Кони Мейсън
Последният женкар (8)

7

Джени толкова се зарадва, че Блис се е върнала жива и здрава у дома, че я прегърна силно.

— Какво стана, момиче? Брейди дойде тук да те търси рано сутринта. Помолих го да иде да те намери, така се притесних. Обърка ли се нещо снощи?

— Бирниците — отсече Блис. — Но ни предупредиха навреме.

— Ела в кухнята да ти направя закуска. Можеш да ми разкажеш, докато ядеш.

Блис разказа, докато си хапваше, какво се беше случило през изминалата нощ. Е, почти всичко.

— Това трябва да спре — отсече Джени. — Нищо добро няма да излезе. Беше лоша идея от самото начало.

— Но всичко вървеше толкова гладко. По някакъв начин правителството е научило и е пратило бирниците, за да ни спрат.

— Брейди се отби тук, след като е бил у Уестмор, и ми каза, че скоро ще си дойдеш — каза Джени. — Беше ядосан, че си прекарала нощта с чужденеца.

— Нямах избор — отвърна Блис, отбягвайки очите на Джени. — Бирниците претърсваха наоколо, не смеех да изляза.

— Сигурна ли си, че това е всичко? — запита остро Джени.

— Разбира се. Защо да лъжа?

— Господин Уестмор е красив мъж и струва ми се, доста решителен. Виждала съм как те гледа.

— Той с виконт Уестмор — осведоми я Блис. — Оказа се, че бил проклет благородник.

— Внимавай как говориш. Блис. Защо ни е излъгал?

Блис вдигна рамене.

— Защото така му харесва. Откъде да знам? Той е живо противоречие. Ако не ни беше предупредил, всички щяхме да бъдем заловени. Но все пак се питам защо е дошъл в Сейнт Айвс. Кажи ми истината, Джени. Мислиш ли, че Люк е шпионин?

— Ти го познаваш по-добре от мене. Изглежда ми искрен, макар че не знам защо крие кой е. Но съм склонна да му вярвам.

Блис довърши чая си и стана.

— Ще отида да видя татко.

— Брейди каза да ти предам — каза Джени. — Ще има събрание в „Чайка и гъска“ днес следобед.

Блис замря.

— Сянката не е свикал това събрание. Питам се защо Брейди иззема правата на Сянката.

— Ще трябва да му зададеш този въпрос.

— Точно това възнамерявам да направя, за да се разберем най-после.

— Значи ще отидеш?

— О, да, непременно.

 

 

Люк беше неспокоен… тялото, духът и умът му бяха неспокойни. Толкова малко оставаше и щеше да вземе Блис. Още чувстваше вкуса й, а споменът за нежната й кожа под дланите му пораждаше у него копнеж за още ласки. Мрачните мисли, свързани с Блис и с опасността, която тя като че ли пренебрегваше го подлудяваха.

В миналото Люк не беше страдал от липса на жени, които да утоляват сексуалните му потребности. Тъй като този вид облекчение вече не беше възможен, той реши да поязди покрай скалите, докато вятърът издуха паяжините от мозъка му.

С тази цел той отиде в селото, за да вземе жребеца си от конюшнята. Беше завалял лек дъжд, но той нямаше да допусне времето да му попречи на ездата. Тъкмо минаваше покрай кръчмата „Чайка и гъска“, когато чу високи гласове да спорят разгорещено. Любопитството го накара да спре и да открехне вратата. За щастие, никой не го забеляза, когато се спотаи в сенките. Едва не се издаде обаче, когато видя Блис сред насъбралите се десетина или повече мъже.

Зашеметен, Люк видя как тя дава знак за тишина. Заговори едва когато всички утихнаха.

— Сянката не е свиквал това събрание — започна тя.

Гласът на Брейди Бристъл се издигна над нейния.

— Може би е време да изберем нов водач.

Одобрително мърморене последва думите му.

— Не съм съгласна — отвърна Блис. — Ако не беше Сянката, нямаше да имате пари в джобовете или храна в килерите. Сянката ръководи всичко от самото начало и така трябва да остане.

— О, Блис — изхленчи Фред Денди — ние винаги ще бъдем задължени на Сянката, но Брейди е прав. Време е за смяна.

