Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Женкари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 111гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Слава(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Кони Мейсън. Последният женкар

ИК „Ирис“, София, 2004

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–064–7

История

  1. —Добавяне

12

Каретата, която Люк беше наел, ги очакваше на следващата сутрин. Вързаха Барон зад нея и потеглиха в прекрасния ден от късното лято. Тъй като не бързаха да пристигнат в Лондон, кочияшът беше инструктиран да не кара бързо. Спираха в селските ханове, когато станеше прекалено тъмно, за да се пътува, хапваха, без да бързат, и се оттегляха рано в стаята си, като се любеха всяка нощ, докато телата им не се наситеха.

Пейзажът наоколо омайваше Блис. Тя не се уморяваше да гледа през прозореца към променящите се околности, докато напредваха миля по миля, защото досега не беше пътувала толкова навътре в страната.

През двата дни, когато валеше, каретата напредваше в кал и изровени пътища, които я караха да подскача тромаво. Но обитателите й не изглеждаха недоволни. През тези дни Люк показваше на Блис колко приятно може да бъде любенето в клатушкаща се карета.

 

 

Стигнаха покрайнините на Лондон седем дни след като напуснаха Плимут. Докато каретата трополеше през Лондонския мост, Блис трепереше от вълнение. Опитваше се да възприеме всичко наведнъж — къщите, скупчени една до друга, с балкони, надвиснали над тесните улички, продавачите, хвалещи стоките си, просяците с протегнати ръце, домакините, изливащи нощната помия в канавките, а нерядко и върху главите на минувачите, и уличните жени, отправящи предложенията си към потенциални клиенти.

— Някои части на Лондон не са безопасни — предупреди я Люк, — особено за жени. Винаги е добре да вземаш лакей или камериерка със себе си, когато излизаш, дори в най-добрите квартали.

Ужасена, Блис запита:

— Искаш да кажеш, че не мога да излизам сама?

— Точно така. Лондон не е Сейнт Айвс. Освен това, ти си виконтеса и трябва да следваш правилата на обществото.

Блис го изгледа недоволно.

— Ти следваш ли правилата на обществото?

Люк се засмя.

— Аз ли? Не, следвам моите собствени правила.

— Значи и аз ще правя така — обяви Блис.

Намръщването на Люк издаде неудоволствието му.

— Не става така. Жените от висшето общество са по-ограничени в придвижванията си, отколкото жените, които ти познаваш. Такъв е животът.

— Не и моят — възрази Блис. — Винаги съм ходила там, където ми се иска. Не съм сигурна, че Лондон ще ми хареса. Семейството ти има ли имения в провинцията?

— Имам собствено имение, но рядко ходя там. Устуинд Манър в Кент принадлежеше на майка ми. Както знаеш, не харесвам особено много живота в провинцията. Държа малко персонал там и имам превъзходен управител.

Блис се оживи. Винаги би могла да се оттегли в провинцията, когато Лондон започне да й омръзва. Но можеше да не бъде много скоро. Тя беше очарована от Лондон и нямаше търпение да вкуси всичко, което градът имаше да й предложи.

Когато каретата навлезе в район с по-широки улици и с добре облечени хора, което се разхождаха по тях, тя разбра, че вижда различна страна на Лондон.

— Това е Хайд Парк — каза Люк, сочейки огромната зелена площ с виещи се пътеки, алеи за езда, скамейки, високи и подстригани храсти. — Това е мястото, което трябва да видиш. Ще те заведа да се разходим с карета из парка след няколко дни. Има много неща в Лондон, които ще ти харесат, Ковънт Гардън, градините Воксхол с техните павилиони, вечерни фойерверки, операта…

Блис плесна с ръце.

— Фойерверки? Чувала съм за тях. Кога ще отидем?

— Скоро. Ще имаш много време да се насладиш на всички развлечения, които предлага Лондон. Това е Мейфеър. — Той махна, когато минаваха покрай редица внушителни къщи. — Някои от най-влиятелните и богати хора живеят тук. Маркиз Батхърст и неговото семейство живеят в тази къща — посочи Люк.

Блис зяпна разкошната къща, отчасти скрита от висока стена.

— Сигурно е много богат — изрече тя замислено.

— Така е — съгласи се Люк.

