Кони Мейсън
Последният женкар (15)

14

Макар че Люк беше стигнал до някакво решение в дългите часове размисъл, не беше намерил никакви отговори. Решението му беше да потърси помощта на Бракстън. Две глави бяха по-добри от една и може би заедно щяха да намерят името на мъжа, който го мразеше толкова, че да стреля по него. Люк знаеше, че семейството на Бракстън още не е пристигнало от провинцията и че Рам щеше да му предложи помощта си най-малкото от скука, ако не в името на приятелството.

Тъкмо беше свършил закуската си и четеше вестника, когато Блис влезе в трапезарията. Изглеждаше толкова уморена, колкото се чувстваше и той.

— Не си ли спала, след като те оставих?

— Малко — отговори тя. — Надявам се, че няма да излизаш днес. Всеки път, когато излезеш от дома, ставаш уязвим за ново нападение.

— Няма да се крия у дома, Блис. Аз не съм страхливец.

— Не съм казвала, че си. — Тя си пое остро дъх. — Ами ако пак те нападнат?

— Ще бъда подготвен следващия път. Не възнамерявам да излизам от дома невъоръжен. Доволна ли си?

— Искам да дойда с тебе. Първите ми дрехи трябва да бъдат готови днес, можеш да ме извеждаш, без да се срамуваш от мене.

Устата му се изпъна.

— Никога не съм се срамувал от тебе. Би изглеждала прекрасно и в дрипи. Но не искам да се чувстваш не на място. Това е причината, поради която исках да бъдеш облечена стилно, преди да излезем навън.

Думите му очевидно я изненадаха.

— Ще ме изведеш ли с каретата в парка? — запита тя с надежда.

Очите му се затвориха.

— Да… веднага щом разбера кой иска смъртта ми и го видя зад решетките. Няма да изложа живота ти на опасност.

Блис се засмя.

— Правила съм го много пъти и без твоя помощ.

— Наистина. Питам се — изрече той замислено — дали няма да бъде по-добре да те пратя у вас. Баща ти каза, че ще сложи край на контрабандата. Може да си в по-голяма опасност тук, отколкото в Сейнт Айвс.

— Искаш да ме отпратиш?

— Единствено заради собствената ти безопасност.

Упоритото изражение на Блис убеди Люк, че тя не харесва идеята му.

— В никакъв случай — изрече тя със стиснати зъби. — Не можеш да ме отпратиш. Няма да замина.

— Блис…

— Не, Люк, даже не си го и помисляй! Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Само няколко дни са минали от шестте месеца, които ми обеща.

Люк изруга.

— Положението се промени. Искам да бъдеш на безопасно място, докато нещата тук не се уредят.

— Няма да стане, Люк.

Той хвърли салфетката си. Беше се оженил за най-опаката жена на света. Не приемаше заповеди, постоянно изказваше мнението си и не зачиташе съветите му. Какво щеше да прави с нея?

Приеми я каквато е, прошепна едно гласче у него. Люк полека се надигна с цялата си дължина от стола.

— Трябва да поработя в кабинета си. Ще изляза по-късно.

Блис стана.

— Идвам с тебе. Имаш нужда от защита.

— Как ли пък не! Как ще ме защитиш, когато не мога сам да се защитя?

Блис се изправи в целия си дребен ръст.

— Бях контрабандистка. Пренебрегвах закона и ми се размина. Напълно способна съм да ти помогна да намериш нападателя.

— Ти си жена. И още по-важно, си моята съпруга. Ще правиш каквото ти кажа.

Блис изфуча.

— Няма да напусна Лондон, Люк. Не можеш да ме накараш да замина.

— Ще продължим този разговор по-късно.

— Кога да те очаквам у дома?

— Когато си дойда.

Люк разбра, че тя е сърдита, но нямаше какво да се направи. Блис като че ли не разбираше, че той се тревожи за безопасността й. Не искаше тя да бъде близо до него, докато не разреши тази загадка.

Люк прекара известно време в кабинета си, отговаряше на писма и оглеждаше състоянието на финансите си. Секретарят му го държеше осведомен, но той обичаше и сам да оглежда нещата. Хапна малко на обед, надраска бележка до Бракстън и я прати по Партридж. Готвеше се да излезе, когато дойде съобщение от мадам Било с молба Блис да дойде в магазина й на проба.

