Кони Мейсън
Последният женкар (4)

3

Дискомфорт събуди Люк от дълбок сън. Ерекцията му пулсираше болезнено и тялото му беше плувнало в пот. Треска бушуваше в него. Още едно топване в студената вода на залива щеше да му дойде добре. Той стана и отиде бос към прозореца. Беше безлунна нощ: вятърът виеше в дърветата, сенки танцуваха по водата. Той понечи да се обърне, когато видя светлинки, танцуващи върху люлеещите се вълни.

Някой рибар ли е излязъл навън толкова късно през нощта? Отговорът беше решително „не“. Внезапно Люк се досети защо хората от селцето бяха толкова недоверчиви към странниците. Беше пределно ясно.

Контрабандистите бяха излезли в тази безлунна нощ.

Очевидно всички в селото бяха замесени, включително прелестната госпожица Блис Хартли, русият й любовник и дори младият Били Пиджън. Без да обръща внимание на опасността, на която можеше да се натъкне, Люк се облече бързо и излезе от къщичката. Веднага реши да шпионира контрабандистите, за да разсее скуката си и може би да помогне на Англия. За щастие беше слушал какво му каза Бракстън за подозренията, че в района се вихри контрабанда.

Шпионската игра изглеждаше добър начин да отвлече ума си от непокорния си член.

Люк се облече и тръгна към заливчето, спирайки при скалата над брега, където се развиваха действията. Не видя много, само фенери, мигащи в тъмнината, но не му беше трудно да разпознае звука от колела на каруци и приглушени гласове. Тъй като беше изминавал този път доста често през изминалите няколко месеца, той знаеше къде да намери пътеката, водеща надолу към брега.

Заспуска се по стръмната пътечка, проклинайки камъните, които се ронеха подире му. Тъй като дейността на брега не беше много оживена, той стигна до долу незабелязан и се скри зад една голяма скала, откъдето можеше да наблюдава контрабандистите.

Повече от десетина фенера осветяваха тясната брегова ивица, разкривайки движение в две посоки. Той едва забелязваше кораба, закотвен в заливчето, но знаеше, че е там. Няколко лодки вече бяха стигнали до брега и хората ги разтоварваха. Бъчви, вероятно съдържащи бренди, бяха струпани на брега, чакайки да бъдат извозени с каруците. Люк не можа да разпознае никого, защото мъжете бяха облечени еднакво в тъмни връхни дрехи и скриващи лицата качулки.

Една фигура обаче се открояваше. Мъжът ръководеше операцията от една издатинка. Люк не можеше да различи нещо особено у него, освен че той, изглежда, беше водачът. И за разлика от другите носеше голямо наметало, което го покриваше от глава до пети. Люк наблюдаваше с интерес как човекът командва групата контрабандисти с точност, която очевидно беше резултат от голям опит.

Люк се сниши и запълзя, за да се приближи. Чуваше гласове — остри, тревожни. Някой повика водача и Люк се напрегна да чуе какво говорят.

— Каруците са готови за тръгване, Сянко — чу Люк думите на мъжа.

Не разбра отговора на Сянката, той само кимна и бързо се отдалечи. Тогава първата каруца потегли, последвана от още една, после от още една, докато останаха само Сянката и един мъж от лодката. Люк запълзя сред високата крайморска трева, станал по-смел сега, когато беше останал само един светещ фенер.

— Е, Сянко, още една доставка мина успешно.

Мъжът говореше френски — език, който Люк разбираше и говореше много добре. За съжаление гласът на Сянката беше твърде тих, за да долови думите му.

— Да, търси ни следващия месец по новолуние — отговори французинът на нещо, което Сянката му каза. — Условията остават същите.

Стиснаха си ръцете и срещата приключи. Французинът се върна на лодката си и скоро изчезна в гъстата мъгла, която се надигаше откъм морето.

Люк се колебаеше. Да излезе ли и да се открие пред водача, или да чака, докато събере повече информация, която да прати на Бракстън? Решението му беше отнето, когато към Сянката се присъедини още един мъж, който очевидно беше изчаквал заминаването на французина. Сянката и събеседникът му не казаха нито дума, тръгвайки по пътя, по който бяха потеглили каруците.

