Кони Мейсън
Последният женкар (7)

6

Работата спря, докато мъжете на брега търсеха източника на предупреждението. После фенерите угаснаха, с изключение на един, докато мъжете започнаха да се разпръсват. Някои изчезнаха сред високата трева покрай брега, докато други се качиха в празните каруци, докарани край морето. Единственият човек, който остана, беше Сянката. Стоеше сам, трескаво размахвайки фенера си за нещо, което сигурно бяха предварително уговорени сигнали към кораба, закотвен в заливчето. Люк не му обръщаше внимание, оглеждайки брега за Блис Беше ли я отвел Брейди на безопасно място?

Светлините на кораба внезапно угаснаха. Тогава фенерът на Сянката също угасна и Люк потъна в почти пълна тъмнина. Но преди да напусне брега, трябваше да се убеди, че Блис си е отишла заедно с другите.

— Блис — прошепна той. — Отговори ми ако си още тук.

Тогава я видя да излиза от мъглата, която се надигаше на талази откъм морето. Извика към нея:

— Блис, тук съм.

— Люк! — възкликна тя, хвърляйки се в отворените му обятия. — Не биваше да идваш.

— Непослушно момиче — измърмори той. После я хвана за ръката и я потегли към пътеката. — Трябва да се махаме оттук.

Блис тръгна неохотно.

— Можем да се скрием в някоя от пещерите.

— Приливът…

— Не всички пещери се наводняват при прилив.

— Бирниците ще претърсват през повечето време от нощта. Предпочитам да си бъдеш в топлото легло. Побързай, почти стигнахме горе.

Задъхвайки се от усилието, Люк издърпа Блис по последните няколко стъпки нагоре по стръмния път. Тропотът на копитата ставаше все по-силен.

— Божичко, почти ни настигат! — извика Блис. — В какво ме забърка?

— Отпусни се — каза Люк, привличайки я в прегръдките си. — Целуни ме.

— Какво? Да не си полудял? И двамата ще свършим в затвора.

— Довери ми се. Нека те целуна, Блис.

Тя вдигна брадичка. Люк я притисна здраво към себе си, завладявайки устата й, и я зацелува така, че я почувства как се отпуска. Когато вдигна глава, той видя, че са обградени от мъже в червени куртки, някои от които носеха фенери.

Единият от мъжете се отдели от групата, конят му затанцува нервно под него.

— Кои сте вие? — запита той с властен тон.

Люк се поклони леко.

— Виконт Уестмор на вашите услуги. А вие кой сте?

Люк почувства как Блис се вцепенява, когато той разкри титлата си. Щеше да се наложи да й обяснява по-късно.

— Капитан Скилингтън от данъчните служби на Негово Величество. Какво правите навън по това време на нощта, милорд?

Люк се усмихна на Блис. Тя скри лице на гърдите му.

— Правя среднощна разходка с дама. Престъпление ли е това, капитане?

— Зависи — каза капитанът, като ги оглеждаше внимателно. — Да сте забелязали някакви необичайни дейности на брега тази нощ?

Люк го изгледа развеселено.

— Как бих могъл, когато тази красива жена в ръцете ми бе завладяла цялото ми внимание?

Стори му се, че капитанът се отнася подозрително към нарочно тъпите му отговори.

— Чухте ли нещо? Каквото и да било?

— Ако трябва да кажа истината, преди малко дойдохме тук. Ако е ставало нещо там, не сме видели, нито сме чули нещо.

— Ами светлини? Видяхте ли светлини на брега или в заливчето?

Люк погледна към Блис, посягайки да погали бузата й.

— Единствените светлини, които видях, бяха в очите на моята дама. Наистина, капитане, необходимо ли е всичко това?

Очевидно капитанът мислеше така.

— Какво правите толкова далече от Лондон, милорд? Добре познавам тази местност и не ми е известно наоколо да има голямо имение, което да е собственост на вашето семейство. — Поглади брадичката си. — Уестмор, казвате?

— Да. Поддържам къща в Лондон, но дойдох тук на лов. — Той направи отегчена физиономия. — Лондон може да стане и досаден. Взех под наем една къщичка в Сейнт Айвс. — Погледна към Блис. — Мисля, ще се съгласите, че имам предостатъчно основания да се задържа тук.

