Кони Мейсън
Последният женкар (10)

9

Люк нахлу в спалнята, приковавайки Блис с яростен поглед. Тя му отвърна със същото. Усети силата на гнева му и се сви. Толкова беше първичен, силен, страстен. Той я обгърна, после се вряза в нея като физически удар. За своя чест Люк го сдържа, но Блис почувства силата на темперамента и личността му.

Зачака го да заговори пръв.

— Разбираш какво си направила, нали?

Думите му я блъснаха като силен вятър.

— Не исках никой да пострада.

— Но един човек е мъртъв, а ти беше ранена. Като нищо можеше и да умреш.

Тя изтри една сълза, бликнаха от златистите й очи.

— Знам, знам! Сгреших. Всички сгрешихме. — Сподави едно ридание. — Защо не ме остави да тръгна с Били и майка му?

— Аз съм единственият, който може да те защити. Тук си в по-голяма безопасност, отколкото навсякъде другаде. Никой не знае още колко дълго или колко сериозно ще разследват бирниците. Каква е вероятността да намерят контрабандното бренди в мазето на „Чайка и гъска“?

— Последният товар беше разпределен много отдавна. Няма да намерят нищо, което да ни свърже с контрабандата.

— Ужасно се надявам да си права.

— Колко време ще ме държиш тук?

— Колкото сметна за необходимо. — Той приседна на ръба на леглото. Гласът му омекна. — Как се чувстваш?

— Добре!

Нямаше да му достави удоволствието да признае, че не е така.

— Заспивай — изръмжа Люк.

— Не мога.

— Гладна ли си? Мога да се оправя в кухнята, колкото да направя чай и да препека хляб.

Блис понечи да откаже точно когато стомахът й протестира.

— Чай и препечен хляб звучи чудесно. Благодаря.

Тя го загледа как излиза. Никога не го беше виждала толкова ядосан. Тялото му беше напрегнато, стъпките сковани и отмерени. Тя разбра, че ако не беше ранена, той щеше здравата да я напердаши.

Господи, как можаха така да се объркат нещата? Защо не беше послушала Люк? Кой беше доносникът? Очевидно бирниците бяха стояли в засада, чакайки първата лодка да пристигне и тогава да нападнат. Това, че повечето мъже се бяха изплъзнали от залавяне или смърт, беше цяло чудо. Смъртта на мелничаря Холи щеше да бъде оплаквана дълго време, но им беше дала урок. Беше дала урок най-вече на нея.

Никога повече нямаше да приема нещата за даденост. Тя и другите контрабандисти бяха станали самонадеяни след успехите си. Сега цялото село беше попаднало под наблюдение. Сянката изчезна и процъфтяването на селото щеше да угасне заедно с оттеглянето му.

Люк донесе подноса с чай.

— Можеш ли да седнеш?

Използвайки здравата си дясна ръка, Блис се надигна и опря гърба си на таблата. Люк постави подноса на нощната масичка, наля чай в две чаши и й подаде едната. Блис я хвана здраво в дясната ръка и отпи една глътка.

— Хубаво! Точно от това имах нужда.

Той й подаде филия препечен хляб, намазана с масло и с прочутото желе от боровинки на вдовицата Пиджън. Блис отхапа и облиза устни.

— По-гладна съм, отколкото си мислех.

Люк взе едната от четирите филии, които беше приготвил, и я излапа на гигантски хапки.

— Ще обядваме по-съществено после. Госпожа Пиджън взе едно хубаво парче говеждо от месаря тази сутрин. Бульонът е добър за възстановяване на кръвта.

Блис искаше да се засмее на кулинарните умения на Люк, но очите му внезапно се спряха на гърдите й и устата й пресъхна.

— Моята риза ли си облякла?

— Надявам се, не възразяваш. Госпожа Пиджън я намери в чекмеджето на бюрото ти.

Гневът на Люк като че ли се разсея, заменен от чувствен блясък в очите му.

— Изобщо не възразявам. Изглежда много по-добре на тебе, отколкото на мене. Наяде ли се?

Блис преглътна последната хапка от препечената си филия и кимна.

Люк отмести подноса и седна на ръба на леглото.