Люк смяташе да ги последва, докато не забеляза, че приливът се надига, постепенно заливайки пясъчния бряг. Когато водата придойде, той се закатери по пътеката. Не видя каруците, тъмнината беше обвила всичко наоколо му.

Тогава нощта, като че ли експлодира, тропот на подкови отекна по скалата над него. Конете спряха рязко, ровейки земята и сумтейки нервно. Люк се прилепи към земята.

— Няма ги! — извика някой отгоре. — Дойдохме твърде късно. Пръснете се и търсете каруците. Не може да са отишли далече.

Люк остана скрит, докато мъжете не се разпръснаха. Бе се почти съмнало, преди да намери обратния път към дома си и да се пъхне в леглото. Не можеше да спи. Имаше твърде много неща, за които да мисли. Инстинктът му казваше, че Сянката е някой от селото. Веднага се сети за две възможности — Фред Денди и русият мъж, с когото Блис беше говорила близо до рибарските лодки. Но Сянката можеше да бъде и всеки друг, включително самият ескуайър. Подозираше, че всички жители на Сейнт Айвс знаят какво става и го одобряват.

Откъде бирниците са научили, че контрабандистите ще получат пратка тази нощ? Имаше ли предател сред тях? Люк едва сега осъзна, че Блис трябва да е гледала за кораба на контрабандистите, когато я беше видял на ръба на скалата първия ден. Очевидно беше замесена с тях. По някакъв начин тази мисъл го обезпокои. Ако контрабандистите бъдеха хванати, Блис също щеше да пострада.

Люк стана, изми се и отиде в кухнята. Вдовицата Пиджън тъкмо бе пристигнала и правеше закуска. Тя бързо схвана, че Люк става рано. Не беше винаги така, поне не в Лондон. Там играеше хазарт по цяла нощ и спеше до късно следобед на следващия ден. После отиваше да тренира фехтовка при най-добрите лондонски учители или се боксираше в някоя спортна зала.

— Изглеждате уморен, сър — каза вдовицата Пиджън, докато му наливаше чая. — Не спахте ли добре тази нощ?

— Да, наистина — измърмори Люк.

Взе един вестник от преди една седмица, пристигнал с пощенската кола едва вчера, и започна да чете, докато чакаше закуската си. Но имаше да мисли за прекалено много неща, за да се съсредоточи върху това, което беше ставало в Лондон преди седмица. Сгъна вестника, върна го в купчината и се прокашля.

— Казахте ли нещо, сър? — запита вдовицата Пиджън, докато слагаше пред него чиния с яйца и шунка.

Взе чайника, за да напълни отново чашата му.

— Питах се, госпожо Пиджън, дали познавате в това селище човек на име Сянката.

Чайникът се изплъзна от пръстите й и се разби на застлания с плочки под, опръсквайки глезените на Люк с горещ чай. Той скочи на крака.

— Извинете ме, сър, толкова съм несръчна.

— Нищо не е станало, само чайникът се счупи.

Люк си седна на мястото, взе вилицата и се зае с храната си. Вдовицата Пиджън беше прекрасна готвачка.

— Не ми отговорихте на въпроса, госпожо Пиджън — каза той между две хапки яйца.

— Съжалявам, сър, какво искахте да знаете?

— Живели сте тук дълго, нали?

— Цял живот, сър.

— Тогава трябва да знаете дали човек на име Сянката живее в селцето. — Той помисли малко, после добави: — Може би това е прякор.

Люк видя как устните на вдовицата Пиджън трепват, преди тя да се обърне към огнището.

— Не съм чувала такова име — каза тя. — Може би ще намерите човека, когото търсите, в Пензанс или в Лендсенд.

— Може би — каза Люк, решавайки да се откаже от темата, след като явно на вдовицата й стана неудобно.

Но съвсем не беше удовлетворен. Един ден бирниците щяха да хванат контрабандистите и Блис можеше да бъде заловена на място. Макар че едва я познаваше, никак не му се искаше да я види окачена на въжето заедно с другите закононарушители. Трябваше да намери Сянката и да го убеди да прекрати противозаконните си действия, преди да е навлякъл нещастие на цялото селце.

След закуска отиде на лов и донесе диво козле. Вдовицата предложи синът й да одере и да приготви месото и Люк се съгласи. Макар че можеше да го направи и сам, имаше да върши по-важни неща.

