Кони Мейсън
Последният женкар (6)

5

Люк излезе от къщичката на следващата сутрин, преди Блис да дойде. Срещна я на пътя, ръцете й бяха пълни с пакети.

— Какво носиш? — запита, вземайки ги от ръцете й.

— Забелязах, че килерът ви е празен, затова накупих някои неща от касапина, от мелничаря и от зеленчукаря и ги записах на сметката ви. Къде отивате толкова рано? Върнете се, ще ви направя закуска.

Оставането насаме в къщичката с Блис беше последното нещо, което Люк искаше. Не му се щеше пак да се къпе в ледената вода на заливчето.

— Трябва да пусна едно писмо. После ще взема коня си от конюшнята и ще го потренирам. Той сигурно иска да се разтъпче точно толкова, колкото и аз. Но първо ще внеса тези храни вътре.

— Няма нужда — възпротиви се Блис. — Ще се справя сама.

Без да й обръща внимание, Люк се върна в къщичката. Разстоянието беше кратко и той нямаше нищо против това. Но не можа да не забележи, че Блис изглежда смутена. Трябваше да си държи ръцете настрана от нея вчера, но Блис Хартли беше прекалено голямо изкушение, а бягството от изкушенията не беше сред силните му страни.

Тя остана необичайно тиха, докато вървеше до него. Изглеждаше почти облекчена, когато стигнаха до къщичката и Люк остави продуктите на изподрасканата кухненска маса.

— Благодаря — каза тя. — Сега можете да си вършите своите работи.

Той се обърна, осъзнавайки, че трябва да излезе…, незабавно. Иначе щеше да я притегли в прегръдките си, за да повтори онова, което се беше случило вчера.

— Впрочем — подметна той през рамо, — ако решите да ровите отново из нещата ми, гарантирам ви, че няма да намерите нищо интересно.

Усмихна се на смаяното й изражение и излезе. Знаеше, че пощенската карета трябва да дойде тази сутрин и отиде да пусне писмото до Бракстън. Макар да не беше споменавал за контрабандистите, на които се беше натъкнал, пишеше, че се занимава с една работа, която може да представлява интерес за правителството.

След като пусна писмото, Люк реши да се отбие пак при ескуайър Хартли. Твърде възможно беше ескуайърът да е Сянката. Люк не можеше да изключи никого. Нито Били, нито Брейди, нито бащата на Блис.

Джени отвори вратата.

— Ескуайър Хартли по-добре ли е днес? — запита Люк. — Надявах се да мога да му се представя.

Джени понечи да затвори вратата под носа му.

— Ескуайърът не приема посетители.

Люк препречи вратата с крак.

— Поне ще го запитате ли дали ще ме приеме?

— Той е много зле, господине. Може би някой друг път.

— Джени, викарият ли е дошъл?

Люк отвори вратата с рамо. Мъжът, застанал в коридора, беше облечен в халат и с нощна шапка.

Беше слаб, с неестествено зачервено лице. Изглеждаше така, сякаш боледува доста отдавна.

— Кой сте вие, господине? — запита Оуен Хартли.

Люк се поклони.

— Лукас Уестмор, на вашите услуги. Наех къщичката на Бийтън.

— Те заминаха преди две години и се преместиха при дъщеря си в Кент. Добре дошли в Сент Айвс. Моля, последвайте ме в стаята ми, сър, където ще можем да си поговорим. Рядко имам гости напоследък. — Изпрати укорителен поглед към Джени. — Дъщеря ми и Джени мислят, че имам нужда от уединение. Но не съм толкова зле, колкото им се струва.

— Надявах се да си поговорим, ескуайър Хартли — призна Люк.

Последва Хартли в неговата стая. Щом се настаниха в удобния кабинет, превърнат в спалня, ескуайърът запита:

— От Лондон ли сте, господин Уестмор?

— Да, сър.

— Какво ви води в Сейнт Айвс?

— Тишината и усамотението. Помолих моя агент да намери къщичка далече от лондонската шумотевица и суета. Сейнт Айвс подхождаше на намеренията ми, затова наех къщичката за една година.