— Какво ви каза той, преди да дойда? Спомена ли, че има предател сред нас?

— Онзи чужденец е? — излая кръчмарят Ал.

— Грешиш — възрази Блис. — Люк ни предупреди и ни спаси кожите. Защо ще си прави труда, ако е шпионин?

— Не му вярвам — каза Брейди.

Люк се опита да се слее със стената. Ако го видеха тук, това щеше да потвърди мнението на Брейди за него. Но той още не можеше да си тръгне — трябваше да разбере кой е Сянката.

— Какво мисли Сянката? — запита един мъж, когото Люк разпозна като мелничаря.

— Сянката е склонен да вярва на виконт Уестмор — отговори Блис.

Брейди зяпна като поразен от гръм.

— Той е благородник? По дяволите, защо не ни е казал? Това е още едно доказателство против него.

Блис вдигна рамене.

— Може би си има причини. Лично аз не виждам нищо нередно в този пропуск. Ако Сянката му вярва, и вие би трябвало да му вярвате.

— Ами ако бирниците се появят и по време на следващата ни доставка? — запита Брейди. — Сянката още ли ще вярва на Уестмор?

— Мисля, че би трябвало да прекратим операциите след следващата доставка — каза Блис.

— Не съм съгласен! — възрази Брейди. — Харесва ми да имам пари в джоба. Но може да сменяме местата на доставката, за да объркаме бирниците. Блис, Сянката ще се съгласи ли?

 

 

Люк не остана, за да чуе отговора й. Страхувайки се, че присъствието му ще бъде разкрито, той се измъкна навън и продължи към конюшнята. За съжаление, не беше чул нищо, което да показва, че Сянката присъства на събранието.

Очевидно това беше човек, когото Блис познаваше много добре. Също толкова очевидно беше и доверието на контрабандистите към нея и това озадачаваше Люк. Връзката на Блис със Сянката трябва да беше доста по-близка, отколкото бе подозирал.

Кой беше този човек? Къде се криеше? Люк си пожела да беше останал в кръчмата достатъчно дълго, за да научи кой е Сянката.

 

 

Събранието в „Чайка и гъска“ продължаваше. Блис беше ядосана на Брейди и не се опитваше да го прикрива. Брейди искаше да стане водач на операцията им и се опитваше да убеди мъжете да му се доверят. Някои се съгласяваха, други бяха доволни от водачеството на Сянката. Изборът трябваше да се подложи на гласуване и за голямо облекчение на Блис събранието избра Сянката, а не Брейди. Младият мъж излезе вбесен. Блис реши да остане, надявайки се да открие кой е издал операцията им.

— Така или иначе, факт е, че някой ни е предал — каза тя, взирайки се в лицата на мъжете, за да търси знак за вина. Обърна се към кръчмаря. — Ал, забелязал ли си нещо необичайно? Някакви непознати да са идвали наскоро в „Чайка и гъска“?

Ал помисли за миг, после поклати глава.

— Само Уестмор. Защо един благородник, който няма нужда от пари, ще се интересува от нашата работа?

— Не се интересува — увери ги Блис. — Присъствието му тук е просто съвпадение. Трябва да търсим другаде доносника.

Тя погледна разсеяно към Мили, която носеше пиене на клиентите и като че ли не даваше ухо на разговорите. Възможно ли беше тя да е шпионката? Блис веднага отхвърли тази мисъл. Мили нямаше сметка да издава контрабандистите. Макар да не вземаше дял от печалбите, извличаше полза от щедрите бакшиши, които получаваше след всяка успешна доставка.

Тъй като Люк беше единственият чужденец в селото, всичките доказателства сочеха към него. Но Блис знаеше в сърцето си, че той е точно този, за когото се представя. Според нея Люк не беше лъжец и със сигурност не беше доносникът.

— Следващата стока пристига след две седмици — изчурулика викарият. — Сега сме в неизгодно положение. Залогът е прекалено висок. Всички имаме жени и деца, с които трябва да се съобразяваме.

— Ако всичко мине добре този път, казвам да продължаваме — рече Фред Денди.

