помоли милейди да й погостува, докато негово благородие го няма. Тя толкова обича близнаците, че милейди реши да прекара няколко дни с нея.

— Ами съпругата ми? — запита Люк. — Тя придружи ли лейди Батхърст?

Веждите на Питърсън се вдигнаха.

— Лейди Уестмор ли, милорд? Не съм я виждал, макар да предполагам, че се очаква да дойде, защото пристигна една бележка за нея. Беше пратена от вашия иконом. На подноса е, очаква да бъде взета.

— Може ли да я видя?

— Разбира се.

Питърсън донесе бележката от подноса и я подаде на Люк. Люк я отвори и изруга, когато видя, че е същата бележка, която беше пратил по човек от Плимут. Партридж трябва да беше я препратил тук.

— Не сте ли виждали съпругата ми?

— Съжалявам, милорд.

— Благодаря, Питърсън.

Люк се върна при каретата с необичайна скорост.

— Нещо не е наред ли, милорд? — запита Апълби.

— Всичко не е наред — изрече Люк през зъби. — Къде закарахте съпругата ми, след като заминах за Плимут?

— Помоли да я докарам в дома на лорд Батхърст и я докарах тук.

— Придружихте ли я до вратата?

— Предложих, но тя настоя, че сама ще отиде. Когато протестирах, тя ми каза да си тръгвам.

— Разбирам — изрече Люк и наистина разбираше. Импулсивната му съпруга беше отпътувала за Сейнт Айвс без охрана или защита. — Закарайте ме у дома, Апълби. После ми пригответе кон. Заминавам за Сейнт Айвс веднага щом си приготвя багажа.

Люк влезе вбесен в къщата. Как смееше Блис да предприема такова опасно пътуване без негово знание! Не му ли вярваше, че ще се погрижи за нея и за баща й? Винаги беше знаел, че е безразсъдна и безотговорна, но това отиваше отвъд всичко, което беше очаквал от нея.

Партридж го посрещна пред вратата, но усмивката му изчезна, когато видя мрачното изражение на Люк.

— Лейди Уестмор не е ли готова да се върне у дома, милорд?

— Лейди Уестмор не беше при лейди Батхърст. Не е отишла там.

— Но Апълби…

— Нямам време да обяснявам. Заминавам веднага. Пратете Плъмб да ми приготви багажа. Ще имам време само да напиша бележка до лорд Бракстън, за да обясня отсъствието си.

След по-малко от час Люк потегли.

 

 

Междувременно Блис наблюдаваше здравето на баща си съобразно инструкциите на доктор Ландри, докато следеше и движенията на селяните. Беше очаквала Люк да пристигне преди няколко дни и се питаше защо още не е дошъл.

Толкова ли й беше сърдит, че вече не се интересува от нея? Помисли да се върне в Лондон, но не искаше да остави баща си, въпреки че доктор Ландри беше й казал, че той се възстановява, макар и бавно. Ами ако пак се влоши? Защо Люк не можеше да разбере, че Оуен Хартли е единственият й жив роднина и че здравето му беше извънредно важно за нея?

Блис беше вечеряла с баща си тази вечер, както обикновено, и се беше оттеглила в стаята си. Очакването и безпокойството й се отразяваха. Сега знаеше, че носи детето на Люк. По-рано днес се беше обърнала към доктор Ландри и той беше потвърдил състоянието й.

Като имаше толкова неща, за които да мисли, сънят бягаше от нея. Тя отиде до прозореца и се загледа навън към спящото село. Беше десет часът, когато повечето селяни си лягаха. Блис понечи да се дръпне, когато видя една сянка да минава под едно дърво. После още една и още една, докато не започна да й се струва, че цялото село е в движение.

Тя веднага разбра, че контрабандистите отиват към заливчето. Страхът се надигна у нея, но не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Извърна се от прозореца. Знаеше от опит какво прави всеки мъж, какви са индивидуалните му задължения. Това, което не знаеше, беше как ще реагира Брейди на пречките, ако се появят неочаквано. Или може би знаеше. При последната им среши със закона той беше избягал, оставяйки я сама и уязвима. За щастие, Люк беше пристигнал навреме, за да я спаси. Но куршумът в ръката й не беше приятно преживяване.

Блис чу часовника в преддверието да отмерва единадесет часа. След минути чу тропот на конски подкови по калдъръма. Обърна се отново към прозореца. Това, което видя, смрази кръвта във вените й.

Бирници!

Бяха десетина. Спряха пред къщата. Разпозна Скилингтън, когато той слезе от коня и се приближи към предната врата.

После чу силно чукане по вратата.

Навлече пеньоара си, отвори вратата на стаята си и се приближи към стълбището. Джени стоеше най-долу и й махаше трескаво.

— Стой на място — изсъска тя. — Остави аз да се справя с тях. Ще ги задържа колкото мога. Не искам да те видят.

— Не мога да седя тук и да не правя нищо. Докато ги задържаш, ще сляза при заливчето и ще предупредя мъжете.

— Били подметна, че доставката е тази нощ, но не ти казах, защото се страхувах да не се забъркаш. Съпругът ти ще ме утрепе, ако ти се случи нещо.