— Така ли? Какво ви накара да напуснете Лондон?

— Това е дълга история, за която не ми се говори.

— А — изрече многозначително Оуен. — Разбирам. Не сте първият младеж, заточен в провинцията, за да се разкае за свободното си поведение.

Люк не го поправи. Предположението на ескуайъра беше обяснение като всяко друго за неговото доброволно изгнание.

— Откога боледувате, сър?

— Прекалено отдавна — оплака се Оуен. — В някои дни се чувствам по-добре, отколкото в други.

— Какво казва лекарят ви?

— А! Тези провинциални доктори само знаят да пускат кръв и да слагат вендузи. Всичките са касапи. Дъщеря ми иска да ме води в Лондон, но аз не искам.

Докато разговаряха, Люк започна да се съмнява, че Оуен Хартли знае каквото и да било за контрабандата, която се вихри под носа му. Но понеже беше упорит, той запита:

— Случайно да познавате човек, когото наричат Сянката?

— Не, сър, не го познавам — Изражението на ескуайъра убеди Люк, че той говори истината. — Този човек важен ли е за вас?

— Всъщност не — отвърна Люк, вдигайки рамене. — Но може би представлява опасност за жителите на Сейнт Айвс.

— В нашето село почти няма престъпления — каза Оуен. — Би трябвало да знам, аз съм местният магистрат. Веднага щом съм пак на крака, ще се поразровя в тези неща.

— Ще ви бъда благодарен, ако не споменавате за нашия разговор на когото и да било — каза Люк и се надигна. — Може да греша за Сянката.

Тръгна си след малко. Посещението му при ескуайъра го убеди, че той не знае нищо за престъплението, което се върши под неговата юрисдикция. Но Люк не би могъл да каже същото за дъщерята на ескуайъра.

Имаше още една работа, която трябваше да свърши, преди да вземе коня си от конюшнята. Отиде до мястото, където бяха закотвени рибарските лодки, и потърси Брейди Бристъл. Щастието му се усмихна. Поради вчерашната буря рибарите се бяха заели да поправят повредените си лодки. Люк намери Брейди седнал в своята лодка, зает да кърпи платна.

Поздрави го и поиска да поговорят. Брейди му махна да се качи и Люк се съгласи.

Рибарят го изгледа начумерено.

— Какво мога да направя за вас, Уестмор? Давайте накратко, зает съм.

Люк седна на едно навито въже.

— Вие ли сте Сянката? — запита той направо.

Брейди се надигна, лицето му почервеня, жилите на врата му се издуха.

— Какво намеквате?

— Мисля, че знаете. Пет пари не давам за вас и за другите контрабандисти. Тревожа се за Блис. Не й е мястото на брега по време на доставка. Последната ви акция без малко да бъде осуетена от бирниците. Те дойдоха минути след като вие и останалите си тръгнахте. Този ви опит можеше да се окаже катастрофален.

Брейди премига, после пак.

— Не знам за какво говорите.

— Не знаете ли? Питам ви направо — вие ли сте Сянката?

— А пък аз ви питам направо дали сте бирник?

— Не съм — каза Люк. — Просто случайно се озовах там, където не трябва.

— Не съм Сянката — отговори Брейди.

— Наистина не ми пука дали сте или не сте. Просто искам да ми обещаете, че ще държите Блис далече от брега при получаването на следващата доставка. Добре си помислете дали трябва да криете кой е Сянката. Той е опасен човек. Може да погуби всички ви.

— Сянката е късмет за нас — каза Брейди. — Да не мислите, че искам цял живея да бъда рибар? Сянката ни помага да избягаме от мрачния живот, който водим. Ще го следваме до смърт, ако трябва.

— Това отнася ли се и за Блис?

— Точно заради нея искам по-добър живот.

— Ако я обичате, ще я пазите. Не я оставяйте да се забърква още повече в незаконната ви дейност.

— Заплашвате ли ме, Уестмор?

— Приемете го както искате.

— Ще осведомите ли властите?

