Кони Мейсън
Последният женкар (9)

8

Доста време беше необходимо на Блис, за да си възвърне равновесието, след като Люк си тръгна. Този мъж беше невъзможен. Преобърна живота й и я остави да желае от него повече, отколкото би могъл да й даде.

Щом затвори вратата, Блис се насочи право към вестника, който беше чел Люк. Макар да беше заявила, че не се интересува от лондонското общество, нямаше търпение да види какво толкова забавно е прочел той.

Взе вестника, обърна на клюкарската колонка и бързо прегледа статията. Около половин страница по-надолу откри следното:

„Кога лорд У. ще се върне в Лондон? Този въпрос е в устата на всички джентълмени и дами от висшето общество. След като Батхърст и Бракстън се ожениха и вече не са на разположение, много ни липсва най-видният лондонски ухажор. Забележителни са и залозите в книгите на различни джентълменски клубове — кога ще свърши самоналоженото целомъдрие на лорд У. Нашия скъп женкар целомъдрен? Не казвайте, че е вярно! Идвайте си по-скоро, лорд У.“

Значи Люк беше казал истината, помисли Блис, като хвърли вестника и отиде да си легне. Колкото повече научаваше за Люк, толкова повече вярваше, че той не е опасен за контрабандната им операция. Ако наистина имаше доносник сред тях, това не беше той.

 

 

На следващия ден Люк се събуди с план. Възнамеряваше да намери предателя, който излагаше на опасност контрабандната операция. Беше научил нещичко от Бракстън, който бе шпионирал за правителството през войната, и щеше да се възползва от познанията си.

След като изяде закуската, която вдовицата Пиджън беше приготвила, той се забави с чая, за да й зададе някои уместни въпроси.

— Не се ли тревожите за Били, госпожо Пиджън? Замесването в контрабанда не е най-добрият начин да се печелят пари — изстреля той.

Вдовицата го изгледа спокойно.

— Знам, че ви е известно, дето почти всички мъже в селото са замесени в контрабандата, милорд. Отчаяно търсехме как да подпомогнем поминъка си и това беше най-доброто, което намерихме.

— Значи Сянката е станал водач и е повел селяните към престъпен живот — отвърна Люк.

— Всичко ставаше точно така, както Сянката обещаваше — отвърна с отбранителен тон вдовицата Пиджън.

— До днес. Вече на два пъти бирниците знаеха, че има доставка.

Вдовицата вдигна рамене.

— Лош късмет.

— Не е лош късмет, госпожо Пиджън. Има доносник сред хората ви.

— Сянката взема мерки.

— Така ми казаха и на мене. Но от това опасността не намалява. Ако ми кажете кой е Сянката, може би ще успея да го убедя да забрави за следващата доставка. Ако няма никой на брега, корабът ще си замине и никой няма да пострада.

Вдовицата поклати глава.

— По-добре да се заемам с работата си, милорд. Трябва да приготвя обеда и вечерята, преди да се прибера у дома.

Тя побърза да излезе, оставяйки Люк ядосан, но не и разколебан. Трябваше да има някой в селото, който да е по-разговорлив от госпожа Пиджън относно Сянката. Сети се за Брейди.

Подмина къщите на селото, отправяйки се към брега, където беше закотвена риболовната флотилия. Някои от лодките вече бяха отплавали, други се готвеха да потеглят. За негов късмет Брейди Бристъл още не беше тръгнал.

— Може ли да поговорим, Бристъл?

— Нямам време за разговори, Уестмор — каза иронично Брейди.

— Искам да поговорим за Сянката. Знам, че не искате да разкривате кой е, но може би една гвинея ще ви развърже езика.

— Губите си времето, Уестмор. — Очите му се присвиха. — Говорихте ли с Блис?

— Разбира се. И тя е упорита като вас.

— Направо се откажете. Никой в селото няма да издаде Сянката.

— Някой вече го е издал — напомни му Люк.

— Знам. Вие сте го издали, Уестмор.

Люк разбра, че този разговор не води наникъде.

— Вие си знаете. — Обърна се, за да си тръгне. — Ще ви оставя да си вършите работата. Надявам се да напълните мрежите.