Капитанът обърна внимателния си поглед към Блис.

— А коя сте вие, госпожице?

— Името й няма значение — отвърна Люк вместо нея. — Не искам да й създавам ненужни притеснения. Ако това е всичко, капитане, бих искал да отведа моята… приятелка у дома й. Както виждате, нощта захладня, а приятелката ми си е забравила наметката.

— Сигурен ли сте, напълно ли сте сигурен, че не сте видели нищо подозрително в заливчето? — настоя капитан Скилингтън.

— Сигурен съм, капитане. За какво е всичкото това?

— Узнахме от сигурен източник, че наоколо действат контрабандисти. Досега ни се изплъзваха, но ще ги хванем, нашият осведомител е надежден. — Той се взря в Люк. — Никой не е извън подозрение.

— А — каза Люк, — осведомител. Колко… интересно. Можете ли да ми кажете името му?

— Не мога, милорд. — Той докосна шапката си. — Предлагам да отведете дамата си у дома, тя трепери. Лека нощ, милорд.

Люк тръгна заедно с Блис към пътеката, която водеше до къщичката му. Отпусна се едва когато чу как капитанът нарежда на хората си да слязат от конете и да претърсят брега.

— Милорд? — запита Блис запита. — Вие сте благородник! Защо не ми казахте?

Люк вдигна рамене.

— Не беше важно. Не исках специално отношение.

— Нищо не разбирам, милорд.

Тя затрепери и се сгуши до него.

— Къде ти е наметката? Какво те е прихванало да излизаш навън без наметка?

— Нощта беше топла. Мислех, че не ми е необходима.

— Това ти е проблемът, Блис, че „мислиш“. Защо не се махна от брега, когато предупредих за опасността?

— Бях тръгнала към една от пещерите, когато ви чух да ме викате.

— Къде беше Бристъл? Що за човек е той? Не го ли е грижа за тебе? Трябваше да те отведе на безопасно място, преди да тръгне да се спасява.

— Не бях в опасност — настоя Блис. — Познавам всички скривалища по тази част на брега.

— Ами каруците? Сигурно никоя пещера не е достатъчно голяма.

— Има един процеп в скалите по-нататък на брега и път, който е разширен, за да минават каруците. Откарват ги до „Чайка и гъска“. После ги разтоварват и буренцата се прибират на едно тайно място под кръчмата. Когато опасността мине, буренцата се разпределят сред купувачите по различни пътища. Печалбите се делят поравно.

Бяха стигнали до къщичката. Люк отвори вратата и въведе Блис вътре. Запали лампа, стъкна огън в камината и предложи на Блис чашка бренди. Тя отпиваше полека, докато мислите й се връщаха към капитана и към това, което беше казал той за осведомителя.

— За какво мислиш? — запита Люк, като седна до нея на дивана.

Тя го изгледа замислено.

— Сред нас има предател. Никой от Сейнт Айвс не би го сторил.

— Но очевидно някой ви е предал.

— Не, не е възможно — последва дълго мълчание. — А вие пък сте чужденец и благородник. Откъде да знам, че не сте предупредили властите? Интересувахте се от нашите работи, докато не научихте тайните ни.

Люк се дръпна, сякаш го беше ударила.

— Сигурно не мислиш, че аз съм осведомителят.

— Не знам какво да мисля, милорд. Тук сте поради някаква причина, каква е тя?

— Не скрих нищо от тебе, Блис.

Тя простена. За глупачка ли я мислеше той?

— Пазехте в тайна титлата си.

— Титлата ми нима нищо общо с причината, поради която съм тук. Трябваше да напусна Лондон. Агентът ми намери това място и то подхождаше на нуждите ми. Натъкнах се на вашите контрабандни удари съвсем случайно. По дяволите! Защо да си давам толкова труд да ви защитавам, ако съм искал да ви навредя?

Блис потърка слепоочията си. Беше твърде изтощена, за да мисли.

— Блис, изслушай ме. Не съм предателят. Възможно ли е да е Сянката?

Тя трепна силно.

— Невъзможно! Сянката е… — Преглътна мъчително. — Сянката е напълно надеждна личност.

