— Знаете колко е упорит — каза Блис и госпожа Дънбар кимна в знак на съгласие. — Надявах се да ми помогнете. Вашите познания за билките включват ли и сънотворни? Можете ли да му приготвите нещо, което да се сложи в чая, за да спи няколко часа? Той наистина не бива да броди из града и да става лесна мишена. Животът му беше заплашен два пъти за два дни.

— Цялото домакинство има ясна представа за трудното положение на негово благородие.

— Ще направите ли каквото ви моля? За доброто на негово благородие е.

— Разбира се, как мога да откажа? Ще приспим лорд Уестмор с чай с валериан, няма да заподозре нищо.

— Много се забави — измърмори Люк, когато Блис се върна с кана чай и чиния препечен хляб.

Лежеше в леглото с кисело изражение на лицето.

— Съжалявам, трябваше да намеря Плъмб и да му предам инструкциите ти. — Сипа чай и му подаде чашата. — Казах му да почака, докато си изпиеш чая.

— Не знам защо толкова се тревожиш, любов моя — каза Люк примирително. — Много добре съм.

— Изпий си чая.

Той отпиваше полека, остави чашата и се изпразни. Тогава загриза препечената филия, докато Блис му наливаше втора чаша чай. Той я изпи наведнъж и бутна подноса настрана.

— Чувствам се като същински инвалид. Къде е Плъмб?

Блис взе подноса от скута му и бухна възглавницата.

— Как се чувстваш?

— Сякаш ме с прегазила карета. Това какво общо има? Не съм болен. Няколко ударени и натъртени места не са ме спирали преди, защо да ме спират сега?

Блис въздъхна.

— Легни и се отпусни, докато повикам Плъмб.

Той замърмори под нос. Без да му обръща внимание, Блис излезе. Ако подправеният с билката чай не дадеше резултат, тя никога нямаше да успее да задържи Люк в леглото.

Макар да се укоряваше безмълвно, че е отстъпил пред Блис, Люк трябваше да признае, че сигурно няма да може да слезе сам по стълбите. Защо все Блис да има право? Може би затова не беше искал да се жени. Не обичаше ограниченията. Усмихна се. От друга страна, бракът наистина си имаше предимства.

Докато мислеше върху тези предимства, той започна да се чувства зашеметен, а после загуби способността да мисли свързано. Какво, по дяволите, ставаше с него? Изведнъж се почувства прекалено уморен, за да държи очите си отворени. Какво беше направила Блис? Не се чувстваше на себе си. Сякаш плуваше и се гледаше някъде отгоре. После престана да усеща.

— Той спи — каза Блис, давайки знак на госпожа Дънбар да я последва в стаята на Люк. — Сега можете да смените бинта и да огледате шевовете.

Госпожа Дънбар мина покрай Блис и се наведе над пациента си. Люк не помръдна нито един мускул, докато тя махаше превръзката, мажеше раната с мехлем и слагаше нов бинт.

— Ще прегледате ли и крака на негово благородие? Знам, че Люк нямаше да позволи, ако беше буден, но тъй като сега спи…

Блис отдръпна одеялото от нараненото бедро на Люк, като се погрижи да прикрие интимните му части. Сподави един вик, когато видя огромното пурпурно петно и подутата плът наоколо му.

— Господи, ужасно изглежда — забеляза госпожа Дънбар. — Ще му сложим студени компреси да облекчат подутото. Нека Уилям донесе един леген студена вода и кърпи. Почти нищо друго не може да се направи.

Когато Уилям пристигна със студената вода, Блис започна да налага студени компреси на натъртеното бедро на Люк, докато той спеше блажено. Два часа по-късно, след като забеляза значително подобрение, го остави да спи спокойно. Дневната светлина започваше да намалява, когато Блис чу силен рев да отеква по стълбите. Вдигайки полите си, за да не се препъне, тя взе стъпалата две по две и нахълта в спалнята на Люк. Спря на място, когато го видя да стои пред отворения прозорец гол, както го е майка родила.

— Люк, какво има? Не бива да ставаш от леглото.