— Да, ако не осигурите безопасността на Блис.

— Вие сте опасният — изрече Брейди през зъби. — Защо дойдохте в Сейнт Айвс, ако не за да ни шпионирате? Хайде, съобщете за нас на властите, няма да намерят никакво доказателство за незаконна дейност в селото ни.

— Все ми е едно. Просто искам да се убедя, че Блис е в безопасност.

Брейди размаха заплашително юмрук под носа на Люк.

— Какви са отношенията ви с Блис? Тя е моята жена, не забравяйте.

Люк отблъсна юмрука му.

— Не ме плашите, Бристъл. Но ви предупреждавам, помислете добре върху това, което ви казах.

 

 

Докато Люк го нямаше, Блис прерови сандъка му за вещи или писма, които да го свързват с правителството. Не намери нищо, освен едно писмо от граф Бракстън. Съдържанието не й каза почти нищо, освен че Люк липсвал на дамите от висшето общество и че се носели най-невероятни слухове.

Тя едва не се изсмя на глас, когато прочете, че по-голямата част от висшето общество знаело за обета му за целомъдрие и че се правели залагания в „Уайтс“ колко време ще издържи. Сроковете варирали от една седмица до няколко месеца, но всички смятали, че той ще наруши обета си много преди края на самоналоженото си изгнание.

Значи Люк й беше казал истината, помисли тя. Наистина искаше да остане целомъдрен. Хрумна й още нещо. Щом може да ходи в „Уайтс“ заведение за джентълмени, има голяма вероятност да е благородник. Защо не беше споменавал за титлата си?

Остави писмото там, където го беше намерила, и се върна в кухнята. Еленското, което печеше за Люк, беше готово и тя го дръпна към ръба на пещта, за да стои на топло.

Чу някакъв шум при задната врата и се обърна, очаквайки да види Люк. Но не беше Люк, а Брейди.

— Какво правиш тук?

— Работодателят ти ме посети днес.

Блис преглътна мъчително. Дали Люк не беше казал на Брейди какво е станало помежду им вчера?

— Какво искаше?

— Каза, че Сянката излага на опасност цялото село, и ме предупреди да те държа далече от брега при следващата доставка.

— Може би наистина е бирник — изрече замислено Блис.

— Казва, че не е, и съм склонен да му повярвам. Щеше да насочи полицаите към нас, ако беше правителствен агент. Но той иска нещо, Блис.

— Каза ли ти какво иска?

— Не с много думи, но ми стана ясно, че иска тебе. — Хвана я за ръката. — Защо се държи така собственически с теб, Блис? Дала ли си му нещо, което си отказала на мене?

— Пусни ме! — изсъска тя. — Не съм твоя собственост, Брейди Бристъл. Внимавай как се държиш към мене. Сянката може да не те допусне до участие в операцията ни.

Той я изгледа странно.

— Сянката ли! Не ме заплашвай, Блис. Щом се оженим, нещата ще се променят. Сянката повече няма да бъде водач.

— Пусни ме — повтори Блис. — Боли ме.

— Чухте дамата, пуснете я.

Люк! Трябва да беше влязъл от предната врата. Брейди отблъсна Блис.

— Просто говорех за лични неща с моето момиче.

Веждите на Люк се вдигнаха. Той полека вдигна ръката на Блис и огледа синините на китката й.

— Откога разговорът за лични неща означава грубо отношение към дамата?

— Откога Блис е ваша работа? — отвърна с въпрос Брейди.

— Откакто научих в каква опасност е. Вие и вашите съучастници не й правите услуга, като я оставяте да участва в опасната ви дейност. Не искам да видя Блис обесена наред с вас. И можете да предадете думите ми на Сянката.

Блис пребледня като мъртвец. Божичко! Люк знаеше всичко. Всичко, с изключение на това, кой е Сянката.

— Мога да се погрижа за себе си — каза тя, щом си възвърна дар слово. — Какво знаете?

— Знам за контрабандата. Вярвам и че баща ви няма представа, че сте замесена.

Брейди избута Блис към вратата, за да говорят насаме.