— Добре. Трябва да поговорим.

Блис веднага застана нащрек.

— Какво има да се говори? Ти вече знаеш всичко.

— Още не знам защо стана така.

Тя срещна погледа му, без да трепне.

— О, знаеш. Селото няма сериозен поминък, няма сигурен начин да печели. Баща ми беше болен и ми трябваха пари, за да го отведа в Лондон.

— Ти си жена, Блис. Как накара мъжете да те последват?

— Не беше трудно. Идеята беше моя, в края на краищата. Брейди бе единственият, който се почувства пренебрегнат. Мислеше, че той трябва да бъде Сянката.

— Защо не стана той?

— Не е достатъчно умен — изрече Блис без колебание.

— Побиват ме студени тръпки, когато си помисля какво те е грозяло всеки път, когато си се правила на Сянката. Никога, никога повече няма да се забъркваш в такива неща.

Блис изфуча.

— Не можеш да ми казваш какво да правя, милорд. Един ден ще се върнеш в Лондон и ще ме забравиш.

Люк сериозно се съмняваше, че някога ще забрави Блис. Тя беше уникална във всяко отношение. Но не просто физическата й прелест я правеше изключителна. Очарованието й не се поддаваше на обяснение. Не, той със сигурност нямаше да я забрави. Но по-важното бе, какво, по дяволите да прави с нея?

Смях се надигна дълбоко в гърлото му. Знаеше всъщност много добре какво му се прави с тая жена.

— Смешна ли съм?

— Не, смеех се на себе си. Имам точно каквото искам, но още не мога да направя онова, което искам.

— Какво искаш да направиш?

— Да те целуна за начало.

Блис вдигна лице в дръзка покана.

— Защо? — запита той меко.

— Ти ми спаси живота.

— И искаш да ме възнаградиш с целувка.

— Нещо подобно.

Люк знаеше докъде може да доведе една целувка. До още една и още една… и после… Пращайки всичко по дяволите, той обгърна лицето й в шепи и покри устните й със своите. Тя ги разтвори с готовност за него. Развълнуван от ентусиазма й, Люк задълбочи целувката и потъна в сладостта и чистотата на Блис.

Усети как желанието му се надига, почувства как демоните искат още.

Чувстваше ягодовия аромат на устните й, нежната й отдаденост го разпалваше. Арогантната му мъжественост изискваше да я сграбчи, макар и внимателно, за да не я заболи, и да я прикове към леглото, за да почувства тя силата на страстта му. Беше твърд като камък, не можеше да си спомни да е копнял за жена така, както за Блис. Да прекара толкова много време с нея беше изпитание за волята, както и за нервите му.

Тя го отблъсна.

— Трябва да спреш. Обетът ти…

Люк се вгледа в очите й, ароматът и топлината на бялата й кожа проникваха до мозъка на костите му. Разпилените й коси, порозовялото лице, тия полуотворени, приканващи устни…

— Какъв обет?

Ръцете му се насочиха към копчетата на ризата й… на неговата риза… Блис никога не беше изглеждала по-привлекателна. Разкопча едно копче, после още едно и още едно.

— Какво правиш? — ахна Блис.

— Опитвам се да сваля тази проклета дреха от тебе. Стой мирно, не искам да те заболи. Ето така — каза той одобрително, когато Блис престана да се съпротивлява.

Накрая успя да свали ризата. Изправи се и отблъсна тялото й, което го подлудяваше.

— Красива си. — Вгледа се в бинтованата й ръка. — Боли ли?

Тя вдигна рамене.

— Малко.

— Ще остане ли белег?

— Може би, но няма значение. Не си представям, че някога ще ходя с голи ръце.

Люк можеше. Даже много добре си я представяше в бална рокля, с ниско изрязан корсаж, откриващ съвършените й гърди, рамене и ръце. Безспорно щеше да накара цял Лондон да заговори за нея, ако се появеше така, както той я виждаше във въображението си.