След като каза това, се отдалечи. Следващата му спирка беше „Чайка и гъска“. Неколцина мъже седяха и си разказваха рибарски истории, докато Ал чистеше бара, а Мили сервираше бира. Тя се увъртя около него, полюлявайки многозначително пищния си ханш.

— Какво ще желаете, лорд Уестмор?

— Бира — каза той. — Налей си и на теб и ела да ми правиш компания.

Мили се подчини с готовност.

— Какво ви води в „Чайка и гъска“? — запита тя. — Мога ли да се надявам, че съм аз?

— Може да се каже — отвърна Люк. — Склонен съм да се разделя с една златна гвинея срещу информация.

Мили незабавно застана нащрек.

— Каква информация?

— Искам името на Сянката. Няма да му направя нищо, нали разбираш. Само искам да поговоря с него. Той излага цялото село на опасност.

— Говорихте ли с Блис? — запита Мили.

— Няколко пъти — отвърна сухо Люк. — И тя не беше особено благосклонна към молбата ми, не повече от теб или другите, които попитах.

Мъжете на съседната маса бяха млъкнали и се взираха в тях. Макар че Люк беше говорил с нисък глас, знаеше, че са го чули. Мили хвърли предпазлив поглед към тях и се изправи.

— Не мога да ви кажа нищо, милорд.

Разговорите продължиха. Преди да се отдалечи, Мили се наведе към Люк и прошепна:

— Блис.

— Какво Блис? — запита той.

Беше твърде късно. Мили се беше върнала на бара и бе изчезнала зад една завеса. Люк нямаше представа как да разбира думите й. Дали не иска да каже, че пак трябва да пита Блис? Люк знаеше, че няма да постигне нищо.

Абсолютно нищо.

Отмествайки стола си, той се изправи с целия си внушителен ръст и се обърна към мъжете на масата:

— Готов съм да платя прилично за името на Сянката. Не искам да му направя нищо, само да говоря с него.

Беше стигнал до задънена улица. Сплотената група контрабандисти нямаше да му каже нищо. Той започваше да вярва, че Сянката не е някой, когото познава, не е човек от селото. Но поради някаква причина всички мъже, жени и деца бяха склонни да крият самоличността му. Какъв човек беше той, че да си спечели такава лоялност?

Отиде в конюшнята и изведе жребеца си от яслата му. Барон изцвили тихо, когато Люк го оседла и се качи на седлото. Щом излезе от селото, той пусна животното да тича на воля. Люк препускаше като вятър, докато над главата му не започнаха да се събират облаци. Изглежда, че наближаваше буря, а на него не му се искаше да се намокри до кости.

Върна Барон в конюшнята и побърза по уличката към къщичката си. Беше преполовил пътя към дома си, когато небесата се отвориха. Затича се, но спря изведнъж, когато видя Мили да излиза тичешком от селото. Какво правеше тя навън под дъжда? Неопределено подозрение се оформи в мозъка му, но той го заключи там, за да го извади и да го изследва в друг момент. Тъй като пътищата им не се пресичаха, Мили не го видя.

 

 

Дъждът продължи да вали и този ден, и през следващите няколко дни. През дългите скучни часове Люк написа писма до Бракстън и Батхърст, прочете няколко книги, като в същото време измъчваше мозъка си да търси начини да държи Блис в безопасност при следващата доставка. Макар че тя беше обещала да си остане у дома, той не й вярваше. Тя като че ли обичаше тръпката на опасността и беше прекалено упорита, за да отстъпи. Люк знаеше, че тя ще бъде на брега, така сигурно, както беше сигурен в себе си.

Според изчисленията му вече бе време за следващата доставка. След цяла мрачна седмица дъждът спря, времето се оправи, омекна и полумесецът се появи на нощното небе.

Люк не беше чувал или виждал Блис през последните няколко дни и тя му липсваше. Трудно беше да се повярва, че един разглезен женкар с неговите разнообразни апетити може така да тъгува по жена, която почти не познава. Имаше някаква тайна около тази жена, която му се искаше да разгадае.

Но това, което в действителност желаеше, беше Блис да стене и да се извива под него. Искаше да я вземе с такава страст и опитност, които бяха карали жените да припадат от екстаз. Колко още би могъл да издържи напора на страстта в тялото си?