— Няма да си рискувам живота, щом сред нас има предател — отвърна мелничарят. — По-добре да престанем след следващата доставка.

Неколцина мъже споделяха чувствата му.

— Имам да храня семейство — подкрепи го ковачът. — Не знам как ще се справят без мене. Казвам да послушаме викария и да спрем след следващия път.

— Трябва да бъдем предпазливи. Да сложим стражи на скалата над заливчето — предложи Ал.

— Така е — съгласи се ковачът. — Това е последният път, а после край, докато не бъдем сигурни, че правителството е загубило интерес към нас.

— Струва ми се, че Сянката ще се съгласи — каза Блис. — Никой не иска да се стига до трагедии. Трябва да отбягваме опасността на всяка цена. Имаме семейства, които чакат на нас.

— Значи решихме — каза мелничарят, ставайки. — Всички знаем къде да посрещнем кораба, когато дойде след две седмици. Отче, ще се помолите ли за успеха ни?

— Ще се помоля — каза викарият. — И аз съм заложил в това начинание толкова, колкото и вие.

Скоро събранието свърши. Блис хвана викария Браунлий, преди да излезе от кръчмата.

— Татко ще се радва да го посетите, отче Браунлий. Изглежда доста добре напоследък.

— Чудесно. Ще дойда утре, ако е удобно.

— Ще кажа на татко да ви очаква. Така денят му ще е по-ведър.

 

 

Люк препускаше като бесен покрай предателските скали, после насочи коня надолу по стръмната пътека към брега и се понесе край водата. Точно това му трябваше, за да си проясни главата, а на жребеца, изглежда, също му харесваше. Слънцето грееше гърба му и когато накрая остави коня да си почива, реши да поплува. Съблече се и се гмурна в прибоя, охлаждайки тялото си и разпалените си мисли. Не можеше да забрави вълнуващите прегръдки с Блис в леглото си. Нещата бързо бяха излезли от контрол. Той беше пратил обета си по дяволите и беше правил всичко, само дето не бе обладал Блис.

Още не вярваше, че Бристъл никога не я е докосвал. Страстта й изглеждаше твърде силна за една невинна девойка. Реакцията й на неговите ласки го беше развълнувала и му беше харесала. Ако не ги бяха прекъснали, със сигурност щеше да се слее с нея. Въображението му се развихри. Знаеше как ще звучи името му на устните й, когато тя закрещи от страст.

Той се гмурна още веднъж в прибоя, после заплува назад към брега. Цял във вода, която се стичаше от високото му тяло, излезе от пяната и се запъти към мястото, където беше оставил дрехите си. Спря изведнъж, като видя, че ги няма.

— Какво, по дяволите…

— Това ли търсите?

Люк се обърна, изненадан да види Мили, която вървеше към него, носейки дрехите и ботушите му.

— Какво правиш тук?

Мили вдигна рамене.

— Има ли значение?

— Върни ми дрехите.

Тя се дръпна.

— Харесва ми да ви гледам. Изглеждате по-добре гол, отколкото облечен. — Тя пусна дрехите му на пясъка и застана на стража до тях. — Елате си ги вземете, ако ги искате.

Ръмжейки, той се приближи към нея, без да прави усилие да прикрие голотата си. За какво? Имаше само две ръце и те не можеха да скрият много.

Опита се да мине покрай нея, но тя не му позволяваше, независимо откъде понечваше да я заобиколи.

— Какво искаш, Мили? — запита Люк.

— Не е ли очевидно, милорд?

— Кой ти каза, че съм благородник?

— Всички знаят. Новините се разнасят бързо в малките селца. — Жадният й поглед се спусна към интимните му части. — Никога не съм го правила с благородник. Обзалагам се, че ви бива.

Тя се присламчи към него, обхващайки члена му.

— И мен ме бива, милорд.

Люк почувства как се втвърдява в ръцете й. Никога не се беше смятал за светец. Реакцията му беше като на всеки здрав мъж. Но не желаеше Мили. Отстрани ръцете й от интимните си части и я отдели от себе си.

— Какво не е наред? Аз не съм обвързана и те искам, а ти изглеждаш като мъж, който има нужда от жена.

— Дал съм обет за целомъдрие — заяви Люк.

Мили се изсмя дрезгаво.

— Луд си, ако очакваш да повярвам на това. — Тя потърка гърдите си о голото му тяло. — Знам как се доставя удоволствие.

— Няма да наруша обета си заради тебе, Мили.

— Бас държа, че би го нарушил заради Блис — изсъска Мили. — Остави я, тя е жената на Брейди.

Люк я бутна настрана и си взе дрехите.

— Жалко — въздъхна Мили, взирайки се в неговата мъжественост. — Жените сигурно са луди по тебе. — Въздъхна отново. — Мъжете наоколо не са така щедро надарени като тебе. Смяташ ли завинаги да останеш целомъдрен?

— Опазил ме бог — измърмори Люк, вдигайки поглед нагоре.

— Бих искала да бъда първата, след като се наситиш на целомъдрието — прошепна дрезгаво Мили.

Люк съзнаваше, че трябва да промени разговора, преди да се наложи пак да се хвърли в океана.

— Не ми каза какво правиш тук. Не е място, където бих очаквал да те срещна.

Мили вдигна рамене.

— Разхождах се и те видях да плуваш в заливчето. Помислих, че може би искаш компания.

— Не е най-подходящото време за разходка. Защо не си на работа?

— Мъжете излязоха да ловят риба, така че няма да имам работа до довечера.

— И ти реши да се поразтъпчеш — подхвърли Люк. — Често ли се разхождаш толкова далече от селото?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Е, щом не се интересуваш от предложението ми ще си вървя.

— Да те закарам ли с коня до селото?

— Ъ-ъ…, не, благодаря. Ще си ида пеша.

Забравяйки бързо за Мили, Люк възседна Барон и го подкара нагоре по стръмния склон. Когато стигна най-горе, остави коня да върви сам.

След разходката той реши да посети ескуайър Хартли. Макар че нямаше да научи от него нищо за контрабандистите, харесваше стареца. Освен това искаше да поговори с Блис! Съдейки от чутото в кръчмата, Люк разбираше, че селяните смятат да се заемат със следващата доставка въпреки опасността. Беше го яд, че не е останал повече, за да чуе как е завършило събранието.

Върна Барон в конюшнята, после продължи към дома на ескуайъра. Блис отвори вратата.

— Люк… какво правиш тук?

— Дойдох на гости при баща ти — отвърна той. — Той ме покани пак да намина. Приема ли днес?

По изражението й разбра, че тя иска да каже „не“.

— Не искам да го разстройваш — предупреди го тя.

— Нямам намерение да го разстройвам. Просто помислих, че може да му е приятно да има компания.

— Той знае за титлата ти, Люк. Казах му. Радва се, че един виконт е решил да дойде в Сейнт Айвс.

— Блис, за вчера — избъбри Люк, — стигнахме много близо до…

— Не искам да говоря за това. Много ме е срам. Не съм лека жена, Люк.

— Знам. Станалото е изцяло по моя вина. Когато тръгна да съблазнявам, малко жени могат да ми устоят. Смятат ме за голям женкар в Лондон.

Меко казано, реши Блис. Но и тя имаше вина за станалото, толкова, колкото и той.

— И аз съм виновна. Отначало мислех, че сънувам, но после не се опитвах сериозно да те спра, след като осъзнах, че не си сън. — Тя се извърна. — Можем ли да го забравим?

— Никак не е сигурно — измърмори той. — Това ще попречи ли да се видя с баща ти?

— Не, той сигурно ще се зарадва на посещението ти. Ела.

Люк последва Блис в преобразувания кабинет, възхищавайки се на начина, по който полите й се вееха около стройния й ханш, и оглеждайки жадно деликатните й глезени и изящните прасци.

Скуайър Хартли го приветства излиятелно. Въпреки нездравата червенина той изглеждаше в добро настроение, когато покани Люк да седне.

— Ще помолиш ли Джени да изпрати чай, дъще? — запита ескуайърът.

Блис видимо не искаше да излиза от стаята, но след като изгледа предупредително Люк, все пак излезе.

— Блис ми каза, че сте виконт — заяви Оуен без намек от укор. — Защо не ми казахте?

— Изоставих лондонските развлечения, за да си почина и да остана сам — отговори Люк. — Нямаше защо да разкривам титлата си.

— Но сега, след като знаем, ще се отнасяме към вас с дължимото уважение. Какво мислите за селото ни, милорд?

— Сейнт Айвс не е… не е каквото очаквах — призна Люк.

Ескуайърът се вгледа в лицето му.

— Виж ти? Знам, че сме далече от лондонското общество, но не сме по-различни от другите селца. Знаете ли нещо, което аз не знам?

Люк замълча, решавайки, че е най-добре да не оповестява тревогите си пред един болен човек. Но ескуайърът го изненада, изразявайки собствените си притеснения.

— Може да съм прикован към леглото, но това не означава, че не знам какво става наоколо ми. Дори викарият изглежда някак сдържан, когато ме посещава. Нещо става в това село — нещо, което се предполага, че не бива да знам. Имате ли някаква представа какво може да е?

Люк се озова пред дилема. Да каже ли на ескуайъра какво се върши под носа му? Това би ли се отразило фатално на здравето му? Но решението му бе осуетено, когато Блис влезе в стаята.

— За какво си говорите вие двамата? — запита тя игриво, слагайки подноса с чая на масичката до леглото.

— Нищо особено — отвърна Люк. — Баща ви изглежда много по-добре. Може би една разходка по мегдана ще го ободри.

Ескуайърът видимо се зарадва на предложението, но Блис изрази гласно неодобрението си.

— В никакъв случай! Макар че татко изглежда доста по-добре, не е достатъчно здрав, за да излиза навън. Може би след няколко седмици.

Блис наля чай и подаде на Люк и на баща си по една чаша. После сипа и на себе си и седна при тях. Тъй като разговорът, който ескуайърът беше подел, не можеше да продължи в присъствието на Блис, Люк отпиваше от чая си и я слушаше как говори за времето и за други маловажни неща.

Люк остави чашата си на подноса и се изправи.

— Трябва да вървя. Не искам да ви уморявам, сър.

— Ще дойдете пак, нали, милорд? — запита Оуен. — Нямам търпение да продължим разговора си.

— Да, ще дойда — отговори Люк.

Блис го последва навън.

— Какво искаше да каже татко? Какъв разговор?

На най-долното стъпало Люк я дръпна настрана.

— Баща ти не е глупав, Блис. Подозира, че става нещо, но не знае точно какво. Питаше ме дали аз знам.

Блис пребледня.

— Ти какво му каза?

— Нямаше време да му кажа каквото и да било. Ти се появи точно навреме.

Тя сграбчи реверите му.

— Не бива да му казваш, Люк. Той не трябва да узнава. Обещай, че няма да му казваш нито.

— Не е моя работа да му казвам. Той като че ли се възстановява и когато започне да излиза навън, ще бъде само въпрос на време да научи истината. Нужно е да прекратите тази нелепица, Блис. Сянката излага всички в селото на опасност.

— Селяните са съгласни с теб — каза Блис. — Гласуваха следващата доставка да бъде последната, докато бирниците не се махнат от нашата територия. Ние не сме единствените контрабандисти в Корнуол. Цялото крайбрежие е пристан за незаконна стока.

— Някой поне имат достатъчно здрав разум да разбере кога да спре. Това идея на Сянката ли беше? — осмели се Люк.

— Не точно, но повечето хора гласуваха за това.

— Сянката беше ли на събранието ви днес?

— Знаеш за събранието?

— Малко неща ми убягват. Е, Сянката беше ли там?

Не получи отговор.

Люк затърси в спомените си, мъчейки се да си припомни кои мъже беше видял в кръчмата. Като че ли почти всички присъстваха. Кой от тях имаше ръководните качества да бъде Сянката? Нищо не му идваше на ума. Освен това, съдейки по дочутия разговор, Сянката не присъстваше на събранието.

— Смятам да присъствам при следващата доставка — заяви Люк. — Кажи ми къде и кога ще бъде.

— Не мога. Никой не предава Сянката.

— По дяволите, Блис, инатът не е добродетел. Освен това, някой вече го е предал. Кажи ми.