Ръката му се вдигна, пръстът му проследи устните й, после се спусна надолу по изящната извивка на бузата й и още по-ниско, до пулса, биещ трескаво в ямката на шията й. После устата му замени показалеца, прокарвайки гореща пътека с езика си. Чу я как затаява дъх. Насърчена от ахването й, устата му се спусна още по-надолу. Към сладката извивка на гърдите й. Той докосна зърното й с език, облиза го, полека го захапа. Тя потрепери.

— Люк, обетът ти…

— Знам. Просто искам да те целуна и да те докосна. Не ми отказвай това малко удоволствие.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато той заглуши всякакви възможни отговори с целувка. Устата му се впи в нейната с властна пламенност. Нямаше как да избяга от него, нямаше как да го спре.

Той освободи устните й, тя зачака, останала без дъх, следващия му ход. Докъде щеше да стигне, без да наруши обета си?

Люк стана рязко, свали жакета и ботушите си, после се върна при нея, отпусна се отгоре й и отново плени устата й. Ръцете му забродиха по тялото й, пръстите му заиграха по чувствителната й кожа, докато устните му се движеха по нейните. Сетивата й се замаяха, докато той прокарваше пътека по гърдите й, дразнеше зърната й, а после се спусна към ребрата и талията й. Тя затаи дъх, когато ръката му се плъзна към корема й, спирайки точно над онова пулсиращо място, което копнееше за допира му.

Тя неясно се запита какво ли ще бъде чувството да го има в себе си. Да усети не само пръстите му, а възбудената част от него, която се надигате висока и твърда под панталоните.

Пръстите му се спуснаха надолу по бедрото й, после нагоре и по вътрешната му повърхност. Нещо дълбоко в утробата й трепна. Пръстите му затанцуваха, обхващаха, притискаха навътре. Тя се размърда неспокойно, разтваряйки бедра, за да го пусне още по-навътре в себе си.

Още един пръст се пъхна при първия. Тя се напрегна в очакване, тялото й се стегна.

Изведнъж почувства нещо горещо, твърдо и гладко да се притиска към корема й. Дъхът спря в гърлото, той беше се освободил от панталоните си! Нима искаше да… Наистина ли смяташе да наруши обета си? Тогава тя почувства пръстите му да се оттеглят и нещо по-твърдо, по-горещо, много по-решително вече напираше между бедрата й. Твърде късно тя осъзна какво предстои да се случи. Люк беше само на секунди от това, да вземе девствеността й.

Тогава устата му завладя нейната и всяка мисъл отлетя. Целувката му беше гореща, настоятелна, опияняваща. Тя разтопи всеки остатък от съпротива, която инстинктът й можеше да събуди.

След дълги сладостни мигове Люк се плъзна надолу по тялото й, разтвори бедрата й с раменете си и остави пръстите си да се плъзнат над влажната й дълбина. После сведе глава и я взе с устата си.

Той я почувства да се втвърдява под него. Беше се оросила от желание, докато той милваше нейната женственост с устата и езика си. Обхванал здраво бедрата й с ръце, за да я задържи на място, той се отдаде на пиршеството си, докато сам не почувства, че ще свърши всеки момент. Отдели се от нея за малко, за да свали дрехите си, чувайки я как измърморва протестиращо, и се усмихна. Тя беше толкова нетърпелива, колкото и той.

Люк бързо свали ризата и панталоните си, после се върна при нея и покри тялото й със своето. Бяха плът до плът, без нищо помежду им, освен проклетия му обет.

— Отвори се за мене, любов моя — прошепна той. — Не мога да чакам повече.

Бедрата й се разтвориха. Той навлезе леко, тя трепна. Той навлезе още малко, тя замря. Беше тясна, твърде тясна. Стреснат, той осъзна, че е първият, и почувства нещо да се раздвижва и да се срива у него. После изруга под нос. Проклятие, тя беше девствена!

— Отпусни се, любов моя. Ще те боли по-малко, ако не се съпротивляваш.

Той се отдръпна леко, после навлезе пак, този път по-дълбоко. Но още не беше стигнал до мембраната, предпазваща нейната девственост. Завладя устните й, опитвайки се да я успокои с целувки, докато хълбоците му се напрягаха и той навлизаше силно и дълбоко, прониквайки докрай в нея.

— Люк, спри! Боли ме.