— Казвам ти да се отървем от него — рече той с нисък глас.

— Глупак! — прошепна Блис. — Наистина си търсиш белята, нали? Не мисля, че Люк представлява опасност за нас.

— Не съм толкова сигурен. Ще говоря с другите и ще видя какво мислят.

— Слушай, Брейди, Люк има влиятелни приятели, сред тях има граф и маркиз. — После заговори по-високо: — Искам да си вървиш, за да говоря с Люк насаме.

— Чудесна идея — съгласи се Люк. — Но преди да си тръгнете, предлагам да послушате предупреждението ми. Ако науча, че сте изложили Блис на риск по какъвто и да било начин, много ще съжалявате. Приятен ден, господине.

Брейди изхвръкна навън. Люк му помогна, затръшвайки вратата зад него. Тогава се обърна към Блис, лицето му беше като тъмен облак.

— Любовникът ти е грубиян. Защо му позволяваш да те нагрубява?

— Не ме е нагрубил. Само… се опитваше да ми каже нещо.

— Какво точно?

— Че знаете прекалено много за хората от Сейнт Айвс и той се тревожи.

— Достатъчно ли, за да те държи настрана от брега по време на следващата доставка?

— Откъде сте разбрали, че съм била там? Видяхте ли ме? Познахте ли някого?

Челото на Люк се сбърчи.

— По дяволите! Нямаше нужда да разпозная някого, за да знам, че си била там. Не се опитвай да отричаш, че си замесена в контрабандата, защото няма да ти повярвам. — Изгледа я свирепо. — Ако не обещаеш, че ще се пазиш, ще бъда принуден аз да се погрижа за теб. Групата ви има ли нужда от още един чифт ръце?

Очите на Блис се разшириха.

— Вие сте полудял! Сянката никога няма да позволи това.

— Лично ще говоря със Сянката. Къде да го намеря?

Блис заотстъпва назад.

— Трябва да вървя. Не се бъркайте, Люк… моля ви.

Той я хвана, преди да беше стигнала до вратата.

— Тревожа се за тебе, Блис.

— Защо? Дори не ме познавате.

— Не знаеш колко си привлекателна. Щеше да бъдеш сензация в Лондон. Ако те бях срещнал там, нямаше да се поколебая да те съблазня.

Тя го изгледа потресена.

— Вече го направихте. Може да сте забравили, но аз не съм.

— Не съм забравил нищичко. — Той я притегли към себе си. — Къпах се толкова много пъти в ледения залив, че кожата ми започна да се сбръчква. Така ме разгорещяваш, че едва издържам да стоя наоколо ти. Ако не беше проклетият ми обет, щях да те хвърля в леглото още тая минута.

— Недейте — прошепна Блис.

Люк не можеше да направи нищо. Тя изглеждаше толкова красива, така изумително изкусителна, че той не можа да се въздържи да не изпробва отново самообладанието си. Притисна я силно към себе си, позволявайки й да почувства възбудата му. Стонът й извика усмивка на устните му. Разбираше, че Блис Хартли не е невинна от начина, по който тя притискаше ханша си към слабините му.

Когато тя вдигна глава, за да се взре в него, той плени устата й в настоятелна целувка. Ако тя не се бе осъзнала и не беше започнала да се съпротивлява, той знаеше къде щяха да свършат — или на пода, или в леглото му. Дишайки тежко, Люк не направи никакво движение, докато Блис изхвърчаше през вратата.

Отиде в спалнята си и взе последното писмо на Бракстън, усмихвайки се, когато прочете за залозите в „Уайтс“ относно целомъдрието му. Изсмя се на висок глас. Само два месеца от годината самоналожено въздържание и той беше готов да се откаже от обета си заради чаровете на Блис Хартли. Господи, колко беше жалък.

 

 

Блис отиде право при лодката на Брейди. Извика го и той излезе да я посрещне.

— Не биваше да идваш в къщичката — укори го тя. — Сега Люк иска да се срещне със Сянката и да участва в операцията ни.

— Подозира ли кой е Сянката?