По-късно същия ден Люк отиде в селото. Първата му спирка беше „Чайка и гъска“. Ал се беше показал разговорчив предния път, може би отново щеше да бъде такъв, освен ако Фред Денди не бъдеше там, за да се намеси.

Кръчмата беше безлюдна, когато Люк влезе вътре. Почука с една монета на бара, надявайки се звукът да извади Ал от вътрешната стая.

— Къде са всички днес? — извика Люк. — Последния път, когато бях тук, кръчмата се пръскаше по шевовете.

— Мъжете са на риболов — отговори женски глас. Люк се извърна и се усмихна на закръглената блондинка, която се приближаваше към него. — Аз съм Мили. Работя тук.

— Една бира — поръча Люк. — Ще пийнеш ли с мене, Мили?

Мили излезе иззад бара, наля си една бира, взе монетата на Люк и вдигна чашата си.

— За твое здраве, красавецо — отпи голяма глътка, изтри пяната от устата си и запита: — Ти сигурно си непознатият, който е наел старата къщичка на Бийтън. Какво те води в Сейнт Айвс?

Люк отнесе питието си на една маса и седна. Мили се присъедини към него.

— Дойдох, за да си почина и да се усамотя — отвърна той.

Тя започна да кокетничи.

— Сигурно вече си много самотен. — Придърпа стола си по-близо до него. — Не ми приличаш на отшелник. Хубавец си. Бас държа, че жените ти се лепят като мухи на мед.

Люк трепна. Мили беше стигнала твърде близо до истината.

— Отказах се от живота си в Лондон заради тишината и спокойствието тук.

Мили не изглеждаше убедена.

— Когато ти се прииска жена, аз съм на разположение. — Сините й очи блеснаха, докато тя облизваше предизвикателно устни. — Бас държа, че знаеш как да се държиш с жените, за разлика от тия груби рибари, дето идват в „Чайка и гъска“. Фред Денди не може да ти стъпи и на малкия пръст.

— Ще имам предвид предложението ти.

— Няма да съжаляваш — измърка Мили.

— Момиче като теб със сигурност знае всичко, което става в Сейнт Айвс — подхвърли Люк.

Мили вдигна рамене. Корсажът се плъзна от рамото й, силно изрязаното й деколте разкриваше повече, отколкото прикриваше. Люк се загледа. Тя имаше хубави гърди. Той насочи мислите си в друга посока.

— Търся информация — разкри той — и плащам добре.

Мили се отпусна назад на стола си, веднага заставайки нащрек.

— Каква информация?

— Търся Сянката. Можеш ли да ме насочиш към него?

Цветът се оттече от лицето на Мили.

— Защо ти трябва Сянката?

— Аз… имам работа с него.

Мили стана рязко.

— Ще намеря Ал. Питай него.

И се скри зад завесата в дъното на бара.

Люк се изруга, че действа непохватно като пън. Беше борец, не шпионин. Макар че двамата с Батхърст се бяха сражавали на Арабския полуостров, не можеше да се сравнява по шпионски умения с Бракстън.

Ал излезе от задната стая.

— Мили каза, че търсиш Сянката. Доколко го познаваш?

— Не го познавам — призна Люк. — Имам работа с него и помислих, че някой от тукашните може да ме препоръча.

— Тук няма човек, който да се казва Сянката.

— Щом ти не го познаваш, съмнявам се, че някой го познава. Извинявай, че те обезпокоих.

 

 

Люк довърши бирата си и излезе от кръчмата. Стана му ясно, че Мили и Ал знаят за Сянката доста повече, отколкото бяха склонни да признаят. Запита се как ще реагират ескуайърът и дъщеря му на неговите въпроси за Сянката и реши да опита. Разгадаването на тайните беше много по-вълнуващо от мрачните мисли за миналото. Щом получеше цялата информация, която му беше необходима, щеше да я прати на Бракстън.

Къщата на ескуайъра беше най-голямата в селото. Заградена с ограда, тя беше красива двуетажна постройка от камък. Очевидно ескуайърът беше преуспяващ човек.

Люк влезе през портата и потропа на вратата. След няколко мига вратата му отвори една дребна женица в понапреднала възраст. Усмивката се плъзна от лицето й, когато тя позна кой стои на прага.

— Мога ли да ви помогна, сър?