— Ш-ш-т. Целуни ме. Няма да мърдам, докато не поискаш. Само ще стоя вътре в тебе, докато болката стихне.

Дори това да ме убие.

Едва владееше напрежението. Беше се въздържал толкова време, че обичайният му самоконтрол се пропукваше. Страхуваше се, че ще издъхне, ако трябва да чака още една минута, Блис направи колебливо движение с ханша си.

— Слава богу — изпъшка той, започвайки да се движи в ритъм с нея. — Сега боли ли?

Тя сграбчи раменете му, забивайки пръсти в напрегнатите му мускули.

— Покажи ми какво да правя.

— Движи ханша си заедно с моя — успя да изохка Люк, преди сетивата му да излязат от контрол.

Навлезе и излезе няколко пъти, показвайки й движението. Блис се оказа схватлива ученичка, посрещаше тласъците му с гъвкави движения, извиваше се, за да го приеме надълбоко в себе си. Ножницата й се стягаше около него. Тласъците му станаха по-бързи, по-дълбоки, по-силни. Той я чу да изкрещяла, почувства как тялото й се напряга, после тя се сгърчи, а той изстена на глас, защото не можеше да чака дори нито миг повече.

Хващайки ханша й, той се заби в нея, застина, после тласна отново и отново. Кулминацията му започна някъде дълбоко в тялото му. Той я усети как го пронизва до кости, когато вълна след вълна от парещ огън започна да го облива и едно невероятно, разтърсващо удоволствие се разля из него. Конвулсии разтърсиха тялото му, очите му се затвориха и той изстена.

Когато се съвзе, усети, че Блис се взира в лицето му с озадачено изражение.

Той се търкулна по гръб, привличайки я в прегръдките си.

— Изплаших ли те?

— Всички мъже ли полудяват по време на любов?

— Възможно е, ако са били лишени от нея толкова дълго, колкото мене. Много ли те боля? Прости ми.

— Само отначало. — Лицето й почервеня. — Можем ли да го направим отново?

Люк се засмя.

— Създадох чудовище. Дай ми десет минути да си поема дъх, любов моя. След това ще бъда щастлив да го направим както трябва. Много, много щастлив — добави той.

Верен на думата си, Люк я люби отново, давайки си време да опознае всеки нюанс от отзивчивото й тяло. Беше опитен любовник и знаеше точно къде и как да я докосва, за да й даде възможно най-голямо удоволствие. Никоя част от нея не остана неизследвана от устата, устните и езика му, докато я целуваше, докосваше, галеше и проникваше в нея.

Докара я до кулминация веднъж с уста и език и втори път, когато беше в нея. Когато всичко свърши, нито той, нито тя имаха енергия да се помръднат. Лежаха в блажено изтощение, мокри от пот, мирисът на секс се носеше наоколо им.

Люк не съжаляваше нито за миг, че беше се любил с Блис, но все пак вината го връхлиташе. Не само беше нарушил клетвата си, но беше взел девица — нещо, което той и приятелите му женкари избягваха. Но никога не се беше чувствал по-ободрен или по-изпълнен с енергия. Смътно си спомняше защо беше положил обет за целомъдрие, но страстта му към Блис беше замъглила този спомен.

— Трябва да се прибера у дома — измърмори тя.

— Раната ти…

— Почти не я усещам.

— Но…

Люк замръзна, когато вратата рязко се отвори и капитан Скилингтън нахлу в спалнята. Многозначителна усмивка разтегна устните му, когато погледът му обхвана сцената.

— Какво, по дяволите, означава това? — изрева Люк, хвърляйки един чаршаф върху Блис, за да я защити от изпитателния поглед на Скилингтън.

— Дойдох за Сянката — каза Скилингтън.

— Дошли сте не където трябва — отвърна Люк. — Както можете да видите, тук няма никой, освен… годеницата ми. — Без да обръща внимание на изпъшкването на Блис, той продължи: — Празнуваме годежа си. Сега, ако вие, господа, не възразявате, ние с моята годеница бихме искали да си тръгнете.

Погледът на Скилингтън пробяга над покритата с чаршафа фигура на Блис.

— Научихме от достоверен източник, че госпожица Хартли е разбойникът, известен като Сянката. Предполагам, че тя е жената под чаршафа.

— Абсурд! — извика Люк. — Госпожица Хартли беше с мен цялата нощ, не може тя да е Сянката.

— Цялата нощ и сте още в леглото? — изрече Скилингтън. — Средата на следобеда е. Вие сте щастлив мъж, милорд.

Без да обръща внимание на голотата си, Люк скочи от леглото и придърпа едно одеяло около кръста си.

— Ще ви изпратя.

— Не тръгвам без госпожица Хартли. Информаторът ни настоява, че тя организира контрабандистите и се представя за Сянката. Няма как да избяга. Моите хора чакат в коридора, ако ми потрябва помощ.

— Назовете информатора — настоя Люк.

— Разбира се, че няма да го сторя.

— Какво доказателство имате срещу госпожица Хартли? Познавам закона. Имате ли свидетел? Само една дума не е достатъчна, за да бъде осъдена невинна жена.

— Въпреки това, милорд, имам пълномощието да арестувам заподозрени и да ги задържа в ареста, докато не се докаже, че са невинни. — Капитанът пристъпи в стаята. — Дръпнете се, милорд. Госпожица Хартли идва с нас.

— Не мисля така — изрече Люк с тон, който накара Скилингтън да замре на място. — Има закон срещу нахлуване в дом на благородник без причина. Както вече ви казах, имам високопоставени приятели.

— Разполагам с достатъчно основание — изръмжа Скилингтън. — Колкото до вашите приятели, те са далече, в Лондон. Аз представлявам закона тук.

— Много добре, доведете обвинителя на госпожица Хартли. Само тогава ще позволя да отведете годеницата ми.

Скилингтън като че ли размисляше върху предложението на Люк. После кимна, пристъпи към полуотворената врата и заговори тихо с един от подчинените си.

— Редник Билингс да доведе информатора.

Люк отказа да отговори. Погледна към Блис. Тя извади глава изпод чаршафа. Очите й бяха широко отворени от страх, лицето — бледо като на смъртник. Той се опита да я окуражи с поглед, но тя беше твърде разстроена, за да разтълкува безмълвното му послание.

Люк седна до нея да чака, стиснал ръката й, давайки й своята утеха. След може би часове, както му се стори, но всъщност само след петнайсет минути той чу шум пред входната врата. След секунди Билингс се появи на вратата и прошепна нещо на ухото на Скилингтън.

— Какво? Сигурен ли си?

Билингс кимна. Скилингтън се обърна към Люк, очите му искряха от ярост.

— Като че ли информаторът е напуснал внезапно селото.

Люк вдигна рамене, опитвайки се да скрие радостта си.

— Е, значи това е всичко. — Махна с ръка към вратата. — Приятен ден, сър. Ние с годеницата ми искаме да останем сами.

— Ще си тръгна… за момента — изрече Скилингтън, — но не съм приключил тук. Информаторът не може да е отишъл далече. Възнамерявам да пратя хората си в селото, за да намерим доказателството, което търсим. Короната не е милостива към контрабандистите.

Той излезе от стаята. Люк го последва до вратата и я затръшна зад стражите. Едва вратата се беше затворила, когато Брейди Бристъл я отвори и нахлу вътре.

— Какво стана? — запита Брейди. — Чухме, че бирниците са дошли за Блис. Видях ги да си тръгват, когато идвах. Къде е тя? Били Пиджън каза, че била ранена. Взеха ли я?

— Тук е.

— Къде?

Той мина покрай Люк и нахълта в спалнята.

Очите му се присвиха, сякаш осъзна няколко неща наведнъж. Люк беше гол, с изключение на одеялото, загърнато около долната част на тялото му, Блис беше в леглото, очевидно гола под чаршафа, а мирисът на секс беше навсякъде.

— Проклет да си! — извика Брейди. — Колко жени си примамил в леглото си с твоите лъжи? Целомъдрен, как ли пък не!

— Почакай в хола, докато се облека — заповяда Люк. — Ще ти обясня всичко.