— Много добре. Има едно друго заливче на север от селото. Там трябва да чакаме кораба. Това е едно от другите ни места за получаване на стока. Заливчето е малко, по-трудно се управлява кораб в него, но е по-закътано. Сменяме местата за доставка, за да заблудим бирниците.

— Ами доносникът? Може пак да издаде операцията ви.

Блис прехапа долната си устна с дребните си бели зъби.

— Винаги има такава възможност. Но предпочитам да вярвам, че никой от нашите хора няма да издаде операцията ни.

— Някой вече я е издал.

— Сега хората са по-предпазливи. Предупредени са и ще се наблюдават взаимно. Вярвам, че Сянката има грижата за необходимите предпазни мерки.

— Нека заема мястото ти на брега, Блис. Искам да си останеш у дома, на сигурно място.

— Да не си полудял. Никой не ти вярва. Те никога няма да ти позволят да се присъединиш към операцията.

— Допускат тебе, а ти си жена.

Блис не знаеше как да му попречи, затова се съгласи.

— Добре. Ще си остана у дома, ако това искаш, макар да не знам защо те е грижа.

Люк се засмя.

— Закрилническите ми инстинкти, не помниш ли? Не мога да понеса да виждам жена в опасност. Остави опасната част на мъжете. Разбрахме се, нали?

— Да! Сега можеш да си тръгваш.

— Ако това искаш, любов моя.

Той се запъти към вратата, но беше спрян от басов глас.

— Помоли лорд Уестмор да остане за вечеря, Блис — каза ескуайърът, излизайки от импровизираната си спалня в кабинета. — Чувствам се достатъчно силен, за да вечерям в трапезарията тази вечер.

— Приемам — изрече Люк, преди Блис да протестира.

Блис простена. Защо Люк беше нахълтал в живота й? Действаше така, сякаш я притежава. Но щом се върнеше в Лондон, тя никога повече нямаше да го види. Можеше само да си представя колко жени го чакат в леглата си. Каквито и да бяха клетвите му, тя сериозно се съмняваше, че той ще изкара цяла година в самоналоженото си изгнание в Сейнт Айвс. За мъж като Люк сексът беше необходим като дишането. Той вече беше напрегнат като тетива и тя очакваше да си опакова нещата и да се върне много скоро към живота, който беше водил в Лондон.

— Тук ли ще стоим до вечерята? — проточи Люк развеселено.

Блис измърмори неясна покана да влязат в хола. След като той седна, тя се извини и отиде да каже на Джени, че имат гост за вечеря.

— Сипи си бренди. Ще го намериш в шкафа под прозореца.

— Френско бренди, предполагам?

Блис го изгледа убийствено и изхвръкна от стаята. Смехът му я сподири в коридора.

— Какво има, момиче? — запита Джени, когато Блис нахълта в кухнята. — Ядоса ли те нещо?

— Това нещо се казва виконт Уестмор. Той е в хола. Татко го покани за вечеря. Имаме ли достатъчно ядене?

— Ще се оправим — отвърна Джени. — Ескуайърът ще се присъедини ли?

— Каза, че да. Вижда ми се укрепнал. — Тя замълча, после добави: — И става любопитен. Разпитваше Люк.

— За какво?

— Не съм сигурна, но това не ми харесва. В бъдеще не бива да оставяме татко насаме с Люк. По-добре да се връщам в приемната, преди гостът да дойде да ме търси.

Блис намери Люк да прелиства стари броеве на „Таймс“.

— Нещо интересно в Лондон?

— Винаги има нещо интересно в Лондон. Дали е новина, зависи от читателя. Например — продължи той, — чела ли си клюкарските колонки от миналата седмица?

— Нямах време.

— Много жалко. Щеше да ти бъде интересно.

— Лондонските клюки не ме интересуват — каза Блис, макар внезапно да й се прииска да се добере до вестника.

Люк го сгъна и го остави настрана.

— В такъв случай няма да те отегчавам с подробностите. Кажи ми, баща ти по-добре ли е, или на мен така ми се струва?

— Наистина изглежда по-добре — съгласи се Блис. — Честно казано, не знам какво да мисля. Боледува отдавна. Тукашният доктор няма представа каква е болестта му, но той лека-полека се подобрява.