Люк изпрати Блис с градската си карета заедно с Апълби, своя кочияш, и Уилям като допълнителна защита. И двамата мъже бяха млади и достатъчно яки, за да защитят Блис, ако стане нужда. При никакви обстоятелства Люк нямаше да пътува в една и съща карета с Блис и така да я изложи на опасност. Щом тя замина, той поръча да докарат двуколката и сам пое юздите.

Бракстън го чакаше в „Уайтс“. Щом влезе в салона, Люк му махна към една уединена ниша и Бракстън веднага го последва.

— За какво е всичкото това, Уестмор? — запита Рам, щом седнаха.

— Някой се опита вчера да сложи точка на живота ми.

— Какво? Сигурен ли си?

— Някой насочи пистолет към мен и стреля. Това убеди ли те?

— По дяволите! Ранен ли си?

Люк дръпна високата яка на ризата си, оголвайки драскотината на врата си.

— Можеше да ме убият. Или още по-зле, куршумът можеше да удари Блис.

— Съпругата ти е била с тебе?

— Връщахме се у дома с двуколката след цял ден пазаруване.

— Това наистина е сериозно — каза Рам. — Трябва да пийна нещо… а ти?

Рам извика един лакей и поръча бренди за двамата. После се замисли и погледът му се спря на Люк.

— Имаш ли някаква представа кой иска смъртта ти?

— Не. Ужасна загадка. Не съм спал с ничия жена напоследък, не съм разорил никого на игралните маси. Но някой със сигурност иска смъртта ми. Надявах се да ми помогнеш да разгадая тази мистерия. Инстинктът ти в тези неща е по-остър от моя. Шпионирането е твое занимание, не мое.

— Беше мое — поправи го Рам. — Слава богу, че Фийби още не си е дошла от провинцията. Щеше да ми съдере кожата, ако разбере, че пак се забърквам в опасности.

— Винаги можеш да се откажеш — напомни му Люк. — Приятелството ни няма да пострада от това. Разбирам, че семейството ти сега трябва да бъде на първо място.

— О, не, не разбираш. Мислиш ли, че ще оставя един от двамата ми най-добри приятели да се изправи пред такова нещо сам?

Лакеят пристигна с напитките им. Рам отпи замислено и изрече:

— Да си съберем умовете и да видим какво можем да измислим. Да започнем ли с миналите ти работи? Кои са ти врагове?

Люк се подсмихна.

— Сигурно имам много врагове, но никой, който да иска смъртта ми. — Замълча. Когато заговори отново, в гласа му имаше тъжна нотка. — Имам натрапчивото усещане, че нападението има нещо общо със смъртта на Сибил.

Рам се замисли над думите му. Накрая каза:

— Не виждам връзка.

— И аз, но чувството е упорито. Имаш ли други идеи?

— Ами…

— Добър ден, господа.

— Мейхю — поздрави го Люк. — Бих те поканил да се присъединиш към нас, но обсъждаме една тема, което няма да те интересува.

— Нещо сериозно — каза Мейхю. — Може би мога да помогна.

— Съмнявам се — отвърна Бракстън вместо Люк.

Когато Мейхю не показа, че има намерение да си тръгне, Рам каза:

— Ще продължим ли разговора на друго място, Уестмор?

— Да — съгласи се Люк. — Приятен ден, Мейхю.

Мейхю най-накрая схвана намека. Поклони се сковано и се отдалечи.

— Виждам Уелингъм и Томасън. Като че ли идват насам — забеляза Рам. — Да се махаме оттук.

Двамата излязоха бързо и спряха на улицата.

— Сега какво? — запита Люк.

— Не трябва ли да се прибереш у дома…

— Не. Колкото по-далече стоя от Блис, толкова по-защитена ще бъде. Да опитаме ли масите в „Брукс“?

— Какво мисли съпругата ти за нападението над тебе?

Люк се засмя.

— Иска да ме защитава. Ядоса се, когато й предложих да се върне в Сейнт Айвс.

Рам поклати глава.

— Жени! Какво ще правим без тях?

— Точно така — каза сухо Люк.

— Наистина не ти е безразлична, нали, Уестмор?

— Разбира се, иначе нямаше да се оженя за нея.

— Обичаш ли я?

— Ако това означава да се откажа от живота, на който съм свикнал, тогава не. Блис помоли шест месеца да й отдавам цялото си внимание и аз се съгласих. Това е повече, отколкото съм давал на която и да било друга жена.

Рам изсумтя.

— Колко великодушно. Твоята карета ли ще вземем, или моята?