Отминаваха редица след редица имения, преди да навлязат в район с елегантни къщи, издигащи се на два или три етажа над улицата. Люк почука по покрива и каретата спря.

— Аз живея на номер двадесет и девет. Не е луксозно имение, но ме задоволява напълно.

Кочияшът отвори вратата и спусна стъпалцата. Люк слезе и помогна на Блис да излезе от каретата.

— Добре дошла у дома, Блис — каза той, подавайки й ръка.

— Ще влезем ли вътре?

Блис положи ръка над лакътя на Люк. Когато стигнаха предния вход, Люк позвъни. Един лакей веднага отвори вратата. Макар че изражението му остана неутрално, един поглед към очите му беше всичко, което беше необходимо на Блис, за да разбере, че мъжът е шокиран да види Люк отново в Лондон.

— Добре дошли у дома, лорд Уестмор.

Друг мъж, по-възрастен и по-изискан от лакея, излезе от една от задните стаи и влезе в предното фоайе.

— Лорд Уестмор… не ви очаквахме. — Погледът му се отклони към Блис, после се отмести. — Ще наредя веднага да приготвят стаите ви.

— Бихте ли събрали персонала, Партридж? Бих искал да ги представя на съпругата си.

Шокът на Партридж беше така очевиден, че Блис трябваше да сподави кикота, който се надигна в гърлото й.

— Незабавно, милорд.

— Шокира камериера си — каза Блис, след като Партридж излезе.

— Сигурно няма да бъде единствен — измърмори Люк. — Представям си какво ще кажат Батхърст и Бракстън.

Персоналът започна да се събира, от икономката до момчето за поръчки.

— Персоналът ми не е голям — каза Люк. — Хората, които държа, са достатъчни за нуждите ми. Това е госпожа Дънбар икономката ми.

Блис поздрави дребната женица с посивяла коса и очила и й подаде ръка. Госпожа Дънбар изглеждаше объркана за момент, после и тя подаде ръка и направи реверанс. И така по цялата редица — госпожа Сгарки, готвачката, двете камериерки Сюзи и Тили, които поддържаха дома в ред, Уилям, лакея, Плъмб, личният камериер на Люк, и Партридж, иконома. Последно Люк я запозна с Мик, момчето за поръчки.

— Сигурна съм, че ще се разбираме много добре — каза Блис с повече увереност, отколкото усещаше.

— На съпругата ми ще й трябва лична камериерка — обяви Люк.

— Люк, аз…

Той я погледна, за да я накара да замълчи.

— Ще оставя вие да се погрижите да наемете някого, госпожо Дънбар.

— Милорд — обади се боязливо Сюзи, — сестра ми търси работа. Няма много опит, но се учи бързо. Заплатата й ще помогне да издържа по-малките ни братя и сестри.

— Съжалявам, но няма да стане — отвърна Люк. — Предпочитам по-опитна жена за моята съпруга.

Блис видя как надеждата умира в очите на Сюзи и разбра, че семейството сигурно е в отчаяно положение.

— Моля те, Люк, нека да опита. Не ми трябва кой знае колко сложно обслужване. — Наведе се към него и прошепна: — Смятам че семейството й има нужда от тези пари.

Той я изгледа втренчено, преди да се съгласи.

— Много добре, ще дадем на момичето шанс да се докаже. Как се казва?

— Бърди, милорд — каза Сюзи. — Много ви благодаря. Няма да съжалявате. Бърди може да бъде тук още утре сутринта.

Персоналът се разотиде.

— Да ти покажа ли къщата, докато приготвят стаите ни?

Блис кимна охотно.

— Да, бих искала.

Това, което тя видя, беше малко, но елегантно. Предното фоайе с мраморния му под, искрящия полилей и широкото стълбище, което водеше към горните етажи, беше витрина на превъзходния вкус на Люк. Балната зала на приземния етаж имаше стени, облечени в огледала, за да изглежда по-голяма.

От френския прозорец се виждаше широка тераса със стъпала водещи към красива градина.

Комбинацията от кабинет и библиотека беше отражение на самия Люк. Книги запълваха стените, стаята беше обзаведена с мебели, които изглеждаха подходящи за характера му. В средата стоеше прекрасно полирано орехово бюро.

— Тук се грижа за работите си и си почивам, когато искам да бъда сам.

— Често ли го правиш? Да искаш да бъдеш сам, искам да кажа.

Той я изгледа с палещ поглед, от който кожата й се почувства опърлена.

— Имам определеното чувство, че няма да искам да бъда сам, докато имам съпруга като тебе.

Загубила дар слово, Блис го последва от библиотеката в приемната. Макар да не беше голяма, тя беше елегантна и щеше да бъде идеална за гости. Трапезарията беше също така и изискана с облепените си в копринени тапети стени, фрески и тъмночервени завеси, закриващи високите прозорци.

Блис последва Люк по дългия коридор към кухнята и стаята на икономката. Кухнята беше безупречно чиста и добре обзаведена, готвачката и дневната й помощничка, която тя представи като Моли, работеха усърдно, за да приготвят вечерята им. Оттук двамата се върнаха в предното фоайе и се качиха по откритото стълбище към коридора на втория етаж.

— Апартаментите ни са на този етаж заедно с няколко стаи за гости. Третият етаж е изцяло за персонала.

— Всеки от нас си има апартамент? — запита Блис. — Това означава, че имаме отделни спални.

— Свързани с врата — уточни Люк. — Така се прави в Лондон.

Блис набръчка нос.

— Кой е направил това правило — някой мъж, който не е можел да понася съпругата си ли?

Люк отвори вратата и я въведе в голяма стая, която изглеждаше неизползвана. Розовите завеси на прозорците и покривката на леглото изглеждаха така, сякаш имаха нужда от сериозно изтупване, а мебелите, макар и красиви, бяха покрити с прах.

— Както можеш да видиш, тази стая никога не е била използвана — каза Люк. — Страхувам се, че е тъжно пренебрегната. Прислужниците ми са наясно с нежеланието ми да се женя и са оставили тази стая практически недокосната. Ще им кажа да се погрижат незабавно.

Думите още не бяха излезли от устата му, когато госпожа Дънбар и двете камериерки нахлуха в стаята, въоръжени с метли, четки и различни приспособления за чистене. Уилям ги следваше, понесъл кофа вода.

— Ще оправим нещата веднага, милорд — каза госпожа Дънбар, докато камериерките с помощта на Уилям започнаха да свалят завесите.

Люк поведе Блис към друга врата.

— Това е гардеробната, която разделя спалните ни. Малката стая оттатък вратата вляво е към тоалетната. Наскоро я направиха. Няма отделна баня, но ще поправя скоро това положение.

Люк отвори вратата на своята стая и въведе Блис вътре. Стаята изглеждаше точно така, както тя си беше представяла, че ще изглежда апартаментът на Люк — тежки тъмни мебели, горскозелени завеси на прозорците и също такава покривка на леглото, килим в редуващи се оттенъци на зелено и кафяво. Изглеждаше удобно и приветливо. Тя се запита разсеяно колко ли жени са споделяли това легло с него. Но не попита, макар че въпросът пареше на езика й.

— Какво мислиш? — запита Люк. — Има ли нещо, което да искаш да промениш?

Само условията за спане.

— Аз… не мога да се сетя за нищо. Дай ми време да се устроя. Мислиш ли, че бих могла да се изкъпя?

— Със сигурност. Ще се разпоредя на излизане. Можеш да използваш моята стая, докато приготвят твоята.

— Излизаш ли?

Люк я изгледа странно.

— Сигурно не очакваш да си стоя у дома и да те наглеждам, нали? Имаш много да учиш за браковете във висшето общество, любов моя. Може би ще се видим на вечеря. Не спазваме провинциалните часове, затова очаквам вечерята да бъде около девет часа. Приятно прекарване.

Той се обърна, за да излезе.

— Люк! Къде отиваш?

Той се извърна.

— Сега сме в Лондон. Имам своите ангажименти. Но щом се разчуе за брака ни, ще трябва да ходим на много балове и други такива събития. Трябва да подновим гардероба ти обаче. Утре ще те заведа при една от най-добрите шивачки в града.

Махна елегантно с ръка и излезе. Кипейки вътрешно, Блис го последва до вратата и я затръшна зад него. Каквото и да беше очаквала от брака им, не беше това. Никога не бе мислила, че Люк ще я изостави толкова скоро. Сега, след като беше вече в Лондон, тя предположи, че той ще се върне към обичайните си забавления. Включваше ли ходене по жени? Той имаше ли любовница? С колко ли от бившите му любовници ще се запознае?

Люк излезе от къщата с необичайна бързина. Съпругата му не изглеждаше толкова ограничаваща в провинцията, но в мига, когато пристигнаха в Лондон и въведе Блис в дома си, беше усетил как стените се затварят около него и сякаш го задушават. Никога не си беше представял, че ще се обвърже или ще бъде отговорен за друг човек. Беше живял егоистично, вкусвайки всеки познат на мъжете порок. Щеше да му бъде трудно, ако не и невъзможно да приключи с тази част от живота си и да започне друга.

Батхърст и Бракстън се бяха отказали от разврата заради жени, които обичаха, но Люк не би могъл да си представи да обича, когото и да било по този начин. Затова беше оставил Блис самичка. Надяваше се вманиачаването му по нея да стихне, щом се върне към старите си навици.

Когато влезе в „Уайтс“ предизвика сензация.

— Мислех, че още си в провинцията — каза вместо поздрав лорд Хофингтън.

— Реших да се върна — проточи Люк.

— Дамите бяха безутешни, след като ги изостави — вметна виконт Кауърли.

— Е, човече, разказвай! — извика лорд Уелингъм с извисил се от вълнение тон. — Кой печели облога? Колко изтрая?

Люк знаеше, че това, което се кани да каже, ще прозвучи като шок, но не можеше дълго да държи брака си в тайна в град, пълен с клюки.

— Ожених се преди една седмица и доведох съпругата си в Лондон.

Последва зашеметена тишина.

— Не казвай, че е истина! — възкликна Уелингъм. — Не и ти! Не и последният женкар! По дяволите, прекалено много жени ще бъдат съкрушени.

Мъжете се втурнаха към книгите със залози, за да видят кой е спечелил облога. Кауърли дойде с недоволно изражение.

— Бракстън, да му се не види!

— Какво съм направил? — запита Рамзи граф Бракстън, влизайки в залата.

— Спечели облога — каза Кауърли.

— Какъв облог? — Видя Люк и спря на място. — Уестмор, кога си дойде?

— Днес.

— Чакай само Батхърст да чуе. Направихме частен залог. Даде ти дори по-малко време от мене. — Той тупна Люк по гърба. — Добре дошъл у дома, старче. Липсваше ни.

— Кажи му, Уестмор — настоя Кауърли.

— Какво да ми каже?

Люк се прокашля.

— Дойдох си в Лондон със съпруга.

Рам явно беше силно изненадан.

— Какво, по дяволите, ми говориш!

Темата остана да виси, когато граф Мейхю се присъедини към групата и пронизителните му сиви очи се впиха в Люк с обезпокояваща настойчивост. Люк познаваше лорд Мейхю, но за него той не беше човек, на когото би се доверил или когото би нарекъл приятел.

— Значи се върна — каза Мейхю без никакво обръщение. — Няма да ни оставиш на тъмно относно причините да избягаш в провинцията, нали?

— Мейхю — изрече Люк, обръщайки вниманието си към графа, — моя работа е да разкрия или да премълча причините и предпочитам да ги запазя за себе си.

— Хайде — заупорства Мейхю, — трябва да си имал някакви основания да заминеш така прибързано. Клюките си вървят, нали знаеш. Чух, че заминаването ти има нещо общо със смъртта на лейди Сибил, а? Знаеш ли нещо, което ние не знаем, Уестмор?

Темпераментът на Люк се възпламени и ръцете му се свиха в юмруци. Защо Мейхю подхваща темата за Сибил точно сега? Какво се надява да спечели? Внезапно Люк осъзна защо не го харесва, графът смяташе, че има големи успехи сред жените. Люк го мислеше за хитра лисица без никакви качества, които да го препоръчват. Някои се бяха надявали неотдавнашният брак на Мейхю да го е променил. Но явно не беше. Той си оставаше противен, както винаги. Още една дума и Люк щеше да го предизвика на дуел.

Бракстън трябва да беше отгатнал настроението на приятеля си, защото положи ръка на рамото му и каза:

— Спокойно, старче. Имам нужда да пийна нещо, а ти?

— Искам да го убия — изсъска Люк, докато се отдалечаваха.

— Знам. И аз никога не съм го харесвал.

Поръчаха напитки на един минаващ наблизо лакей и намериха свободен ъгъл с два удобни стола. Люк се просна на своя и протегна крака пред себе си с мрачно и заплашително изражение.

— Остави Мейхю, той е хищник — каза Бракстън. — Разкажи ми за съпругата си. Ти си последният човек, за когото съм очаквал да влезе в попския капан. Тя трябва да е невероятна. Откъде е? Как я намери?

— По дяволите, Бракстън, остави ме да си поема дъх — изръмжа Люк.

Лакеят пристигна с питиетата им. Люк глътна брендито си на един дъх.

— Не е каквото си мислиш. Не е съюз по любов. Ожених се за Блис, защото…

Гласът му секна.

Веждите на Бракстън се вдигнаха.

— Блис? Привлекателно име. Надявам се да си намерил блаженство с нея.

— Казах тя…

— Знам, знам, не е съюз по любов. Какво точно стана в Сейнт Айвс? Нещо трябва да те е убедило да се ожениш.

— Това е дълга история.

— Имам време.

Люк изпусна дълга, напрегната въздишка.

— С две думи, забърках се с контрабандисти.

— Какво? По дяволите, човече, трябваше да ме послушаш. Каква е връзката на брака ти с контрабандата?

Люк изпусна продължителна въздишка.

— Блис организираше контрабандистите, тя им беше водач. Ожених се за нея, за да я спася от палача.

— Продължавай — подкани го Рам. — Това не е за вярване. Напомня ми за Батхърст и неговата Оливия. Тя беше разбойничка, ако си спомняш.

— Много добре си спомням — каза Люк. — Помня и че ти, и всички останали вярвахте, че твоята Фийби е откраднала безценен египетски амулет.

— Нещата се развиха добре и в двата случая — изтъкна Рам. — Влюбихме се в съпругите си.

— Това няма да се случи с мен — закле се Люк. — Щом стигнахме в Лондон, осъзнах, че не искам да се откажа от предишните си навици.

— Да не би да казваш, че ще бъдеш неверен съпруг? Че ще продължиш с греховния си живот?

Люк трепна. Бракстън го правеше да прозвучи толкова мръсно. Повечето бракове във висшето общество бяха уредени, той нямаше да бъде първият кръшкащ съпруг. Ако беше научил нещо за себе си след брака си, то беше, че Блис има прекалено много контрол над чувствата му. Съпругите не би трябвало да имат такава власт. Предполагаше се, че мъжете трябва да играят хазарт, да пият и да имат любовници.

Но ако трябваше да бъде напълно откровен пред себе си, Люк би признал, че мисълта за Блис в ръцете на друг мъж предизвикваше горчив вкус в устата му и го изпълваше с ревност. Но съпрузите и съпругите вървяха по собствени пътища, нали? Не би могъл да си се представи как се наслаждава на домашното огнище вечер след вечер. Бездействието би го подлудило.

— За какво мислиш? — запита Рам.

Люк се изчерви.

— Нищо особено.

— Продължавай да разказваш, нямам търпение. Кажи ми какво те накара да се откажеш от обета за целомъдрие.

— Сложно е — каза Люк. — Намеренията ми бяха добри, но тялото ми ме предаде. Почти месец след като напуснах Лондон, срещнах Блис. Пожелах я веднага, но се борех с желанието си. Никой от двама ни не вярваше на другия. Тя мислеше, че съм правителствен шпионин, а аз смятах, че е замесена в контрабандата, на която случайно се натъкнах, докато плувах една нощ.

Веждите на Рам се вдигнаха рязко.

— Плувал си посред нощ? За какво? — Засмя се. — Не, не ми казвай. Вече знам. Помагаше ли?

— Не много — призна Люк. — Но тази нощ научих за Сянката, водача на групата.

— Блис — предположи Рам.