Той отиде в селото в деня, в който дъждът спря. Изострените му инстинкти му казваха, че предстои нещо да се случи. Атмосферата в селото тежеше от напрежение. Селяните се събираха на групи, говореха ниско, почти не се вършеше работа.

Люк усети интуитивно, че френският кораб е бил забелязан и че това е нощта, когато контрабандистите ще се съберат в заливчето. Щяха ли бирниците да ги чакат? Ако беше опитен шпионин като Бракстън, вече щеше да знае името на доносника.

Стиснал решително устни, Люк се насочи към дома на Блис и почука силно на вратата. Обектът на страстните му желания отвори.

— Тази вечер е, нали? — запита той без никакво встъпление.

Погледът й отбягваше неговия.

— Откъде ти хрумна?

— Не съм глупак, Блис. Напрежението в селото така се е сгъстило, че може да се реже с нож. Само исках да ти напомня за обещанието ти. Спомняш си какво ми обеща, нали?

— Разбира се, че си спомням. Защо се съмняваш в мен?

Люк се засмя.

— Познавам те, Блис. Може ли да вляза?

Мълчание.

— Блис?

— О, много добре, но не можеш да останеше дълго. Имам си работа.

Той я последва в приемната. Изчака я да седне и когато тя остана права, той запита:

— Няма ли да седнеш?

Блис приседна на ръба на един стол. Люк се настани срещу нея.

— Как е баща ти?

— Горе-долу така, както последния път, когато го видя. Наистина, Люк, за какво е всичкото това?

— Заради тебе, Блис. Твоята безопасност е важна за мене. Възнамерявам да бъда в заливчето тази нощ. Няма да се показвам, освен ако не се случат неприятности. Искам да го кажеш на всички. Ако те видя там, кълна се, ще те натупам здравата. Въпреки усилията ми не съм по-близо до разкриването на доносника, отколкото преди една седмица.

Блис го изгледа свирепо.

— Заклевам се, че Блис Хартли няма да бъде в близост до заливчето.

— Сянката знае ли?

— Сянката знае всичко.

— Добре, много добре.

И той стана.

Блис искаше да изтрие от лицето му това самодоволно изражение, но потисна импулса. Ако избухнеше, само щеше да събуди подозренията му.

— Ще бъда облекчен, ако знам, че не се излагаш на опасност тази вечер — каза Люк. — Ще имам да се тревожа за едно нещо по-малко. Щях да кажа, че ще ти съобщя утре сутринта как е минала доставката, но съм сигурен, че ще знаеш изхода, преди да съм се върнал при тебе.

Стигна до външната врата, спря и се обърна така рязко, че Блис се удари в него.

— Забравих нещо.

Тя се вгледа в него. Усещаше го толкова силно, че знаеше какво мисли той, когато погледът му се спусна към устните й. Тя потръпна. Забуленият му поглед я караше да тръпне от глава до пети. Колкото и да отричаше, Люк беше мъж, за когото жените мечтаеха, мъж, за когото жените водеха битки.

— Какво забрави?

— Това — каза той, привличайки я в обятията си.

Целуна я и светът й излезе от контрол. Ръцете й се вкопчиха в ръкавите му задържаха го, тя се страхуваше, че ще падне, ако той я пусне. Сетивата й оживяха, когато устата му се приближи към нейната и тялото й изтръпна в очакване. Тя се бореше да попие усещанията, но целувката свърши бързо, прекалено бързо според нея.

— Ще те видя утре — прошепна Люк срещу устните й.

В следващия миг го нямаше, а думите му отекваха в главата й.

Утре… Може да ме види по-скоро, отколкото очаква.

 

 

Люк се подготви за наближаващата нощ. Облече тъмни дрехи, наметна голямо наметало и обу солидни ботуши. Накрая нахлупи шапката, която беше купил в селото, плътно над ушите си.

Според Блис контрабандата трябваше да бъде доставена в уединено заливче на север от селото, където корабът влизаше по-трудно. Люк затърси в паметта си мястото, което съответстваше на това описание, защото беше се натъквал на много подобни заливчета по време на всекидневните си излизания на езда.