Избута Брейди от стаята и затръшна вратата, съжалявайки, че няма резе. Ако имаше, бирниците не биха влезли. Но сега разгневеният Брейди Бристъл чакаше обяснение, а дружина бирници настояваха да арестуват Блис.

Тя стана и взе дрехите си от пода. Движението привлече погледа на Люк.

— Къде отиваш? — запита той.

— Да успокоя Брейди.

— Това е моя работа. Почивай си, преживя много.

Тя не му обърна внимание.

— Не биваше да казваш на капитана, че сме сгодени. Какво те прихвана?

— Това беше единственото, което можах да измисля при тези обстоятелства. Сигурно ни е спечелило известно време. Скилингтън няма да арестува годеницата на виконт без достатъчни доказателства.

— Както се оказа, благородният ти жест не беше необходим, тъй като доносникът е избягал. Скилингтън няма доказателства срещу мене, никакви доказателства. Но как да обясня това — тя махна с ръка към омачканото легло — на Брейди?

— Стой тук, аз ще му обясня. — Блис понечи да протестира, но той я пресече. — Говоря сериозно, Блис. Ти своеволничи прекалено дълго. Време е някой да прекрати лудориите ти.

Тя изфуча.

— Глупости!

Люк сдържа гнева си.

— Прави каквото ти казвам, Блис, не се шегувам. Ще се върна, след като отпратя Бристъл.

Люк отвори вратата и излезе, затваряйки я леко подире си. Брейди се изправи пред него в мига, когато той влезе в приемната.

— Копеле такова! Забавно ли ти беше да съблазниш Блис?

— Правиш прибързани заключения.

Брейди се засмя сурово.

— Може да съм прост рибар, но не съм глупак. Стаята вонеше на секс. — Отстъпи назад, после се извърна. — Няма значение. Ще се оженя утре за Блис. Няма да се срещате или да говорите с нея след утрешния ден. Всъщност, предлагам да се върнете веднага в Лондон. Не искаме тук такива като вас. Нещата се объркаха, когато дойдохте.

Стиснал юмруци, Люк се бореше да сдържи гнева си.

— Свърши ли, Бристъл?

— Казах всичко, което трябваше да кажа.

— Много добре, сега бъди така добър да си тръгнеш.

— Няма да тръгна без Блис.

Темпераментът на Люк избухна.

— Не ти пука за Блис! Ако те беше грижа, щеше да се грижиш за нея. Можеше да я убият, или да се случи нещо още по-лошо, докато сте въртели контрабанда. Всичко, което интересува теб и приятелите си, е да си пълните джобовете.

— Блис започна всичко. Тя преговаряше с французите. Тя измисли Сянката, за да се прикрие. Не можех да я спра, дори да бях искал.

— Дори да е така — неохотно се съгласи Люк, — можеше да направиш повече, за да я пазиш.

Брейди отказа да срещне яростния му поглед.

— Няма защо да те изпращам — каза Люк. — Ако бях на твое място, щях да потърся доносника.

Брейди се поколеба, изпълнен с негодувание.

— Не тръгвам без Блис.

— Ще я заведа в Лондон — изрече Люк, изненадвайки самия себе си. — Тук не е в безопасност. Бирниците вероятно ще претърсят селото и ще продължат да разследват, докато не намерят достатъчно доказателства, за да обесят и тебе, и приятелите ти контрабандисти.

— Няма да намерят нищо.

— Не разчитай на това.

Брейди махна нетърпеливо с ръка.

— Няма значение. Блис е моята жена. Мога да я защитя.

— Досега не успя. Бирниците вече я подозират. Посочена е от доносника. Ще следят внимателно всяко нейно движение. Това ли искаш?

— По-добре, отколкото да стане любовница на женкар — изфуча Брейди. — Какво ще стане с нея, когато ви омръзне?

— Ако още не си чул, тя се съгласи да се омъжи за мене.

— Не съм! — възкликна Блис.

Двамата мъже се обърнаха към нея, когато тя излезе от спалнята, облечена в ризата на Люк и собствените си панталони и ботушки.

Люк я изгледа убийствено.

— Мисля, че ти казах да стоиш оттатък.

— Трябваше да разбера какво става тук.