— Надявам се. Аз съм Лукас Уестмор. Наех къщичката в края на улицата. Помислих, че е крайно време да се представя на ескуайъра. Той у дома ли е?

— Да, сър, но не приема. Болен е, нали разбирате, и не приема никого, само викария.

— Кой е, Джени?

Люк погледна зад жената и видя Блис, застанала на най-долното стъпало на стълбището. Беше облечена в синя муселинена рокля с висока талия и бухнали ръкави, изглеждаше дори още по-красива, отколкото си я спомняше.

— Един господин иска да се види с ескуайъра — каза Джени. — Казах му…

— Аз ще се погрижа.

Джени се вгледа в лицето на Блис, после кимна и се насочи към дъното на къщата.

— Каква работа имате с баща ми? — запита Блис.

— Просто исках да се представя — отвърна Люк. — Може ли?

— Джени не ви ли каза, че татко е болен и не приема?

— Да, но може би вие ще ми отделите няколко минути от времето си.

Той влезе вътре и затвори вратата зад себе си.

Въздухът между тях като че ли завибрира. Блис отстъпи една крачка назад. Защо този мъж пораждаше такива бурни чувства у нея?

— Тъй като вече сте вътре, елате в приемната и ми кажете защо искате да говорите с баща ми.

Блис го покани в стая, мебелирана удобно и с вкус. Беше светла и просторна, подът беше застлан с килим, леки завеси се вееха пред отворените прозорци.

— Страхувам се, че е много далече от това, с което сте свикнали в Лондон — каза Блис, когато го видя да се оглежда.

— Намирам го по-скоро очарователно — отговори Люк.

— Моля, седнете.

Тя избра един стол до камината. Люк седна срещу нея.

— Сега, господин Уестмор, как мога да ви помогна?

Докато Блис чакаше да каже по каква работа е дошъл, тя изследваше красивите му черти изпод полуспуснатите си клепачи. Днес той беше облечен небрежно, с бяла риза с отворена яка и прилепнал жакет. Ботуши от фина кожа обгръщаха прасците му. Тя разбра интуитивно, че ако беше в Лондон, щеше да носи ръкавици, шапка и бастун.

Люк явно беше казал нещо, защото я гледаше така, сякаш очакваше отговор.

— Извинете, какво казахте?

— Попитах от какво е болен баща ви.

— Не сме сигурни. Селският лекар мисли, че просто е изтощен и иска да му пусне кръв, но аз няма да позволя. Възнамерявам да го отведа при специалист в Лондон.

— Скоро ли заминавате?

Блис се вгледа в ръцете си.

— Веднага щом той бъде в състояние да пътува. — Тя стана. — Непременно ще кажа на татко, че сте го търсили. Има ли още нещо, господин Уестмор?

Макар че Люк стана, когато Блис се изправи, той още не си тръгваше.

— Надявах се да разбера нещо за човек на име Сянката.

Шокът от думите му едва не събори Блис. Тя преглътна мъчително и се опита да прикрие смайването си. Първата й мисъл значи е била правилна. Лукас Уестмор беше шпионин. Фред и Брейди трябваше да научат веднага.

— Сигурна съм, че татко не познава човек с такова име — каза Блис с глас, който трепереше от нервност.

Люк се взря в нея толкова напрегнато, че сините му очи сякаш се забулиха в мъгла.

— Да минем ли без формалности? — запита той. — Тук не е Лондон. Моля, наричайте ме Люк, а аз ще ви казвам Блис. Докъде бяхме стигнали?

Тя отиде към прозореца, опитвайки се да избяга от невидимата нишка, която като че ли я дърпаше към него. Очите му притежаваха способността да виждат до дъното на душата й. Тя потръпна, изнервена от очарованието му, от красивото му лице и добре тренираното му тяло. Сравнението между Люк и Брейди беше като да сложиш чистокръвен жребец до пони. Преди мислите й да я вкарат в беля, тя се обърна и полека изрече:

— Мислех, че щяхте да си тръгвате.

— След малко. Вие познавате ли Сянката?

Реакцията й го зашемети. Цветът се оттече от лицето й, устните й внезапно се обезкървиха. Бяха красиви устни, сочни и пълни, долната малко повече от горната. Всичко у Блис Хартли беше интригуващо. Ако не беше дал обет за целомъдрие, Люк щеше да я има гола под себе си само след миг дългите й крака щяха да се увиват около него, името му щеше да трепти на устните й, докато той я отвежда към екстаза.