— Да отидем пеша. Не е толкова далече.

— Започва да вали.

— Не възразявам, ако и ти нямаш нищо против.

Рам го изгледа остро, после кимна.

— Много добре, ще идем пеша.

Тръгнаха по улицата. Дневната светлина беше започнала да изчезва, когато влязоха в „Брукс“. Отправиха се веднага към масите, присъединявайки се към една игра на вист. Когато Люк започна да губи, стана. Умът му не беше в картите. Известно време остана да наблюдава играта, но после се отдалечи.

Приятели го поздравяваха. Той спираше да поговори с тях, преценявайки всеки мъж, с когото се заговаряше, като наблюдаваше лицата им за признаци на враждебност. Не видя нищо, не чу нищо, срещна само дружелюбие. Томасън и Уелингъм дойдоха по-късно с група приятели. Люк не беше изненадан да види Мейхю сред тях.

— Чудесно е да те видим тук, Уестмор — изрече Уелингъм вместо поздрав. — Щяхме да те помолим да се присъединиш към нас, когато те видяхме с Бракстън в „Уайтс“ преди малко, но вие си тръгнахте, преди да ви отправим поканата. — Огледа се. — Къде е Бракстън?

— Играе вист и печели, както обикновено. Умът ми днес не е в картите, затова мисля, че само ще гледам играта.

— Нещо те тревожи ли? — запита Мейхю. — Брачният живот започва да губи привлекателността си? — Той се засмя. — Присъедини се към тълпата. Съмнявам се тази вечер тук да има някой щастливо женен мъж.

— Не ме включвай в оценката си, Мейхю — каза Рам, когато се присъедини към групата. — Аз съм повече от щастлив с моя брак. Не бих го сменил за нищо.

— Вече оставяш ли масите? — запита Люк. — Мислех, че печелиш.

— Печелех… печеля, но се отегчих от играта. Бих хапнал нещо, Уестмор. А ти?

Люк трябваше да признае, че е гладен. Беше обядвал съвсем леко по пладне.

— Да идем в трапезарията. Тук приготвят приличен ростбиф.

Сбогуваха се и се отдалечиха.

— Какво мислиш за тези? — запита Люк, когато останаха сами. — Долови ли някаква враждебност там?

— Не видях нищо тревожно — каза Рам. — Томасън и Уелингъм са прилични типове. Мейхю не изглежда щастлив, откакто се ожени. Нямаше да се ожени за Барбара, ако джобовете му не бяха празни. Ако питаш дали някой от тези мъже може да застреля невъоръжен човек, съмнявам се.

— Не знам — изрече замислено Люк, — нямам доказателства, но нещо у Мейхю ме безпокои.

— Не го познавам добре, има ли причина да те мрази?

— Не и доколкото знам. Може би си въобразявам.

Сервитьорът ги настани и взе поръчката им. Разговорът се насочи към не толкова тревожни неща, докато двамата вечеряха. След това пак опитаха масите за игра. Този път Люк започна да печели. Продължи да печели, докато Рам не сложи ръка на рамото му и не предложи да си тръгват.

Люк беше повече от готов. Искаше да се прибере у дома при Блис. Беше късно, когато излязоха в тъмната, безлунна нощ. Дъждът беше станал по-ситен, но от реката се беше издигнала гъста мъгла. Люк вдигна яката си, за да се предпази от влагата.

Вървяха в дружелюбно мълчание, докато не стигнаха до улицата, където бяха оставили каретите си. Разделиха се и всеки се отправи към своята, пожелавайки на другия приятна вечер.

Каретата на Люк беше оставена малко зад тази на Рам. Той се отдалечи, необезпокояван от непроницаемия мрак, който го обграждаше, когато излезе извън кръга светлина, осигурявана от една улична лампа. Беше само на няколко крачки от каретата си, когато четирима мъже изскочиха от една тъмна уличка между две сгради. Когато Люк осъзна, че е в опасност, вече беше обкръжен от банда, въоръжена с кинжали и дебели сопи. Той измъкна пистолета си, който беше зареден и готов за стрелба.

— Какво искате? — запита Люк. — Ако искате кесията ми, можете да я вземете.

Едър мъж, чието лице беше закрито с шал, размаха кинжала си под носа на Люк в ням отговор.

Очите на Люк се присвиха, докато вдигаше полека пистолета си.

— Ще взема един от вас със себе си. Кой ще бъде?

— Нямате шанс, лорд Уестмор. Четирима сме, вие сте сам.