— Точно така. Но не го знаех, докато бирниците не заложиха капан на контрабандистите. Ние с Блис се скрихме в една пещера, но дори тогава не знаех, че тя е Сянката. Беше излязла от пещерата, докато съм спал. Последвах я малко след това и я намерих да лежи на земята. Беше простреляна. Занесох я у дома си и икономката ми се погрижи за раната й. Не беше ранена лошо. Тогава капитан Скилингтън дойде да я арестува.

— Откъде е знаел, че тя е Сянката?

— От информатор.

— По дяволите! Надявам се твоята Блис да не бяга от правосъдието.

— Не, разбира се, че не. — Той се засмя. — Информаторът мистериозно се изпари. Както и уличаващите дрехи, които Блис носеше като Сянката. Без доказателства съдията прекрати делото.

— Това не обяснява защо си се оженил за Блис. Защо не я върна в селото й?

— Не вярвах, че ще стои настрана от неприятностите. Страхувах се, че ще започне пак с контрабандата и Скилингтън ще я изчака да направи грешка и ще я арестува.

— Блис има ли семейство?

— Баща й ескуайър Хартли, но той почти няма контрол над дъщеря си. Беше болен, но като че ли оздравява. Накара ме да обещая, че ще се оженя за Блис, щом бъде освободена.

Очите на Рам се присвиха.

— Защо ще иска това от тебе?

Люк се прокашля.

— Изглежда, бяхме хванати в… ъ-ъ… компрометираща ситуация.

— Колко компрометираща?

— Намериха ни в леглото.

Рам отметна глава и се засмя.

— Колко типично за тебе. Колко време остана целомъдрен? Два месеца, три месеца? Знаех, че не можеш да си държиш онази работа в гащите цяла година. Иска ми се Батхърст да беше в града да чуе това.

— Къде е?

— Повикаха го в провинциалното му имение по работа и взе Оливия и близнаците със себе си.

— Кой да помисли, че Батхърст ще стане домошар? Това не е за мен, изобщо не е — закле се Люк.

— Не гледай нататък — изсъска Рам. — Мейхю идва насам.

— Какво иска той според тебе?

— Та, Уестмор — започна Мейхю, — вярвам, че трябва да се извиня. Моля те да ми простиш нахалството.

Люк кимна рязко.

— Както кажеш, Мейхю.

Когато Мейхю не си тръгна, Рам запита:

— Има ли още нещо, което да искаш да кажеш?

— Всъщност, има, но се надявам да не помислите нещо лошо за мене, защото го споменавам.

— Казвай, Мейхю — изръмжа Люк.

— Отнася се за лейди Сибил.

Очите на Люк се присвиха.

— Какво за нея?

— Разбрах, че последен си я видял жива. Тя каза ли нещо, което да подскаже защо е искала да отнеме живота си?

— Дори да беше, нямаше да ти го кажа — изскърца със зъби Люк.

— Защо се интересуваш от смъртта на лейди Сибил? — запита Рам. — Това беше преди месеци.

— Приятел съм с баща й. Горкият човек още скърби и мислех да го утеша. Можете ли да ми кажете нещо? Каквото и да е, стига да накара лорд Хорсли да се почувства по-добре?

— Познаваше ли добре лейди Сибил? — полюбопитства Люк. — Личният ти интерес е…

Той замълча, когато му хрумна една мисъл. Мейхю пребледня.

— Не я познавах, познавам само баща й. Какво те кара да питаш? Тя споменавала ли е името ми?

— Не — отсече Люк.

— Кажи, Мейхю — подхвърли Рам, — как ти се отразява брачният живот? Чух, че си се оженил за богата наследница и че парите й са те спасили от затвора за длъжници.

— Е… ъ-ъ… — заекна Мейхю, отдръпвайки се от тях, — пожелавам ви приятен ден. Съпругата ми ме чака у дома.

Поклони се и побърза да се оттегли.

— Какво, по дяволите, беше всичкото това? — запита Рам.

— Не съм сигурен — отвърна Люк. Любопитството му обаче беше събудено. — Той наистина ли познава лорд Хорсли?

— Не знам, но ще разбера, ако мислиш, че е важно.

Люк вдигна рамене.

— Както искаш. Това наистина няма особено значение за мене. Вината за смъртта на Сибил е изключително моя.