Люк разбра инстинктивно, че Блис бе страстна по природа. Чувстваше го в костите си. Инстинктът му беше извънредно изострен, щом станеше дума за нея. Ръцете му копнееха да я докоснат и трепнаха, така нетърпеливи да я прегърнат, че той сви юмруци, за да се сдържи.

— Много сте любопитен за човек, наскоро дошъл в скромното ни селце — нападна го тя. — Каква работа имате със Сянката?

Изящните вежди на Люк се вдигнаха.

— Това, скъпа ми Блис, си е моя работа. Познавате ли го, или не го познавате?

Брадичката й гордо се вдигна.

— Не, сър не го познавам. Може би трябва да го потърсите другаде.

— Може би — допусна Люк.

Не направи никаква движение, подсказващо, че ще си тръгне — не можеше да отдели очи от Блис. Може би защото толкова време не беше имал жена, или защото тя бе различна от познатите му дами. Каквото и да беше, той сериозно обмисляше да наруши обета си заради една целувка от сочните й устни.

Блис не можеше да помръдне или да мисли. Защо той я гледаше така? Накара я да трепери вътрешно. Когато Брейди я гледаше втренчено по същия начин, не чувстваше нищо. Брейди искаше да се ожени за нея. Какво искаше Люк Уестмор?

Тя научи отговора, когато Люк я привлече в обятията си. В гласа й прозвуча паника:

— Какво правите?

— Нещо, което не бива да правя.

— Тогава недейте.

— Не мога. Ще ви целуна.

— Господи! Защо?

Той изглеждаше объркан.

— Не знам. Това е просто нещо, което трябва да направя. Искам да го направя още откакто ви видях да стоите на скалата над заливчето.

Устата му се приближи към нейната, задушавайки протеста й. Той я целуна настоятелно, подтикван от страст и жажда. Проникна с език между открехнатите й устни. Целувката му стана по-дълбока и той вкусваше сладкия й дъх. Тя се впи в него, пръстите й се забиха в раменете му, само ръката му около талията й я крепеше да не падне. Той не можеше да спре, макар да знаеше, че още малко и ще наруши обета си.

Ръката му се плъзна към гърдите й. Той изстена, когато сладката тежест на едната й гръд изпълни дланта му и зърното се втвърди. Люк вече я отвеждаше към дивана, когато разумът му се върна.

По дяволите, какво правеше той?

Прекъсна рязко целувката и се дръпна. Това беше най-трудното, което някога беше правил.

— Простете ми — изрече той, стремейки се да си възвърне самообладанието. — Въпреки целувката няма защо да се страхувате от мене.

Блис дишаше тежко, дъхът й излизаше на бързи и тежки тласъци.

— Как смеете!

— Наистина съжалявам, Блис. Но казвам истината. Вашата добродетел е в безопасност с мене.

Любопитството й беше събудено. Люк Уестмор беше мъж, от когото всяка жена, ценяща невинността си, би трябвало да се страхува. Дори само като го гледаше, сърцето й сладко примираше и кръвта й кипваше в жилите.

— Какво искате да кажете? Преди малко ме нападнахте като прегладнял вълк.

Люк вдигна рамене.

— Не мога да бъда с никоя жена.

Тя осмисли за миг-два казаното, после изрече:

— Но вие току-що ме целунахте.

— Да, но това е всичко, което направих. Исках много повече от вас.

— Слава богу, че съвестта ви се върна навреме, за да ви възпре.

— Наистина, но не заради това спрях. Преди да напусна Лондон, дадох обет за целомъдрие. Вие сте в безопасност, въпреки че може да умра, ако трябва да си държа ръцете далече от вас.

Блис зяпна. Не знаеше дали да се изсмее, или да изрази съчувствие. Не направи нито едното, нито другото. Смяташе се за добър познавач на характери и беше забелязала, че Лукас Уестмор е отявлен женкар. Не можеше да си представи той да е дал обет за целомъдрие.

— Относно Сянката — настоя той. — Може би някои ваши приятели го познават. Кой беше онзи рус младеж, когото видях заедно с вас при рибарските лодки?