— Да те вземат дяволите и всички в това домакинство! Какво сте ми направили? — Той махна към тъмните сенки навън. — Чаят беше, нали?

— Не се сърди на персонала, беше моя идея. Отказа да останеш на легло, затова помолих госпожа Дънбар да ти сложи сънотворно в чая.

Той пристъпи към шнура за звънеца и го дръпна. Плъмб се появи почти веднага.

— Готов ли сте да ви обръсна, милорд?

— Бях готов преди часове — изсъска Люк. — Излизам, пригответе ми дрехите.

— Люк — замоли се Блис, — послушай гласа на разума. Какво може да е по-важно от здравето ти?

Люк изчака Плъмб да излезе, за да донесе гореща вода и приборите за бръснене, преди да отговори.

— Да вземам сам решенията си. Сега разбираш защо не съм искал да се женя. Не се меси в живота ми, Блис.

— Само се опитвах да те предпазя.

— Живях досега без твоята помощ. А, ето го Плъмб. Ще обсъдим това по-късно, съпруго.

Блис го изгледа сърдито и изхвръкна от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Вечерята тъкмо беше обявена, когато Люк се появи, прясно обръснат и облечен в черни панталони, жълта брокатена жилетка над снежнобяла риза, украсена с дантели, и прилепнал черен жакет.

— Мога ли да се присъединя към тебе? Не съм ял цял ден.

Все още разстроена от грубото му поведение, Блис кимна късо.

— Съжалявам — започна Люк. — Не биваше да ти викам, но трябва да признаеш, че имах основателна причина.

— Как се чувстваш?

— Добре предвид обстоятелствата. Удареното място на бедрото не боли толкова и мога да се закълна, че подутината е изчезнала. Шевовете на ръката малко дърпат, но не е нещо, с което да не мога да се справя.

Той придружи Блис в трапезарията и я настани на мястото й. Уилям дойде и донесе първото ястие.

— Остави всичко на масата, Уилям, ще се обслужим сами — нареди Люк.

— Това е хубаво — забеляза Блис. — Винаги вечеряхме неофициално у дома. Понякога дори Джени вечеряше с нас.

Разговорът замря поради липса на безопасна тема, затова те се хранеха мълчаливо. След десерта Люк запита:

— Искаш ли тази вечер да отидем на опера? Частната ложа на Бракстън винаги е достъпна за мене. Ще му пратя бележка да го осведомя, че имам намерение да я използвам.

— Наистина ли?

— Нямаше да питам, ако не го мислех. Още е рано. Ще имаш достатъчно време да се облечеш. Докато се приготвяш, ще уредя да дойдат двама частни детективи, за да ни пазят.

— Лорд Бракстън вече се погрижи за това.

— Какво?

Люк излезе в преддверието и погледна през страничния прозорец. Наистина двама мъже патрулираха пред къщата. Той отвори вратата и им махна.

— Ще излизате ли, милорд? — запита единият от мъжете.

— Да. Бракстън ли ви нае?

— Точно така. Аз съм Темпъл, това е Бърне. Не видяхме нищо необичайно тази вечер.

— Ще заведа съпругата си на опера и не искам нищо и никой да й навреди. — Погледна часовника си. — Ще излезем след един час. Двамата можете да пътувате в каретата при нас.

— Няма нужда, милорд. Ще ви следваме на коне и ще държим под око нещата отвън. Лорд Бракстън ни осведоми, че е имало покушения срещу живота ви.

— Така е. Но вашата основна работа е да пазите съпругата ми. Тя трябва да бъде пазена през цялото време.

— Извинете, милорд, но лорд Бракстън ни нае, за да пазим вас. Той не смята, че съпругата ви е застрашена, но бъдете сигурен, че няма да я изпускаме от очи.

Люк кимна, мъжете отстъпиха в сенките. Той затвори вратата и се върна в трапезарията.

— Милейди отиде в стаята си, милорд — осведоми го Уилям. — Каза да ви предам, че ще бъде готова след час. Сега Бърди е при нея.

Люк си пожела да беше помислил да й купи някакви бижута, но умът му напоследък беше зает с друга неща. Точно след един час Блис се появи на най-горното стъпало. Неподготвен за нейната зашеметяваща красота, Люк усети как зяпва. После се свести и я зачака да слезе.

Блис изглеждаше невероятно изящна в рубинения сатен, поръбен с розетки и перли. Ушита в актуалния стил ампир, роклята беше прихваната точно под бюста с лента. Полата беше тясна, падаше плътно до тялото, деколтето на корсажа — квадратно и ниско изрязано. Дългите й до лакътя ръкавици обгръщаха ръцете й като втора кожа, шал в цвета на роклята лежеше в гънката на ръката й. Люк си отбеляза да направи комплимент на мадам Било, когато я види.

Трябваше да има рубини на шията и на ушите, помисли Люк. Черната й коса беше стегната във френски кок, подчертавайки стройната линия на врата й. Докато слизаше по стъпалата, той виждаше червените й обувки да се подават изпод роклята. Никога не беше виждал по-привлекателна гледка.

Тогава тя застана преди него, кехлибарените й очи сияеха възбудено.

— Готова съм.

Люк й се усмихна, но усмивката му повехна. Не беше осъзнал, че роклята е толкова изрязана или че толкова прилепва до тялото й.

— Какво носиш отдолу?

— Няма много нещо. Мадам Било каза, че роклята се носи само с една долна дреха. — Тя се завъртя, за да може той да я огледа. — Одобряваш ли? Мадам каза, че това е най-новата мода.

— Изглеждаш приказно и добре го знаеш, но не съм чак толкова въодушевен от начина, по който изглежда роклята. Много… много е недискретна.

Блис му подаде шала си със смях.

— Вече е много късно. Коя опера ще гледаме? Никога не съм била на опера, нито на театър. — Тя се опомни. — Сигурен ли си, че ще бъдеш в безопасност?

— Напълно, отиваме в Кингс Тиътър в Хеймаркет да гледаме „Вълшебната флейта“. Мисля, че ще ти хареса.

Уви шала около раменете й и положи китката й на прегънатата си ръка.

Уилям отвори вратата. Каретата ги чакаше. Апълби спусна стъпалцата и Люк настани Блис вътре. След като даде указания на Апълби, той седна срещу нея.

— Надявам се това да са детективите, които ни следват — каза Блис, след като нервно надникна през прозореца. — Ами ако са…

— Това са детективите — увери я Люк. — Говорих с тях. Те са причината да те отведа на опера тази вечер. Ще те пазят.

— Не аз съм в опасно положение — напомни му тя.

Люк пропусна покрай ушите си този коментар. Не искаше сега да говори. Вместо това заговори за операта и за това какво се разказва в нея.

Скоро стигнаха до подковообразната сграда на операта и се наредиха при другите екипажи, които чакаха ред да стоварят пътниците си.

— Представленията винаги са много посетени — обясни Люк — и тази вечер не е изключение. Довел съм те да си доставиш удоволствие, любов моя. Мисля, че принцът е тук. Това е каретата му — с кралския герб.

— Принцът ли? — прошепна Блис. — О, божичко, не съм очаквала това. Познаваш ли го?

— Да, дори много добре.

Един лакей отвори вратичката на каретата им и им помогна да излязат. С блеснали очи под светлините на каретата Блис пое предложената й от Люк ръка и се опита да види всичко наведнъж, докато той я придружаваше към вътрешността. Залата беше опасана с пет етажа ложи, които се издигаха един над друг, а огромната галерия изглеждаше достатъчно голяма да побере няколко хиляди души. Люк я поведе два етажа нагоре, спря пред една ложа и дръпна завесата, за да може тя да влезе.

Дъхът заседна на гърлото на Блис. Ложата беше изящно обзаведена, с пурпурни кадифени завеси и няколко стола. Тя отиде към предната част и си избра място близо до парапета. Люк седна до нея.

— Какво мислиш? — запита той.

— Това е… Не мога да намеря думи. Нямам търпение да започне представлението. — Загледа се в редиците ложи. — Коя е ложата на принца?

— Погледни вдясно. Той тъкмо влиза в ложата си. Обграден е от толкова много хора, че едва се вижда. Не пропускаш много — подсмихна се той.

Блис още гледате захласнато към ложата на принца, когато завесата зад тях се раздели, пропускайки лорд Бракстън и една жена, за която Блис предположа, че е съпругата му.

Люк стана.

— Бракстън, получи ли бележката ми? Надявам се, не се натрапвам.

— Ни най-малко. Получих бележката ти и реших, че е най-удобният момент да подставя съпругата ти на Фийби. Тя пристигна вчера от провинцията.

Двете дами бяха представени една на друга, Фийби зае мястото до Блис, докато Люк и Рам се настаниха зад тях. Блис плахо погледна другата жена, Люк не й беше казал колко красива е съпругата на Бракстън. Лъскавата й черна коса беше събрана на темето в елегантна прическа, а интелигентните й сини очи буквално блестяха от любопитство.

Блис беше изумена, когато Фийби се наведе към нея и изрече:

— Много се радвам, че Уестмор си е намерил жена. Бях започнала да се тревожа за него.

— Не съм сигурна, че ще ме одобрите — отвърна Блис.

Усмивка проблесна в очите на Фийби, когато потупа ръката й.

— Рам ми каза всичко и не съм си развалила мнението за вас. Тъкмо пристигам в града и вече планирам бал, за да ви въведа в обществото.

Блис преглътна мъчително.

— Не съм сигурна, че съм готова да се срещна с обществото. Никога не бях срещала човек с титла, преди Люк да дойде в Сейнт Айвс.

— Ще се справите чудесно — увери я Фийби.

— Лорд Бракстън ми каза, че имате дете?

Фийби засия гордо.

— Имаме син. Само на няколко месеца е, но проявява характер и темперамент точно като баща си.

Тогава светлините угаснаха и Блис обърна вниманието си към операта. Беше великолепно и вълшебно. Пеенето беше превъзходно, макар че не разбираше думите. Когато дойде антрактът, тя се облегна назад на стола си.

— Как ти се стори представлението дотук? — запита Люк.

— Чудесно. Благодаря ти, че ме доведе.

— Искаш ли да слезем до бюфета? Или да ти донеса нещо?

— Ще дойда с тебе. Не искам да пропусна нищо.

— И ние ще слезем — каза Фийби.

Блис скоро се намери сред куп хора. Някак си се отделиха от лорд и лейди Бракстън, но тя се държеше за Люк с отчаяно упорство. Представиха й толкова много хора, че не би могла да запомни имената им. Движеха се сред тълпата, докато Люк не успя да грабне по една чаша шампанско за двамата. Докато отпиваше от пенливата течност, погледът й бродеше по претъпканото фоайе. Когато се обърна, за да каже нещо на Люк, той не беше до нея.

Обзе я паника, докато го търсеше в тълпата, която я притискаше отвсякъде. Бутана от всички посоки, тя едва можеше да си поеме дъх. Единствената й надежда да избяга от тази тълпа, реши тя, е да се върне в ложата.

Една жена пристъпи към нея. Блис я позна незабавно — лейди Броудмор, бившата любовница на Люк, която беше срещнала при мадам Било.

— Добър вечер, лейди Броудмор. Харесва ли ви операта?

Блис помисли, че усмивката на дамата е по-скоро насилена.

— Операта е просто място, където човек може да бъде видян. Наистина не мога да кажа, че харесвам цялото това мяукане.

— Пеенето ми се стори превъзходно — отговори Блис.

— Колко освежително. Къде е съпругът ви?

— Изгубихме се един друг.

— Не е за учудване в такава блъсканица. Като познавам Уестмор, сигурна съм, че сега си прави среща с някоя от многобройните си любовници.

— Ревнувате ли? — стрелна я Блис.

Очите на лейди Броудмор блеснаха злобно.

— Наистина не. Сигурна съм, че често ще го виждам, щом се умори от вас. Познавам добре Уестмор, скъпа. Не го привличат жени като вас. Предпочита дръзки, изискани жени, не боязливи провинциални госпожички. Освен това сменя любовниците си по-често от ризите си.