— Не и няма да научи.

— Сигурно не му вярваш, нали?

— Аз… да, не му вярвам. Намерих едно писмо в бюрото му, от лорд Бракстън. Нищо в него не свързваше Люк с правителството. — Тя замълча. — Той казва, че иска да се присъедини към операцията ни.

— Защо да го прави? Очевидно няма нужда от пари.

— Вярва, че съм била на брега при последната доставка и иска да ме предпази.

— Значи това било! — избухна Брейди. — Отивам в „Чайка и гъска“ да говоря с мъжете. Мисля, че ще се съгласят с мен да се отървем от Уестмор. Каквито и високопоставени приятели да има, не можем да го допуснем в начинанието.

Блис го стрелна с поглед.

— Няма да правиш нищо подобно, Брейди Бристъл! Нямаме основание да го подозираме. Люк е просто любопитен.

С тези думи тя го остави, сигурна, че е права за Люк.

Но когато се върна у дома и научи, че той е посетил баща й, се вбеси. Визитата му я накара да си помисли, че може би Брейди е бил прав и че в края на краищата Лукас Уестмор представлява за тях по-голяма опасност, отколкото са си представяли. Как смее да разпитва баща й!

 

 

На следващата сутрин Блис нахълта в къщичката на Люк и затръшна вратата зад себе си. Беше мислила цяла нощ за посещението му при баща й и нямаше търпение да говори открито с него. Не чака дълго. Той влезе в кухнята, видът му беше уверен и мъжествен. Приветливата му усмивка разкриваше трапчинката му и Блис нарочно отклони поглед, за да не позволи на гнева си да угасне.

— Защо отидохте при татко, след като двете с Джени ви казахме, че не приема?

Люк никога не беше виждал Блис толкова красива. Гневът й отиваше. Златистите й очи блестяха и лицето грееше. Цялото й тяло бе заредено с енергия.

— Баща ти ме покани да поговорим. Джени не ти ли каза?

— Какво му казахте?

— Нищо, което да го обезпокои. Представих се, после поговорихме за незначителни неща.

— Да не сте посмели пак да ходите при него!

— Защо? Страхуваш се, че ще научи какво е правила дъщеря му?

— Той не знае.

— Така и подозирах. Не се тревожи, не съм казал нищо, с което да го притесня. Питай Джени. Визитата ми като че ли ободри ескуайъра.

Юмруците на Блис се свиха.

— Ако кажете нещо за… нещо на татко, ще съжалявате.

— Да се разберем. Ти ще стоиш настрана от заливчето по време на доставките, а аз няма да кажа нищо на баща ти за незаконните ви действия.

— Не мога да го направя. — Погледите им се срещнаха и се сблъскаха. Блис първа отвърна очи. — Брейди мисли, че застрашавате операцията.

— Това ли мисли Сянката?

— Не знам. Не съм питала.

— По дяволите, Блис! Защо ме затрудняваш? Ти ли си единствената жена, свързана с контрабандистите?

Брадичката й се вдигна. От изражението й той заподозря, че тя е единствената жена, достатъчно дръзка, за да се изложи на опасност. Трудно беше да повярва, че контрабандистите биха позволили на жена да се присъедини към редиците им.

— Ще ви направя закуската, няма да се бавя — каза тя, като се обърна.

Люк посегна и я накара да се извърне към него.

— Защо се противиш? Толкова ли жадуваш за силни усещания, че изкушаваш съдбата?

— Може би — призна Блис. — И може би го правя заради дела от печалбата.

— Имаш нужда от пари, за да заведеш баща си в Лондон. Това ли е?

— Не е ваша работа.

— Аз обаче мисля, че е моя работа. Обещай, че ще стоиш далече от брега при бъдещите доставки, иначе…

— Иначе какво?

— Ще кажа на баща ти какво вършите.

— Не мога да гарантирам безопасността ви, ако се намесите — предупреди го тя. — Не разбирате ли? Знаете прекалено много.

Люк я привлече към себе си.

— Това, което зная, ще си остане за мене, стига да направиш каквото ти казвам.