Излезе рано, за да доведе Барон от конюшнята. Тъй като конярят вероятно беше отишъл към мястото на доставката заедно с контрабандистите, присъствието му остана незабелязано. Той препусна през опустялото село, продължавайки покрай хълмовете на север. Позна заливчето, за което беше говорила Блис, когато стигна до една тясна, изронена пътечка, водеща надолу към брега, който гъмжеше от оживена дейност.

Люк скри коня под китка дървета и се приближи пълзешком към ръба на скалата, за да чака и да наблюдава. Видя светлини да се люшкат в далечината и осъзна, че корабът стои в крайбрежните води, чакайки сигнал от Сянката. Макар че полумесецът беше частично затъмнен от облак, имаше достатъчно светлина, за да види брега долу и да забележи стража, който пазеше недалече от мястото, където се криеше самият той.

Каруците вече бяха пристигнали и мъжете се суетяха наоколо, очаквайки лодките да бъдат спуснати на вода. Един от тях излезе пред другите. Пристъпи към водата и размаха високо вдигнат фенер.

Сянката.

С развяващото се от вятъра наметало приличаше на огромна хищна птица. Люк не се намеси, само наблюдаваше. Тогава усети как космите по тила му настръхват и внезапно беше връхлетян от предчувствие. Заставайки нащрек, той се огледа, но не видя нищо, което да говори за опасност. Първата лодка беше стигнала до брега и мъжете се суетяха около нея, очевидно бързайки, докато пренасяха буренца от лодката към каруците. Когато пристигна втора лодка, Люк започна да се отпуска.

Но доволството му не трая дълго, когато тялото му отново започна да пулсира от предчувствие и една болка в стомаха го предупреди, че е надвиснала опасност. Надигайки се, той избута изумения страж и се запрепъва надолу по изровената пътека. Намерението му да предупреди контрабандистите беше осуетено, когато десетина войници изскочиха на брега от прикритието си зад скалите и започнаха да стрелят. Контрабандистите се разбягаха, оставяйки в бързината каруците, докато се мъчеха да се спасят.

Люк видя двама мъже от лодките да падат под изстрелите. Трескаво заоглежда брега за Блис. Още един мъж падна и сърцето на Люк затуптя диво. Тогава видя Сянката. Закачулената фигура изглеждаше като вкаменена, докато другите бягаха, за да се снасят. Люк го видя да коленичи до един от повалените мъже и да се опитва да го издърпа на безопасно място.

Колкото и да беше бесен заради бедата, причинена от Сянката, Люк не можеше да не му помогне.

Приведен ниско към земята, той се промъкна до водача.

— Как е той? — запита Люк, кимвайки към падналия мъж.

Сянката трепна силно.

— Какво правите тук?

Гласът му звучеше пресипнало, насилено.

— Беше ви казано, че ще бъда тук. Ще ви помогна да изнесете другаря си на безопасно място.

Сянката поклати отрицателно глава.

— Късно е вече. Мъртъв е.

Люк хвана раменете на Сянката.

— Къде е Блис?

Лицето на Сянката беше така добре забулено, че той не можеше да различи нищо под качулката, докато тайнствената фигура клатеше отрицателно глава.

— По дяволите, човече! Къде е тя? Ако й се е случило нещо заради вашата глупост, ще ви убия с голи ръце.

— Трябва да тръгваме — изръмжа Сянката.

Люк изведнъж осъзна несигурното им положение. Войниците се бяха пръснали по брега, мигове оставаха, преди двамата да бъдат разкрити. Но как да тръгне, без да знае дали Блис е в безопасност? Или дори дали е жива?

— По дяволите! Трябва да намеря Блис.

— Не можете да я намерите, ако сте мъртъв.

Думите на Сянката звучаха смислено, но вероятно беше твърде късно и за двамата. Мъже прииждаха към тях посред гъсти залпове. Тогава съдбата се намеси. Полумесецът се плъзна зад облак, потапяйки брега в мрак.

— Насам — подкани го Сянката с нисък, напрегнат глас.

Когато Люк се поколеба, Сянката го хвана за ръкава и го дръпна към едно място по-далече на брега, където скалите стигаха до водата. Нямаше бряг, само скали.

— Къде ме водите? — изсъска Люк. — Не можем да избягаме тук.

— Доверете ми се — изсъска в отговор Сянката.