Знаят името ми. Някой ги беше пратил.

— Кой ви плати?

— Стига приказки.

Внезапно Люк се видя атакуван от всички страни. Стреля, чу вик и почувства удовлетворение. Но това не трая много. Някой хвърли кинжал, който сцепи ръкава на Люк и поряза ръката му над лакътя. Но той не беше напълно безпомощен. Издърпа шпагата, скрита в бастуна, и започна да се бие с нападателите си с умението на съвършен фехтовач.

Знаеше, че няма голям шанс, биеше се, за да си спаси живота, и знаеше, че води обречена битка. Кръв течеше и от него, и от нападателите му. Малко по малко го изтикваха към зеещата дупка на алеята. Той замахваше с шпагата си отново и отново, докато кинжали и сопи се нахвърляха върху него от всички посоки. Получи удар в бедрото, който едва не го свали на колене, и порезна рана под лакътя. Точно когато помисли, че битката е загубена и животът му също, до него се появи Бракстън.

— Какво те забави толкова? — изръмжа Люк.

— Исках да видя колко души можеш да победиш сам — изрече провлечено Рам.

Шпагата му обърна битката. След кратка борба нападателите се оттеглиха, оказвайки се по-слаби от обединените сили на Люк и Рам. Дишайки тежко от усилието, Люк огледа тъмната пуста улица, най-накрая отпускайки шпагата, която досега беше стискал здраво.

— Зле ли си ранен? — запита Рам.

— Няколко синини и порязвания тук-там. Нищо сериозно. Благодарен съм ти.

— Никакви благодарности не са необходими. Бях в каретата си, готвех се да потегля, когато чух изстрел. Осъзнах, че си в беда, но ми трябваха няколко минути да дръпна спирачката и да стигна до тебе. Научи ли нещо от тях?

— Искаха живота ми, не кесията ми.

— Ела, ще те закарам у вас.

— Няма нужда. Мога… Проклятие!

Когато Люк пристъпи към каретата си, кракът му поддаде под него. Рам посегна да го подкрепи.

Протягайки ръка, за да може Люк да се облегне на нея, Рам го отведе към своята карета и му помогна да се качи. Седна до него и пое юздите. Конете потеглиха по безлюдната улица. Не след дълго стигнаха до дома на Люк. Рам скочи на земята и му помогна да слезе.

— Чувствам се като пълен глупак — каза Люк, облягайки се на Рам и накуцвайки по стъпалата.

Спря пред предната врата и затърси ключа в джоба си. Рам го взе от него и го пъхна в ключалката. Люк отвори вратата и двамата мъже влязоха в преддверието.

— Повикай Партридж — каза Люк. — Той ще се заеме оттук нататък.

Рам намери шнура на звънеца и го дръпна.

— Ще ти помогна да се качиш. Може да мине време, преди Партридж да дойде.

Люк не възрази. Започваше да се чувства замаян.

Рам взе една свещ от масичката в преддверието, за да осветява пътя им нагоре по стълбището. Бяха стигнали до средата, когато Партридж пристигна с халат, развяващ се около мършавите му глезени.

— Милорд, ранен сте! — Остави свещника, който носеше, на масичката в преддверието. — Нека ви помогна.

Шумът сигурно беше събудил Блис, защото тя се появи най-горе на стълбището, облечена в прозрачна нощница и пеньоар. Люк изстена, когато видя стройните й крака да се очертават под тънките й дрехи.

— Господи — изрече Рам, — това ли е Блис? Не е за чудене, че те върти на малкия си пръст. Прекрасно, Уестмор, наистина прекрасно.

— Блис, върни се в стаята си — нареди Люк.

Тя не му обърна внимание, слизайки бързо по стълбите.

— Какво стана? Не те ли предупреждавах да не излизаш сам? Защо трябва да се излагаш на опасност?

— Остави, Блис — изръмжа Люк.

— Аз съм Бракстън — каза Рам. — Бях с Уестмор, когато беше нападнат от четирима въоръжени главорези. Моля, дръпнете се, милейди. Уестмор е ранен и трябва да го превържем.

Блис се дръпна до стената, докато тримата мъже минаваха покрай нея.

— Как можахте да допуснете това да се случи, лорд Бракстън? — укори го Блис. — Люк ми каза, че сте един от най-добрите му приятели. Защо не го защитихте?

— За бога, Блис, стига — изръмжа Люк. — Сега ми трябват уменията на госпожа Дънбар. Моля те, повикай я.

Блис знаеше, че е на ръба на истерията, но не можеше да направи нищо. Два пъти някой се опитваше да убие Люк и следващия път можеше да успее. Тя имаше право да се тревожи. Трябваха й няколко минути, за да събуди икономката от дълбокия й сън, но когато госпожа Дънбар разбра, че имат нужда от нея, се приготви бързо. Докато вземаше каквото е необходимо, за да превърже раната на Люк, Блис се върна в спалнята му.

Люк седеше на стол пред камината. Партридж и Бракстън го бяха съблекли по бельо. Блис видя многото порезни рани и синини по ръцете и торса му и залитна назад. После се стегна и коленичи до него.

— Кажи ми какво стана.

— Почти както го описа Бракстън. Сбогувахме се и се разделихме. Бях близо до каретата си, когато четирима мъже се хвърлиха върху мен от една тъмна уличка. Бяха въоръжени с кинжали и тояги.

— Ако Люк не беше стрелял, нямаше да разбера, че е в беда — каза Рам, продължавайки оттам, където беше стигнал Люк.

— След кратка борба главорезите се разпръснаха. — Замълча. — Като че ли не сме представени един на друг както подобава.

Люк ги представи.

— Блис, това е Рамзи Дънсмор, граф Бракстън. Можеш да му благодариш, че ми спаси живота.

Рам се поклони.

— Приятно ми е, лейди Уестмор. Моята съпруга ще се върне скоро от провинцията и можете да очаквате посещение от нея.

— Удоволствието е изцяло мое, лорд Бракстън — каза Блис. — Благодаря ви, че спасихте живота на Люк.

Госпожа Дънбар избра този момент, за да нахълта в стаята. Носеше практична вълнена роба, вързана на кръста, и една кошница, увиснала на лакътя й. Уилям влезе след нея с един леген с димяща вода. Плъмб вървеше след двамата.

— Какво сте направили пък сега, милорд? — запита госпожа Дънбар с нетърпящ извинения тон.

— Някой го е нападнал — отговори Блис.

— Така изглежда. Е, нека погледна.

Погледът й се плъзна по всяка рана, докато пръстите й опипваха и изследваха голия торс на Люк.

— Не е толкова зле — каза тя след продължителния преглед. — Това ужасно порязване на ръката е единственото, което ще има нужда от зашиване. Мехлем и бинт ще свършат работа за другите.

Госпожа Дънбар веднага се захвана за работа. Най-напред се погрижи за шевовете, после за ударените места и многото порезни рани.

— Има ли още нещо, което трябва да се превърже? — запита тя.

— Не, благодаря ви, госпожо Дънбар. Можете да се върнете в леглото.

— Почакайте — изрече Рам, когато икономката се приготви да си тръгне. — Мисля, че кракът на лорд Уестмор е наранен. Може би трябва да проверите за счупени кости.

Тревожен вик избликна от устните на Блис. Госпожа Дънбар се обърна отново към Люк.

— Къде сте ранен, милорд?

— Удариха ме с тояга в дясното бедро — каза Люк. — Сигурен съм, че няма нищо счупено.

— Нека аз да преценя.

Тя коленичи и докосна дясното му бедро. Люк трепна.

— Хм-м-м — измърмори госпожа Дънбар. Натисна и раздвижи крака насам-натам. — Мисля, че няма счупени кости. Ако искате, ще пратя Уилям за доктора.

— Вярвам на думата ви — каза Люк. — Лека нощ.

Когато Уилям тръгна след нея, Люк го спря.

— Уилям, моля те, събуди Апълби и го помоли да закара лорд Бракстън, за да прибере каретата си. — А на Рам каза:

— Благодаря, приятелю. Скоро ще поговорим. Тези нападения трябва да престанат.

Блис мълчаливо се съгласи. Който и да искаше смъртта на Люк, нямаше да се откаже, докато не го види в ковчег.

— Ще изпратя лорд Бракстън, докато Плъмб ти помогне да си легнеш.

Рам излезе след Блис.

— Няма нужда да ме изпращате, лейди Уестмор. Знам, че бихте искали да бъдете при съпруга си.

— Исках да говоря с вас, без Люк да ме чуе — каза Блис.

— Има ли нещо, което да можете да ми кажете?

— Тези нападения над живота на Люк ме плашат.

— За съжаление, нямам представа кой стои зад опитите, нито пък той има. Направихме днешните обиколки, за да видим какво ще излезе, но не открихме никакви указания.