— Защо се замесвате?

— Проклет да съм, ако знам. Наречи го покровителствен инстинкт, ако искаш… обичам жените… всички жени. Не искам да ги виждам в беда.

Светлината избяга от лицето му. Сенки се събраха в хлътнатините под очите. Мълчание се възцари помежду им, докато мислите му се връщаха към Лондон, към онзи паметен миг, когато лейди Сибил го беше помолила да се ожени за нея. След трагичната й смърт той се беше заклел, че никоя жена няма да умре, ако той е в състояние да я спаси. Ако Сибил беше изчакала, щеше да й намери подходящ съпруг, но все пак се обвиняваше за смъртта й. Не може да позволи на палача да сграбчи Блис Хартли.

— Какво има? — запита Блис. — Станахте толкова… толкова мрачен изведнъж.

Светлината се върна в очите му, така бързо, както и беше изчезнала.

— Всичко е наред. — Изражението му се втвърди. — Обещаваш ли, Блис?

Тя искаше да излъже, дори и само за да го успокои, но не можеше да го направи. Освен това нейните действия не бяха негова работа. Люк беше същият като Бристъл, заповядваше й, сякаш я притежаваше.

— Не мога да ви обещая нищо. За щастие днес е последният ми ден тук. Вдовицата Пиджън ще се заеме отново със задълженията си утре. Напълно е оздравяла от лекото си неразположение. Няма повече да ми вадите душата.

— И ти няма да можеш повече да ровиш в личната ми кореспонденция — отвърна Люк.

Блис се изчерви, припомняйки си писмото от приятеля на Люк, което беше прочела.

— Не е по-лошо от вашата намеса в работите на селото.

Ръцете му се стегнаха на раменете й. Тя се измъкна. Люк обаче я хвана, преди да е успяла да избяга, пленявайки я в стоманената си прегръдка. Обзе я паника. Тя интуитивно разбра, че той ще я целуне. Макар че Люк не беше първият мъж, който я беше целувал, той първи беше възпламенил у нея копнеж и пламенен отклик, които я караха да помни целувката дълго след като беше свършила.

Мислите й се пръснаха, когато устата му плени нейната с цялата пламенност, която тя си спомняше от предишните му целувки. Нямаше нежност у него, докато я държеше прикована до тялото си. Целувката му беше дива и настоятелна, почти плашеща. Езикът му се пъхна в устата й като горещо копие, което я остави замаяна и олюляваща се.

Тялото му беше твърдо, притискаше се към гърдите, корема и бедрата й. Тя почти извика, когато ръката му се плъзна към гърдата й, обхващайки я в длан, а пръстите започнаха да я галят под скромното деколте на корсажа й, изпращайки огнени тръпки по цялото й тяло.

Той изстена.

Силна тръпка прониза корема и бедрата й, докато Люк оголваше гърдата й, свеждайки глава, за да погали зърното с езика си. Блис се чувстваше… о, божичко, това беше лудост. Дали той не бе захвърлил обета си да остане целомъдрен?

Той като че ли знаеше точно какво да прави, за да я възбуди, когато започна да усуква зърното й между палеца и показалеца си. Тя се притисна към него, имаше усещането, че подът потъва под нея. Целият свят се разтапяше в празнота, докато я овладяваха неописуеми усещания. Той продължаваше да я целува, карайки главата й да се върти и сърцето да бие бясно. Тя сграбчи предницата на жакета му, за да се задържи изправена.

Изви се към него, ясно усещайки дългите му крака с твърди мускули, които се притискаха към нея, ръцете и устата му, които правеха с нея неща, каквито тя смяташе за греховни. Наистина не знаеше какво би станало или докъде би стигнала, ако той не бе изстенал и не я бе отделил от себе си.

Блис дишаше тежко, чувствайки се странно незадоволена. Олюля се като пияна и се хвана за ръба на кухненската маса.

Люк протегна ръка, за да я задържи, а после отстъпи назад.

Когато тя вдигна поглед към него, той изглеждаше още по-разтърсен и от нея.