Блис изфуча:

— Шпионирате ли ме?

— Ни най-малко. По една случайност разглеждах селото, когато ви видях заедно. Симпатичен младеж. Любовник ли ви е?

— Брейди Бристъл със сигурност не ми е любовник — изсъска Блис. — Дори да беше, това не е ваша работа. Ако ме извините, чувам, че татко ме вика. Моля, вървете си.

Тя се обърна, за да излезе. Люк я хвана за лакътя.

— Не съм свършил. Предполагам, че знаете за Сянката повече, отколкото си признавате. Не ми пука за него. Просто искам да ви предупредя. Сянката ще донесе беда на селото, а може и вие да пострадате.

— Кой сте вие? — запита Блис. — Защо се месите, където не ви е работа?

— Аз съм тих мъж, който търси усамотение. Но съм и човек с две очи и с мозък, който работи.

— Предлагам да не се бъркате в чужди работи, господин Уестмор.

Люк се взря в устните й. Господи, колко красива беше тя. Гневът само я правеше още по-красива. Единствената целувка, която си беше откраднал, възбуждаше апетита му за още, но поради обета си той съзнателно се беше отказал това. Трудно му бе обаче да държи ръцете си далече от нея, когато непокорното му тяло му напомняше от колко много време не е бил с жена. Жаждата да докосне Блис, да я целуне, да спи с нея изгаряше като треска в кръвта му.

 

 

Блис гледаше втренчено гърба на Люк, докато той излизаше от стаята. Откъде е научил за Сянката, ако не е бил на брега в нощта на доставката? Ако беше шпионин, защо не беше уведомил властите? Ако го беше направил, всички щяха да бъдат арестувани наведнъж, включително Сянката. Трябваше да узнае повече за Люк Уестмор.

Тя докосна устните си. Те още тръпнеха от целувката му. Бяха я целували и преди — Брейди и някои от селските момчета, но техните целувки бяха блудкави в сравнение с чувствената атака на Люк. Неговата имаше вкуса на тъмен грях и мистериозни тайни.

Блис беше достатъчно проницателна, за да разбере, че нещо в миналото на Люк го е довело в заспалото селце Сейнт Айвс. Можеше и да е шпионин, но тя беше склонна да се обзаложи, че в цялата работа имаше нещо повече. И за какво беше този него обет за целомъдрие? Мрачната му красота и откритата чувственост опровергаваха обета му. Човек трябваше само да погледне Лукас Уестмор, за да разбере, че сексуалността му е наострена до крайност. Макар да беше невинна, Блис разпознаваше женкарите, щом ги видеше.

Джени влезе в приемната няколко минути, след като Люк си тръгна.

— Знае ли нещо? — запита тя.

— Разпитваше за Сянката. Знае нещо, но не разбрах колко. Трябва да кажа на Брейди. Рибарите сигурно вече са се върнали. Излизам, но ще се върна, преди татко да се събуди.

— Ще наглеждам ескуайъра, докато те няма. Направи каквото трябва, момиче.

Блис побърза към брега. Рибарските лодки току-що бяха пристигнали. Тя видя Брейди да мие палубата на лодката си. Повика го. Той скочи на земята и я пресрещна с широка усмивка.

— На какво дължа това удоволствие, любов моя?

Привлече я в прегръдките си и се опита да я целуне. Блис обърна лице, така че целувката му попадна върху бузата й.

— Дръж се прилично, Брейди Бристъл — каза тя, като го смушка шеговито. — Имам новини.

Брейди се намръщи.

— Добри или лоши? Товарът стигна там, където трябваше, не се тревожа за това.

— Лукас Уестмор се отби тази сутрин. Питаше за Сянката.

Ръцете Брейди стиснаха раменете й.

— Проклятие! Знаех си, че шпионира за правителството. Налага се да се отървем от него. Фред Денди трябва да узнае. Ще му пререже гърлото на това копеле и ще хвърли трупа в морето, ако му кажем.

Цветът се оттече от лицето на Блис и тя се изтръгна от ръцете на Брейди.

— Разбрахме се, преди да започнем тази операция, че няма да има убийства. Трябва да бъдем по-внимателни, може да сложим стража на скалата над заливчето. Люк сигурно е бил на брега при последната доставка. Това е единственият начин да е научил за Сянката. Освен това, не съм сигурна, че е шпионин или дори бирник.