Тя се взря в кръста на Блис.

— Може да ви е направил дете, но не очаквайте да го опитомите. Не е такъв.

Блис нямаше какво да каже на това, защото подозираше, че лейди Броудмор говори истината. Можеше и да е бременна, но това не беше причината, поради която Люк се беше оженил за нея.

За огромно нейно облекчение Люк се появи до нея.

— Ето те и тебе, любов моя. Да се измъкваме от тази тъпканица. Ще ни извиниш, нали, Лилиан?

Лейди Броудмор му отправи съблазнителна усмивка.

— Разбира се, милорд — потупа игриво брадичка с ветрилото си. — Очаквам скоро да ви видя. Съпругът ми се връща в града следващата седмица.

— Какъв късмет за вас, милейди — отвърна сухо Люк.

Когато той не каза нищо повече, лейди Броудмор тръгна.

— Какво ти е казала Лилиан? — запита Люк, докато водеше Блис през тълпата.

— Не много. Просто даде ясно да се разбере, че очаква да топли леглото ти в близко бъдеще. Напълно е убедена, че скоро ще се умориш от твоята „провинциална госпожичка“, както сполучливо ме нарече.

Започнаха да се изкачват по стълбището.

— Не й обръщай внимание. Вече си е намерила някой друг.

— Тя е омъжена — каза Блис. — Съпругът й не се ли интересува от това?

— Лорд Броудмор си има любовници да го утешават.

Блис забеляза:

— Казваха ми, че Лондон е упадъчно място, но нямах представа, че моралът сред женените е толкова разпуснат.

— Наивна си, ако мислиш, че браковете се сключват по любов. Повечето бракове са сделки. След като съпругата осигури наследник, и двамата партньори са свободни да си търсят любовници, стига да бъдат дискретни. Дискретността обаче невинаги се спазва, както Лилиан току-що демонстрира.

— Не ми харесва Лондон — каза Блис. — Защо не се оттеглим в провинциалното ти имение? Да — реши тя ентусиазирайки се все повече, — там трябва да е безопасно за тебе, а аз предпочитам провинциалния живот.

Когато стигнаха ложата на Бракстън, Люк усети бодване по тила си. Обърна се рязко, затърси причината, но не видя нищо. Апликът на стената беше угаснал, коридорът беше не само тъмен, но и безлюден. Преди да успее да въведе Блис в ложата, един мъж излезе от сенките близо до завесата. Люк бутна Блис зад себе си, когато мъжът направи заплашително движение към тях.

Люк чу хора да наближават, но не се осмели да отдели погледа или вниманието си от нападателя. Блис нямаше никакви съмнения и закрещя:

— Помощ! Помогнете!

След миг Люк чу Бракстън да казва:

— Какво, по дяволите, е станало с осветлението? Дръж се, идвам!

Грозна ругатня се откъсна от устата на нападателя, когато си плю на петите, изчезвайки през задния вход, който водеше към една тясна уличка. Бракстън стигна до Люк и Блис след секунди.

— И двамата сме добре — отговори Люк.

— Един мъж излезе от сенките — обясни Блис. — Щеше да нападне Люк, ако не бяхте дошли.

— Беше само един — проточи Люк. — Можех да го отблъсна. Ще сядаме ли? Действието скоро ще започне.

— Ще взема Фийби и ще дойда. Оставих я назад, когато чух Блис да вика за помощ. Какво е станало с осветлението?

— Нарочно угасено, предполагам.

— Как може да си толкова спокоен? Можеше да те убият — извика Блис.

Той я настани на мястото й, преди да отговори.

— Съмнявам се. Дори не сме сигурни, че мъжът е бил въоръжен. Мисля, че просто е искал да ме сплаши. Иска ми се да знаех за какво е всичкото това. Ако знаех, щях да взема мерки да го спра.

— Добре ли сте? — запита Фийби, когато Рам я въведе в ложата.

— Дребно спречкване — обясни Люк.