— Прости ми — изрече Люк с тембър, станал дрезгав от желание. — Нямаш представа колко те желая.

Извърна се, имаше нужда от време, за да се стегне, преди да се изправи отново лице в лице с нея. Беше твърд като камък, цялото му тяло гореше от жажда. Защо се самоизмъчваше по този начин? Имаше и по-лоши неща от нарушаването на един обет. После си представи Сибил да плува в реката и ерекцията му спадна. Едва тогава се обърна, за да застане пред Блис. Тя като че ли се бореше да овладее реакцията на тялото си и едва се справяше.

— Може би е добре, че вдовицата Пиджън се връща — измърмори Люк.

Не можеше повече да понася изкушението, щеше да се предаде и да се нахвърли върху Блис. Тя се отдръпна от него.

— Ще приготвя обяда ви.

— Значи ми отказваш да прекратиш отношенията си с контрабандистите — изрече Люк.

Не чу отговор, защото Блис хукна към кухнята.

 

 

Вдовицата Пиджън се върна на следващия ден. Люк я приветства, но Блис му липсваше. Какво, по дяволите, ставаше с него? Защо една провинциално девойче ще го изкушава отвъд границите на разума, когато беше спал с изискани дами от висшето общество, които превъзхождаха Блис по красота и опитност?

Отговорът беше прост или поне така си мислеше той. Имаше нужда от жена, а Блис беше под ръка. Но нямаше да се поддаде на обаянието й. Освен това тя вече си имаше любовник.

През следващата седмица Люк се опита да си намери занимания далече от селото. Въпреки това научаваше всичко, защото вдовицата Пиджън му носеше клюките. Тя пазаруваше и плащаше сметките с парите, които й беше дал за тази цел.

Той прекарваше безкрайните дни в лов, разходки, езда и четене. Живееше усамотено, но беше приел това като наказание заради смъртта на една жена. Да се държи на разстояние от Блис обаче беше по-голямо наказание, отколкото можеше да понесе. Тя му липсваше, той копнееше за техните словесни двубои, за горещите целувки, за прекрасното й стройно тяло в ръцете си. Тя запълваше сънищата му нощем и заемаше мислите му през деня.

По дяволите, ако не престанеше да фантазира, щеше да полудее!

Люк беше наблюдавал внимателно фазите на луната в последните седмици, помнейки думите, които французинът каза на Сянката. Следващата доставка трябваше да пристигне по време на новолунието.

В последните няколко нощи беше стоял буден доста след полунощ, търсейки проблясващи в заливчето светлини. Контрабандистите можеше да не го искат на брега по време на доставката, но той все пак щеше да бъде там, защото знаеше с абсолютна сигурност, че Блис ще бъде с тях.

 

 

След няколко нощи търпението му беше възнаградено, когато забеляза светлинки, полюшващи се над водата в заливчето. Облече тъмни дрехи, зареди пистолета, който беше донесъл със себе си от Лондон, и излезе от къщичката. Нощта беше толкова тъмна и пътят така коварен, че Люк трябваше да стъпва много внимателно. Когато стигна заливчето, не се изненада от оживената дейност долу на брега.

Разпозна Сянката по качулката. Водачът на контрабандистите държеше високо вдигнат фенер, който полюляваше напред-назад, давайки, както предположи Люк, предварително уговорен сигнал. Той се прилепи към земята, когато Сянката обърна глава и се вгледа нагоре, сякаш усещайки присъствието му. Люк затаи дъх. След миг Сянката се извърна и Люк полека изпусна дъх с бавно свистене. Тъкмо се канеше да се спусне надолу по стръмната пътека, когато земята под него се разтресе.

Прилепяйки ухо към земята, той разпозна звука на конски подкови, които тропаха по спечената пръст.

Бирници!

Беше ли Блис на брега? Инстинктът му подсказваше, че тя е там. Страх обзе цялото му тяло, докато се смъкваше надолу по стръмната пътека. Когато стигна най-долу, напълни дробовете си с въздух и изкрещя:

— Бирниците! Бягайте!