— Какво друго може да бъде?

— Може би е любопитен човек със склонност към интригите. Чул е някакво име и е достатъчно отегчен от това, което селото има да му предложи, така че се забърква.

— Откъде знаеш, че няма да издаде начинанието ни?

— Не знам. Просто не искам да го убивате. Ние не вършим такива неща. Може би трябва да прекратим операциите, докато Люк не замине от Сейнт Айвс.

— Следващата ни доставка вече с уредена. Няма начин да я отменим. Някой ще трябва да държи Уестмор настрана, докато действаме на брега — той поглади брадичката си. — Може би Мили ще ни помогне. Уестмор вероятно би оценил едно забавление в леглото й.

Блис поклати глава.

— Няма да стане. Няма да повярваш, но Люк е дал обет за целомъдрие.

Брейди избухна в смях.

— Само не ми казвай, че е истина! Човекът се е пошегувал, Блис. — Челото му се набръчка, сякаш внезапно беше осъзнал какво неприлично нещо му беше съобщила неговата любима. — Той ли ти го каза?

Блис кимна.

— Никой джентълмен няма да обсъжда такава деликатна тема с жена, която едва познава. Какво, по дяволите, си си мислила? Не бива повече да говориш с него.

— Не съм твоя собственост, Брейди Бристъл!

— Ще станеш моя съпруга.

— Харесвам те, но няма да се омъжа за тебе. — Тя се дръпна от него. — И не забравяй, никакво кръвопролитие. Сама ще се справя с Люк.

— Люк, значи? — извика Брейди ревниво. — Как толкова бързо взехте да си говорите на малки имена?

— Сега не е време за ревност, Брейди. Човекът спазва целомъдрие. Не може да ми навреди.

— Не си мисли, че някакъв си обет ще спре мъж като него, когато иска нещо. Мисля, че моята идея е най-добрата. Фред Денди ще…

— Не! Остави Люк на мене. Трябва да вървя.

 

 

Люк видя Блис да се откъсва от Брейди и стремително да се отдалечава. Застанал доста настрани, той наблюдаваше разгорещения им разговор и се заинтересува особено много от прегръдката им. За съжаление, не можеше да чуе за какво си говорят. Досети се, че тя ще изтича при Бристъл веднага щом излезе от къщи, затова я проследи. Техният разговор беше доста напрегнат и Люк подозираше, че говорят за него.

Беше почти убеден, че Бристъл е Сянката. Всичко сочеше към него. Мъжът със сигурност си заслужаваше да бъде наблюдаван, както и прелестната Блис. Люк подозираше, че двамата са любовници, и това го смущаваше.

Той се върна в селото и се сблъска с Блис, сложила ръце на кръста, с гневно стиснати устни.

— Проследили сте ме. Как смеете?

Люк вдигна рамене.

— Трябва да правя нещо, за да разсейвам скуката.

— Съветвам ви да се върнете в Лондон.

Той се загледа покрай нея и мислено си представи старите занимания, с които се беше развличал в Лондон, и добрите времена, когато беше гулял, играл хазарт и развратничил. Ако се върнеше в Лондон, щеше да попадне пак в същата въртележка, без да пропусне и една секунда. След като свършеше обетът му за целомъдрие, възнамеряваше да вземе две жени едновременно в леглото си и да им създаде много, много работа.

Погледна пак към Блис. Как, по дяволите, ще успее да се въздържи от секс, когато Блис го изкушаваше отвъд всяка разумна граница?

— Изглеждате замислен, господин Уестмор.

— Люк.

— Е, добре, Люк. За какво мислите точно сега?

— Мислех си колко искам пак да ви целуна. Има много неща, които можем да направим, без да наруша обета си.

Блис нямаше представа за какво говори той, но не му направи удоволствието да попита.

— Този разговор е неподходящ за хора, които едва се познават — каза тя. — Пресрещнах ви на това място, за да ви върна предупреждението, което ми отправихте тази сутрин. Внимавайте, много внимавайте. Не искам да ви се случи нещо.

Люк се залюля на пети. От Сянката ли идваше предупреждението?

— Благодаря, Блис, но няма защо да се тревожите за мене. Мога да се грижа за себе си.

Докосна шапката си и се отдалечи.