— Кажи ми кой е той. Ще проуча нещата.

Блис поклати глава.

— Не мога да го предам. Няма да стане.

Проклятието, което излезе от устата на Люк, изрази отвращението му.

— По дяволите, Блис, позволяваш лоялността да замъгли преценката ти. Ти и приятелите ти можеше да бъдете убити тази вечер, ако не бях там. Тя се вгледа в лицето му.

— Откъде знаехте, че идват бирниците?

— Видях светлините на кораба в заливчето и се запътих към брега, тъй като знаех, че ще бъдеш там. Възнамерявах да те защитя със или без твоето одобрение. Бях залегнал и наблюдавах акцията от върха на скалата, когато усетих как земята затреперва. Стана ми ясно, че предстоят неприятности. Изпълзях долу и извиках, за да ви предупредя. Надявах се да проявиш достатъчно разум и да си тръгнеш с другите, но трябваше да се убедя. Затова те повиках по име. Не можеш да си представиш колко бях шокиран, когато те видях да тичаш към мене.

— Вече ви обясних действията си.

— Какво стана със Сянката? Когато го видях за последно, сигнализираше на кораба в заливчето. Какво означаваха сигналите му?

Блис се поколеба. Доколко можеше да вярва на Люк?

— Кажи ми Блис. Можеш да ми се довериш.

— Така ли? Не съм толкова сигурна.

— Можех да кажа на капитана всичко, което знам, ако бях искал да ви предам.

Тя неохотно призна истината в думите му.

— Сянката сигнализира на кораба да дойде след две седмици на друго място.

— Къде?

— Не мога да ви кажа. На Сянката няма да му хареса. — Тя сподави една прозявка. — Трябва да вървя. Джени сигурно много се тревожи за мене.

Блис се надигна и Люк стана заедно с нея. Тогава на вратата се почука силно.

— Не мърдай — каза Люк. — Ще видя кой е.

Блис го последва въпреки предупреждението му. Едрата му фигура я засланяше, докато той отваряше вратата.

— Капитан Скилингтън, на какво дължа това удоволствие? Да не би да сте се страхували, че няма да се върна благополучно у дома?

— Ни най-малко, милорд. Нямах представа, че живеете тук. Претърсваме всяка къща и селото за контрабандистите. — Скилингтън погледна покрай Люк, напрягайки се да види лицето на Блис — Виждам, че вашата приятелка още е с вас. Съжалявам, че ви обезпокоих. Още веднъж ви пожелавам лека нощ, милорд.

Докосна шапката си и се отдръпна. Люк затвори вратата и се облегна на нея.

— Не можеш да си тръгнеш сега.

— Защо?

— Твърде опасно с. Не мисля, че добрият капитан е убеден в невинността ни. Вероятно е оставил някой на брега да наблюдава къщата. Ако си тръгнеш сега, може да те спрат и да ти зададат неудобни въпроси. Тъй като и двамата внимавахме да крием самоличността ти, не мисля, че е видял добре лицето ти.

Думите на Люк имаха смисъл. Ако бъде разкрито коя е можеха да заподозрат баща й. Можеше дори да го обвинят, че той е Сянката. Каква бъркотия.

— Много добре, ще остана, докато бирниците напуснат селото. Няма да намерят нищо, нали разбирате. Защото сега мъжете са в леглата си. Някои от пещерите имат изходи далече от брега. Познаваме ги всичките.

— Ами Сянката?

— Какво за него?

— Трябва да говоря с него, скъпа. Това се може да продължава така. Трябва да го убедя, че излага на опасност цялото село. Кажи ми как се казва.

Тя поклати глава отрицателно. Никой нямаше да измъкне тази информация от нея.

— Питайте ме каквото искате, Люк, но не и това.

Очите му се присвиха.

— Какви са отношенията ти със Сянката? Доколко го познаваш?

— Н-не много добре — заекна Блис.

Люк се вгледа в лицето й.

— Лъжеш.

Тя изфуча.

— Няма да го издам.

— По дяволите! Брейди е нали?

— Не, и това е всичко, което ще кажа.

Този път тя не направи никакво усилие да скрие прозявката си.

— Изтощена си. — Хващайки я за ръката, Люк я потегли към спалнята. — Лягай на леглото, аз ще спя на дивана.

Блис се дръпна назад.

— Не мога да го направя. Вие вземете леглото, аз ще спя на дивана.

— Не спори. Позволи ми да постъпя като джентълмен. Събличай се и лягай, докато запаля огъня.

Блис погледна с копнеж към леглото, после към дивана.

— Можем да си поделим леглото — изстреля тя. — Няма от какво да се боя с мъж, дал обет за целомъдрие.

Той я изгледа така, сякаш току-що й бяха поникнали рога. Да не би да се шегува? Не знаеше ли колко близо е той до нарушаване на обета, до отдаване на развратната си природа? Мъж, явно запътил се към гибел, няма скрупули, а той започваше да осъзнава колко малко са неговите.

Искаше да е с Блис Хартли. Искаше да я примами в обятията си и да я изпълни с ерекцията си, която се надигаше неумолимо. Излизаше извън контрол и го знаеше.

— Това не е добра идея, Блис. Самообладанието ми си има граници. Аз съм мъж, свикнал да взема каквото пожелае и когато пожелае. А със сигурност желая тъкмо тебе.

— О — изрече тихо Блис — не искам да ви изкушавам.

След миг тя беше в прегръдките на Люк, устните му се приближаваха към нейните, топлият му дъх я облъхваше.

— Само като те гледам, скъпа, волята ми се топи. — Целуна я силно. — Целувките ти ме възбуждат отвъд всякаква издръжливост. — Погали гърдите й, допирът му беше лек, възбуждащ. — Само като те докосна, подлудявам от желание.

Тя го бутна в гърдите.

— Тогава не ме докосвайте и целувайте, или… или каквото и да е. Всъщност, би трябвало да си тръгна… веднага. Той отстъпи, лицето му разкриваше, че е разстроен.

— Не, няма да си тръгнеш. Лягай, аз ще спя на дивана в гостната.

Той излезе от спалнята и полека затвори вратата зад себе си. Щеше да й каже да пусне резето, ако имаше резе. Трепереше от страст и щеше да отиде да се топне отново в заливчето, ако бирниците не душеха все още наоколо. Проклятие, какво го беше накарало да даде обет за целомъдрие? Мъж с неговите огромни и разнообразни апетити би трябвало да разбира колко невъзможно ще му бъде да спази този обет. Можеше да не страда толкова от тази жажда, ако не беше срещнал Блис.

Тя беше причината за неговите мъки и източникът на въодушевлението му.

В следващия един час Люк не можа да си намери удобно място на дивана. Беше прекалено къс, за да настани дългите си крака. На пода щеше да му бъде доста по-удобно, реши той. Спомняйки си, че чаршафите са в шкафа в спалнята, стана и отиде на пръсти в стаята, където спеше Блис. Погледът му веднага се насочи към леглото.

Разбра, че е направил съдбоносна грешка, в момента, когато видя съблазнителните й извивки под одеялото, едната ръка беше отпусната върху завивката, а другата бе пъхната под бузата й. Той се приближи импулсивно към леглото и дяволът у него го накара да легне до нея. Не възнамеряваше да я докосва, просто искаше да я погледа.

Добрите намерения се изпариха, когато Блис въздъхна насън и се сгуши до него. После прехвърли ръка на кръста му, сякаш търсеше топлината му. Когато той се опита да отстрани ръката й, тя отвори очи. Усмихна му се, сякаш беше най-естественото нещо да се събуди в едно легло с него.

Люк я притисна още по-силно.

— Сънувам ли? — измърмори тя.

— Да — прошепна той. — Целуни ме, любов моя.

Тя се поколеба.

— Всичко е наред. Можеш да правиш каквото си искаш насън. Нека задръжките ти паднат. Нека сънищата ти те отведат, където пожелаеш.

— Наистина ли?

— О, да. Кажи ми какво искаш.

— Искам — Тя положи ръка на гърдите му, пъхайки пръсти под разхлабената му яка, за да почувства кожата — искам те гол.

Люк изстена. Защо се подлагаше на това мъчение? Знаеше отговора — защото не можеше да устои на желанието на Блис, защото беше разпуснат, непоправим женкар, управляван от страстта си.