— Още ли възнамеряваш да го водиш в Лондон?

— Би било добре за него.

— Имаш ли достатъчно пари за разноските?

— След следващата доставка ще имам.

Люк стисна устни.

— Блис, ти ми обеща.

Джени надникна в хола.

— Вечерята е готова. Казах на ескуайъра. Ще дойде скоро.

Люк съпроводи Блис до уютната трапезария и я настани на мястото й. Ескуайър Хартли влезе и зае мястото си начело на трапезата. След като той седна, Люк избра стол до Блис.

— Много съм доволен, че останахте, милорд — изрече ескуайърът, отправяйки одобрителен поглед към Блис и Люк. — Имате ли годеница или съпруга в Лондон, лорд Уестмор?

Блис едва не се задави с парче хляб.

— Татко!

— Няма нищо, Блис — увери я Люк. — Не, сър. Нито годеница, нито съпруга.

— Отлично — каза ескуайър Хартли. — А, ето я и Джени. Сигурен съм, че е приготвила нещо специално, за да изкуши небцето ви. Може да е проста селска храна, но ще я намерите изобилна и вкусна.

След рибата Джени поднесе печен скопен петел със зеленчуци. За десерт беше приготвила ягодова пита с разбит каймак. Яденето беше прекрасно, а комплиментите на Люк — съвсем искрени.

— Бих ви поканил в хола на бренди и пура — каза Хартли, — но съм малко уморен. Блис ще ви позабавлява вместо мене. — Той се надигна несигурно. — Лека нощ, милорд.

Блис скочи на крака.

— Ще ти помогна, татко.

Хартли махна с ръка.

— Добре съм, дъще. Погрижи се за госта ни. Ще очаквам с нетърпение следващото ви посещение, милорд.

Блис нямаше друг избор, освен да покани Люк в хола за едно питие след вечерята. Той веднага се почувства като у дома си и наля бренди за себе си и за нея. После се облегна на полицата над камината и я загледа през притворените си клепачи.

— Нещо не е наред ли? — запита Блис.

— Ти си красива жена, Блис.

Тя се изчерви.

— Моля те, Люк, нямам нужда от комплименти.

— Всички жени имат нужда.

— Очевидно жените, които познаваш, са плиткоумни създания. Имам да мисля за по-важни неща, отколкото как ме виждат другите.

Люк пристъпи към нея. Напомняше й дебнещ тигър, грациозен, но излъчващ сила и мъжественост. Тя не можеше да откъсне очи от него. Никой мъж нямаше право да бъде толкова красив, колкото Лукас Уестмор. Чувствената му природа никога не се беше изявявала по-силно, отколкото в този момент.

Той седна на дивана до нея, протягайки дългите си крака пред себе си.

— За какво мислиш, любов моя?

Блис изфуча.

— Не ме наричай така. Със сигурност не съм твоята любов.

— Ще си лягам — обяви Джени от вратата. — Лека нощ, милорд.

— Лека нощ, Джени. Благодаря отново за чудесното ядене — отговори Люк.

— Може би трябва да си тръгваш — предложи Блис. — Става късно, а искам да кажа лека нощ на татко, преди да си легне.

— Страх те е да останеш насаме с мен — подразни я Люк.

— Всяка здраво мислеща жена би се страхувала — отвърна тя. — Ако си спомняш, бях жертва на твоята съблазън.

Люк се засмя.

— Не бих казал, че си станала жертва, Блис.

Тя не се зае да му противоречи. Истината беше, че го искаше също толкова много, колкото и той нея.

Каза си, че е време и решително се изправи.

— Ще ви изпратя, милорд.

— Просто Люк. Остави титлата.

— Както искаш — отвърна Блис, минавайки край него.

Той я последва до предната врата.

— Вечерта беше много приятна.

Ръцете му я обгърнаха и я притиснаха силно. Обхващайки тила й, той я задържа, за да я целуне. Впи устни в нейните така, че тя скоро омекна в ръцете му, тогава я отдели от себе си, изобрази кратък поклон и я остави зашеметена и лишена от дар слово.