— Връщаш се у дома с мене! — каза Брейди.

— Годеницата ми остава при мене! — отвърна разгорещено Люк.

— Аз нямам ли думата? — извика Блис.

— Вече не — отвърна Люк. — Загуби това право, когато започна престъпен живот. Идваш в Лондон с мене. Трябва да се скриеш от бирниците. Ами ако доносникът внезапно се появи? Помисли за баща си. Как ще се отрази на здравето му, като разбере за контрабандата?

Блис се замисли над думите на Люк. Беше говорила напълно сериозно, когато му каза, че ще заведе баща си в Лондон, така че може би беше време да го направи. Ако живееха пестеливо, парите, които беше събрала, допълнени от доходите на баща й, щяха да им стигнат, за да се издържат няколко месеца, и щяха да имат достатъчно, за да платят на специалист. Щом дойдеше време да се върнат у дома, бирниците щяха да са си заминали.

— Много добре, ще дойда в Лондон, но не като твоя годеница или любовница. С татко ще наемем малка къщичка в приличен квартал и ще останем в Лондон, докато излекуват татко.

— Ще живеете при мен — настоя Люк. — Има достатъчно място в къщата ми, дори за няколко семейства.

Макар че Блис не възрази, тя нямаше намерение да се подчинява на заповедите му.

— Не оставяй този женкар да те подведе, Блис — предупреди я Брейди. — Ще те изхвърли, щом се умори от теб.

Тя се развика.

— Не съм глупачка, Брейди. Казах ти и преди, че нямам намерение да ставам любовница на Люк. Ще отида в Лондон, защото така искам, защото е най-добре за мен и за татко. Но дори да не заминавах, нямаше да се омъжа за теб. Ти си добър приятел, Брейди, но само толкова!

Брейди отвори уста да отговори, но беше прекъснат от силно чукане на вратата. Блис видя Люк да се напряга и двамата се спогледаха. Сега какво?

— Отворете в името на краля!

Люк видя наметалото си на един стол и го заметна около раменете на Блис.

— Нямам представа какво иска сега Скилингтън, но едва ли идва за добро. Стой така наметната.

Люк отвори вратата и се дръпна, когато Скилингтън влезе.

— Не си спомням да съм ви канил да се връщате.

— Имам доказателството, което искахте. Дойдох да арестувам госпожица Хартли.

Люк въздъхна.

— Мислех, че сме се разбрали. Информаторът ви изчезна, така че нямате доказателство срещу годеницата ми.

— Намерихме информатора — изрече с тежест Скилингтън. Сви устни, когато погледът му падна върху Блис. — Елате, госпожице Хартли. Отвеждам ви в ареста.

Сякаш като по даден знак неколцина мъже нахлуха през вратата и обградиха Блис. Единият я хвана за раненото рамо, при което тя извика.

Люк отхвърли ръката на мъжа.

— Не я докосвайте!

— Тя е моя арестантка — каза Скилингтън. — Стойте настрана от това, милорд. Това е работа на съда.

Блис погледна към Люк. Сломеното му изражение беше красноречиво. Беше безсилен да й помогне. Тя никога не беше изпитвала такъв страх. Когато войниците я поведоха навън, започна да се дърпа.

— Къде ме водите?

— В Плимут, после в Лондон, където ще ви съди висш съд — отговори Скилингтън. — Контрабандата е сериозно престъпление, съмнявам се, че съдът ще прояви снизхождение.

— Люк…

Но Люк беше също толкова безпомощен да предотврати арестуването й. Защо, ох, защо не го беше послушала? Какво щеше да стане с нея?

Люк се опита да се намеси.

— Познавам законите, капитане. Няма да отведете Блис, докато не представите информатора. Той може да е излъгал заради възнаграждението. Искам лично да го разпитам.

Скилингтън заговори тихо на един от хората си. Мъжът излезе бързо и се появи след няколко секунди, влачейки яростно съпротивляващия се информатор.

— Кажи на лорд Уестмор това, което каза на мен — обади се Скилингтън.

— Е, Мили — проточи Люк с глас, трептящ от скрита заплаха, — какво точно каза на добрия капитан?