— Няма ли нищо, което да можете да направите? Трябва ли да си седя и да чакам друго покушение над живота на съпруга си?

— Ще направя всичко, каквото мога — отговори Рам. — Утре сутринта ще наема частни детективи. По един или друг начин ще разгадаем тази мистерия. — Той се вгледа в лицето й. — Много го обичате, нали?

Блис се изчерви, но не отрече.

— Толкова ли е очевидно?

— За мен е.

— Какво ви каза Люк за брака ни?

— Всичко.

— Всичко ли?

— Знам за… предишната ви… ъ-ъ… професия.

— Тогава знаете, че Люк се ожени за мене, за да ме спаси от палача. Той не ме обича, лорд Бракстън. Обеща ми шест месеца вярност, но след това очаквам да се върне към бившите си любовници и разпуснатия си живот.

— Не му давате достатъчно кредит. Съмнявам се, че щеше да се ожени за вас, ако не искаше, и го познавам по-добре от вас.

Сърцето на Блис подскочи, но тя не се осмеляваше да се надява.

— Люк има нужда от жена като вас, точно както аз имах нужда от Фийби и Батхърст от Оливия. Дори закоравелите женкари могат да се поправят. Това ви го казва човек, който го е усетил на гърба си.

— Няма нужда да ме окуражавате, милорд — каза Блис. — Но във всеки случай ви благодаря.

— Лека нощ, милейди. Грижете се за съпруга си.

Блис затвори вратата зад Рам и се върна бързо в спалнята. Намери Люк в леглото и Плъмб, който се суетеше около него като квачка. Партридж си беше отишъл.

— Благодаря ви, Плъмб, свободен сте — каза Блис.

— Сигурна ли сте, милейди? Нямам нищо против да поседя, ако негово благородие има нужда от мене.

— Мога да се справя оттук нататък, Плъмб. Идете да си легнете.

Плъмб излезе, макар и с нежелание. Блис решително затвори вратата зад него. После се обърна към Люк с ръце на кръста, сърдити сълзи извираха от кехлибарените й очи.

Тропна с крак.

— Как смееш! Предупредих те да не излизаш тази вечер.

Люк въздъхна.

— Ела да си легнеш, Блис. Много съм уморен, за да споря с тебе.

Тя взе свещника от нощната масичка и го вдигна над него.

— Искам да видя раната на крака ти.

— Чу госпожа Дънбар. Кракът не е счупен.

Блис хвана завивката и я дръпна. Синината на бедрото на Люк блесна под танцуващата светлина на свещта. Тя си пое дъх и полека го изпусна.

— Нищо чудно, че не можеше да вървиш сам.

Той дръпна завивката до кръста си.

— Стига си се тревожила, ела да си легнеш.

Блис свали робата си. Понечи да се вмъкне в леглото, когато едно изръмжаване от Люк я спря.

— Какво има? — запита тя.

— Ако аз виждам през нощницата и робата ти, значи и Бракстън, и другите също са виждали.

Блис изпусна сърдито изпухтяване.

— Извини ме, че не съм облечена подходящо, но бях по-загрижена за тебе, отколкото за външния си вид.

Люк я сграбчи и я дръпна в леглото.

— Стига сме спорили, любов моя, имам нужда от тебе.

Блис му се изплъзна.

— Това, от което имаш нужда, е почивка. Разтрепервам се като си помисля какво можеше да стане, ако приятелят ти Бракстън не се беше намесил. Трябва ли да бъдеш толкова безразсъден, Люк?

Той я привлече към себе си.

— Не ми се карай, Блис. Нека да те любя.

— Сега не си в състояние.

Той я обърна настрана и се сгуши зад нея. Ръката му се плъзна между бедрата й и я докосна интимно. Пръстите му излязоха влажни от нейната роса.

— Готова си за мене.

— Не, не съм.

Той вдигна влажните си пръсти пред лицето й.

— Мисля, че си.

Без да й позволява да спори повече, той повдигна крака й, отвори листчетата на секса й с пръсти и влезе в нея с един мощен тласък.

Блис сподави един стон. Нямаше представа, че има толкова много различни начини да се прави любов. Но Люк, съобразявайки се с раните си беше намерил начин да удовлетвори и нея, и себе си.

Стигнаха до кулминация едновременно, експлодирайки във взривове на безкрайна страст, здраво вкопчени един в друг в блажено отпускане.