Тогава завесата се вдигна, слагайки край на разговора. Но Люк не беше толкова унесен в представлението, колкото изглеждаше Блис. Мисълта, че някой се е осмелил да го нападне в операта, го смущаваше. Беше наредил на детективите да останат навън, предполагайки, че двамата с Блис ще бъдат в безопасност вътре в театъра. Кой би си дал толкова труд, за да сложи край на живота му? И по-важното — защо?

Щом операта свърши, Люк изведе Блис навън и я вкара в каретата, която ги чакаше. Двамата детективи бяха наблизо и ги наблюдаваха. Апълби затвори вратичката и след броени мигове каретата пое по улицата.

— Мислил ли си да се оттеглиш в провинцията? — запита Блис. — Аз наистина смятам, че това е добра идея.

— Никъде няма да ходя, Блис. Но мисля, че ти би трябвало да заминеш. Който и да ме преследва, е много решителен. Не искам да ти се случи нещо лошо.

— Никъде не заминавам без теб — осведоми го Блис. — В Лондон има прекалено много лейдиброудморки, което не ми харесва.

Люк я изгледа с дяволита усмивка.

— Ревнуваш ли, любов моя?

Тя вдигна рамене.

— Обеща ми шест месеца и никой, дори лейди Броудмор, няма да ми ги отнеме.

— Каква жестока малка котка си била. — Погали я по бузата. — Обещах ти шест месеца и ще ги имаш. Но се тревожа как ще те опазя в безопасност.

Ръката му се спусна надолу по стройната колона на врата й, пръстите му очертаха ниското деколте на корсажа й. Чу я как затаява дъх и реши, че единственият начин да промени темата е да даде на мислите й друго занимание, което и двамата харесваха.

Ръката му се плъзна в корсажа й, намирайки освободена гърда, покрита само с тънък слой плат. Стон се изтръгна от гърлото му.

Ръката му обгърна топлото хълмче на гърдата й, върховете на пръстите му запалиха зърното и го превърнаха в стегната пъпка. Тогава той я целуна, оставяйки я без дъх. Блис се изви срещу него, карайки го да си пожелае да беше казал на Апълби да обиколи парка един-два пъти. Бавна усмивка изви устните му, когато се запита какво биха си помислили детективите за това.

Нерешително извади ръка от корсажа на Блис и прекъсна целувката. Едва имаха време да поправят дрехите си, преди Апълби да отвори вратата. Люк слезе, грабна Блис на ръце и тръгна към вратата.

— Люк, пусни ме. Детективите… Апълби…

— … няма да ни обърнат внимание. Свободни сте за тази нощ — подвикна той през рамо към детективите.

Апълби изтича пред тях и почука силно на вратата. Уилям сигурно ги беше чакал, защото вратата се отвори почти веднага. Люк тръгна към стълбите, носейки Блис. Нямаше търпение да се люби с нея. Беше толкова красива тази вечер, че той искате да я вкуси цялата. Не я остави да стъпи долу, докато не се озоваха в спалнята му.

— Никога не съм те виждала толкова нетърпелив — каза Блис, когато той започна да я съблича.

Той спря само колкото да я целуне.

— Аз съм на друго мнение. Никога нямам търпение да се любя с тебе.

— Не ми късай роклята — каза тя, когато ръцете му станаха груби. — Струва цяло състояние.

Люк не се интересуваше колко състояния струва проклетата рокля, просто искаше да я измъкне от нея. Накрая и двамата останаха голи. В миг се озоваха в леглото и започнаха да се любят прекрасно и без задръжки.

След това, докато Блис спеше в прегръдките му, той се замисли за шестте месеца вярност, който й беше обещал. Никога не беше оставал верен на една жена толкова дълго време, но наистина мислеше, че Блис ще го държи по-дълго от другите. Година, може би? Шест години? Шестдесет години? Боже господи, откъде му беше хрумнала тази мисъл?

Нападенията срещу Люк спряха така необяснимо, както и бяха започнали. След като две седмици не се случи нищо странно, Люк освободи детективите и се върна към обичайните си дейности.