Люк беше убеден, че ще завършат във водата или срещу твърда стена от скала, без да има къде да отидат, докато не видя един малък отвор.

— Трябва да пропълзим вътре — каза Сянката. — Вървете напред. Ще прикрия следите ни и ще дойда.

— Приливът…

— Пещерата се пълни само отчасти с вода. Има издатина, там можем да легнем, докато не започне отлив. С малко късмет бирниците ще са се махнали дотогава.

Вярвайки, че Сянката знае какво говори, Люк се плъзна през входа на пещерата и попадна в непрогледен мрак. Напредвайки полека, той се опита да намери издатината, за която спомена Сянката, и се запита дали контрабандистът не го е довел тук, за да умре във воден гроб. Падаше му се, щом се беше доверил на това копеле.

Чу гласове отвън, после изстрел, но не можете да каже на какво разстояние. Когато Сянката не се появи, той помисли да излезе и да си опита късмета с войниците. Тогава чу стържене и усети нечие присъствие.

— Уестмор, къде сте?

— Тук — каза Люк. — Какво ви забави толкова?

— Бирниците имат фенери. Получи се неприятност, докато се опитвах да прикрия следите ни. За щастие, вече наближава приливът и те скоро трябва да си отидат оттук. Намерихте ли издатината?

— Не. Вървете напред, идвам след вас.

— Дръжте се за наметалото ми — прошепна Сянката. — Ще ви заведа до издатината. Там ще бъдем в безопасност.

Люк посегна и хвана груба вълнена материя.

— Пещерата е много ниска за вас, за да вървите изправен — предупреди го Сянката. — Трябва да се наведете.

Думите на Сянката накараха Люк да осъзнае нещо. Сянката беше нисък за мъж. Люк си спомни как беше застанал до нето на брега и как беше забелязал, че е нисък човек. Не изглеждаше така от разстояние, но сега Люк го осъзнаваше.

— Издатината е вдясно от вас — каза Сянката.

Протягайки ръка, Люк напипа влажната скална издатина и се покатери на нея. Сянката го последва след миг. Издатината беше достатъчно широка, за да седнат един до друг, без да се докосват. Когато Люк чу водата да нахлува в пещерата, прибра колене до гърдите си и ги обгърна с ръце.

— Колко време ще сме тук като в капан? — попита той.

Макар да не се плашеше от затворени пространства или от тъмнина нещо във факта, че щеше да бъде насаме със Сянката, го смущаваше.

— Добре ли сте? — запита Сянката с приглушен глас, който изглеждаше неестествено насилен.

— Ще оцелея — проточи Люк. — Това ще ни даде възможност да си поговорим, точно както исках. Защо ме избягвате? Сигурен съм, че знаете с какво нетърпение очаквах да се срещнем.

— Не виждах необходимост.

Освен че гласът на Сянката още беше пресипнал, на Люк му се стори, че е станал малко по-висок и в него има странна нотка.

— Не сте видели необходимост! По дяволите, човече, не ви ли е грижа за другарите ви? Първия път, когато бирниците дойдоха в заливчето, трябваше да ви послужи за предупреждение. Защо упорствате с тази лудост?

— Трябваше да бъде последната доставка, докато те не насочат вниманието си другаде.

— Знаехте за доносника. Инатът ви изложи на риск цялото село. Най-малко един селянин и двама моряци от френския кораб лежат мъртви на брега. Колко души трябва да умрат, преди да се осъзнаете?

— Стига! — изръмжа Сянката. — Не трябваше да става така. Не се предполагаше някои да умре.

Гласът на Люк стана твърд, почти заплашителен.

— Блис беше ли тази нощ на брега?

Дълга пауза.

— Не, Блис не беше тук.

Люк се намръщи.

Гласът на Сянката започваше да губи сила.

— Ако лъжете, ще взема главата ви на поднос.

— Какво означава Блис за вас?

— Интересувам се от нея. Въпреки склонността й да се забърква в неприятности се привързах към нея. Знам, че се е присъединила към вас, защото има нужда от пари, за да отведе болния си баща в Лондон, но съм любопитен защо й го позволихте.

Мълчание.

— Не очаквах отговор — изсумтя Люк. — Блис е красива жена. Подозирам, че е използвала естествените си дадености, за да ви убеди, че я бива за контрабандистка. Самонадеяността й е повече от мозъка.

Думите му предизвикаха едно изсумтяване.

— Сега, след като си поговорихме, се надявам окончателно да прекратите операциите.

Още едно изсумтяване.

— Сумтете колкото си искате — каза Люк, — но аз говоря сериозно. Ако чуя за контрабанда в този район, след като се върна в Лондон, няма да се поколебая да назова някои имена. Имам високопоставени приятели.

— Заспивайте — изсъска Сянката. — Затворени сме тук до разсъмване.

— Имам ли обещанието ви да прекратите контрабандата?

— Да.

Удовлетворен, Люк облегна глава на коленете си и задряма. Събуди се много по-късно, долавяйки тънки лъчи светлина да се промъкват през тесния отвор на пещерата. Погледна надясно, после наляво, учуден, че не вижда никъде Сянката. Изруга на висок глас, наведе се към пода на пещерата и опипом намери пътя към входа.

Подаде глава навън, не видя нищо друго, освен пустия бряг и предпазливо се измъкна от пещерата, излизайки на дневна светлина. Протегна се, за да раздвижи ръцете и краката си и се запъти към изровената пътека, която щеше да го отведе към горната част на скалата. Катереше се по камъните, когато видя купчина черни парцали да лежат на пътеката пред него.

Колкото повече се доближаваше Люк до обекта, толкова повече се убеждаваше, че това, което вижда, е тяло в черна наметка.

Сянката?

Предположението му се оказа правилно. Наистина беше тяло, и то най-вероятно на Сянката. Тревогата му се засили, когато видя кървавите петна по наметалото. Обърна го полека. Всичките му нервни окончания тръпнеха, когато смъкна качулката на Сянката, за да зърне за първи път лицето на водача на контрабандистите.

Дъхът заседна в гърлото му, когато видя бледото лице на Блис под слабата светлина на зората. Поразен от гняв и мъка, той извика:

— Глупаче такова!

Трябваше да се досети. Защо не я беше заподозрял? Толкова много въпроси се трупаха в мозъка му, че главата го заболя, но сега не беше време за отговори.

Повърхностният оглед разкри огнестрелна рана в ръката на Блис малко над лакътя. Люк намери и входната, и изходната рана. Че беше загубила кръв, се виждаше от ярките червени петна по наметалото и мъжката риза, които беше облякла. За щастие, раната не беше фатална. Следващата му грижа беше да я закара у дома, за да може да се погрижи за нея.

Люк откъсна парче от долната част на ризата й и превърза стегнато ръката. После взе момичето на ръце и понесе отпуснатото й тяло към мястото, където беше вързан конят му. Барон изцвили приветствено.

Блис лека-полека дойде на себе си, усещайки силните ръце на Люк и топлината на тялото му, която я сгряваше. Толкова й беше студено, така изтощена се чувстваше, че не можеше да направи нищо друго, освен тихо да прошепне името му.

Люк сведе поглед към нея, гневът му пламтеше толкова силно, че тя трябваше да отмести очи.

— Прости ми — прошепна тя.

— Какво стана? — изсъска той. — Защо не ми каза, че си простреляна?

— Куршумът ме застигна, докато заличавах следите ни. Знаех, че е не сериозно, затова не казах нищо.

— Сигурно много те е боляло.

— Търпеше се. Но изкачването по пътеката ми дойде в повече. Не исках да разбереш истината.

— Очевидно.

Циничният тон в гласа на Люк убеди Блис, че вече нищо няма да бъде същото помежду им. Но може би беше за добро. Нищо не можеше да излезе от връзката й с лорд Уестмор. Двамата живееха в различни светове.

— Облегни се на коня ми — нареди Люк. — Аз ще се кача пръв, после ще те взема пред себе си. Ще се справиш ли?

— Да. Къде ще ме отведеш?

— В моята къщичка, по-безопасно е. Раната ти трябва да се превърже веднага.

Блис стисна зъби от внезапната болка, когато Люк я вдигна на седлото пред себе си. Олюля се замаяна, докато той я държеше здраво до себе си с едната ръка, а с другата хващаше юздите.

— Дано да можеш да се държиш изправена, ако ни пресрещнат войниците — измърмори Люк. — Може да бъде катастрофално, ако припаднеш, докато те разпитват.

— Мислиш ли, че са още наблизо?

— Да. Вероятно претърсват селото. Това е още една причина да не си отиваш у дома точно сега.

Гласът му беше така равен, толкова контролиран и безчувствен, че Блис усещаше яростта, която се излъчваше от него.

— Ядосан си.

Ръката му се стегна около нея.

— Как, по дяволите, очакваш да се чувствам? Можеше да те убият. Ти и приятелите ти не обърнахте внимание на няколкото ми предупреждения и виж докъде те доведе упорството. Най-малко един от твоите хора е мъртъв, а можеше да има и други.

Тихи сълзи потекоха по бузите на Блис. Люк имаше право. Мелничарят беше мъртъв. Тя не знаеше как да каже на съпругата му. Божичко, какво беше направила? Успехът беше накарал и нея, и другите да станат непредпазливи. Тя потисна едно ридание. Трябваше да намери доносника.

Люк почувства сълзите на Блис да капят по ръката му и се опита да не им обръща внимание. Още кипеше, темпераментът му беше готов да избухне и при най-малкия повод. Не беше приключил с нея, изобщо не беше приключил.

Беше вече съвсем светло, когато стигнаха до къщичката. За щастие, не бяха видели войници. Люк слезе от седлото и взе Блис на ръце. Притисна я до себе си и я внесе вътре. Вдовицата Пиджън току-що беше пристигнала и беше в кухнята. Били беше заедно с нея. Двамата се втурнаха в хола, когато чуха Люк да затръшва предната врата зад себе си.

— О, не, не Блис! — извика вдовицата. — Тя… Тя…

— Улучил я е един куршум, но няма опасност за живота й — каза Люк, влизайки в спалнята.

Остави Блис на леглото и отстъпи, за да може вдовицата да я прегледа.

— Какво стана? — запита Били. — Разтревожихме се, когато Сянката не се върна в селото.

— Крихме се в една пещера, докато не дойде отливът — изрече немощно Блис. — Колко хора загубихме?

— Само мелничаря. Събираме помощи за вдовицата и децата му.

Люк изруга. Мелничарят не биваше да умира. Това можеше да се избегне, ако Блис се беше вслушала в гласа на разума.

— Къде са бирниците?

— Още претърсват селото. Дойдох да предупредя мама — каза Били.

— Ще дойдат и тук — каза Люк. — Вземи коня ми и се погрижи за него — нареди той строго.

— Ще отведа мама у дома — каза Били.

— Добре — отвърна Люк.

— Ами Блис? — запита госпожа Пиджън. — Раната й трябва да се зашие.

— Можете ли да го направите, преди да тръгнете?

— Да, но…

— Тогава побързайте — тросна се Люк.

— Може би трябва да вземем Блис с нас — предложи Били, след като майка му излезе от стаята.

— Не, тя ще остане при мене. Тъй като никой друг, както изглежда, не може, аз ще се грижа за нея. Кажи на Джени, че Блис е в безопасност при мен и че ще я заведа у дома й, когато дойде подходящият момент.

Госпожа Пиджън се появи отново с леген гореща вода, сапун, няколко чисти парчета плат, игла и конец. Люк и Били излязоха от стаята, докато вдовицата зашиваше раната на Блис. Люк не можеше да гледа как иглата се забива в нежната плът на Блис. Искаше му се той да беше поел куршума вместо нея. Но нищо не можеше да смекчи гнева му от това, че е бил измамен от една жена, чиято смелост беше по-голяма от разума й.

Загледа се през предния прозорец. Уличката още беше празна, колко време щеше да мине, преди да дойдат войниците? Мислите му течаха във всички посоки, но основната му грижа беше да осигури безопасността на Блис.

След няколко минути госпожа Пиджън излезе от стаята, понесла легена заедно с кървавите парцали.

— Как е тя? — запита тревожно Люк.

— Ще се оправи до ден-два.

— Махнете това — нареди той, сочейки към легена. — После тръгвайте заедно с Били.

След десет минути Били и майка му излязоха, вземайки Барон със себе си. С лице, изопнато като маска, Люк се запъти към спалнята, а гневът му растеше с всяка следваща стъпка.