Стана и свали всичко от себе си.

 

 

Блис харесваше този сън. Дълго време се беше питала как ли изглежда Люк без дрехи. Сега той стоеше пред нея, както бог го беше създал, още по-внушителен, отколкото си го беше представяла. Никоя жена не би могла да се усъмни в мъжествеността му, защото нищо у него не беше обикновено. Осветени от слабата светлина откъм камината, изваяните му мускули и стегнатата му плът бяха безупречни като мраморна статуя, изваяна от майстор.

Погледът й се премести надолу по тялото му, от тъмните кестеняви косми по гърдите към стегнатия му корем и по-ниско, към гордо стърчащия му член. Възбуда пламна и у нея. Всичко беше недействително, но това и трябваше да се очаква от един сън. Толкова й се искаше да го обгърне целия да усети аромата на кожата му, да почувства ръцете му по тялото си, да усети как той се притиска към нея.

С полузатворени очи тя го видя как се надига на коляно върху леглото. Дюшекът се огъна под тежестта му, когато той се плъзна под одеялото. Тя го чу да изстенва, когато телата им се срещнаха и се притиснаха едно о друго.

— Ще ти доставя удоволствие, любов моя, ако това е желанието ти. Може да ме убие, но ще имаш каквато искаш.

Ръката му се плъзна по крака й в успокояваща ласка. Той повдигна ризата и започна да целува коляното й, бедрото, после вдлъбнатината на корема й.

— Исках да го направя още първия ден, когато те видях.

Тя трепна силно, когато главата му се настани между бедрата й и той целуна набъбналите устни на нейната женственост. Стреснатият й вик стекла в притихналата къщичка. Сякаш въздухът в стаята бе свършил. Тогава тя почувства пръстите му да разтварят набъбналите й гънки, усети езика му да докосва нежната пъпка между тях. О, божичко, той я облизваше с дълги, лениви докосвания, които караха тялото й отново и отново да се извива на дъга срещу него.

Не беше сън!

Макар че се опита, тя не можа да спре ханша си да не се надига, та да посрещне влажните ласки на езика му. Никога не си беше представяла, че нещо такова изобщо е възможно, а още повече, че е приятно.

— Люк — успя да изпъшка тя, — трябва да спреш.

Не чу никакъв отговор, докато той дразнеше с устни и език нейната чувствителна плът със сръчност, придобита от дълъг опит. Дъхът й спря, ханшът й се притисна към него, докато я обхванаха пламъци. Почувства пръстите му да навлизат в нея, докато езикът му продължаваше да я измъчва, да я облизва, да я възбужда. Тогава усещанията станаха почти непоносими, изпращайки я право към звездите.

Люк беше очарован от реакцията на Блис. Брейди никога ли не я беше любил по този начин? Въпреки обета си за целомъдрие той беше твърде възбуден, за да прекрати това толкова скоро. Сега за него не съществуваше нищо друго, освен нуждата да утоли ужасната жажда, да се пъхне в горещата ножница на Блис и да намери облекчението, което си беше отказвал прекалено дълго.

Придвижи се нагоре по тялото й, членът му беше твърд като камък, а тялото — напрегнато и готово да се разпадне.

— Отвори крака, любов моя — прошепна той на ухото й.

Очевидно тихите му думи върнаха Блис към действителността, защото тя се опита да го избута.

— Не забравяй обета си. Не бива!

— Трябва — изстена той. — Още едно потапяне в заливчето ще ме убие. Толкова те искам, че ще полудея, ако не те имам.

Разтваряйки краката й с коленете си, Люк се настани между тях. Почувства я как се стяга и сведе глава, за да целуне и да засмуче гърдите й. Искаше тя да жадува за него така, както той за нея. Стратегията му трябва да беше успешна, защото тя застена и се заизвива нагоре, притискайки гърдата си към топлината на устата му, а ръцете й се обвиха около врата му. Скоро слабините й започнаха да се търкат о неговите, сякаш го молеше да влезе в нея.

Люк изви ханша си, готов да се забие във влажната й топлина, когато изведнъж спря. Проклетият му обет вгорчаваше удоволствието от акта, който винаги беше така естествен за него, както и дишането. Докато доставяше наслада на Блис, обетът му се вмъкна между тях и отне от собствената му наслада. По дяволите обетът, реши Люк. Вече не беше важно. Два месеца целомъдрие бяха достатъчно наказание.

Но Съдбата беше жестока любовница. Точно когато той беше решил да се откаже от обета си, се чу силно почукване на вратата. Люк се опита да не му обръща внимание, но Блис се надигна на лакти и го отблъсна.

— Има някой — прошепна тя, сякаш излизайки от транс.

Люк изруга на висок глас, докато ставаше и навличаше дрехите си. Кой, по дяволите, е дошъл по това време на нощта? Чукането престана, заменено от гневен глас.

— Отворете, Уестмор! Знам, че Блис е с вас.

— Брейди е — прошепна Блис. — Не бива да ни намери така. Къде са ми дрехите?

Люк събра дрехите й и й ги метна. Тогава затвори вратата на спалнята и мина през малката приемна, за да стигне до предната врата. Отвори вратата, преграждайки я с тялото си, за да попречи на Бристъл да влезе.

— Какво искате?

Брейди се опита да надникне зад него, но безуспешно.

— Къде е Блис? Криете ли я от мене?

Темпераментът на Люк се възпламени.

— Не ви видях да се опитате да я защитите снощи. Можеше да я хванат и да я затворят. Къде бяхте, когато тя имаше нужда от вас?

— Блис не се нуждае от защита — изръмжа Брейди. — Не знаете нищичко за нея, Уестмор. Трябваше да си държите носа далече от нашите работи.

— Тук съм — обади се Блис иззад Люк. — Хората добре ли са?

— Да. Дойдох да те отведа у вас.

Страхувах се да съм навън, докато бяха още в селото.

— Няма ги вече. Не очаквам повече неприятности от тях.

— Люк говори с капитан Скилингтън, Брейди — разкри Блис. — Научих нещо, което трябва да знаеш. Има предател сред нас. Някой е казал на бирниците за снощната доставка.

Брейди погледни свирепо към Люк.

— Всички знаем кой е доносникът. Опитах се да те предупредя за Уестмор. Въпросът сега е какво ще правим с него.

Той се опита да мине покрай Люк, но не успя.

— Не е Люк, Брейди — възрази Блис. — Някой от нашите ни предава.

— Ти го казваш — изрече Брейди, без да изглежда убеден. — Готова ли си да се върнеш у дома? Джени много се безпокои за тебе. Дойде да ме намери, когато ти не се върна снощи.

— Готова съм, да тръгваме.

Тя се опита да се мушне покрай Люк. Той отказа да помръдне. Тя го изгледа свирепо.

— Още не, Блис. Трябва да поговорим.

— Имали сте часове за говорене — възрази Брейди. Очите му се присвиха. — Освен ако двамата с Уестмор не сте правили нещо друго, освен да си бъбрите.

— Довиждане, Бристъл — каза Люк. — Кажете на Джени, че няма защо да се тревожи. Блис е в пълна безопасност с мене. Ще я изпратя, след като поговорим.

И той затвори вратата под носа на Брейди.

— По дяволите, Блис! — извика Брейди през затворената врата. — Не оставяй чужденец да ти заповядва!

— Ще си ида право у дома, Брейди — отвърна Блис. После се обърна към Люк. — Какви имаш да ми казваш? Наистина трябва да се прибирам.

Изведнъж я досрамя да го погледне в очите. Беше му позволила волности, каквито бяха допустими само за съпруг. Той трябва да я мисли за разпусната… или нещо още по-лошо. Усещаше гърдите си набъбнали и чувствителни, кръвта се блъскаше във вените й, а онова място между краката й още тръпнеше и пулсираше от усещания.

Блис интуитивно съзнаваше, че Люк щеше да наруши обета си, ако Брейди не се беше появил и ако тя му беше позволила. Господи, как би могла после да го гледа в очите?

— Още не можеш да си тръгнеш, Блис. Кажи ми къде е следващата доставка.

— Аз… не мога.

— Тогава ми кажи кого подозираш, че е издал операцията на Сянката.

— Иска ми се да знаех. Не мога да си представя защо някой ще ни издава. Няма да спечели нищо.

— Добре, да обсъдим нещо друго. Трябва да стоиш далече от опасностите. Със сигурност няма да присъстваш на следващата доставка. Нека мъжете се оправят.

Блис изфуча.

— Аз съм толкова добра, колкото, който и да е мъж. Освен това имам нужда от моя дял в печалбите. Болестта на татко почти ни разори. Сейнт Айвс не е бил и няма да бъде богата община. Допреди татко да се разболее, се справяхме добре, но нещата се промениха.

— Ще ти дам пари да заведеш баща си в Лондон — предложи Люк.

— Как ли пък не! — Тя го изгледа свирепо. — Пусни ме.

Люк се облегна на вратата.

— Забрави ли какво се случи между нас?

Дъхът й излезе с шумно издишване.

— Как да забравя? Ти едва не наруши обета си. Съжалявам. Отначало мислех, че си сън, че всичко е фантазия. Стана истинско едва когато… когато ти дойде при мен в леглото. Трябваше да те спра.

— Ти ме искате толкова, колкото и аз тебе. Не съжалявам за това, което се случи. Искаше ми се да го бяхме довършили.

— Обетът ти…

— За теб бих го нарушил. — Той прокара пръсти през косата си. — Жалък ли съм? Исках да те накарам да забравиш Брейди и това, което има помежду ви. Исках да бъда твоят любовник, мъжът, към когото ще се обърнеш, когато имаш нужда.

— Няма нищо между мен и Брейди. Той не ми е любовник.

Смаяното изражение на Люк издаваше неверието му.

— Не ме лъжи, Блис.

— Вярно е. Не ме е докосвал така, както ти. Жените, с които си бил са истински щастливки. Но това не бива да се повтаря, Люк. Не искам заради мен да нарушиш обета си. Не знам какво се е случило с теб в Лондон, но трябва да е било сериозно, за да накара любовник като теб да се обрече на пълно въздържание.

Люк се подсмихна.

— Не съм сигурен, че съм променил поведението си. На два пъти щях да наруша обета си заради тебе.

— Защо даде този обет?

Люк поклати отрицателно глава.

— Това е дълга и болезнена история. Може би някой ден ще ти кажа.

— Може би няма да ме има някой ден.

Изражението му се вкамени.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Играеш опасна игра, скъпа. Правителството е решено да прекрати контрабандата, която ограбва короната от толкова необходимите й доходи. Рано или късно ще хванат Сянката, а ти и останалите ще пострадате заедно с него. Помисли за жените и децата, какво ще стане с тях, когато мъжете бъдат затворени. Какво ще правят? Как ще се издържат? Сянката е егоистично копеле, мисли само за себе си — разгорещи се Люк.

— Аз… никога не съм мислила за тези неща — изрече неуверено Блис.

— Ако уредиш да се срещна със Сянката, бих могъл да го убедя, че цялата тази работа е лудост.

— Не… това не е възможно. Ние не търсим Сянката, той ни търси.

— Как?

— Не знам. Не съм сред доверениците му. Моля те, пусни ме да си ида. Наистина трябва да тръгвам.

Люк неохотно отвори вратата, Блис се мушна покрай него и се сблъска с вдовицата Пиджън.

— Божичко, Блис — изрече изумено вдовицата. — Мисля, че ти казах, че днес ще се върна на работа. Забрави ли?

— Да, забравих — потвърди се веднага Блис. — Отивам си.

Тъй като вече беше светло, Люк нямаше оправдание да изпраща Блис до дома й, затова я пусна. Но прошепна на ухото й:

— Говоря сериозно, Блис. Ако откажеш да ме послушаш, няма да имам друг изход, освен да те предпазя от собственото ти лекомислие.

Блис изхвръкна навън със зачервено лице и объркани мисли.

За някои неща Люк имаше право. Наистина не бе мислила за последиците. Контрабандните им операции досега бяха безупречни… докато Люк не се беше заселил в каменната къщичка. Той ли беше осведомителят?

Трудно й бе да повярва, че е така, Люк се беше опитал да я предпази и капитан Скилингтън, като че ли наистина го подозираше. Но ако Люк не е сигнализирал на бирниците, тогава кой?