През това време Блис и Фийби бяха станали първи приятелки. Люк беше доволен, защото досега Блис още не беше приета в обществото. Беше го скандализирал доста често и сега Блис плащаше за поведението му. Балът, който семейство Бракстън даваха, за да представят Блис пред обществото, трябваше да й помогне да установи социалното си положение, особено след като Батхърст се беше съгласил да присъства. Не вредеше маркиз да дойде на бала ти, особено щом прекрасната му съпруга Оливия щеше да го придружава.

— Вълнуваш ли се за бала? — запита Люк на закуска една сутрин. — Роклята в цвят шампанско ще ти стои много добре. Ще бъдеш кралицата на бала.

— Не искам да бъда кралицата на бала — измърмори Блис. — Дори не искам да ходя. Приятелите ти не ме харесват.

— Повечето мои приятели дори не те познават, а които те познават, те харесват изключително много.

— Не говорим за мъжете. — Тя го изгледа мрачно. — Като говорим за приятелите ти, те общуват с теб повече от мене.

— Спазих обещанието си към тебе, Блис. Ти си единствената жена в моя живот, единствената жена в леглото ми. Просто не мога да се откажа от приятелите си. Те мислят, че съм влюбен в съпругата си и не мога да понеса да се откъсна от нея.

Блис хвърли салфетката си и скочи на крака.

— Проклет да си! Знам, че не ме обичаш, но трябва ли да ми го напомняш?

Извърна се рязко и изхвърча от стаята.

Люк изруга. Не можеше да повярва, че тези думи бяха излезли от устата му. Наистина Блис не му беше безразлична, иначе нямаше да пренебрегва поканите за романтични изживявания, които получаваше всяка вечер. Проблемът беше, че се страхуваше да прекарва прекалено много време насаме с нея. Щом я представеше пред обществото, Люк беше сигурен, че ще започнат да пристигат покани и двамата щяха да прекарват повече време в безопасната среда на светските събития.

Докато дните минаваха, Люк имаше странното чувство, че го следят. Усещането не беше нещо, което да може да докаже, но го преследваше, където и да отидеше.

Три дни преди бала пристигна съобщение, докато Люк и Блис закусваха. Партридж го донесе на Люк на сребърен поднос. Съобщението беше написано само на един лист хартия, сгънат няколко пъти. Люк го прочете бързо и спря Партридж, преди да излезе.

— Кой го донесе?

— Някакво улично хлапе, милорд.

— Къде е сега?

— Подаде ми бележката и избяга. Лоши новини ли, милорд?

— Ъ-ъ не. Благодаря, Партридж.

Камериерът се поклони и излезе.

— Какво е това, Люк?

Той смачка хартията в юмрука си със свирепо изражение.

— Нищо, за което да се безпокоиш. — Той стана. — Извини ме… ще бъда в библиотеката, ако имаш нужда от мене.

— Люк, не смей да излизаш! Кажи какво пише в бележката. От кого е?

— Казах ти, нищо не е. Ще поговорим по-късно. — С тези думи той излезе от стаята.

Щом се озова в кабинета и затвори вратата, Люк внимателно препрочете бележката. Беше предупреждение, че ако каже на някого какво му е казала лейди Сибил, преди да се хвърли в Темза, дните му са преброени.

Значи заради това бяха нападенията срещу него, замисли се той. Но какво, в името на бога, му беше казала Сибил, че да е толкова важно? Припомни си последния им разговор и отговорът му хрумна изведнъж.

Бащата на детето й се страхуваше, че Люк ще го съсипе, ако Сибил му се е доверила, и се опитваше да го убие, за да му затвори устата. Негодникът не знаеше, че Сибил не беше сметнала за необходимо да разгласи името на любовника си.

Внезапно вратата се отвори и Блис нахлу в стаята.

— Не можеш да се измъкваш така, Люк. Имам право да знам, ако си в беда. Няма да излезеш от тази стая, докато не ми кажеш за какво е всичкото това.

Познавайки упорството на Блис, Люк й подаде бележката. Беше време тя да научи истината.

Към следващата част или към съдържанието

Кони Мейсън Последният женкар (16)

Метаданни

Данни

Последният женкар

Информация

История

Сваляне / Връзки

15

Кони Мейсън
Последният женкар (16)