— Не е вярно — възрази Рам. — Ти си й казал, че ще й намериш съпруг. Какво повече би могъл да направиш?

— Бих могъл да бъда по-убедителен. В действителност, наистина възнамерявах да й намеря съпруг. Не съм я лъгал.

— Разбира се, че не си. — Рам довърши питието си и се надигна. — Отивам си у дома. Сигурен съм, че Фийби ще иска да даде бал, за да те представи заедно с Блис в обществото. Кажи на Блис, че Фийби ще я посети, след като се настани.

— Предполагам, че трябва да се направи нещо, за да въведа Блис в обществото — каза Люк. — Предай поздрави на Фийби.

— У дома ли се прибираш? — запита Рам.

Люк поклати отрицателно глава.

— Мисля да опитам масите в „Брукс“. Да си изпробвам късмета.

— Може би късметът ти е по-добър, отколкото си мислиш — каза Рам на раздяла.

Люк размишляваше над думите на Рам, докато излизаше от „Уайтс“. Късмет ли беше, че срещна Блис? Не беше сигурен. Това, в което беше сигурен обаче, беше жаждата му да потъне в трептящата й горещина и да я язди до изтощение. Искаше да зарови лице в ароматната долинка между гърдите й и да засмуква нежните й зърна. Представи си я как вика името му, докато се разтърсва в кулминацията си, със зачервена от страст кожа.

Проклинайки ерекцията си, Люк се качи на Барон и тръгна към „Брукс“. Беше се замислил дълбоко, когато една карета спря до него и една жена подаде глава през прозореца.

— Уестмор! Значи се върна. Колко хубаво. Липсваше ни, нали знаеш.

Усмихнат, Люк приветства лейди Блайт Карстеърс, богата млада вдовица. Кратката им връзка беше продължила само два месеца. Беше се отказал от нея, защото не харесваше властни жени. Сексът беше добър, но не толкова, че да го накара да се примири с изискванията й.

— Колко мило от ваша страна да кажете това, лейди Блайт — изрече той любезно.

— Не знаеш колко ми липсваше, Уестмор — изрече Блайт с гърлено измъркване. — Още съм свободна за тебе, скъпи. Имахме хубави моменти заедно, ако си спомняш.

— Наистина — каза Люк, пожелавайки си тя да си продължи по пътя. Нямаше намерение пак да се свързва с нея. Щеше да анализира по-задълбочено причините си по-късно. — Ще го имам предвид. Приятен ден, милейди.

— Уестмор, почакай! — каза Блайт, когато той се на кани да тръгне. — Кога можем да се видим пак?

— Страхувам се, милейди, че е невъзможно. Младоженец съм, нали разбирате, и трябва да бъда при съпругата си.

— Женен! — ахна Блайт. — Не казвай, че е вярно. Коя е тя?

— Не я познавате. Блис е от Корнуол.

Блайт ахна на висок глас.

— Господи! Какво те е прихванало да се жениш за провинциално мишле? Толкова е неочаквано от твоя страна. Съюз по любов ли е?

— Аз… не съм казал това — заекна Люк.

— Отлично. Тогава не виждам причина да не продължим това, което имахме в миналото. Сигурна съм, че ще се срещнем отново.

Тя даде знак на кочияша и каретата се отдалечи с трополене.

Ако Люк искаше новините за брака му да се разнесат, му беше отнело дар слово. Но ако трябваше да бъде напълно искрен, собственият му шок беше също толкова голям. Тази потребност да се върне при Блис беше едновременно неочаквана и необяснима.

Докато минаваше покрай старите си свърталища, Люк не искаше нито наляво, нито надясно, не усещаше желание да играе хазарт, да пие или да спи с леки жени.

Проклета да е Блис! Как можа да го обърка така? Беше напълно доволен от живота, който си беше създал, преди да я срещне. Натрапчивата му жажда за съпругата му го смайваше.

Какво, по дяволите, ставаше с него?

Влезе в къщата си и мина като вихър покрай Уилям, който стоеше пред вратата. Вземайки стъпалата две по две, той нахлу в стаята на Блис, за да се изправи пред демоните си. Но в мига, когато я видя, умът му се затвори. Не можеше да мисли за нищо друго, освен да я занесе в леглото и да зарови нетърпеливия си член в нея.