— Нека аз да се тревожа за Люк.

Блис не се и съмняваше, че трябва да помогне на приятелите си. Да спаси живота на хората, които познаваше от деня на раждането си. Без да мисли за собствената си безопасност, тя извади една тъмна дреха от гардероба си и я облече. Дочу гласове откъм предната врата, докато бързате надолу по задното стълбище.

Нощта беше съвършена за контрабанда. Тънкият лунен сърп беше отчасти закрит от облаци, гъста мъгла се надигаше откъм морето. Ако не знаеше къде е пътеката, никога нямаше да я намери.

 

 

Люк знаеше, че е късно, но не искаше да спира да нощува, след като беше толкова близо до Сейнт Айвс, ето защо продължи пътя си. Беше безбожен час да чука на чиято и да било врата, но нямаше друг начин. Трябваше да знае, че Блис е в безопасност, а щом научеше, че е пристигнала жива и здрава, щеше да я натупа здравата. Или да се люби с нея, докато тя не започне да се моли за милост. Точно сега чувствата му клоняха към първия вариант.

Почти беше стигнал до къщата на ескуайъра, когато забеляза коне да тъпчат и да сумтят около предната врата. Блуждаещ лъч лунна светлина се отрази в медни копчета. Люк съпостави фактите и намери верния отговор.

Бирници!

След всичко, което се беше случило с нея, Люк беше смаян, че Блис пак се е захванала с контрабанда. Още ли беше Сянката? Щеше да й извие хубавото вратле, ако научи, че е подновила престъпния си живот.

Той остана в сянката на едно високо дърво, наблюдавайки бирниците да се отдалечават. Щом престана да ги вижда, приближи към къщата и почука силно на вратата.

— Казах ви всичко, което знам! — извика Джени, отваряйки вратата. — Какво още искате… О, лорд Уестмор! Не ви очаквах.

Той мина покрай нея.

— Очевидно. Къде е съпругата ми? Какво правят тук бирниците?

— Капитан Скилингтън искаше да говори с ескуайъра. Чул, че се готви доставка на контрабанда в областта, и предположил, че ескуайърът знае за това. Казах му, че ескуайърът е твърде болен, за да отговаря на въпроси. — Тя изсумтя недоволно. — Глупакът не ми повярва, докато не видя лично ескуайъра.

— Къде е Блис?

— Задържах ги колкото можах.

— Къде… е… съпругата ми?

Устата на Люк беше толкова стегната, че едва се движеше, докато той изговаряше думите.

— Пратих бирниците при друг залив, за да спечеля време за Блис.

— Джени…

Това беше предупреждение и Джени го разбра.

— Отиде да предупреди другите.

— Не ми казвай, че пак се е захванала с контрабанда.

— Нищо подобно! — отвърна оскърбено Джени. — Брейди Бристъл сега е Сянката. Блис се опита да го вразуми, но той не искаше да я послуша. Тя много се тревожеше за приятелите си, но беше достатъчно умна да знае, че няма нищо, което да може да направи.

— Защо не е тук? Защо се втурва в опасността, когато знае в какво се забърква?

— Приятелите й… искаше да бъдат в безопасност.

— Къде отиде?

— В заливчето.

— Кое заливче?

— Където я видяхте за първи път.

Люк изтича навън, сякаш го гонеха хрътките на дявола. Умът му работеше трескаво. Знаеше, че на бирниците ще им трябва време, за да стигнат до другия залив, и че това ще му даде възможност да стигне до Блис и да предупреди приятелите й. По дяволите, сякаш отново преживяваше миналото. Колко пъти трябва да я спасява, преди да е осъзнала, че може да умре там, на брега?

 

 

Блис тичаше бързо, колкото можеше, докато гърдите не я заболяха и краката й не омекнаха като желе. Видя кораба, неразличимо очертание в мрака. Един фенер светеше на върха на мачтата, но иначе целият кораб тънеше в тъмнината. Тогава тя видя някой да сигнализира от брега. Когато налучка пътеката, се срина надолу, викайки Брейди, а после и своето име, за да се идентифицира. — Брейди изтича към нея. Хвана я за раменете и я разтърси.

— Какво, но дяволите, правиш тук? Мислех, че не искаш да участваш.

— Не искам. — Тя си пое дъх. — Бирниците. Дойдоха около полунощ. Джени ги насочи към друг залив. Трябва да бягате. Викни хората.

— Не мога. Сега товарим последната каруца. Почти свършихме.

— Веднага, Брейди, веднага! Остави каруцата. Прати хората да си вървят. Бирниците са на коне, може вече да са разбрали грешката и да идват насам.

— Това е моята операция, Блис. Аз вземам решенията. Не ми се пречкай.

Той я бутна настрана. Блис падна на колене, но бързо се изправи.

— Не ме ли чу? Бирниците идват.

— Ще се махнем много преди да са дошли.

Той пак я избута. Този път тя тупна назад.

— Проклет да си, Брейди Бристъл. Само да докоснеш пак съпругата ми, ще те обеся за топките.

Блис погледна към Люк и се облегна назад на лакти. Ярост пламтеше в очите му, сковаваше тялото му. Никога не беше изпитвала такъв страх.