Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Женкари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 111гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Слава(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Кони Мейсън. Последният женкар

ИК „Ирис“, София, 2004

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–064–7

История

  1. —Добавяне

Епилог

Една година по-късно

Лейди Мери Ан, сестрата на Люк, графиня Белчър, люлееше мъничкия си племенник в ръцете си, гукайки му нежно, докато гордият му баща ги наблюдаваше. Почитаемият Джеймс Уестмор й гукаше в отговор, сякаш осъзнавайки любовта на леля си.

— Прекрасен е, Люк — каза Мери Ан. — Знаеш колко си щастлив, че намери Блис, нали? Трябва да призная, вече не вярвах, че някога ще те видя оженен, и още не съм сигурна, че заслужаваш Блис. Не знам как е успяла да превърне един непоправим женкар в любящ съпруг и баща.

— И аз не знам точно как го постигна — засмя се Люк, — но се радвам, че го направи.

Все още сияеща след почти една година брак, Блис влезе в детската стая.

— Подготовката за кръщенето е в ход — каза тя. — Гостите трябва да започнат да пристигат от утре. Радвам се, че дойде по-рано, Мери Ан. Поне един човек от семейството на Люк ще празнува с нас.

Малкият Джейми започна да рита и Мери Ан го подаде на Блис, казвайки:

— Всичко, което ни липсва, е татко.

Люк изсумтя.

— Лишен съм от наследство, не помниш ли? Защо да идва на кръщенето на внука си?

— Хората се променят — каза Блис с тон, изпълнен с надежда.

Когато бебето започна да търси гърдата й, тя се извини и го отнесе да го накърми.

— Ескуайърът е долу в приемната, Мери Ан. Да отидем ли при него? — каза Люк.

Мери Ан хвана брат си за ръка и двамата слязоха заедно по стълбите.

— Новата ти къща е внушителна — каза ентусиазирано Мери Ан. — Сигурна съм, че татко би се гордял с постиженията ти.

Люк се изсмя.

— Той се е отказал от мене. Късно е да си променя отношението. Освен това, има си ново семейство, няма нужда от мене.

Тъкмо бяха стигнали най-долу, когато звук от колела на карета обяви рано пристигнал гост.

— Чудно кой ли може да бъде — каза Люк. — Гостите трябва да започнат да пристигат от утре.

Партридж излезе от долния етаж на къщата, за да отвори вратата. Люк почти загуби способността да диша, когато разпозна високия, внушителен джентълмен, който мина величествено покрай иконома.

— Татко! — извикаха Люк и Мери Ан в един глас.

— Наистина — изрече граф Олдрич, когато Мери Ан го прегърна бързо. — Прекрасно е да те видя отново, дъще. — Обърна поглед към Люк. — Добре си се погрижил за себе си, Уестмор. Едва повярвах, когато чух, че си се оженил. Нямам търпение да се запозная с необикновената жена, която е извършила това чудо.

— Добре дошъл, татко — поздрави го Люк. — Доволен съм, че реши да дойдеш на кръщенето на сина ми. Колкото до Блис, ще се запознаеш след малко с нея. — Погледна към каретата. — Доведе ли семейството си?

— Не и този път. Пристигнах сам.

— Партридж ще се погрижи за багажа ти. Влез в приемната да се запознаеш с бащата на Блис.

— А, да, ескуайър Хартли. Нямам търпение да се запозная с него. Ако не беше писмото му, нямаше да бъда тук сега.

Люк зяпна.

— Ескуайър Хартли ти е писал?

— Да. Съобщи ми какъв чудесен, сериозен мъж си и колко си ощастливил дъщеря му. Помислих да дойда в Лондон и сам да видя това чудо.

Оуен Хартли и лорд Олдрич бяха представени един на друг и бързо стана ясно, че между двамата ще се зароди приятелство. Когато Блис влезе в приемната, нямаше представа на кого я представят, докато Люк не каза:

— Графът е моят баща. И на Мери Ан, разбира се.

Графът помогна на Блис да се изправи след дълбокия реверанс и я целуна по двете бузи.

— Скъпа, значи вие сте жената, която върна в правия път блудния ми син. Каква красавица сте само. Не съм сигурен обаче, че я заслужаваш, Уестмор.

— Аз съм късметлийката — каза Блис. — Не бих могла да си пожелая по-добър съпруг и баща на нашия син. — Протегна ръка към Люк, той я обхвана и целуна пръстите й. — Обичаме се, милорд.

— Виждам — каза графът. — Но се изненадах, когато ескуайърът ми лиса, че сте нарекли сина си на мене.

— Казвате се Джеймс? — запита изненадана Блис. Отправи въпросителен поглед към Люк. — Не знаех. Синът ви никога не ми го е казвал. Приех, че просто харесва името, и на мен ми харесва.

— Седнете, скъпа — каза графът. — Имам да споделя с вас новини, които мисля, че ще ви харесат.

Блис седна до Люк на дивана. Изражението му не издаваше объркването, което навярно чувстваше, и Блис стисна ръката му.

Графът се прокашля и изрече:

— Възстанових Люк като мой наследник и съм извънредно щастлив да видя, че действията ми са оправдани. Люк ще наследи титлата ми и всичко, което имам, след като умра.

— Благодаря ти, но не е необходимо, татко — каза Люк.

— Доволен съм да си остана виконт. Моят полубрат може да задържи титлата, нямам нищо против.

— Не се дърпай, синко. Титлата по право е твоя. Сега, след като това вече е уредено, бих искал да видя внука си.

— Ще те заведа в детската стая — предложи Мери Ан.

— И аз ще дойда с вас — каза Оуен.

Тримата излязоха от приемната.

— За какво мислиш? — запита Блис, когато забеляза замисления поглед на Люк.

— Че съм благословен и не го заслужавам. Знаеш, че ми е все едно за титлата, но съм доволен, че татко се върна в живота ми. — Замълча със замислено изражение. — По едно време се присмивах на Батхърст и Бракстън, че са избрали брака пред живота в разврат и хедонистични удоволствия. Тогава срещнах теб, една огнена разбойничка, която показваше „дълъг нос“ на кралските закони. И то прекрасен нос. — Той положи целувка на вирнатото й носле. — Сега си моя, любов моя, за вечни времена.

Тя се извърна в ръцете му.

— Никога няма да съжаляваш, че си ме избрал пред предишния си живот — обеща тя. — Ще се погрижа за това.

— Не съм съжалявал от деня, в който се срещнахме. — Целуна я бързо. — Да се присъединим ли към семейството в детската стая?

— Не мога да измисля друго място, където да искам да бъда. Обичам те, женкарю Уестмор.

— Не повече, отколкото аз те обичам, сладката ми — засмя се той. — Кой да помисли, че последният женкар ще бъде опитомен с любов?

— Кой да помисли, че контрабандистка и разпуснат женкар имат нещо общо? Изглежда, любов моя, че сме си лика-прилика. — Тя вдигна лице към него. — Може ли една порядъчна целувка, преди да се присъединим към другите в детската стая?

Една целувка доведе до друга. Много по-късно, ръка за ръка, двамата се качиха по стълбите.

Край
Читателите на „Последният женкар“ са прочели и: